Иван Вазов
Чичовци (25) (Галерия от типове и нрави български в турско време)

Епилог

На заранта Джаковото кафене беше препълнено с обикновените си посетители, които шумно се разговаряха върху вчерашните извънредни събития, които развълнуваха целия град. Иванчо Йотата, успокоен вече, като сърбаше победоносно кафето си, разказваше им бягството си с Хаджи Смиона, но замълчаваше някои подробности, като корабокрушението и уплашването от Мунча. Хаджи Смион отсреща клюмаше и потвърдяваше думите на Иванча. Само по въпроса за змията дойдоха в малко разногласие: Иванчо уверяваше, че тя била дълга лакат и 2 и половина рупа. Хаджи Смион пак поддържаше, че тя била колкото маркуча на дядовото Нисторово наргеле. Но те се сбутаха сериозно, когато дойде въпросът: кому принадлежи славата за победата, която Хаджи Смион приписваше на себе си.

— Да я цапнеш с камък и баба знай! Ами да я хванеш с ръка като мене, де смейш? — каза той на Иванча. А като се извърна към Ивана Капзамалина, пошепна му тихо: — Йотата скри, дето се окъпа в реката като мишка. Ама аз ще ти разкажа после… той бил много страшлив.

После, като се наведе и поброи броеницата си, каза на себе си, като че му дойде нещо на ума:

— Хай, дявол да те вземе, Мунчо!

— Ами ти що бяга? — Попита го Иван Капзамалинът сопнато.

Хаджи Смион се посмути, но отговори:

— Аз, да не беше фесът, кой щеше да ти бяга? Па аз не бягах, аз, само тъй е, отидох в планината, аз съм американец, ти знаеш. Ама Йотата много страшлив, да те пази Господ…

И той хвърли пак съжалителен поглед към Иванча.

В това време между кафеджият и неколцина други ставаше дума за сатирите; те се чудеха кой ще е бил съченителят им, когото дядо Нистор изруга безжалостно.

— Свинщина! — избъбра строго поп Ставри.

— Магария българска! — избърбука главата на Хаджи Христя Молдавът, която кафеджият сапунисваше.

Но Иванчо Иотата не чу тия обидни думи за произведението си, както не забележи и предателските нашепвания на Хаджи Смиона: той се беше дълбоко замислил върху вчерашните приключения, които тъкмеше да опише подробно в отделна история, на която търсеше вече названието.

Чорбаджи Николаки, мълчалив дотогава, смучеше чибука си в отсрещния кът и поглеждаше сериозно присъствуващите. Изведнъж той изтърси лулата си и се обърна към Мича Бейзадето:

— Аз теб нали ти казвах вчера, Мичо, ако чакаме от такива Варлаамовци, тежко ни и горко! Ще станем за поругателство.

— Епитропи, срам за българския народ! — каза Йотата.

Мичо Бейзадето, от вчера още сърдит на чорбаджи Николакя, кипна. Варлаамовото име подпали борбата за възточния въпрос.

Чорбаджи Николаки възхваляваше турската сила и не отстъпваше. Бай Мичо му възразяваше силно, Мирончовият глас гърмеше далеко навън. Не по-малко дързост показваше и Хаджи Смион, който беше виждал русите на 48 лето в Букурещ. Даже и кафеджият остави сапунисаната глава на Хаджи Христа и изруга турското царство. Но и Николаки чорбаджи имаше здрави съюзници, от които най-яростен беше Иван Стамболлият, който беше посетил в Цариград Топхането. А също и ХаджиАтанасия, който от любов към гръцката псалтикия, не можеше да търпи възточния въпрос на Миронча. Но той се стресна тозчас да не би тоя разговор да докара някакво „разтреперване на въздуха“ и хвана благоразумно да въдворява мир. Но напразно. Бай Мичо Бейзадето беше извън себе си и всред общия вик и глъчка разпалено разгромяваше Туркия и чорбаджи Николакя и в увлечението си не съгледа, че вратата си отвори и онбашият влезна вътре и седна. Всичките мигом се спотаиха, като сториха темена на турчина. Изведнъж бай Мичо стана прав и запъхтян пред онбашия, когото гледаше кръвожадно.

— Та ще ти кажа, Мичо — извика високо Хаджи Атанасий всред гробната тишина, — че тъкмо три недели остават до малкия пост, хващам се с тебе на каквото искаш, не се препирай напразно.

— Да, да — потвърди досетливият Хаджи Смион, като си изу лявата калевра и погледна ласкаво онбашия.