Томас Харди
Далече от безумната тълпа (33)

32.
Нощ — Конекрадец

Уедърбъри бе замряло и тихо като гробище и всички спяха, сякаш бяха мъртви. Църковният часовник удари единадесет. Ясно се долавяше проскърцването и прищракването на колелцата му. Механичните звуци се носеха с обичайната за тях сляпа приглушеност, отекваха, отразени от стените, стигаха до разпокъсаните облаци и се разсейваха сред тях на много мили в неизбродното пространство.

Тази вечер сред попуканите плесенясали стени на къщата на Батшеба бе останала само Мериан. Лиди беше при сестра си, а Батшеба бе отишла да им погостува. Малко след единадесет часа Мериан се завъртя в леглото си. Нещо я беше обезпокоило. Тя не можа да разбере какво е то. Последва някакъв сън, а след това тя се събуди неспокойна, с чувството, че се е случило нещо. Стана от леглото и погледна през прозореца. Ливадката около конюшнята стигаше до къщата и там тя различи в променливия сив полумрак една фигура, която се приближаваше до хранещия се кон. Фигурата хвана коня за шията и го отведе в ъгъла. Там Мериан видя нещо, което, както се оказа по-късно, беше превозно средство, защото след няколко минути, отишли очевидно за впрягане, тя чу ударите на копитата по пътя, придружени от поскърцването на колела.

Само две живи същества можеха да пристъпят през ливадката, плъзгайки се безшумно като привидения, както направи тази тайнствена фигура — една-единствена жена на света или някой циганин. Изключено беше тази жена да се занимава с такава работа посред нощ. Значи можеше да бъде само някой крадец, който сигурно е разбрал, че именно тази нощ къщата не е пазена добре и е решил сега да осъществи дръзкото си начинание. Нещо повече, в потвърждение на подозренията й в Уедърбъри Ботъм имаше цигански катун.

Мериан се страхуваше да извика в присъствието на крадеца, но когато видя, че фигурата изчезна, тя се облече бързо, спусна се тежко по разклатената скърцаща стълба, изтича до къщата на Коган, която се намираше най-близо, и вдигна тревога. Коган извика Габриел, който сега живееше на предишното място, и те заедно отидоха до ливадката. Конят бе изчезнал.

— Тишина! — заповяда Габриел.

Ослушаха се. В неподвижния въздух отекнаха далечните звуци на конски тръс. Това беше някъде около Лонгпадъл Лейн — съвсем близо до циганския катун в Уедърбъри Ботъм.

— Това е нашата Дейнти. Нейните стъпки! Сигурен съм — каза Джан.

— Божичко! Какво направих! Как ще се разгневи господарката, като се върне! Как ще ни ругае! — изпъшка Мериан. — Как ми се ще това да беше се случило, когато тя си е в къщи. Тогава вината нямаше да падне върху нас!

— Трябва да го настигнем — решително каза Габриел. — Аз ще отговарям за всичко пред мис Евърдийн. Да, ще тръгнем след него.

— Бога ми, не виждам как ще го догоним — въздъхна Коган. — Много са ни тежкоподвижни конете за тази работа. Единствено малката Попит е бърза, но какво може да направи тя с двама ездачи на гърба си? Само с онази двойка отвъд оградата можем да направим нещо.

— Коя двойка?

— Тайди и Мол на мистър Болдуд.

— Тогава почакайте ме. Скоро ще се върна — рече Габриел. Той се спусна надолу по хълма към къщата на мистър Болдуд.

— Фермерът Болдуд не е в къщи — каза Мериан.

— Толкова по-добре — отбеляза Коган. — Аз знам защо е излязъл.

След четири-пет минути Оук се появи тичешком с два оглавника в ръка.

— Къде ги намери? — попита Коган, а после се обърна и скочи на оградата, без да дочака отговор.

— Под стряхата. Знаех, че ги държи там — отвърна Габриел, който го следваше. — Коган, можеш ли да яздиш без седло? Защото сега нямаме време да търсим седла.

— Като нищо — заяви Джан.

— Мериан, ти си лягай — извика Габриел от оградата.

Когато стъпиха на пасището на Болдуд, те пъхнаха оглавниците в джобовете си, за да ги скрият от конете, които щом видяха, че мъжете са с празни ръце, покорно се оставиха да бъдат хванати за гривите, и тогава оглавниците ловко им бяха сложени. Тъй като нямаха мундщуци, нито юзди, Оук и Коган си направиха импровизирани юзди, като прекараха през зъбите на животните по едно въже и го завързаха от другата страна. Оук се метна отстрани на коня, а Коган едва се покатери, след като стъпи на една скамейка. Те излязоха през портата и препуснаха след крадеца. Нямаха представа в какво превозно средство е запретнат конят.

След три-четири минути стигнаха до Уедърбъри Ботъм. Огледаха внимателно всичко около пътя. Циганите ги нямаше.

— Негодници! — прошепна Габриел. — Чудно, накъде ли са тръгнали?

— Направо, сигурен съм — каза Джан.

— Отлично. Нашите коне са по-добри. Трябва да ги настигнем — заяви Оук. — А сега напред, с пълна скорост!

Не се чуваше никакъв шум от кола. Когато отминаха Уедърбъри, трошлякът по пътя стана по-мек и глинест. Дъждът го беше намокрил, без да го разкаля. Неочаквано Коган спря Моли и слезе.

— Какво има? — попита Габриел.

— Ние не можем да чуем нищо. Затова трябва да вървим по следите им — отвърна Джан и бръкна в джоба си. Извади кибрит, драсна една клечка и я доближи до земята. Тук беше валяло повече. Всички стъпки и отпечатъци от подкови бяха изгладени или заличени от дъжда и сега представляваха просто дупки, пълни с вода, които отразяваха пламъка от кибритката като очи. Две следи явно бяха съвсем нови; браздите бяха празни и сухи, а не пълни с вода каналчета като другите. Отпечатъците от копитата даваха ясна представа за хода на коня — две двойки следи, на равни отстояния от около три-четири фута, като левите и десните отпечатъци от всяка двойка стояха точно един срещу друг.

— Ами да! — възкликна Джан. — Такива следи означават силен галоп. Разбира се, че няма да ги чуем. А конят е запретнат, виж браздите. Да, това е нашата кобила, сигурен съм!

— Откъде знаеш?

— Старият Джими Харис я подкова миналата седмица. А неговата работа винаги мога да я позная.

— Останалите цигани сигурно са тръгнали по-рано или по друг път — отбеляза Оук. — Няма ли други следи?

— Няма.

Те продължиха. Яздиха уморително дълго. Старият часовник на Джан Коган удари един часа. Джан драсна още една клечка и отново разгледа земята.

— Тук вече е минал на лек галоп — отбеляза той и хвърли клечката. — Ходът криволичи и е доста халтав за кабриолет. Ако питаш мен, пресилили са кобилката още в началото. Ще ги хванем.

Те препуснаха отново и навлязоха в Блекморския дол. Часовникът на Коган удари два часа. Когато спряха да разгледат следите, те бяха разположени така, че ако бяха съединени, щяха да образуват зигзаг, като улични лампи.

— Това е тръс, знам — каза Габриел.

— Сега вече само тръс — развеселен потвърди Коган. — Скоро ще ги догоним.

Те продължиха много бързо още две-три мили.

— Чакай малко — каза Джан. — Я да видим как е изкачила кобилката нанагорнището. Това сигурно ще ни помогне. — Той запали още една клечка и възкликна: — Ура! Тук тя се е изкачвала с обикновен ход, разбира се. Ще ги стигнем след две-три мили, обзалагам се на една крона.

Те препускаха още три мили и се ослушаха. Не се чуваше нищо, освен шума на водата във воденичния вир, която се стичаше през бента с бълбукане и напомняше, че могат да се удавят, ако паднат там. Когато стигнаха един завой, Габриел слезе от коня. Следите бяха единственото указание за посоката, която трябваше да следват, и се налагаше да ги разглеждат много внимателно, за да не ги объркат с други, сравнително нови.

— Какво означава това? Ах, досещам се — каза Габриел, поглеждайки към Коган, който приближи горящата клечка до земята.

Коган, който изглеждаше уморен (а и конете също), отново разгледа тайнствените следи. Този път от познатите отпечатъци на копита се виждаха само три. Четвъртият представляваше само малка вдлъбнатина. Той изкриви лице и подвикна „Брей-й!“.

— Куца — отбеляза Оук.

— Да. Дейнти е окуцяла; предният ляв крак — бавно проговори Коган, загледан в отпечатъците.

— Ще ускорим хода — каза Габриел и отново се метна на потния кон.

Макар че в по-голямата си част шосето приличаше на всяко друго в страната, това все пак беше само второстепенен път. След последния завой те излязоха на главния път за Бат. Коган се успокои.

— Сега ще ги стигнем! — извика той.

— Къде?

— На бариерата при Шертън. Пазачът на тази бариера е най-сънливият човек оттук до Лондон. Казва се Дан Рандал. Познавам го отдавна, още когато беше пазач на бариерата в Кастърбридж. Кобилката куца и докато стигнат до бариерата, ще ги хванем.

Те продължиха много внимателно. Не се чу нито дума, докато не забелязаха малко по-напред на тъжния фон на листака пет бели преградни греди, коиое пресичаха пътя.

— Шт, почти стигнахме! — каза Габриел.

— Ще се доближим тихичко по тревата — добави Коган.

По средата на белите греди се виждаше тъмно петно. Оттам прозвуча глас, който проряза нощната тишина.

— Хей, хей-й-й. Има ли някой тук?

Изглежда, това не беше първият вик, защото когато Оук и Коган се приближиха, вратата на къщата се отвори и се показа полуоблеченият пазач със свещ в ръка. Тя освети всичко наоколо.

— Не вдигай бариерата! — извика Габриел. — Той е откраднал коня!

— Кой? — попита пазачът на бариерата.

Габриел погледна към кабриолета и видя една жена — своята господарка, Батшеба. Когато чу гласа му, тя се опита да скрие лицето си от светлината. Обаче Коган я видя.

— Това е господарката, готов съм да се закълна! — смаян каза Коган.

Това наистина беше Батшеба и тя вече бе успяла да направи това, което толкова успешно вършеше в кризисни моменти, стига те да не бяха от любовен характер — а именно най-хладнокръвно да прикрие изненадата си.

— О, Габриел — тихо попита тя, — къде отивате?

— Ние мислехме… — започна Габриел.

— Аз отивам в Бат — каза тя с увереността, която липсваше на Габриел. — Една много важна работа ме принуди да се откажа от гостуването при Лиди и да тръгна веднага. А вие значи ме преследвате, а?

— Ние помислихме, че конят е откраднат.

— Как може така? Колко глупаво от ваша страна да не разберете, че съм взела кабриолета и коня. Чуках десет минути на прозореца, но не можах да разбудя Мериан, нито да вляза в къщата. Все пак успях да взема ключа от постройката за коли и затова не обезпокоих никого. Не се ли досетихте, че аз съм взела коня?

— Как можехме да се досетим?

— Е, да. Но какво е станало? Това са конете на фермера Болдуд! Боже милостиви, какво сте направили! Защо ми създавате неприятности? Какво, не мога ли да направя дори една крачка, без да ме преследвате като крадец?

— Но откъде можехме да знаем, след като вие не сте оставили никакви указания? — възрази Габриел. — Плюс това в доброто общество жените не карат кабриолети по това време.

— Аз оставих указания, които сигурно щяхте да видите тази сутрин. Написах с тебешир на вратата, че ще взема коня и кабриолета, ще замина, без да будя никого, и скоро ще се върна.

— Но ще се съгласите, мем, че ще можем да прочетем указанията ви чак сутринта, на светло.

— Вярно — съгласи се Батшеба. Въпреки че отначало беше ядосана, тя разсъждаваше достатъчно разумно, за да си позволи да ги обвинява по-продължително и сериозно за нещо, което се срещаше рядко, а именно предаността им към нея. Тя добави благосклонно: — Наистина много съм ви благодарна, че сте си направили труда да ме последвате. Все пак бих предпочела да бяхте взели всички други, но не и конете на мистър Болдуд.

— Дейнти куца, мис — напомни й Коган. — Ще можете ли да продължите?

— О, няма нищо. Едно камъче се беше забило в копитото й. Извадих го преди стотина ярда. Благодаря ви, ще се справя сама. Ще стигна в Бат на разсъмване. Сега нали ще се върнете?

Тя извърна глава — пламъкът на свещта се отрази в нейните живи ясни очи, — потегли и скоро бе обгърната от тъмните тайнствени сенки на летните клони. Коган и Габриел обърнаха конете и галени от кадифения юлски нощен въздух, поеха обратно по същия път.

— Не е ли странна тази нейна приумица, Оук? — учудено отбеляза Коган.

— Да — кратко отвърна Габриел.

— Но тя в никакъв случай няма да стигне в Бат до сутринта!

— Коган, нали това, което направихме тази нощ, ще си остане между нас?

— И аз мисля, че така ще е най-добре.

— Значи разбрахме се. Ще стигнем в Уедърбъри към три и можем да се промъкнем съвсем тихичко.

Преди няколко часа на Ялбърския път, в обезпокоителните си размисли, Батшеба в края на краищата бе стигнала до заключението, че при настоящото отчайващо положение на нещата има само два изхода. Първият беше просто да държи Трой настрана от Уедърбъри, докато Болдуд се успокои; вторият бе да се вслуша в съветите на Оук и порицанията на Болдуд и да се откаже от Трой.

Уви! Беше ли по силите й да сложи край на тази току-що пламнала любов, да му каже, че не го харесва, да не му обръща повече внимание, да го помоли — за нейно добро — от Бат да замине направо в полка си и да не я безпокои повече в Уедърбъри?

Положението беше отчайващо, но тя обмисли всичко спокойно и все пак си позволи, по женски, да помечтае колко щастливо би живяла, ако Трой беше Болдуд и ако пътят на любовта беше и път на дълга. Също измъчваше я мисълта, че той ще я изостави и ще залюби друга жена, защото тя вече бе проникнала в характера на Трой и бе опознала склонностите му много добре. Но за нещастие, въпреки предчувствието, че той скоро ще престане да я обича, тя го обичаше още повече.

Батшеба скочи. Трябва да го види веднага. Да, ще го помоли да й помогне да разреши тази дилема. Ако му напише писмо да не идва тук, то сигурно няма да стигне навреме дори и той да е склонен да я послуша.

Беше ли сляпа Батшеба за общоизвестния факт, че ако е решила да се откаже от него, поддръжката от страна на любимия не е най-надеждната? Или, пак чисто по женски, бе избрала този начин, който й осигуряваше възможност поне за още една среща с него? И тя потръпваше от предвкусваното удоволствие!

Вече се стъмни, сигурно наближаваше десет часът. Тя нямаше друг избор — трябваше да се откаже от гостуването в Ялбъри, което беше обещала на Лиди, да се върне в Уедърбъри, да запрегне коня в кабриолета и веднага да тръгне за Бат. Отначало планът изглеждаше неизпълним — пътуването до Бат беше тежко изпитание дори за силен кон, още повече че тя бе недооценила разстоянието. Това беше рисковано пътешествие за сама жена нощем.

Но можеше ли да отиде при Лиди и да остави всичко на произвола на съдбата? Не, не, всичко друго, само не и това! Батшеба беше обладана от буен порив на благоразумие, който напразно се опиташе да усмири. Тя тръгна към селото.

Вървеше бавно, защото не желаеше да влиза в Уедърбъри, преди селяните да са си легнали и най-вече преди да си е легнал и успокоил Болдуд. Планът й беше да пътува до Бат през нощта, да се срещне с Трой сутринта, преди той да е тръгнал към Уедърбъри, да се раздели с него, после да остави коня да си отпочине (а в това време тя самата да си поплаче малко) и да тръгне обратно на следващата сутрин. По този начин можеше да кара Дейнти леко целия ден, да стигне до Ялбъри, да отиде у Лиди вечерта и да се върне заедно с нея, когато решат — та изобщо никой да не разбере, че е била в Бат.

Такъв беше планът на Батшеба. Но тъй като бе дошла сравнително скоро по тези места и не ги познаваше добре, тя бе изчислила погрешно разстоянието, което щеше да пропътува (а то бе неголямо). Все пак тя осъществи замисъла си и ние видяхме началото на това пътешествие.