Томас Харди
Далече от безумната тълпа (2)

1.
Фермерът Оук — Премеждие

Когато фермерът Оук се усмихваше, устата му се разтегляше встрани, докато стигнеше на съвсем незначително разстояние от ушите, очите се превръщаха в цепки, около тях като несръчно нарисувани лъчи на изгряващо слънце плъзваха и се разсейваха по цялото му лице разклонени бръчици.

Казваше се Габриел и в делничен ден беше разумен млад мъж с непринудени, спокойни обноски, прилично облекло и природно кротък нрав. В неделя той се превръщаше в обременена от празничните дрехи и чадъра личност с неясни възгледи и склонност да отлага. С други думи бе човек, сам решил, че от нравствена гледна точка се намира някъде по средата на огромното пространство от безгрижен неутралитет, простиращо се между верующите енориаши и пияниците — тоест ходеше на черква, но когато проповедта стигаше догматите на Никейския събор, вече се прозяваше скришом, като се преструваше, че слуша пастора, а в същност мислеше какво ще има за обяд. Характерът му, поставен на везните на общественото мнение, изглеждаше така: когато приятелите и критиците му бяха ядосани, смятаха го за лош човек; когато биваха в добро настроение — за добър; ако не се намираха в нито едно от двете състояния, мненията за нрава му бяха черно-бели.

Тъй като в неговия живот делниците бяха шест пъти повече от неделите, съседите, които го виждаха все в обичайните работни дрехи и го бяха запомнили такъв, не предполагаха, че може да се облича по друг начин. Той носеше плитка филцова шапка, силно разширена в основата поради навика му често да я натиска с ръка, за да не бъде отнесена от вятъра, а също и палто като на доктор Джонсън^[1]. Долните му крайници бяха обути в масивни обувки и прости гамаши. Обувките предоставяха пълна свобода на стъпалата и бяха направени с оглед собственикът им да може да гази по цял ден в реката, без да усеща никаква влага; обущарят ги бе изработил добросъвестно, полагайки достатъчно усилия да компенсира недостатъците в кройката със здравина и солидни размери.

Като помагало за определяне на времето мистър Оук носеше предмет, който можеше да се нарече сребърен часовник; с други думи, що се отнася до формата и предназначението, това беше часовник, а според размерите — малък будилник. Инструментът, няколко години по-стар от дядото на Оук, имаше странното свойство да върви твърде бавно или изобщо да не върви. Малката му стрелка от време на време се разхлабваше и започваше да се върти свободно около оста и тогава, въпреки че голямата показваше минутите точно, никой не можеше да каже към кой час принадлежат те. На необяснимите спирания на часовника Оук противодействаше с разтърсвания и удари. А срещу всякакви погрешни заключения по причина на гореспоменатите два дефекта се застраховаше, като непрекъснато наблюдаваше и сравняваше положението на слънцето и звездите или често залепваше лице в прозорците на съседите и се вглеждаше напрегнато в стенните часовници със зелени циферблати, докато различи часа. Струва си да добавим, че джобчето на часовника беше трудно достъпно, защото се намираше доста високо в пояса на панталоните (който, от своя страна, бе разположен почти на гърдите му, и то под жилетката) и процедурата по изваждането на часовника бе свързана с допълнителни усилия. Това ставаше обезателно след отмятане и силно извиване на тялото на една страна, сбръчкване на устата и лицето, които в резултат на този напън се превръщаха в моравочервена буца, и най-после съсредоточено издърпване на часовника с ланеца, като ведро от кладенец.

Но ако в днешното необикновено меко, слънчево декемврийско утро някой по-наблюдателен човек видеше Габриел Оук, сигурно щеше да промени мнението си за него. Младежката руменина се бе запазила по лицето му и зрелостта още не бързаше да го навести; дори в някои отделни бръчици се забелязваха следи от нещо момчешко. Представена с подобаващата й сериозност, осанката му сигурно щеше да бъде доста внушителна. Но както знаем, някои селяни, а също и граждани, отдават предпочитание на духовното пред телесното: така фигурата губи от своята представителност. Оук не беше прегърбен, но поради някакво кротко, почти монашеско смирение, което, изглежда, бе причина да смята, че не трябва да предявява големи претенции към този свят, той вървеше стеснително, едва забележимо приведен. Ако някой разчита околните да го преценят по външния вид, а не по телесната му издръжливост, това може да се счита за недостатък, който за щастие беше чужд на Оук.

Той навлизаше във възрастта, когато „млад“ вече не беше задължително прилагателно към „мъж“. Оук изживяваше най-щастливия период на възмъжаването, когато разум и чувства са ясно разграничени. Отминала бе лекомислената младост, която ги бърка, но не бе настъпила зрелостта, за да ги слее, под влиянието на жена и семейство, в новото качество на предразсъдъци. Накратко, той беше двадесет и осем годишен ерген.

Полето, през което вървеше тази сутрин Оук, преминаваше постепенно в едно възвишение, наречено Норкомбски хълм. Пътят между Еминстър и Чокнютън се изкачваше по разклонение на този хълм. Поглеждайки над плета, Оук видя, че по надолнището към него се приближава украсена яркожълта каруца на пружини, теглена от два коня. Коларят вървеше отстрани, вдигнал отвесно камшика си. Каруцата беше натоварена с покъщнина и саксии, а най-отгоре седеше красива девойка. Не бе изминала и минута, откакто Габриел забеляза каруцата и ето че тя спря току пред него.

— Задния капак го няма, мис — рече коларят.

— Значи него чух да пада — отвърна момичето с нежен, макар и не съвсем нисък глас. — Когато се изкачвахме, чух някакъв шум, но не разбрах откъде идва.

— Ще изтичам да го потърся.

— Добре.

Умните коне стояха спокойно. Стъпките на коларя заглъхнаха в далечината.

На върха на товара девойката седеше неподвижно сред маси и обърнати столове, облегната на голям дъбов сандък, почти скрита от саксии с мушкато, мирта и кактуси, и клетка с канарче — всичко това най-вероятно свалено от прозорците на току-що опразнен дом. Една котка във върбова кошница беше надигнала леко капака и с присвити очи разнежено наблюдаваше птичетата наоколо.

Чуваше се само как канарчето подскача в своя затвор. Хубавата девойка остана известно време спокойна, после погледна внимателно надолу, но не към птицата, нито към котката, а към един продълговат пакет между тях. Извърна се да види дали коларят се връща. Нямаше го и погледът отново се устреми към пакета, сякаш мислеше за това, което е в него. Най-после го придърпа в скута си и го разгърна: появи се малко въртящо се огледало, в което тя започна внимателно да се оглежда. Устните й се разтвориха в усмивка.

Утрото бе прекрасно и на слънчевата светлина тъмночервеният жакет припламна до алено, а отражението хвърли отблясъци върху бялото лице и тъмната коса. Мушкатата, миртите и кактусите около девойката бяха свежи и зелени, и в този безлистен сезон придаваха на нея, на конете, каруцата и покъщнината своеобразен пролетен чар. Какво я бе прихванало да се докарва пред очите на лястовиците, косовете и незабелязания от нея фермер, които бяха единствените наблюдатели — може би за проверка на способностите си в изкуството да се усмихва, — никой не знае, но накрая престорената усмивка премина в естествена. Девойката поруменя, а когато видя това в огледалото, пламна още повече.

Промяната на обичайното място, обстоятелствата и времето за извършването на това действие — от будоарния час за тоалет до пътуването на открито — придаваше на ленивите й движения известна чудатост, каквато те в действителност не притежаваха. Прелестна гледка. Деликатна женственост кокетираше пред слънцето, което я обливаше с неподправена свежест. Докато Габриел Оук наблюдаваше тази сцена, колкото и да беше склонен към снизходителност, не можа да се сдържи и направи съответния скептичен извод. Младата жена нямаше никаква наложителна причина да се оглежда. Тя не оправи шапката си, не отметна коса, не приглади някоя къдрица — с една дума не направи нищо, което да покаже, че с такова намерение е извадила огледалото. Тя просто съзерцаваше себе си като някакво красиво природно произведение от женски пол, а мислите й, изглежда, летяха към неопределени и далечни, но все пак правдоподобни драми с мъжко участие — обещаващи вероятни победи, а усмивките й бяха във фазата, в която героинята си представя как покорява и губи сърца. Обаче това бе само предположение, а цялата поредица от действия бе показана тъй безгрижно, че да се търси някакъв умисъл в тях би било най-малкото прибързано.

Чуха се стъпките на коларя. Девойката пъхна огледалото в пакета и нагласи всичко на място.

Когато каруцата отмина, Габриел се показа на наблюдателния си пост, излезе на пътя и я последва до бариерата в подножието на хълма, където обектът на неговото съзерцание спря да плати пътна такса. Оставаха му още двадесетина крачки, когато чу някаква препирня. Пътниците от каруцата и пазачът на бариерата спореха за два пенса.

— Племенницата на госпожата казва, че съм ти дал достатъчно, сребролюбецо, и няма да плати нито пени повече — каза коларят.

— Добре. Тогава племенницата на госпожата няма да мине — отвърна пазачът и спусна бариерата.

Оук изгледа един подир друг спорещите и се замисли. Според него беше дребнаво човек да се пазари за два пенса. Три пенса имаха определена стойност като пари — при една средна надница това представляваше осезаема загуба и за такава сума си струваше да се караш — но два пенса…

— Ето — намеси се той, като пристъпи напред и подаде два пенса на пазача. — Пусни момичето да мине.

После вдигна очи към нея. Тя чу думите му и погледна надолу.

Физиономията на Габриел бе нещо средно между хубостта на Свети Йоан и грозотата на Юда Искариотски, стъклописани в църквата, където се черкуваше, и нито една отличителна черта не можеше да бъде отделена и удостоена с похвала или неодобрение. Девойката с червения жакет и тъмната коса, изглежда, установи същото, защото хвърли към него кратък пренебрежителен поглед и заповяда на коларя да продължи. Може би този поглед беше нейната проява на признателност към Габриел, но във всеки случай тя не я изрази с думи. Най-вероятно бе сметнала, че Габриел не заслужава това, защото помагайки й да продължи пътя си, той й попречи да се наложи, а знаем как жените приемат подобни услуги.

Пазачът на бариерата изгледа отдалечаващата се каруца.

— Хубаво момиче — подхвърли той на Оук.

— Но и то си има недостатъците — отбеляза Габриел.

— Сигурно.

— И най-големият е… както при всички жени.

— Гледа отвисоко, а?

— Не.

— Какво тогава?

Може би малко засегнат от безразличието на хубавата пътничка, Габриел погледна назад, към плета, откъдето бе станал свидетел на нейното представление, и отвърна:

— Суетата.