Иван Вазов
Чичовци (12) (Галерия от типове и нрави български в турско време)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Трилогията „Бяла черква“ (1)
Година
(Обществено достояние)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 61 гласа)

Информация

Източник
Словото

История

  1. — Добавяне (от Словото)

XII. Волтерианци и елинисти

Иванчо Йотата неусетно се намести между говорещите; разговорът, захванат по повод на коня на Ивана Болъшъка, се беше обърнал вече на прение по правописанието. Учител Гатю, известен волтерианец, поразяваше безпощадно няколко благочестиви букви, завещани от старината.

Съюзниците му бяха: Мирончо, Иван Бухалът, вечен обитател на кафенето; сръбналият дядо Нистор, който ако и безграмотен, занимаваше първо място в редовете на борбата; господин Фратю, голям волнодумец и патриот, и кафеджията.

Като съюзници на мусикословесний Хаджи Атанасия, сладкогласния псалт и елинист, фигурираха: многоученият елинист и доктор с тартароеметико — той го даваше за всички стомашни болести — дядо Йоси; поп Ставри, верен съхранител на традициите на школата на Гърбата: той още пишеше с оксии и варии; двама безгласни, но види се, вещи слушатели, защото клюмаха много умно глава всекиму; който вземаше думата от двата лагера; и Иван Капзамалинът, мющерия на Иванча и сват на поп Ставря.

Естествено Иванчо Йотата се присъедини към лагера на елинистите. Това като видя, Хаджи Смион мина към партията на волтерианците.

Подидаскал Мироновски беше неутрален.

Силна и разпалена ставаше препирнята, защото, при всичката кръвожадност на волтерианците, елинистите не отстъпиха ни йота; напротив, заявяваха още по-ужасни притезания. Мусикословесний Хаджи Атанасия изискваше непременно да се възвърнат на първото си почетно място в азбуката и x и Y; Петко Миразът, по-умерен, настояваше само за Th и Ы; поп Ставри беше неукротим и повеляваше да се въведат пак титлите, но най-после отстъпи и се съгласи да останат само над Бог и над Ангел; Иван Капзамалинът и двамата неми слушатели също подкрепяха тия мнения и насърчително клюмаха главите, а дядо Йоси, многоученият елинист и доктор, просто препоръчаше елиниката.

Хаджи Смион, който още трепереше от гняв, като гледаше рамото си, поглеждаше често и зложелателно към Йотата, когото избиваше пот по челото.

Но ехидният Хаджи Смион, за да се наслади по-скоро от отмъщението, прибърза и бутна с лакътя си учител Гатя, който в това време разпалено оборваше елинистите. Той се обърна към Хаджи Смиона и го погледна въпросително.

— Ами йотата? — каза Хаджи Смион и твърде безочливо се изсмя към Иванча, от когото не се боеше вече, защото имаше на своя страна, освен учителя, дяда Нистора, който не прощаваше на Йотата, дето блажеше през коледни пости, и го гонеше с чибука, колчим приказваше неуважително за патрика; Мирончо, който презираше Иванча и го наричаше понякога „Иван Йотович ничтожний“, и кафеджията, по природа голям гонител на йотата и на мухите.

Иванчо се зачерви и пламна до ушите. Учител Гатю се засмя и погледна съжалително Иванча.

— Бай Иванчо, ами вашата йота какво да я правим?

Това полуглумливо, полупрезрително отнасяне към йотата докачи Йотата. Той хвърли огнен поглед Хаджи Смиону, който се хилеше предателски, и отговори грубо:

— Кажи, нали си даскал? Що питаш мене? Нали си даскал?

— Аз казвам — пое учителят високомерно, — че и за нея трябва да кажем вечная памят, както и за дядовите попови дрипели.

— Истински волтерианец — пошушна поп Ставри.

— Да ме прощаваш, да ме прощаваш, — каза Иванчо гневно! — то не е се едно, йотата е друго, ти тия краставици продавай ги на дяда поп Ставри, на Иванча недей казва… за колко пари те купувам?

Дядо поп Ставри погледна зверовито на докачливия си съюзник. Мнозина любопитни обиколиха двамата борци.

— Следвай, Иванчо! — насърчи го Хаджи Атанасия от лагера на елинистите.

— Браво! — извика несъзнателно Хаджи Смион от лагера на волтерианците.

Това насърчи Иванча, а стресна малко забрутения учител Гатя, който изведнъж видя, че побе-дата не ще бъде така лесна, затуй буйно захвана да унищажава Йотата. Но Йотата му възразяваше твърде разумно и го застрашаваше, че ако иска, може да го натъпче в орехова, черупка с доказателствата си.

— Докажи! — извика ядосано учител Гатю.

— Да, докажи! — повтори и Хаджи Смион.

— Да те видим, де — измъмра дядо Нистор, като надуваше чибука неумолимо.

Иванчо се помая малко, за да съвземе силите си, и подзе сериозно:

— Перво, йотата требува, защото…

— Не требува за нищо! — пресече го нетърпеливо учителят.

— Не трябва никоя йота на света! — изрева Мирончо.

— Трябва! — извика Иванчо упорито.

— Не трябва!

— Трябва повече от ижето!

— Не трябва никак! — извика ожесточено Хаджи Смион… — Аз в Молдовата не зная ли! Само едно и имат! Не трябва.

— Молдованското е друго, православного е друго — забележи му поп Ставри.

— От язик до язик разлика има — прибави с достоинство дядо Йоси.

— Перво — продължи Иванчо, като хвърли заканителен поглед на Хаджи Смиона, — перво, защото йотата присъстува в черковните книги, по отцепредание и прочия… Бива ли сега да се отмятаме сиреч от старите наши славни списания?

На поп Ставря се хареса тоя прием и той отвеща гръмогласно:

— Не бива.

— Противозаконно е, без йотата се не може — проговори с напевателен глас мусикословесний Хаджи Атанасия.

— Ха, Ипократ… Иска ли питане? Не е възможно — притури с дълбокоумна усмивка дядо Йоси.

— Браво! Иванчо Йотович! — извика Мирончо, който от няколко време взе да гледа Иванча като една йота, скачена с точката си чрез една тъничка чертица (защото такова очертание имаше Иванчовият труп, врат и глава на стъклата на прозореца).

Иванчо изруга тайно Мирончо и продължи:

— Второ, йотата не подобава да се изхвърли, защото, кажи ми, господине мой, как ще пишеш „созданiя мiра“ например.

Това мъдро запитване очарова поп Ставря и той каза язвително към учителя:

— Така, созданiя мiра… та Бог знай, те не вярват и в созданiя мiра, волтерианците.

— Третю — продължи с растяще въодушевение Иванчо, — третю, йотата е една красота на граматиката, както е очевидно, например…

Учител Гатю се изкикоти яката.

— Красота на граматиката? Браво! Например?

— Например — подзе Иванчо, като се озърташе, пиши например: Хаджи Атанасия с иже — няма никакъв вкус, не стои хубаво; ако ли го пишеш с йота, по си има прилика, гаче си е родено така.

Мусикословесний Хаджи Атанасия цял почервеня от самодоволство, като видя, че името му послужи за доказателство необоримо.

— Без йотата не се може, какво си играйте — каза той, — аз ви харизвам най-после x и Th и, но за i-то умирам!… Рекох.

— Аз жертвувам Ы-то, но i-то да си остане — каза Пощянката.

— И аз на поврага пращам титлите на гърбата, но i-то не давам, анатема, който го бутне, то ни е вярата! — каза гръмогласно поп Ставри, увлечен от либерализма на съюзниците си.

— Нафиле, не отбирате нищо — отговори безнадеждно дядо Йоси.

Иванчо тържествуваше. Той намери горещо подкрепление в своите съюзници, когато учител Гатю още от рано се умори, защото не видя някаква облага от своите. Той беше генерал без войска. Дядо Нистор даже му измени: той само надуваше чибука и клюмаше на поп Ставря одобрително; Мирончо не внимаваше твърде, защото презираше всичко освен възточния въпрос; кафеджият бе седнал с Ивана Капзамалина да играе на табла, и то в разгара на борбата; а господин Фратю се плезеше в огледалото и се мъчеше да се огледа зад ушите. Головратът пък беше впил очи в белите тебеширени драски на вратата и когато учител Гатю се обърна към него и поиска с поглед одобрението му на думите си, той отговори сериозно:

— Тъкмо седемдесет и осем кафета.

Оставаше един верен съюзник-Хаджи Смион, който беше къс в граматиката — друго нещо, ако се касаеше за политически въпрос, — а подидаскал Мироновски стоеше неутрален.

Но на връх триумфа на Иванча му скимна да извика победоносно:

— Долу Волтер! Долу гръцкия патрик!

— Мълчи там! — извика свирепо дядо Нистор, като замахна с чибука си да го удари.

Това внезапно застъпване за Волтера ободри учителя.

— Да живее Волтер! Йотата долу! — извика той пламнал и се закани да го наплеще в една дописка, задето беше увил в един школски вестник червен пипер.

— Долу антихрист! — извика пак дядо Нистор, като махаше с чибука сърдито на Иванча; после, като се извърна към Хаджи Атанасия и поп Ставря, издума сопнато:

— А? Тия кратуни нищо не отбират, аз само седя, та ги слушам!

— Няма старото учение, няма — каза Хаджи Атанасия, като отваряше вратата.

— Нафиле, нафиле — продума дядо Йоси съкрушено, като излазяше.