Метаданни
Данни
- Серия
- Трилогия „Бяла черква“ (1)
- Година
- 1884 (Обществено достояние)
- Форма
- Повест
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 63 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне (от Словото)
X. Убедителност на един сладкодумник
Хаджи Смион от своя страна пък утешаваше Варлаама Копринарката.
Батареята, още в безпорядъчно състояние от трескавото движение, което и беше дала силата на огъня, смъкнала се беше от високата си позиция и клечеше замислена, но още димяща, при барата, с поглед отчаяно впит към стряхата. Там, провесена на малакофа си, съхнеше на слънце и меланхолически се полюляваше праната рокля.
Генерал Варлаам, блед, презеленял, запенен, с наострени подстригани мустаци, с изложена Сахара на слънцето, която сега лъщеше заслепително от пладнешките лъчи, ходеше бързо назад-напред по двора, последван от Хаджи Смиона, който чакаше да му отмине малко гневът, за да се не оплете в някоя безполезна, разправия.
— Сега казвай: какво му се пада на тоя бяс нечестив? — попита изведнъж Варлаам, като се извърна.
— На Селямсъза ли?
Но Варлаам, който никога не именуваше съседа си, прибави раздражено:
— На оногова, де, казвай!
— Слушай, Варлааме, помирете се, казвам ти като на приятел.
— Фарлам ли?
— Добре е да се помирите, вярвай Бога, добре е да се помирите, по братски, по християнски — казваше покорно Хаджи Смион, който гледаше с добром да ги помири.
Варлаам изгледа намръщено Хаджи Смиона.
— Аз не очаквах от ваша милост такива едни совещания.
— Аз, като приятел — измънка Хаджи Смион нерешително, понеже се боеше от някакво скарване.
— Как? С него? Брат? Християнин?
— Вярвай Бога, Варлааме, опрости г… Той се моли за прошка. (Хаджията лъжеше.)
— Кой? Той?
— Той, на, сега ида от тях е… убедих го и той е готов да се целувате, самичък рече, склони.
— Целование с Юда? Да пази Господ, никогда! До гроба!…
— Ама слушай, Варлааме!
— Не слуша Фарлам.
— Ама чуй ме де, една думица…
— Отнюд!
И Варлаам пак взе да ходи назад-напред с наведена глава и с ръцете отдире.
— Варлааме — извика пак Хаджи Смион.
— Слушам.
— Аз и друг път съм ти казвал!… Булка! Нямам ли право?
Булката нищо не отговори. Очите и се бяха впили в роклята, по която още личаха следи от два големи облака, нарисувани от котката с най-прекрасно индиго.
Варлаам погледна и той роклята, изпречи се като свещ пред Хаджи Смиона и проговори гневно:
— Ти от булката искаш право, а? А я попитай, какво и е на сърцето?
— Знам я, знам я, тя е милостива.
— Я попитай Фарлама как му се въртят облаци из стомаха?
— Знам те, знам, да бях на твойто място, вярвай Бога…
— Можеш ли изтърпя това кораблесокрушение на целия ми дом?
— Не можа.
— Би ли се примирил с такъв мръсник — предател и смертоубиец?
— Аз?
— Ти, де!
— Умирвам!
— Та и Фарлам умира, но сам си знай на душевното желание трескавицата. Чуждите хора отвън гледат в кошарата… а козата сама знае остър ли е ножът… Смей се, рекли, защо? Плачи, рекли, защо? Ех, по-добре да се смея, та да не плача. Светът е така: никого не е грижа за Фарлама.
— Да, никого не е грижа за Варлаама — повтори машинално Хаджи Смион, като гледаше злополучната рокля, както и котката, които се сушаха на слънце.
— Да вземе някой да ти наплеще Ингилиза не със синилява боя, ами само с чиста помия, па да му каже: иди се потъркаляй в джамфезената жълта рокля на булка Хаджийка, приимаш ли го?
— Не го приимам.
— Ами Фарлам как да го возприятствова?
— Имаш право, недей приима, човек бъди, дръж се!
— Това не е ли цяло отвергателство за честа на фамилията ми? Този смертоубиец ми обезчести леглото.
— Право, човек за една чест живей! — каза Хаджи Смион.
Варлаам помисли малко, па пошушна:
— Знайш ли к’во?
— Знам. К’во?
— Не обаждай никому.
— Няма да обадя никому.
— Дай ми твойта…
Хаджи Смион се втрещи.
— Мойта?
— Дай ми я! Смертоноската…
— Пушката?
— Тя.
— Защо ти е?
— Дай я.
— Пълна е.
— Пълна.
Хаджи Смион се озърна плахо.
— Мълчи, да не чуй някой.
— Чувай…
— Дяволът си няма работа.
— Дай я на Фарлама, не се бой.
— Не!
— Чуй, няма да го опушна, смерт няма.
— А защо ти е?
— Ще ти каже Фарлам.
Хаджи Смион клюмна отрицателно.
— Хаджи, тоя Селямсъз е цял харсъзин…
— Знам, е?
— Нощеска се прехвърли през моя зид, помисли си…
— Мисля.
— Може някоя нощ пак да мине и да нападне фамилията.
— Разбирам. Лани Геревица, копачката на гюла му, нали го вика на общината?… Пази си честта, Варлааме.
— Дай тогава смертоноската!
— Да ме пази Господ!
— Няма да го убия совсем, ще го уплаша само, не си ли ми приятел?
— Не, не, с пушка не си играй, пази си честта Варлааме!
И Хаджи Смион бързешката изскокна из вратнята.
Кога се отдалечаваше от улицата, той пак зачу силни крясъци, които възлизаха до облаците.
Примирието се свърши. Почваше се решителният бой между двамата генерали — с батареите им.