Включено в книгата
Година
(Обществено достояние)
Форма
Поезия
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 43 гласа)
Набиране
Силвия Гогова, Виктор Гугушев
Източник
Словото

Издание:

П. П. Славейков, Събрани съчинения в осем тома, том 1. Български писател, С. 1958.


Като оназ вечерница в небото,

една бе в село Ралица девойка,

и цяло село лудо бе по нея.

Сиротно чедо беше тя. Отколя

замина нейний татко по гурбет —

замина и ни вест, ни кост от него;

а майка й отведоха с дене

кахъри в гроба. Ралица остана

при леля си, като свое чедо

я тя отгледа — гърлицата както

отглежда своя рожба, докато

се на крила самичка тя възмогне.

От Бешбунар ли с пълни бели менци

тя привечер се връщаше с другарки,

спреваряха се кой през кой вода

да й напий; а в празник на хоро,

кой не луди до нея да се хване? —

Че модрия й поглед бе западнал,

като мъгла, на всички на душата

и мислите им все около нея

се вияха, кат сърмений колан

о кръшната й тънка половина…

„Блазе й с хубост“ — казваха едни.

„Блазе, комуто на честта се падне“ —

обаждаха се други. А с глава

посвиваха пък трети, век живели,

свят опознали — шепнейки изниско:

„Блазе й… Ех, кабил ни край не е

на хубаво да води тая хубост.“

За Ралица залиташе най-вече

Стоичко Влаха, заможен и личен

ерген, един на майка и баща.

Но ней сърцето беше дало вест

и тегнеше душата й към други;

примамили я бяха со дене

на Ива Бойкин ваклите очи

и думите му благи, като ранна

роса при пролет. Вреди ли невреда,

че сиромах е Иво!… Двама лика

и прилика, един за друг родени —

един у друг залюбени не чудом.

Той беше строен явор столоват,

тя тънка, вита, кършена лоза:

лоза се окол явора обви —

около Ива Ралица девойка!

 

Кръстовден мина. По поля и дома

се работа привършваха. Ей острий

горняк повя: гората пожелтя;

напуснати, посърнаха полята.

 

У Ралица ходиха китни свати.

И чу се вест низ селото, че наскоро

ще е и сватба. Дружки и недружки

у Ралица на добър час вървяха;

и всички тя посрещаше засмяна,

и тънки дари стелеше пред тях,

и охолно разправяше на всички,

що й лежеше драго на сърце.

Сърце прелива, като пълна чаша.

У лелини й дворове широки

като че слънце грееше — и всички,

що Ралица споходиха, оттам

излазяха, като че ли и тях

да бе огряло слънце…

                Ала слънце,

що за едни тъй драголюбно грей,

на други мрак сгъстява на душата.

И мрак обзе душата на Стоичка.

Ни сън за него имаше, ни отдих;

и скиташе се все навъсен той,

на целий свят като че гневен. Вред

той Ралица все дебнеше да срещне.

Ей привечер веднъж му падна сгода

на Бешбунар. Той излеком пристъпи

и се запря зад чучура — когато,

приведена над поставът, сама

там Ралица си писаните стомни

изплакваше. Тя втора стомна сложи

под чучурчето — първата, веч пълна,

изправи се да сложи отстрана —

и тъй застана в миг, като вкопана.

Обади се тогаз оттам Стоичко:

„Отколя търся слука да ти дам

скъп армаган — огърлица рубета,

а, Ралице?…“ И тутакси извади

из пазвата си златен наниз той

и го подаде. Очи не възведе

да го погледне пребледняла тя

и не пророни, слисана, ни дума.

„Наречени са те за теб“ — отново,

пристъпвайки към нея, той повтори.

— Не всичко, мен наречено, за мен е! —

отвърна тихо Ралица и сегна

препълнената стомна да отнеме.

Ръката й тогава залови

и я устреля с тъмен поглед той,

и троснато отново тъй подзе:

„За теб така… така ли е за мен?

На мене е обречено сърце ти:

то ще е мое — или ничие!“

— Пусни!… Сърцето силом се не зема.

Не е то пита, то се не ломи! —

извика тя — изви се, отърва се

и спусна се набързо низ брега.

След нея дълго, дълго гледа той

и недобър гореше плам в очи му.

И паметта му мисли зли обзеха.

Зашло бе вече слънце и бързом

вечерни сенки падаха… Въз бряг

възпираха отдолу закъснели

за Бешбунар девойки и далеч

разпръскваше се охолний им смях.

Из друг път сви Стоичко и полека

към село се упъти.

                Много дни

се оттогава минаха — и много

неща през тия много дни. Ей вече

великденските пости превалиха;

разтиквяше се зимата. И всичко

миришеше на млада пролет… Само

мъглива есен гнездеше се още

в душата на Стоичко Влаха, че

отдавна вече Ралица и Иво —

мъж и жена — живеяха честито.

 

Зовеше я той „мое пиле“, поглед

от нея не отвождайки, като

от свое скъпо, ненагледно благо.

И не смъгли му щастието нищо —

ни думите на Ралица, когато

тя за Стоичко всичко му разправи,

ни тъмний негов поглед, изпод вежди

при всяка среща мятан неприветно.

А радостта на Ивовата майка

ни споделил би никой, ни постигнал.

И всякой гост у Ралица бе драг

и радушно причакан гост. На всички,

кой знае как, усмивката й крехка

допадаше — тъй ведрата зорница

допада на стопани ранобудни:

не е ли тя на ясни дни благ вестник?

Ех, хубава усмивка беше тя…

 

И с таз усмивка, привечер веднъж,

говореше невястата на Ива,

приседнала край огъня до него:

— Защо ли се забави майка тъй?…

Довчас ще втаса хляба и зарана

ще имаш топъл за в гората. Ранко

нал̀ ще излезеш? „Ранко, мое пиле;

не ще ли ти се ранко да изляза?“ —

отвърна той, с усмивка дяволита

като към нея се изви. — Пък ти!

То вече — каза тя и причерви се

свенливо. Двама млъкнаха завчас.

На огъня притури съчки тя,

а той се взря в камината нагоре.

А вихъра, като пътник закъснял,

на прозорците блъскаше, виеше

и свиреше през ниския комин.

Стояха дълго мълком те така

и този път пръв Иво се обади:

„У батеви останала е майка;

ще трябва да се иде, че навън

я чуй каква е хала разбесняла.“

— Пред вратнята завяло й до коляно —

се Ралица обади, веч когато

отвори той вратата да излезе.

Но той не чу, набързо дръпнал пак

да я затвори — че го сипна буйна

виелица в очите, шепи сняг

от стрехи нейде сграбил и вкъщи

да се премъкне хукнала несвястно.

Не задържа тя Ива. С сръчен мах

от себе си отърси той снегът

и възкриви към хлява, по-напред

воловете да понагледа пътем.

„Я гледай, чак и вратнята разтворил!“

— Затрупай я с трупа си! — троснат глас

до него се обади — и докле

да се досети Иво, лют ханджар

се вби в гърди му — дигна той ръка,

изохка и се люшна на земята.

И повторно в гърди му кат вби

ханджара, викна стръвния убиец:

— Мене нейни думи — тебе моя нож!

Сърцето, що се не ломи, за мене

ще да е цяло! — и прескокна той

през трупа и изчезна в тъмнината,

зловещо дето вихъра виеше.

Нощта погълна глухий стон на Ива;

а като че ли слаб, едва досетен

ек и сърцето Ралица досегна —

неясен ек и несъзнан, тъй както

в гората гръм далечен от ловец

на птичка се в сърцето отзовава;

за миг се тя ослуша и отново

я мисълта за утре пак обзе.

 

Седеше тя прибрана тамо в къта,

край огъня, когато се почука

на прозорчето излек. Скокна тя

и вратнята отвори. — „Добър вечер,

невясто Ралко. Мала пък вихрушка! —

бързом издума старата, чембер

като отви и го от сняг отърси. —

Ха затвори, че фтичето ще фръкне!“

— Не е ли Иво отподире? — „Иво?

Къде се е по таз вихрушка дявал?“

И ней разправи Ралица, и плахо

погледна я. „Ей, някъде по път

ще бъдем се разминали“ — изниско

ней старата отвърна и повтори:

„Отдавна ли излезе.“ — Не, отскоро. —

Спогледаха се мълком те — и мълком

край огъня приседнаха да чакат…

Полека-лека вятърът утихна;

и рядко само счуваха се бързи,

отвън из пътя, стъпки и далеч

заглъхваха; а тропота от тях

за дълго се отйекваше в сърца им.

И нещо тежко, тъмно се полека

възйемаше и таеше в душа им,

като на лято дъжд, кога в полето

лежат вън златни снопи неприбрани.

Тъй мина час и друг, а все нема

очакваний от тях да се завърне…

И наведнъж — поджегна ли ги мисъл

нечакана? — те скокнаха и двете

и литнаха на потръс. Пред вратата

те зърнаха полузавени стъпки

и като че ли нещо ги повлече

нататък, закривиха… В тъмнината,

зад зиналите вратни на обора,

на трупа Ивов Ралица се спрепна

и с вик върху му падна во несвяст.

Далеч и близо в глъхналата нощ

разлаяха се псета… Глъч се дигна;

и стекоха се оближни съседи

на писъка у Ивови. Блещукна

фенерче сред навалицата — слабо

огрея то прегърчения труп,

зад прага възнак повален, с широко

изцъклени безжизнени очи —

и него с писък прегръщаха жените.

Отнесоха съседи Ива вкъщи,

а сутринта отнесоха го свои

на гробищата, в вечната му къща.

Пожалиха за чуждо чужди хора;

пожалиха за Ралица, за Ива,

окаяха и старата му майка,

погаткаха „ка̀би?“ и „кой ще бъде?“

па скоро и забравиха. Една

не го забрави старата му майка

и наскоро, при пролет, се помина.

При синов гроб отвори се и майчин.

Един до друг те легнаха в земята —

и на сърцето Ралици. Злочеста,

една за двама остана да жали,

на гробовете им да реди.

                                        Начесто

западаше й мисъл за Стоичка;

западаше й: „Божичко, нима!?“

И морници побиваха я хладни.

(А сам Стоичко, заради когото

и хората пошушноваха нещо,

след Ивовата смърт, на два-три пъти

се по кръчмите мярна — и без вест

подир това на някъде забягна.)

През сълзи тя не видя пролетта,

в тъга не сети лятото как мина

и дойде есен. Есента доби тя

момчана рожба — радостна сълза

во пороя на скърбите й падна.

----------------------------------

Дни минаха и много мина с тях.

Тъй както свива модрия седянко

цветец, когато слънцето залезе,

и тъй сърцето Ралица се сви,

прибрало спомен скъп за ясни дни…

Живей сиротно с своето сираче

живот неволен тя сега. Радей

по чужди къщи, бъхти се весден,

и прязнощ я над хурката заваря.

Но в ваклите очи на свойта рожба,

когато се тя вгледа и познай

в тях Ива — до сърце си го притисне,

и пак оная хубава усмивка

на устните й цъфва, от живота

ненадломена — с несломено сърце.

Край
Читателите на „Ралица“ са прочели и: