Томас Харди
Далече от безумната тълпа (47)

46.
Водоливникът-химера и неговите поразии

Четириъгълната камбанария на Уедърбърската черква беше построена в четиринадесети век и над всяка от нейните фасади, оградени отгоре с парапет, се издигаха по две химери-водоливници. От тези каменни фигури в описания от нас период само две продължаваха да изпълняват предназначението си — да изхвърлят стичащата се от ламаринения покрив вода. Гърлата на четири химери (по едно на всяка фасада) бяха запушени — предишните църковни настоятели са ги смятали за излишни — други две фигури бяха откъртени и захвърлени, което не се отразяваше особено неблагоприятно на нормалното състояние на камбанарията, защото останалите два водоливника зееха добре и вършеха отлична работа.

Някои хора твърдят, че най-верният критерий за жизнеността на изкуствата на който и да е период е изразителността, която постигат най-великите майстори на това време в областта на гротеската; и определено, когато говорим за готическото изкуство, това твърдение е неоспоримо. Уедърбърската камбанария беше пример за ранно въвеждане на орнаменталния парапет в сграда на енорийска черква (което не се среща в катедралните черкви), а фантастичните фигури на химерите-водоливници, които представляват неотделима част от парапета, тук особено привличаха погледа — те се отличаваха с ненадмината смелост на художественото изпълнение и необикновено оригинален замисъл. В уродливата им грозота се забелязваше симетрията, характерна не толкова за британската, колкото за континенталната гротеска от тази епоха. Всичките осем химери-водоливници рязко се отличаваха една от друга. Зрителят е убеден, че на света няма нищо по-чудовищно от фигурите на северната фасада, докато премине към южната. От двата водоливника-химери на южната страна само този в югоизточния ъгъл има отношение към нашия разказ. Изображението притежаваше прекалено много човешки черти, за да го уподобим на дракон, пределно многобройни сатанински черти, за да бъде оприличено на човек, имаше твърде явна прилика с животно, за да бъде сравнено с дявол, и недостатъчно сходство с птица, за да бъде наречено грифон. Това отвратително каменно създание имаше сбръчкана кожа, къси щръкнали уши, изцъклени очи; а с пръстите на ръцете то разтягаше ъглите на устата си, която по този начин се отваряше широко и даваше път на водата. Долният ред зъби бяха изтрити, но горните стърчаха, добре запазени. Издадено два фута от стената, в която бяха вкопчени лапите му, чудовището се смееше вече четиристотин години на околния свят, беззвучно в сухо време, с гръмогласно клокочене и гъргорене, колчем завалеше дъжд.

Трой спеше в галерията, а навън дъждът се усилваше. Изведнъж водоливникът започна да плюе. После от пастта на химерата, издигната на седемдесет фута височина, потече тънка струйка. Капките забарабаниха все по-бързо по земята. Постепенно струята се удебели и набра сили, водата летеше все по-далеч и по-далеч от камбанарията. Когато дъждът се усили, от водоливника рукнаха цели потоци вода.

Нека проследим техния път в този отрязък от време. Течната парабола все повече се отдалечаваше от стената, прескочи покрития със скулптирани релефи цокъл, купчината камъни, изправената мраморна плоча на паметника и попадна точно в средата на гроба на Фани Робин.

До неотдавна стичащата се от водоливника вода падаше върху разхвърляните наоколо камъни, които поемаха нейния натиск и прикриваха като щит земята. Но през лятото мястото беше изчистено от камъните и сега потокът свободно биеше в голата земя. Подобна опасност не беше предвидена, защото много отдавна водата не бе падала толкова далеч от камбанарията. А този затънтен ъгъл на гробищата приемаше нови обитатели рядко, през две-три години, и ако погребваха някого там, това обикновено биваше някой бедняк, бракониер или друг грешник с презрени грехове.

Нестихващата струя, която пастта на химерата бълваше, стовари цялата си отмъстителна ярост върху гроба. Тлъстата светлокафява почва във вдлъбнатината на надгробната плоча се размекна, раздвижи и закипя като шоколад. Водата прииждаше все по-силно и размиваше земята, а ревът на образувалия се водовъртеж се разнасяше надалеч в нощния мрак и заглушаваше неспирния шум от проливния дъжд. Луковиците, тъй грижливо посадени от разкаялия се възлюблен на Фани, се размърдаха и завъртяха в своето ложе. Есенните теменужки се преобърнаха надолу и се превърнаха в топчета кал. Скоро луковиците на кокичетата и другите цветя затанцуваха в бурната вода като зеленчуци в тенджера с вряща супа. Храстовидните цветя бяха изровени и отнесени от водата.

Макар че пейката беше неудобна за спане, Трой се пробуди чак когато беше съвсем светло. Две нощи поред не беше спал в легло; раменете му бяха схванати, стъпалата му — отекли, главата — натежала. Той си спомни къде е, стана, потрепервайки от утринния хлад, взе лопатата и напусна подслона си.

Дъждът бе вече спрял, слънчевите лъчи пробиваха през листата — зелени, кафяви и жълти, блестящи и окичени с дъждовни капки. Всичко наоколо грееше ослепително и напомняше светлинните ефекти от пейзажите на Рюйсдал и Хобема^[1], всичко излъчваше неописуема красота, родена от съюза на водата, ярката светлина и пъстротата на багрите. Измитият от продължителния дъжд въздух бе станал необикновено прозрачен, есенните цветове отблизо и далеч изглеждаха еднакво ярки, а полята, на фона на които се очертаваше камбанарията, изплуваха от своята далечина.

Той стъпи на посипаната с дребни камъчета пътечка, която заобикаляше камбанарията. Камъчетата не бяха чисти, както снощи, а покрити с тънък слой кал. На едно място забеляза кичурче влакнести коренчета, чисти, измити и бели като сноп сухожилия. Вдигна го — нима това са посадените от него иглики? По-нататък видя една луковица, втора, трета… Несъмнено това са неговите минзухари. С изкривено от недоумение и ужас лице Трой последва завоя на пътечката и видя опустошения от водата гроб.

Земята в ограденото от плочата място беше попила водата и сега там зееше дупка. Разровената пръст бе отмита, пътечката и тревата наоколо бяха залети от кафявата кал, която бе забелязал по-рано, а мраморната надгробна плоча бе покрита със същите кафяви кални петна. Почти всички цветя бяха изтръгнати от земята и се търкаляха навсякъде с корените нагоре.

Веждите на Трой се навъсиха мрачно, той скръцна със зъби, плътно стиснатите му устни потрепериха като на потресен от силна мъка човек. Това странно произшествие развълнува в него най-разнообразни чувства и му причини остра болка. Трой имаше много изразително лице и ако някой го наблюдаваше сега, едва ли би познал в него предишния весел войник, който се смееше, пееше и нашепваше комплименти на жените. В първия миг той бе готов да прокълне съдбата си. Но дори за такъв първичен бунт се изисква известна енергия, а овладялата го болезнена тъга парализираше силите му. Гледката, която видя, бе обединяващото звено на множеството мрачни сцени от предишните дни и сякаш завършваше цялата панорама, а това той не можеше да понесе. Сангвиник по природа, Трой отбягваше неприятните преживявания, като просто ги отстраняваше от себе си. Той упорито прогонваше мрачните призраци, докато събитието не отстъпеше в миналото и не загубеше остротата си. Може би, посаждайки цветята на гроба, той се бе опитал някак си да се освободи от мъката, а сега някой като че ли беше разгадал намеренията му и го бе надхитрил.

Изправен пред обезобразения гроб, може би за първи път през своя живот Трой изпита разочарование от себе си, искаше му се това да бъде някой друг, а не той. Жизнерадостният човек обикновено живее с чувството, че е галено дете на съдбата, въпреки че почти не се отличава от останалите смъртни. Трой често бе мислил, че няма защо да завижда на хората, заемащи високо обществено положение, защото за да стигнеш до такова положение, трябва да си по-различен човек, а той беше напълно доволен от себе си. Не роптаеше против донякъде странния си произход, против превратностите на съдбата и постоянните, мълниеносни промени в живота — той бе погълнат от себе си и неговата съдба му се струваше особена. Неизвестно защо той беше уверен, че с времето неговите дела сами ще се оправят и увенчаят с успех. Но тази сутрин илюзиите му бяха окончателно разбити и Трой внезапно намрази себе си. Впрочем този прелом само външно изглеждаше неочакван. Кораловият риф нараства продължително и бавно, докато най-после се покаже над морските вълни; и на нас често ни се струва, че събитието е предизвикано от последния тласък, а в същност то отдавна е зреело и е било готово да се изяви.

Нещастникът стоеше и размишляваше — къде да отиде? „Ти си проклет навеки!“, чу той безпощадната присъда, когато видя, че плодовете на труда, вдъхновен от внезапната му решителност, бяха унищожени. Когато човек е вървял дълго в една посока и е много уморен, той едва ли ще има сили да се обърне на друга страна. Вчера Трой направи слаб опит да промени живота си, но първият неуспех го обезкуражи. Да започне всичко отначало сигурно щеше да е трудно, дори и с могъщата подкрепа на провидението, но като видя, че то не само че не му помага, но даже се подиграва с несмелото му начинание — това вече беше свръх силите му.

Трой бавно се отдалечи от гроба. Дори не се опита да запълни дупката, да посади отново цветята или да оправи нещо. Просто хвърли своите карти и се отказа от играта. Тихо, незабелязан от никого, той излезе от гробището — в селото всички още спяха, — пресече полето и също тъй незабелязано излезе на главния път. Скоро Уедърбъри изчезна от погледа му.

А Батшеба остана като доброволна затворница в таванската стая. Вратата стоеше постоянно заключена, освен в случаите, когато влизаше и излизаше Лиди, за която в съседната стаичка беше поставен креват. Около десет часа, по време на вечерята, прислужницата погледна случайно през прозореца, забеляза светлината от фенера на Трой и съобщи за това на Батшеба. Известно време те гледаха светлината, недоумявайки какво би могло да означава това. После Лиди си легна.

Тази нощ сънят на Батшеба не беше спокоен. От съседната стаичка се чуваше дълбокото равномерно дишане на прислужницата, а стопанката на дома продължаваше да гледа през прозореца към блещукащата между дърветата светлина — която не светеше спокойно, а примигваше като морски фар — и дори не се досещаше, че там някой ходи напред-назад около фенера. Батшеба остана до прозореца, докато заваля и светлината изчезна. Тогава тя си легна и дълго се мята в постелята — в претовареното й съзнание отново и отново се появяваха картини от преживяната трагична нощ.

Още преди разсъмване тя стана, отвори прозореца и вдъхна с пълни гърди свежия утринен въздух. Прозорците бяха мокри от нощния дъжд и целите обсипани с трептящи сълзици; всяка сълза улавяше бледорозовия отблясък, пробил през облака, надвиснал от изток, където се зараждаше денят. От дърветата върху довеяните от вятъра листа равномерно падаха капки, а от църквата се носеше необичаен шум, който не приличаше на ритмичното почукване на капките — това бе клокоченето на изливащите се в ямата струи.

В осем часа на вратата почука Лиди и Батшеба отключи.

— Какъв силен дъжд валя тази нощ, мем — отбеляза Лиди, след като получи разпореждания за закуската.

— Да, много силен.

— Не чухте ли някакъв странен шум от гробището?

— Чух. Помислих, че сигурно водата се стича от покрива на камбанарията.

— Същото казва и пастирът мем. Той отиде да види какво е станало.

— Аха! Значи Габриел е тук?

— Да. Току-що се обади, пътьом, както и по-рано. Напоследък той почти не ни навестява. Но преди, когато водата падаше от камбанарията, тя удряше само по камъните, а този шум беше съвсем различен — сякаш вреше вода в гърне. Много странно.

Тъй като чувстваше, че не може да мисли, чете или да прави нещо, Батшеба помоли Лиди да остане и закуси с нея. Девойката, която в много отношения все още си беше останала дете, продължаваше да бърбори за неотдавнашните събития.

— Няма ли да отидете в църквата, мем?

— И аз не знам — отвърна Батшеба.

— Мислех, че искате да разберете къде са погребали Фани. От вашия прозорец това място не се вижда, дървото го закрива.

При мисълта, че ще се срещне с мъжа си, Батшеба изпитваше ужас.

— Тук ли нощува мистър Трой? — осведоми се тя.

— Не, мем. Мисля, че е отишъл в Бъдмаут.

Бъдмаут! Това название веднага пренесе пред нейните очи Трой и й напомни за постъпките му. Но сега ги разделяха тринадесет мили. Беше й много неприятно да разпитва Лиди за мъжа си и досега тя най-старателно избягваше да прави това, но вече всички в къщата знаеха за снощното им скарване. Нямаше защо да се скрива истината. Батшеба беше стигнала до такова състояние, когато човек престава да се съобразява с общественото мнение.

— Защо смяташ, че е отишъл там? — попита тя.

— Тази сутрин, още преди закуска, Лейбан Тол го е видял на пътя за Бъдмаут.

Батшеба веднага изпита облекчение — през последното денонощие тя бе изгубила младежката си жизнерадост, без да получи в замяна философското спокойствие на зрялата възраст — и реши малко да се поразходи. След закуска си сложи шапка и се отправи към църквата. Беше девет часът, всички в селото отдавна бяха заети с делата си — едва ли щеше да срещне някого по пътя. Батшеба знаеше, че Фани е погребана в ъгъла на гробището, предназначен за изоставени клетници („зад църквата“, както казваха в селото), на такова място, което не се виждаше от пътя, и не можа да издържи на изкушението да види гроба, въпреки че изпитваше някакъв необясним страх. Мисълта, че блещукалата миналата нощ светлина между дърветата има някаква връзка с нейната съперница, не й даваше покой.

Батшеба заобиколи колоната на камбанарията и видя издълбаната в гроба дупка. Надгробният паметник от мрамор с нежни жилки беше целият изцапан с кал — същата картина, която преди два часа бе видял Трой, преди да замине. От другата страна на гроба стоеше Габриел. Погледът му беше насочен към паметника; Батшеба се бе приближила тъй безшумно, че той не я забеляза. Тя не можа веднага да разчете името на Фани, издълбано върху този величав, обезобразен паметник, затова се оглеждаше наоколо и търсеше скромната купчина земя, която в такива случаи насипват върху гроба. После проследи погледа на Оук и прочете началните думи от надписа:

„Издигнат от Френсис Трой

в памет на скъпата му

Фани Робин.“

Оук забеляза Батшеба и я погледна изпитателно; той беше много учуден от надписа и искаше да разбере как приема тя това. Но Батшеба не изглеждаше особено развълнувана. Изглежда, душевните сътресения бяха станали нещо най-обикновено в нейния живот. Тя поздрави Габриел и го помоли да запълни дупката в гроба с оставената от Трой лопата. Докато Оук изпълняваше желанието й, Батшеба събра цветята и започна да ги засажда, като изправяше коренчетата и изглаждаше листенцата с нежната загриженост, типична за отношението на жените към растенията, които сякаш усещат това и се прихващат добре. После нареди на Оук да помоли църковния пазач да отклони водоливника, за да не се повтори това опустошение. Чувствайки, че в сърцето й не е останала любов, а само горчивина, предизвикана от инстинктивна ревност, Батшеба проявяваше показно великодушие. Накрая тя даже изтри от паметника калните петна, като че ли издълбаните на плочата думи бяха особено приятни за нея, и се прибра в къщи.