Томас Харди
Далече от безумната тълпа (6)

5.
Батшеба си отива — Пастирска трагедия

До Габриел стигнаха слуховете, че Батшеба Евърдийн е заминала от тези места. Известието оказа върху него въздействие, което сигурно би се сторило неочаквано на всеки, който не знае, че понякога колкото по-ожесточено се отричаме, толкова по-недействително е нашето отрицание.

Много са тези, които от личен опит знаят, че за разлика от влюбването, няма общоприет начин за разлюбване. Някои смятат, че бракът ще им спести неприятното преживяване, но в повечето случаи се заблуждават. Изчезването на Батшеба предоставяше на Оук щастливата възможност да се възползва от предложения от раздялата начин, който за хора с определена психическа нагласа понякога се оказва много ефикасен, а други — по-специално тези, чиито чувства са пуснали дълбоки невидими корени, макар и да изглеждат спокойни и уравновесени външно — вдъхновява към идеализиране на отсъстващия предмет на любовта. Оук принадлежеше към по-спокойната част от човешкия род и почувства само, че сега, когато Батшеба бе заминала, тайното му влечение към нея се разгаря още по-силно — това бе всичко.

Дружеските отношения с леля й бяха прекъснати още в зародиш от неудачното му сватосване и всичко, което Оук научи за Батшеба, стана по околни пътища. Казваха, че тя е заминала в село Уедърбъри, на двадесет мили оттук, но на гости или завинаги — той не можа да разбере.

— Габриел имаше две кучета. По-старото, Джордж, имаше розов нос с черно петно на върха и козина на бели и тъмносиви петна; но сивото от по-дългите кичури с годините беше опърлено от слънцето и изтрито от дъждовете и те постепенно бяха станали червено-кафяви, сякаш сините съставки на сивото бяха избелели като индигото от картините на Търнър. Първоначално това е било козина, но продължителният контакт с овцете, изглежда, я беше превърнал постепенно в груба вълна.

Бившият стопанин на кучето, много разпуснат човек с лошо поведение и отвратителен характер, го бе обучил по съответния начин и в резултат на това Джордж знаеше много по-добре от най-големия грубиян в околността степенуването на всички видове ругатни и псувни. Дългият опит бе научил Джордж тъй точно да определя разликата между подвикването „Тук“ и грубото „Ела тук, да опустееш дано!“, че хвърляйки се напред от своето място зад стадото при зова на стопанина, той безпогрешно набираше необходимата скорост, за да избегне силния удар на кривака. Беше старо, но умно куче, на което човек може да се довери.

По-младото куче, синът на Джордж, изглежда, приличаше много на майка си, защото между него и Джордж не се забелязваше никакво сходство. То се учеше да пази овцете, за да остане при стадото, когато баща му умре, но за сега имаше само елементарни познания — все още за него беше невъзможно да направи разликата между нещо, извършено просто добре и твърде добре. Толкова добросъвестно и въпреки това глупаво беше младото куче (то нямаше определено име и се отзоваваше с истинска готовност на всяко приветливо повикване), че ако го изпратиш да подбере стадото отзад, то с най-голямо удоволствие ще гони овцете през цялото графство, докато не го извикаш или старият Джордж не му покаже с примера си, че трябва да спре.

Но толкова за кучетата. От другата страна на Норкомбския хълм имаше яма, откъдето дълги години селяните вадеха варовик за нивите си. Два плета ограждаха ямата във формата на буквата V, но не се съединяваха напълно, а тесният отвор точно над края на ямата беше затворен от грубо скована тараба.

Една вечер, когато сметна, че в кошарата няма да има нужда от присъствието му, фермерът Оук се върна у дома и както обикновено извика кучетата, за да ги затвори в бараката до сутринта. Обади се само едното — Джордж. Другото го нямаше нито в къщата, нито на пътя, нито в градината. Габриел си спомни, че беше оставил двете кучета на хълма да ядат от едно умряло агне (храна, която им разрешаваше само в случаите, когато нямаше друга) и като реши, че младото куче още не се е нахранило, той влезе в къщата и си легна на леглото — нещо, което напоследък си позволяваше само в неделя.

Нощта беше тиха и влажна. Малко преди разсъмване го разбуди някаква странна промяна в долитащите до него привични звуци. За овчаря звънът на хлопатарите — също като цъкането на часовника за други хора — е постоянен шум. Той се забелязва само когато спира или намалява по някакъв особен начин и вече не е добре познатото подрънкване, което за свикналото ухо, колкото и да е далечен шумът, означава, че в кошарата всичко е наред. В дълбоката тишина на пробуждащото се утро звуците, които достигаха до Габриел, се отличаваха с необичайна чистота и стремителност. Такъв непривичен звън можеше да се получи поради две причини: когато овцете с хлопатари пасат много бързо, например при навлизането в ново пасище — той звучи на пресекулки; или когато стадото хуква да бяга — тогава звънът е непрекъснат и стремителен. Опитното ухо на Оук веднага позна, че шумът, който чу, идва от бързо бягащо стадо.

Той скочи от леглото, облече се, притича през уличката и се изкачи в мъгливото утро по хълма. Овцете-майки нощуваха отделно от тези, които щяха да се агнят — а последните бяха двеста в стадото на Габриел. Тези двеста овце като че ли бяха изчезнали. Петдесетте овце с техните отбити агнета стояха във вътрешния край на кошарата, тъй както ги беше оставил, но другите, основната част от стадото, сякаш бяха потънали вдън земя. Габриел извика с все сила:

— Охо! Охо! Охо!

Тишина. Той отиде до плета и видя, че на едно място е разкъсан и повален. Там се виждаха следи от копита. Озадачаваше го това, че овцете са излезли от кошарата през зимната нощ, но той веднага си го обясни с охотата им за бръшлян (изобилен в буковата горичка) и прекрачи навън през дупката в плета. В горичката ги нямаше. Той извика отново: долините и най-далечните хълмове отекнаха в ехо, както някога, когато аргонавтите призовавали загубилия се на мизийския бряг Хилас^[1], но нямаше никакви овце. Прекоси дърветата и мина по билото на хълма. На далечния край на хребета, където сближаващите се огради стигаха почти до ръба на варовиковата яма, той видя по-младото куче, вдигнало глава към небето — тъмно и неподвижно, като Наполеон на остров Света Елена.

Ужасно предчувствие прониза Оук. Прималял, той бавно се приближи: в дъсчената преграда зееше дупка, а наоколо се виждаха много следи от копита. Кучето пристъпи и облиза ръката му. С това то даваше да се разбере, че очаква специална награда за отлично извършената работа. Оук погледна в ямата. Мъртвите и умиращи животни лежаха на дъното — купчина от двеста обезобразени трупа, а тъй като това бяха суягни овце, излизаха не двеста, а поне четиристотин.

Оук беше рядко милостив човек: в действителност благородството му често осуетяваше повечето негови стратегически замисли, защото веднага щом предприемеше нещо, добрината надделяваше и всичките му хитроумни планове пропадаха. Той често се огорчаваше от това, че на неговото стадо от рождение е писано да завърши като овче месо и настъпва ден, когато всеки овчар се превръща в истински предател на беззащитното си стадо. И сега първото му чувство беше жал за безвременната смърт на кротките овчици и техните неродени агнета.

После се сети за още нещо. Овцете не бяха застраховани. Всичките му спестявания, събрани с толкова лишения и труд, бяха унищожени с един удар, а надеждите му да стане независим фермер бяха разбити — може би завинаги. С колко усилия, упорство и прилежание, с колко тежки изпитания през последните десет години бе заплатил Габриел постигнатото! Изглежда, вече не му оставаше никаква надежда. Той се облегна на преградата и закри лицето си с ръце.

Обаче вцепенението обикновено не продължава дълго и фермерът Оук се отърси от своето. Забележителното и характерното за него беше, че първото, което каза, бяха думи на благодарност:

— Благодаря на бога, че не съм женен. Как би живяла тя в нищетата, която ме очаква!

Оук вдигна глава и докато размишляваше какво може да се направи, спокойно се огледа. В далечния край на ямата имаше кръгло езерце, а над него висеше тънкият сърп на месеца, който щеше да стои там само още няколко дни — отляво го настигаше Зорницата. Езерцето проблясваше неясно като мъртвешко око. С пробуждането на земята задуха ветрец, който разлюля и удължи отражението на месеца, без да го накъса, и превърна образа на светилото във фосфоресцираща ивица върху водата. Оук запомни всичко това.

Изглежда, бедното младо куче е било под впечатлението, че службата му е да тича след овцете и следователно колкото повече ги гони, толкова по-добре. След като се е навечеряло с умрялото агне, което сигурно му е придало допълнителна сила и смелост, то е събрало всичките овце в ъгъла и ги е подгонило към оградата. Изплашените животни са разкъсали плета и излезли на горното пасбище. Кучето ги е погнало нагоре по склона и ги е докарало до края на заграждението, където те се струпали накуп; изгнилите дъски на преградата не са издържали и цялото стадо е рухнало в ямата.

Синът на Джордж бе свършил работата си твърде старателно; господарят му отчете, че кучето е прекалено изпълнителен помощник, за да остане живо, и същия ден по пладне го изведе и застреля — още един пример за трагичната съдба, толкова често съпътстваща кучетата и някои други философи, които следват разсъжденията си до логичен край и опитват да се придържат напълно последователно към принципите си в един свят, където господства компромисът.

Овцефермата на Габриел беше финансирана от един търговец — спечелен от надеждната му външност и характер, — който получаваше процент от приходите на фермата до пълното изплащане на аванса. Оук пресметна, че стойността на оцелелите животни, инвентара и имуществото му ще стигне само да изплати дълговете си и да остане свободен човек с един кат дрехи на гърба.