Томас Харди
Далече от безумната тълпа (57)

56.
Самотна красавица — След всичко

С настъпването на пролетта Батшеба започна да се съвзема. Когато неизвестността и съмненията се разсеяха, премина и апатията, последвала изтощителната треска.

Все пак тя избягваше всякаква компания, седеше си в къщи и само в краен случай излизаше в градината. Странеше от всички, дори и от Лиди, не се впускаше в откровения и не търсеше съчувствие.

Но лятото настъпи, тя започна да прекарва повече време на открито и по необходимост да се занимава със стопанството, макар че никога не ходеше както преди на полето и не даваше нареждания. Веднъж, през август, една петъчна вечер, тя реши да се поразходи по пътя и влезе в селото — за първи път след мрачното събитие, което се случи на Бъдни вечер. По лицето й не бе останала нито капчица кръв. Дълбокият траур подчертаваше почти смъртната й бледност, която изглеждаше просто свръхестествена. Когато стигна до магазинчето в края на селото, срещу гробището, Батшеба чу гласове от църквата и се досети, че сега там има спявка на църковния хор. Тя прекоси пътя, отвори вратичката и влезе в гробището. Прозорците на църквата бяха разположени толкова високо, че никой отвътре не можеше да я види. Тихичко тя отиде в ъгъла, където някога Трой бе посадил цветя на гроба на Фани Робин, и спря пред мраморния паметник.

Когато прочете надписа докрай, нейният поглед се оживи и по лицето й се изписа безмълвно удовлетворение. Първо беше посвещението от Трой:

Издигнат от Френсис Трой

В памет на скъпата му Фани Робин,

Починала на 9 октомври 18…

На 20 години.

Под него бяха скоро издълбаните думи:

В същия гроб лежат

тленните останки на Френсис Трой,

Починал на 24 декември 18…

На 26 години.

Докато стоеше и размишляваше, от църквата долетяха звуците на орган. Тя се приближи с леки стъпки до портала и се заслуша. Вратата бе затворена. Хорът разучаваше нов химн. Неочаквано в душата на Батшеба се пробудиха чувства, които тя отдавна смяташе за мъртви. Високите, приглушени гласове на децата ясно произнасяха неразбираемите за тях думи, които не достигаха до съзнанието им.

Води ме, дивна светлина, води ме в мрака…

(Джон Хенри Нюман 1833 г.)

Както всяка жена, Батшеба винаги до известна степен се поддаваше на чувствата си. Нещо заседна на гърлото й, очите й се просълзиха — тя почувства, че ще се разплаче. И ето, сълзите закапаха неудържимо, една от тях падна на каменната пейка до нея. Тя бе заплакала, без да знае защо, но вече не можеше да спре, познатите мисли не я оставяха на мира. Би дала всичко на света, само за да бъде едно от тези деца. Невинните същества, които никога не бяха изпитвали подобни чувства, не вникваха в смисъла на химна. Всичките пламенни сцени от недалечното минало оживяха пред очите й. Сега я вълнуваха даже тези от тях, в които някога сърцето й не бе участвало. Но все пак тъгата бе за нея по-скоро щедър дар, а не бич — наказание за миналото.

Закрила с ръце лицето си, Батшеба не забеляза човека, който бързо влезе в галерията. Когато я видя, той направи движение, сякаш поиска да се отдалечи, но спря и се загледа в нея. Известно време тя стоя със сведена глава, а когато я вдигна, лицето й бе мокро, очите — замъглени от сълзи.

— Мистър Оук — възкликна смутено тя, — отдавна ли сте тук?

— От няколко минути, мем — почтително каза Оук.

— В църквата ли отивате? — попита Батшеба и в същия миг от храма долетя като от суфльорска кабинка:

Живеех в суета; без божи страх

години в скверна гордост пропилях

и бях без просветление, уви!

Но тези времена ги забрави…

— Да — отвърна Оук. — Пея басовата партия в хора. Вече от няколко месеца.

— Така ли? Не знаех. В такъв случай ви оставям.

Отколе аз в сърцето си те любя

и моля се дано не те загубя…

— пееха децата.

— Не, моля ви, не искам да ви прогонвам, господарке. Мисля, че тази вечер мога да пропусна спявката.

— Но вие не ме гоните.

Те стояха смутени един срещу друг. Батшеба се опита незабелязано да изтрие сълзите от пламналото си лице. Накрая Оук каза:

— Не съм ви виждал… тоест не съм говорил с вас много отдавна… — И опасявайки се да не пробуди тъжни спомени у нея, той промени темата: — И вие ли искахте да влезете в църквата?

— Не — отвърна тя. — Дойдох тук сама, да видя дали са издълбали надписа на паметника тъй, както пожелах. Мистър Оук, хайде да не говорим за това, което мислим в момента, съгласен ли сте?

— Добре ли са направили надписа? — попита Оук.

— Да. Елате да го разгледате, ако още не сте го видели.

Те се приближиха заедно до паметника и прочетоха надписа.

— Вече осем месеца! — прошепна Габриел, когато видя датата. — На мен ми се струва, като че беше вчера.

— А на мен, сякаш се е случило много, много отдавна и през тези години съм била мъртва. Трябва да се връщам, Оук.

Габриел я последва.

— Аз все се канех да поговоря с вас по един въпрос — неуверено започна той. — Ако позволите, сега ще ви кажа.

— Да, разбира се.

— Работата е там, че скоро може би ще трябва да се откажа от управлението на вашата ферма, госпожо Трой. Възнамерявам да напусна Англия. Разбира се, не сега, а следващата пролет.

— Да напуснете Англия? — възкликна тя силно огорчена. — Защо, Габриел? Защо сте решили така?

— Смятам, че тъй ще бъде по-добре — запъвайки се, отвърна Оук. — Искам да си опитам късмета в Калифорния.

— Но нали всички говорят, че ще наемете фермата на бедния Болдуд?

— Да, дадоха ми тази възможност, но за сега още нищо не е решено и може би ще се откажа. Ще поработя там тази година като управител, а после ще предам фермата на попечителите и това е всичко.

— А какво ще правя аз без вас? О, Габриел, мисля, че не трябва да заминавате. Вие сте толкова дълго при мен… и в радостни, и в тежки времена… Ние с вас сме стари приятели и това никак не е хубаво от ваша страна. Аз пък се надявах, че дори да наемете другата ферма, все пак ще понаглеждате и моята. И изведнъж вие заминавате!

— Да, с удоволствие бих наглеждал вашата ферма.

— И заминавате точно сега, когато съм тъй безпомощна!

— Ето това е неприятното — унило проговори Оук. — Смятам, че трябва да си отида именно заради тази ваша безпомощност. Довиждане, мем — добави той с явното желание да приключи разговора. И веднага излезе от църковния двор.

Тя не го последва.

Батшеба си тръгна към къщи, обмисляйки неприятното известие. Това съобщение я огорчи, но не беше смъртен удар за нея. По-скоро бе полезно, защото я отвличаше от непрестанно вълнуващите я мрачни размишления. И тя започна често да мисли за Оук, който вече я избягваше; припомни си няколко случая в последно време — най-безобидни поотделно, но взети заедно, те доказваха явното му нежелание да общува с нея. Накрая, много натъжена, тя осъзна, че старият й привърженик я изоставя и се кани да бяга. Човекът, който винаги бе вярвал в Батшеба и я бе защищавал, когато всички бяха против нея, в края на краищата се бе уморил; и на него, както на всички останали, му бе омръзнало да се занимава с нея и той я оставяше да се бори сама с живота.

Минаха три седмици; Батшеба все повече се убеждаваше, че Оук не проявява интерес към нея. Тя забеляза, че когато Оук влизаше в малката гостна, която използваха като канцелария за счетоводството на фермата, той не я изчакваше, не й оставяше бележки, както правеше по време на доброволното й отшелничество. Габриел не идваше, когато можеше да я завари, а се появяваше в най-странните часове, когато предполагаше, че тя изобщо не е в тази част на къщата. Ако трябваше да получи нареждания, той изпращаше някой друг или оставяше кратка бележка без обръщение и без подпис и на Батшеба се налагаше да отговаря със същия официален тон. Бедната! Тя започна да изпитва остро, мъчително чувство на обида, като виждаше, че я презират.

В такива тъжни размисли премина есента и настъпи Коледа — завърши годината на законното вдовство на Батшеба. Две години и три месеца тя живееше в самота. Поглеждайки в сърцето си, тя крайно изненадана откри, че вече не я вълнуват мислите за произшествието, което би трябвало особено често да припомня в тези дни — катастрофата в хола на Болдуд. Напротив, терзаеше я чувството, че неизвестно защо всички са се отрекли от нея и Оук е предводителят на тази враждебна клика. Същия ден на излизане от църквата тя се озърна с надеждата, че навън, както преди, ще я чака този, чийто бас спокойно се носеше из цялата църква. Както обикновено, той вървеше по пътечката след нея. Но когато видя, че Батшеба се оглежда, той се извърна. Веднага щом излезе извън църковния двор Оук се отклони от срещата с нея, тръгна в противоположна посока и скоро се скри от погледа й.

На другата сутрин тя получи съкрушителния удар, който отдавна очакваше. В най-официално писмо той я уведомяваше, че на Благовещение няма да поднови договора си с нея.

Батшеба дълго и горчиво плака над това писмо. Тя се чувстваше много обидена и обезсърчена, силна болка й причиняваше мисълта, че неочаквано Габриел се е излекувал от безнадеждната си любов и рязко е показал това. Нали тя все пак смяташе, че има неотменни права над неговата привързаност. Нещо друго — страшно й бе да си помисли, че сега отново ще трябва да разчита само на себе си; струваше й се, че ще бъде непосилно за нея да ходи на борсата, да се пазари и да продава. След смъртта на Трой вместо нея Оук ходеше на всички пазари и панаири и се занимаваше с нейните дела, както и със своите. Какво да прави сега? Колко тъжен живот я очаква!

Тази вечер Батшеба бе страшно отчаяна — изпитваше силна нужда от състрадание и дружеско съчувствие при мисълта за загубата на единствения свой верен приятел. Тя се загърна с наметката, сложи си шапката и тръгна към къщата на Оук. Слънцето току-що беше залязло и бледожълтият като иглика месец, появил се само преди няколко дни, осветяваше пътя.

Прозорецът на Оук светеше ярко, но в стаята не се виждаше никой. Батшеба почука плахо и веднага си помисли, че като самотна жена не й подобава да посещава ерген, който живее сам. Но все пак той е неин управител и тя може винаги да се отбива при него по работа — в това няма нищо осъдително. Габриел отвори вратата и челото му заблестя на лунната светлина.

— Мистър Оук… — глухо проговори Батшеба.

— Да, аз съм Оук — отвърна Габриел. — С кого имам честта?… О, колко съм глупав! Не ви познах, господарке!

— Скоро вече няма да бъда ваша господарка, нали, Габриел? — прочувствено каза тя.

— Да, няма… Тъй мисля… Но влезте, мем. Ето сега ще запаля лампата — смутено мънкаше той.

— Не е нужно. Не се безпокойте за мен.

— Много рядко ми гостуват жени и се боя, че тук няма никакви удобства. Няма ли да седнете? Ето стол, а ето още един. За съжаление всичките ми столове са с твърди дървени седалки. Но аз… смятам да купя нови. — Оук придърпа два-три стола към нея.

— Достатъчно удобни са за мен.

И ето, тя седна, седна и той, а отблясъците от огъня се плъзнаха по лицата им и по старите мебели, които

полирани от пипане до блясък —

тъй времето ги лъсва като с пясък^[1],

съставляваха домашната уредба на Оук, сякаш хвърляха в отговор танцуващи светли отражения. Много особено, странно им се струваше на тези двама, които се познаваха достатъчно добре, че срещайки се на ново място, при необичайни обстоятелства, те изпитват такава неловкост и скованост. Когато се срещаха на полето или в нейната къща, не чувстваха никакво смущение. Но сега, откакто Оук беше станал самостоятелен стопанин, като че и техният живот се върна в миналото, към дните, когато едва се познаваха.

— Сигурно се учудвате, че дойдох тук при вас… но…

— О, не. Никак.

— Но на мен ми се стори, Габриел, че може би съм ви обидила и затова си отивате. Чувствах се много огорчена и затова дойдох.

— Да сте ме обидили? Нима вие можете да ме обидите, Батшеба?

— Значи не съм ви обидила? — радостно възкликна тя. — Тогава защо си отивате?

— Аз реших да не емигрирам. Изобщо ако знаех, че тази моя идея няма да ви се хареса, веднага щях да се откажа от нея — искрено отвърна той. — Вече се договорих за арендата на фермата в Долно Уедърбъри и от Благовещение тя ще премине в мои ръце. Нали знаете, че някога получавах част от дохода на тази ферма. Това не би ми попречило да управлявам и вашата ферма, ако не бяха някои приказки за нас двамата.

— Какво говорите? — изненадано попита Батшеба. — Какви приказки за нас двамата? Какви?

— Не мога да ги изрека.

— Мисля, че ще бъде по-добре да ме осведомите. Вие толкова пъти вече сте били нещо като мой наставник. Защо да не направите това още веднъж?

— Този път вие не сте сгрешили в нищо. В същност хората говорят, че аз се ослушвам и дебна наоколо, като разчитам да се сдобия с фермата на бедния Болдуд и смятам някой хубав ден да получа и вас.

— Да получите и мен?! Какво означава това?

— По-просто казано, да се оженя за вас. Вие пожелахте да го чуете, сега не трябва да ми се сърдите.

Оук очакваше, че при тези негови думи Батшеба ще изпадне в ужас, като че ли над главата й е гръмнало оръдие, обаче тя съвсем не изглеждаше уплашена.

— Да се ожените за мен? Аз дори не предполагах, че така говорят — спокойно рече тя. — Много нелепо… твърде рано е… да се мисли за подобно нещо!

— Естествено, че е нелепо. Аз изобщо не съм имал подобни намерения, вие отлично знаете. Разбира се, вие сте последната жена на света, за която бих помислил да се оженя. Както се изразихте, прекалено нелепо е…

— „Твърде рано е“… това бяха думите ми.

— Извинявам се, но трябва да ви поправя. Вие заявихте „много нелепо е“ и аз съм съгласен с вас.

— Аз също се извинявам! — просълзена възрази тя. — Казах само „твърде рано е“… Разбира се, няма значение… няма значение. Но аз имах пред вид единствено, че е още „твърде рано“, мистър Оук, и вие трябва да ми повярвате!

Габриел дълго се вглежда в лицето й, но на слабата светлина от камината не можа да забележи почти нищо.

— Батшеба — недоумяващо и нежно каза той, пристъпвайки към нея, — ако можех да зная само едно: ще ми позволите ли да ви обичам, да ви спечеля и накрая да се оженя за вас… Ако знаех само!

— Но вие никога няма да го разберете! — прошепна тя.

— Защо?

— Защото не питате.

— Ха-ха! — радостно се засмя Габриел. — Мила моя!…

— Защо ми изпратихте онова ужасно писмо? — прекъсна го тя. — То доказва, че вие изобщо не ме обичате и сте готов да ме изоставите, както всички останали! Много жестоко, просто нечовешко беше от ваша страна! Нали аз бях първата ви и единствена любима, а вие — първият ми поклонник. Това никога няма да го забравя!

— Батшеба, защо се заяждате с мен? — усмихна се той. — Добре ви е известно какво беше положението — аз, ергенът, бях управител на фермата на такава привлекателна жена и ми беше ужасно трудно да се преструвам на безразличен! А хората се досещаха за моите чувства към вас, пък и започнаха да говорят — и тогава си помислих, че тези приказки за нас двамата могат да хвърлят сянка върху доброто ви име… Никой не знае колко изстрадах, колко се измъчих!

— Това ли е всичко?

— Да.

— Ах, колко се радвам, че дойдох при вас — благодарно възкликна тя и стана. — Откакто си въобразих, че вие повече не искате да ме виждате, започнах много повече да мисля за вас. Но сега трябва да си тръгвам, защото сигурно в къщи ще ме чакат. Знаете ли, Габриел — добави тя, когато тръгна към вратата и тихо се засмя, — човек може да помисли, че аз съм дошла да се сватосвам с вас. Просто ужас!

— Напълно правилно — отвърна Оук. — Толкова отдавна и отдалеч аз играя по вашата свирка, чудесна моя Батшеба. Грехота щеше да бъде да не ми погостувате поне веднъж.

Той я изпрати до тях, като по пътя й разказа при какви условия се е споразумял да наеме долната ферма. Те почти не говориха за чувствата си. Изпитаните приятелства нямат нужда от пищни фрази и страстни излияния. Такава дълбока, силна привързаност се поражда (наистина много рядко), когато двама души, срещнали се в живота, първо проявяват най-неприятните черти от характерите си и чак след време откриват положителните си качества; затова и романът се заражда постепенно, пробивайки дебелия защитен слой на суровата делнична действителност. Това прекрасно чувство — camaraderie^[2] — обикновено кълни на почвата на общи интереси и стремежи и за съжаление много рядко съпътства любовта между двата пола, защото мъжът и жената се събират не в болките и трудовете си, а само в удоволствията си. Но ако щастливото стечение на обстоятелствата позволи развитието на подобно чувство, тази любов е силна като смъртта — огън, който не се гаси с вода, нито се дави в бурен потоп, любов, в сравнение с която всяка страст, обикновено присвоила си това име, е само мимолетен дим.