Томас Харди
Далече от безумната тълпа (27)

26.
Сцена на окосената ливада

— Ах, мис Евърдийн! — въздъхна сержантът, вдигайки ръка към козирката си. — Колко несъобразителен се показах онази вечер! Само ако бях поразмислил, щях да се досетя, че „Кралицата на житната борса“ (истината си е винаги истина, а вчера в Кастърбридж чух да ви наричат така) — това сте вие и никоя друга. Побързах да дойда и да ви поднеса хиляди извинения, че се поддадох на чувствата си и се осмелих, без да ви познавам, да изразя така откровено възхищението си от вас. Но тук ме познават — както вече ви казах, аз съм сержант Трой. Още като момче съм помагал на чичо ви. И ето, днес съм тук, за да помогна и на вас.

— Предполагам, трябва да ви благодаря за това, сержант Трой — хладно отвърна Кралицата на житната борса.

Сержантът явно се обиди и посърна.

— Не е нужно, мис Евърдийн. Защо смятате, че трябва да постъпите именно така?

— Много се радвам, ако не е толкова необходимо.

— А защо, простете за дързостта?

— Защото не желая да ви благодаря за нищо.

— Опасявам се, че с този мой развързан език си навредих и вече нищо не може да ми помогне. Да, ужасни са днешните времена, какво ли не се случва с мъжа, най-чистосърдечно осмелил се да каже на жена, че е красива! А аз си позволих само толкова, съгласна сте, нали? И да си призная, по-скромно не можех да се изразя.

— Празни приказки; по-празни от празна кесия.

— Да. А по моему вие просто се отклонявате от темата.

— Не. Искам само да кажа, че мястото, където стоите, ще ми е по-приятно, ако ви няма.

— А на мен ще ми бъде по-приятно да получавам клетви от вас, отколкото целувки от която и да е друга жена, затова няма да мръдна оттук.

Батшеба просто онемя. Все пак не можеше да му отвърне рязко и грубо, защото той наистина беше дошъл да помогне за сенокоса.

— Добре! — продължи Трой. — Готов съм да приема, че има комплименти, които граничат с дързостта и може би в това е вината ми. Същевременно има отношение, което е явно несправедливо и в това е вашата вина. Само защото един прям, простодушен човек, когото никога не са учили да се преструва, казва честно това, което мисли, а може би просто се е изпуснал, с него се държат като с нечестивец.

— Но нашият случай съвсем не е такъв — каза Батшеба и се обърна да си върви. — Аз не позволявам на непознати да се държат разпуснато и безцеремонно с мен, дори и да ме хвалят.

— Аха, значи ви оскърбява не самият факт, а начинът на изразяване! — спокойно отбеляза той. — Но колкото и да е тъжно, за мен остава удовлетворението, че съм казал чистата истина, независимо от това дали думите ми са били приятни, или неприятни за вас. А може би предпочитате да ви бях видял и да кажа на познатите си, че сте най-обикновена безинтересна жена, та веднъж завинаги да се избавите от любопитните им погледи? Не! Аз не съм способен да се отнеса тъй глупаво към красотата, само за да поощря излишната скромност на една такава жена, единствена по рода си в Англия.

— Всичко, което казвате, е измислица — рече Батшеба и неволно се усмихна на хитрата му маневра. — Вие сте рядко изобретателен, сержант Трой. Не можехте ли онази вечер просто да минете покрай мен, без да казвате нищо? Ето за това ви упреквам.

— Не можех. Половината от удоволствието при което и да е чувство се състои в това, че ви се иска да го изразите, както направих аз. Същото щеше да бъде, ако вие бяхте някоя грозна старица — тогава сигурно щях неволно да възкликна.

— Отдавна ли страдате от такава силна впечатлителност?

— От най-ранно детство, откакто се научих да различавам красотата от уродството.

— Предполагам, тези ваши представи не се ограничават само с външността, а се разпростират и върху душевните качества?

— За морала или религията, моята или чиято и да е, не смятам да говоря. Все пак аз сигурно щях да бъда много добър християнин, ако вие, красивите жени, не бяхте направили от мен идолопоклонник.

Батшеба продължи напред, за да прикрие неволната си усмивка и предателските трапчинки по бузите. Размахвайки пръчката си, Трой я последва.

— Мис Евърдийн, прощавате ли ми?

— Съмнително е.

— Защо?

— Говорите неща…

— Казах, че сте красива и ще го повторя, защото… защото това е истината. Вие сте най-прекрасната жена, която съм виждал, кълна се! Честна ду…

— Престанете, престанете! Не желая повече да слушам вашите клетви! — извика Батшеба смутена, защото в нея възмущението се бореше с неудържимото желание да слуша още.

— И отново повтарям: вие сте необикновено пленителна жена. И в това, което казвам, няма нищо удивително, нали? То е очевидно. Не ви е приятно, че толкова бурно изразих мнението си и то не ви подейства особено убедително, защото за вас не означава нищо, но е напълно искрено. Тогава защо не ми простите?

— Защото… защото е неискрено — съвсем по женски прошепна тя.

— Не сте права. Кое е по-страшно — че аз прегрешавам третата божа заповед, или че вие престъпвате деветата?

— Струва ми се, че не се изразявате напълно правилно. Аз не съм чак толкова красива — уклончиво отвърна тя.

— Боя се, че грешите. Мис Евърдийн, позволете ми да кажа с всичкото уважение, което изпитвам към вас, че вината е във вашата скромност. Все пак невъзможно е да не са ви го казвали, защото всички са единодушни, а на другите можете да вярвате.

— Но те не говорят точно така.

— Не ви вярвам.

— Във всеки случай не са ми го казвали така направо както правите вие — продължи тя, позволявайки постепенно да бъде въвлечена в разговора, който тя смяташе решително да прекрати още в самото начало.

— Но вие знаете, че те мислят така, нали?

— Не… тоест… разбира се, чувала съм от Лиди, че така говорят за мен, но… — тя се обърка.

Предаде се… Ето какво означаваше, въпреки сдържаността й, този наивен отговор. Предаде се, без да подозира това, призна се за победена. И нищо не можеше да изрази това по-красноречиво от безпомощната недовършена фраза. Лекомисленият сержант се усмихна вътрешно и като че ли и дяволът се подаде от преизподнята и се подсмихна, защото в този миг се решаваше човешка съдба. Лицето и тонът на Батшеба безпогрешно показваха, че кълнът, който щеше да разруши основата, вече е пуснал корени в пукнатината: останалото беше въпрос на време и на естествения ход на събитията.

— Ето, истината излезе наяве! — възкликна сержантът. — Възможно ли е една млада лейди, от която всички се възхищават, изобщо да не знае това. Ах, мис Евърдийн, простете ми за откровеността, но вие всъщност сте едно нещастие за човешкия род.

— Как? Защо? — попита тя с широко отворени очи.

— Да, точно така. Има една стара народна поговорка, която не е кой знае колко мъдра, но за такъв груб войник като мен подхожда: „И тъй, и тъй ще патиш, поне да има защо.“ Сега аз ще ви кажа истината, без да ме е грижа дали ви е приятна, или не, без да се надявам да ми простите. И ще разберете как вашата красота може да причини повече беди, отколкото добрини. — Сержантът отправи дълбокомислено-критичен поглед към ливадата. — Обикновено някой мъж се влюбва в еди-коя си най-обикновена жена, оженва се за нея, доволен е и води полезен живот. А такава жена като вас е желана от стотици. Очите ви ще запленяват все нови и нови мъже и тези нещастници ще се измъчват от несподелена любов, защото вие можете да се омъжите само за един. От това множество двадесет мъже ще удавят отхвърлената си любов във вино, други двадесет ще влачат жалко, безцелно съществуване, без да правят опити да постигнат нещо, защото единственият им стремеж ще бъде насочен към вас; още двадесет — а сред тях ще бъде и моята влюбчива персона — вечно ще ви следват, ще се стараят да бъдат там, където могат да ви зърнат, и за това ще са готови на всякакви безумства. Мъжете са такива непоправими глупаци! А останалите сигурно ще се опитат да преодолеят своята страст повече или по-малко успешно. Но всички те ще бъдат съкрушени. И не само тези деветдесет и девет мъже, но и деветдесет и девет жени, за които те може би ще се оженят, също ще бъдат нещастни заедно с тях. Ето това е моята притча. Ето защо казвам, че такава очарователна жена като вас, мис Евърдийн, едва ли ще носи щастие на човешкия род.

Докато говореше, лицето на красивия сержант беше сурово и непреклонно: той приличаше на Джон Нокс^[1], който поучава своята весела млада кралица. Когато видя, че тя не отговори, Трой попита:

— Знаете ли френски?

— Не. Започнах да уча, но едва бях стигнала до глаголите и татко умря — простодушно отвърна Батшеба.

— А аз знам този език — майка ми беше парижанка — и чета, когато имам възможност, но напоследък това не се случва много често. Французите имат такава поговорка: Qui aime bien chatie Bien — „Който люби силно, наказва строго.“ Разбирате ли ме?

— Ах! — изтръгна се от нея и обикновено спокойният й глас леко потрепери. — Ако умеете да се сражавате поне наполовина тъй увлекателно, както говорите, сигурно дори и с рана от щик ще доставяте удоволствие! — Тук Батшеба усети каква грешка е допуснала с това признание и се опита да я поправи, но още повече се обърка. — Обаче не си правете илюзии, че това, което говорите, ми доставя удоволствие.

— Знам, че думите ми не са ви приятни, много добре знам — потвърди Трой и лицето му изрази проникновена убеденост, която веднага се смени с мрачна ирония. — Ако дузина мъже са готови по всяко време да ви обсипват с любезности и нежни думи и да изпадат във възторг от вас (което вие заслужавате), но без да ви предупреждават по съответния начин, тъй както правя аз, то моята груба, откровена, примесена с порицание похвала едва ли може да ви достави удоволствие. Може и да съм глупак, но не съм толкова самонадеян, че да си представям такова нещо!

— А аз смятам, че все пак сте самонадеян — отбеляза Батшеба, поглеждайки накриво едно стъбло острица, което трескаво подръпваше с ръка. Изкусната тактика на сержанта съвсем я обърка — не защото приемаше доверчиво хитрите му любезности, а защото се смути от този решителен натиск.

— Никому не бих признал това — а да си призная, и на вас не го признавам напълно. Сигурно в моето глупаво предположение онази вечер имаше известна доза самонадеяност. Разбрах, че когато неволно изказах възхищението си, още веднъж ви накарах да изслушате това, което ви е омръзнало да слушате и не ви доставя никакво удоволствие, но все пак се надявах, че ще бъдете достатъчно добра и няма да ме съдите твърде строго за казаните от мен думи, а вие ме порицахте. Вярвах, че няма да си помислите нещо лошо за мен и няма да ми се скарате, когато видите, че помагам толкова усърдно в събирането на сеното.

— Не се безпокойте повече. Може би наистина не сте имали намерение да ме обиждате, като сте казали това, което сте мислели, вярвам ви — искрено огорчена се каеше жестоката жена. — Много съм ви благодарна, за помощта при сенокоса. Но не трябва да говорите така с мен. Не искам това да се повтаря. Изобщо не трябва да ме заговаряте, докато аз не се обърна към вас.

— О, мис Батшеба! Това е много жестоко!

— Не, не е. Какво жестоко има тук?

— Вие никога няма сама да ме заговорите. Аз няма да остана дълго тук. Скоро ще затъна в унилата скука на казармените учения и може би нашият полк ще бъде изпратен някъде другаде. А вие искате да ме лишите от единствената невинна радост в моя тъжен живот, както богатият от притчата отнел овчицата на сиромаха. Явно великодушието не е отличителна черта на жените.

— А вие кога заминавате? — с интерес попита тя.

— След един месец.

— А защо ви е толкова приятно да разговаряте с мен?

— Как можете да питате, мис Евърдийн? Да питате вие, която знаете каква е вината ми.

— Ако подобна дреболия е тъй важна за вас, нямам нищо против — нерешително, със съмнение в гласа отвърна тя. — Но за вас всъщност да разговаряте с мен не означава толкова много, нали? Вие само така говорите, сигурна съм, само така говорите, колкото да мине времето.

— Вие сте несправедлива, но да не говорим повече за това. Така ме ощастливихте с вашето благоразположение, че съм готов да заплатя всяка цена и няма да се обиждам на тона ви. Да, за мен това означава много, мис Евърдийн. Сигурно мислите, че само един глупак може да цени мимоходом подхвърлената думичка, дори и само едно „здравей“. Може и да съм глупак, не знам. Но нали вие никога не сте били на мястото на мъжа, който стои пред една жена, и то ако тази жена сте вие.

— И какво от това?

— Това значи, че вие нямате представа какво изпитва той. Да ви пази бог и никога да не изпитате това!

— Глупости! А вие сте ласкател! И какво изпитва той? Много ще ми бъде интересно да науча.

— Накратко, за него е мъчение да мисли за нещо друго, да се вижда и говори с когото и да е освен с нея, а да я гледа и слуша също е мъчително.

— О, сержанте, вие прекалявате. Преструвате се! — рече Батшеба, поклащайки глава. — Думите ви са прекалено красиви, за да бъдат истина.

— Не, не се преструвам — честна войнска дума!

— Но защо е така? Разбира се, аз не ви питам съвсем сериозно.

— Защото вие подлудявате човека… и аз просто съм обезумял.

— Да, имате такъв вид.

— Така е.

— Но вие сте ме виждали само веднъж, онази вечер.

— Това няма значение. Мълнията поразява мигновено. Влюбих се във вас начаса — влюбен съм във вас и сега.

Батшеба го изгледа любопитно от глава до пети, но не посмя да вдигне поглед към очите му.

— Това звучи невероятно и не ви вярвам — сдържано каза тя. — Такова внезапно чувство не съществува. И не искам повече да ви слушам. Боже мой, колко ли е часът? Трябва да си вървя. Толкова много време изгубих с вас.

Сержантът погледна часовника си и каза колко е часът.

— Мис, вие защо нямате часовник? — попита той.

— В момента нямам. Смятах да си купя нов.

— Не! Той ще ви бъде подарен. Да, вие трябва да приемете този подарък, мис Евърдийн. Подарък!

И още преди тя да разбере какво става, в ръката й се озова един тежък златен часовник.

— Прекалено хубав е за човек като мен — невъзмутимо подхвърли той. — Този часовник има своята история. Натиснете пружинката и отворете задния капак.

Тя го послуша.

— Какво виждате там?

— Герб, а под него девиз.

— Корона с пет зъбци, а по-долу: Cedit amor rebus — „Любовта се подчинява на случайността“. Девиз на графовете Севърн. Този часовник е принадлежал на последния от тях и е бил подарен на мъжа на майка ми, който беше доктор, да го използва, докато аз навърша пълнолетие, и тогава да ми бъде връчен. Това е всичко, което съм получил в наследство. Някога държавници са сверявали времето си по този часовник — устройвали са тържествени церемонии, аудиенции, пищни кортежи, бдели са над съня и покоя на графа. Сега той е ваш.

— Не, сержант Трой, това е невъзможно. Не мога да го приема! — възкликна тя, като го гледаше с кръгли от изумление очи. — Златен часовник! Как е възможно! Не ви вярвам!

Сержантът се отдръпна, защото Батшеба настоятелно му подаваше обратно часовника. Тя прекрачи към него.

— Задръжте го, моля ви, мис Батшеба, задръжте го — рече импулсивният младеж. — Когато принадлежи на вас, той ще ми стане още по-скъп. А аз мога да използвам някой прост, плебейски часовник и той отлично ще ми служи. Такова щастие е за мен, че старият ми часовник ще бие редом с вашето сърце! Не, по-добре да не говорим за това. Никога часовникът ми не се е намирал в по-достойни ръце.

— Не, наистина. Не мога да го приема! — почти разплакана твърдеше Батшеба. — Как мога да постъпя така, щом вие действително говорите сериозно? Подарявате ми часовника на баща си, толкова ценна вещ! Не трябва да бъдете толкова безразсъден, сержант Трой!

— Аз обичах баща си, но какво от това. А вас обичам повече, затова постъпвам така — отвърна сержантът тъй искрено и убедително, че много трудно можеше да бъде обвинен в лицемерие.

Трой бе започнал на шега, но нейната красота, която — докато Батшеба беше спокойна — бе хвалил подигравателно, неусетно му въздействаше и колкото повече се оживяваше тя, толкова повече се увличаше той. На Батшеба той изглеждаше по-сериозен, отколкото бе в действителност, но все пак всичко беше по-съдбоносно, отколкото Трой би могъл да допусне.

Когато Батшеба заговори, в гласа й освен съмнение, зазвучаха объркване и изумление.

— За вярване ли е това? Как е възможно да ме обикнете така внезапно! Вие толкова малко ме познавате. Може би аз все пак не съм толкова… толкова хубава, колкото ви се струва. Моля ви, вземете си часовника, моля ви! Не мога и няма да го задържа. Повярвайте ми, вие сте прекалено щедър. Аз никога не съм направила нещо хубаво за вас, защо вие сте толкова добър към мен?

Той бе готов да отвърне с някаква галантна фраза, но не произнесе нито дума и я загледа като омагьосан. Истината беше, че сега, когато тя стоеше пред него развълнувана, потресена, без капчица лукавство и чиста като ден, нейната красота толкова точно отговаряше на всичките епитети, с които той я обсипа по навик, че той бе просто изумен от своята дързост. Как е могъл да смята, че само измисля всичко това? Той повтори машинално „Защо?“ и продължи да я гледа, без да откъсва погледа си.

— А моите работници ни гледат, виждат, че не се отделяте от мен и се чудят. Просто ужас! — продължаваше тя, без да забелязва промяната в него.

— Отначало не смятах да ви уговарям сериозно да приемете часовника — чистосърдечно призна той. — Защото това е единственото жалко доказателство за благородния ми произход. Но сега, честна дума, искам да го приемете. Моля ви, без преструвки, вземете го! Не ми отказвайте това удоволствие, носете го за спомен от мен. Но вие сте толкова прелестна, че дори не искате да изглеждате добра, както всички други.

— Не, не, не говорете така! Имам причина, за да бъда сдържана, но не мога да ви я открия.

— Е, добре, нека бъде така — каза той, отстъпвайки най-после, и прие обратно часовника. — Сега трябва да се разделя с вас. А вие обещавате ли да разговаряте с мен през тези няколко седмици, докато съм тук?

— Разбира се. В същност не знам. Не съм сигурна. О, защо се появихте тук, да ми създавате толкова главоболия!

— Имах чувството, че поставям примка, а, изглежда, аз сам попаднах в нея. Случват се такива неща. Е, ще ми позволите ли да поработя на вашите ливади? — придумваше я той.

— Щом това ви доставя удоволствие, нямам нищо против.

— Благодаря ви, мис Евърдийн.

— О, няма защо.

— Довиждане.

Сержантът вдигна ръка към килнатата на тила си шапка и закрачи към най-отдалечените косачи.

Батшеба не беше в състояние сега да се покаже пред своите работници, просто не разбираше какво става с нея — лицето й пламтеше, сърцето й туптеше лудо — и почти просълзена, тя тръгна към дома си, като шепнеше:

— О, какво направих! Какво значи всичко това? Ако знаех само дали си струва да вярвам поне на една негова дума!