Иван Вазов
Чичовци (13) (Галерия от типове и нрави български в турско време)

XIII. Разходката

Подир обяд дружината пак се събра и, с изключение на двама волтерианци и на повечето елинисти, упъти се към манастира, разходка извън града. Кога минуваха покрай кръчмата на Аврамча Разпопчето, отбиха се да хвърлят по едно киселерско вино, което беше най-прочутото, защото от него си купуваха даскалите. Оттам се упътиха към Караджовския кладенец, дето цялата дружина се хвана на хорото, което Мирончо поведе и завъртя два пъти около чешмата. От хорото Мирончо ги поведе към Капана и без да каже нещо, шопна се в двора му, и всички след него. Капанът имаше тоя ден визита и двете му стаи бяха натъпкани с гости, насядали по турски край стените. Дружината се здрависа с чорбаджията и с домакините му и се намести, както можа. Мирончо се мушна грубо в къта, като настъпа крака на Цочка чорбаджи и окаля чорапа му с чепика си; Иванчо, изут, като дребен, по-лесно се настани въз две колена, принадлежащи на разни стопани; Хаджи Атанасия, както и другите се наместиха между жените. Хаджи Смион, също по калцуни, един се намери прав, като се озърташе ухилено, но щом съзря Миронча в къта, упъти се към него и седна в обятията на Цочка чорбаджи, без да се усети.

Види се, Капановият пелинаш не падаше подолу от Аврамчовия, защото когато дружината се намери пак на улицата, Мирончо закрачи по военно и всичките го подражаха, като викаха тихо: раз, два, три! раз, два, три! Сам Хаджи Смион, който беше чул руската команда в Букурещ на 1848 г. когато Киселев управляваше Влашко, надзираше вървежа и правеше строги забележки: — Иванчо, право! Даскале, навътре! дядо Хаджи, по-скоричко, по руски.

И всичките: раз, два, три! раз, два, три!

Женорята, що стояха на портите, се поуплашиха от тая войнствена дружина, но по-младите от тях се изкикотиха, като видяха Миронча напред, навел глава, и: раз, два, три! раз, два, три! И всички след, него повтаряха същото.

А рояк деца отдире им крачат и: раз, два, три! раз, два, три!

Но войнственият изглед на дружината се разтури като от магическа тояжка пред вида на аления фее на онбашията, който се зададе от един завой на отсрещната улица. Хаджи Смион храбро посрещна турчина, поздрави го усмихнато и го попита за здравето му и за времето.

— Защо се боите? — каза той, като отмина правителственият човек. — И той е человек като всичките хора.

— Бог го убил, агарянецът не е човек — избъбра Хаджи Атанасия.

— То се зае, не е човек, аз само тъй рекох… — отговори сухо Хаджи Смион.

Най-после дружината стигна на зелената поляна пред манастира и насяда на тревата, още шумна и занята с разговори. Мирончо следваше да разправя на Хаджи Смиона и на едного още гайтанджия някаква смешна молдованска история; Иван Стамболлият и Головратът се разговаряха за цената на преждата от три нишки; учител Гатю и Иванчо Йотата пак се бяха счепкали по правописанието, но господин Фратю се намеси, като заговори по французки с учителя, тоест изчете първите редове от „Телемаха“: Саlypso ne pouvait se consoler du deparat d’Ulysse и пр.… за да мами гайтанджиите, нещо, което разсърди крайно Иванча, които покрай Мирончовата гордост мразеше и влашкия език; а Хаджи Атанасия увещаваше Чона Пощянката да припознае патриархията, защото тя дава мирото. Само подидаскал Мироновски идеше още дълбоко замислен върху името си, което най-напред беше Милчев (в Ловеч), Мирович (в Тетевен), Миронов (в Щип) и най-сетне Мироновски (Селямсъзът го наричаше вече Мироносовски).

Най-после предложиха да попее Мирончо. Това внимание подокачи мусолюбивий Хаджи Атанасия, също славен по своето сладкогласие в черквата.

— Коя? — попита Мирончо.

— „Де си, гълъб, де“ — отговори Пощянката.

Мирончо нищо не отговори, навъси се, свали тържествено феса си и като примигна Хаджи Смиону, продума набързо:

— Хаджи, приглашай ми.

— Всички ще приглашаме — отговори Хаджи Атанасия.

Мирончо устреми очи към облаците и запя:

Где си, гълъб, где?

Кой те облак скри?

Ревност ме яде,

Ще ме умори!

Чудно високо издигаше гласа си певецът, засукваше го, изтъняваше го, сваляше, пак гръмваше, пак сваляше любовно-въздихателно и цялата дружина приглашаше на последния стих на куплета. Зефирът пое тая приятна хармония, отнесе я в листата на върбите и орехите, смеси я с шума на реката и я разходи до спалнята на игумена, комуто смути послеобедната дрямка.

След Мирончо пяха още неколцина, а на реда си и Хаджи Атанасия изпя едно ново херувико.

Учител Гатю се беше изкачил на един голям камък, който наричаха „Волът“.

— Даскале, кажи слово оттам — извика Иван Бухалът.

— Върху кое?

— За което щеш — обади се. Головратът.

— За греха на Адам и Ева — рече Мирончо и се изсмя.

— За победений Никифора — обади се Хаджи Смион и погледна убийствено иронически Йотата (Хаджи Смион беше вещ в българската история, с която се беше запознал само чрез песента „Поискал гордий Никифор“).

— За малкия пост, дето иде — каза предпазливият Хаджи Атанасия, защото се боеше от такива песни, които можеха да му донесат беда на главата.

— За свободата — извика господин Фратю, като бутна учителя и се качи той на „Волът“.

— За свободата, за свободата! — всички извикаха с възторг, защото господии Фратю минуваше за пръв оратор.

Господин Фратю се одушеви, устреми ръце и очи към небето и настръхна, и с една театрална поза започна тържествено-високопарно, в тона на оная епоха:

— Братя! Въздухът трепери! Балканът се тресе и доловете ехтят от реванието на балканский окований лев! Liberté, О, Liberté! Ще дойде време и ти да царуваш в тия прекрасни места, дето се вей инферналний полумесец на наший петвековен неприятел и тиранни! Скоро по величествените върхове на тая стара майка (той посочи Стара планина), дето се е проливала цели столетия българска кръв, ще се развее гордий пряпорец на българский герой, внук на славний Крума, Асеня и Симеона; вече пукна първата пушка на нашето Liberté, а знаете ли какво казва нейний гръм? — Ставайте, храбри българи! Доста робство и тиранство! Братя! Въздухът трепери!…

— Да живей България! — извика възторжено учител Гатю.

— Даскале, хай на конака с мене, вика те беят! — каза някой груб глас по турски. Всички с ужас се отстраниха пред заптието, което се промъкна между тях.