Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Far from the Madding Crowd, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 31 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
elli (2016 г.)
Корекция
khorin68 (2016 г.)

Издание:

Томас Харди. Далече от безумната тълпа

Английска. Първо издание

 

Редактор: Спас Николов

Коректор: Жанета Желязкова

Технически редактор: Ирина Йовчева

Художник: Димо Кенов

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1983 г.

История

  1. — Добавяне

21.
Нещастие с овцете — Бележката

На другия ден след като Габриел остави уедърбърското стадо, старите работници Джоузеф Пуъграс, Метю Мун, Фрей и още няколко души тичешком нахълтаха в къщата на господарката на Горната ферма.

— Какво има? — попита Батшеба. Тя престана да опъва тясната ръкавица, което, изглежда, изискваше големи усилия, защото беше стиснала алените си устни; отиваше на черква.

— Шестдесет! — извика задъхан Джоузеф Пуъграс.

— Седемдесет! — прибави Мун.

— Петдесет и девет! — поправи го мъжът на Сюзан Тол.

— … Овце се измъкнаха от кошарата — каза Фрей.

— И влязоха в ливадата с младата детелина — подхвана Тол.

— … Младата детелина! — рече Мун.

— … Детелина! — изпъшка Джоузеф Пуъграс.

— Те се подуват и ще се пукнат — поясни Хенери Фрей.

— Ще се пукнат! — потвърди Джоузеф.

— Всичките ще умрат, ако не ги изкараме оттам. И ако после не ги церим — каза Тол.

От огорчение цялото лице на Джоузеф се сбръчка и намръщи. Силното отчаяние набразди лицето на Фрей с хоризонтални и вертикални гънки като пречките на градинска решетка. Долната челюст на Метю увисна, а очите му заподскачаха насам-натам, сякаш мускулите отвътре ги дърпаха.

— Да — подхвана наново Джоузеф, — седя си в къщи, току-що бях взел Библията да намеря Послание до Ефесяните и си казвам: в това пусто ’вангелие нищо няма, само Коринтяни и Солуняни. По едно време гледам, иде Хенери и вика: „Джоузеф, овцете пасоха детелина и ще се пукнат.“

При Батшеба в такива случаи мисълта мигновено се превръщаше в думи, а думите във вик. Пък и тя още не беше се успокоила, откакто Габриел със забележките си я бе вбесил.

— Достатъчно, достатъчно! Престанете, глупаци такива! — извика тя, захвърли чадърчето и молитвеника в антрето и хукна навън. — Идват при мен, вместо веднага да ги изгонят от детелината! Дръвници!

Очите й потъмняха и заблестяха. Красотата на Батшеба беше по-скоро демонична, отколкото ангелска. Най-прекрасна изглеждаше тя, когато бе ядосана, а сега ефектът се засилваше от разкошната кадифена рокля, току-що натъкмена пред огледалото.

Всички мъже затичаха вкупом след нея към ливадата с детелината. По средата на пътя Джоузеф се отпусна изнемощял на земята, като човек, съсипан от живота, който от ден на ден става все по-непоносим. Другите, както винаги въодушевени от нейното присъствие, се пръснаха из ливадата и заобиколиха овцете. Повечето от пострадалите животни лежаха в детелината и нищо не можеше да ги накара да се размърдат. След две-три минути изпопадаха още няколко от тях, в същото тежко и безпомощно състояние като другите.

Сърцето на Батшеба се късаше от мъка, когато гледаше как най-хубавите овце от стадото й се търкаляха потръпващи —

„… подути и натъпкани с отрова.“[1]

Пяна изби по устата на много от тях, те задишаха учестено и на пресекулки, коремите им се подуха застрашително.

— Ох, какво да правя, какво да правя?! — безпомощно занарежда Батшеба. — Колко са нещастни тези овце! Винаги им се случва нещо! Не съм виждала стадо, на което в продължение на една година да не се случи нещо лошо.

— Има само един начин да ги спасим — каза Тол.

— Какъв начин? Какъв? Казвай по-бързо!

— Трябва да се мушнат с един такъв ’струмент…

— Ти можеш ли да го направиш? Или аз?

— Не, мем. Не можем — нито ние, нито вие. Коремът на овцата трябва да се прободе точно в едно местенце. Ако боднете само инч по-вляво или по-вдясно, овчицата умира. Дори не всички пастири знаят как се прави.

— Значи така ще си умрат! — отчаяно промълви тя.

— Само един човек може да го стори — каза току-що приближилият се Джоузеф. — Ако беше тук, щеше да изцери всичките овце.

— Кой е той? Доведете го!

— Пастирът Оук — рече Метю. — Той всичко умее.

— Вярно, така е — потвърди Джоузеф.

— Така си е, само той може — съгласи се Лейбан Тол.

— Как се осмелявате да споменавате в мое присъствие името на този човек? — ядосано рече тя. — Ако искате да останете на работа при мен, повече да не чувам името му. Ах! — добави тя и просия. — Фермерът Болдуд сигурно ще знае как!

— О, не, мем — каза Метю. — Наскоро две от неговите отбрани овце бяха пасли фий и с тях стана същото. Той изпрати човек на кон да вика Габриел. Пастирът отиде и спаси овцете. Фермерът Болдуд има такова нещо. То е кух шиш с остра игла вътре. Нали, Джоузеф?

— Да, кух шиш — потвърди Джоузеф. — Така си е.

— Туйто. Това е ’струментът — замислено промърмори Хенери Фрей с ориенталска невъзмутимост, като че ли неумолимият бяг на времето съвсем не го тревожеше.

— Тогава — избухна Батшеба — не стойте тук да ми повтаряте „да“ и „туй-то“! Веднага намерете някой да спаси овцете!

Объркани, те се разпръснаха в различни посоки да намерят някой, но кого — и те не знаеха. След минута-две всички изчезнаха през вратата и тя остана сама с умиращите животни. След малко повтори твърдо:

— Никога! За нищо на света няма да го повикам!

Една от овцете се загърчи в ужасни спазми, изпъна се и подскочи високо във въздуха. Скокът бе изумителен. Овцата падна тежко и повече не мръдна.

Батшеба се приближи. Животното беше мъртво.

— О, какво да правя? Какво да правя? — изпъшка Батшеба и закърши ръце. — Няма да го викам! Няма!

Дори и най-енергичните възклицания, изразяващи твърдо решение, невинаги доказват истинската твърдост на взетото решение. Към него често прибягват, за да се уверят в намерението си, което съвсем не се нуждае от това, ако само по себе си е непоколебимо. Това „Няма!“ явно означаваше „Трябва!“

Тя последва своите работници и махна с ръка на един от тях. Това беше Лейбан.

— Къде живее Оук?

— В Гнездото, хей там отсреща, през дола.

— Вземи червената кобила, иди там и му кажи веднага да дойде. Кажи, че така съм заповядала.

Тол затича и след една-две минути беше на червената кобила, без седло, без юзди, хванал с две ръце въженцето на шията й вместо поводи. И бързо се смали надолу по хълма.

Батшеба и останалите го проследиха с поглед. Тол препускаше по пътечката покрай Шестнайсет акра, Овча поляна, Средно поле, Пущинака, Кеплов дол, мярна се като съвсем малка точица на моста и започна да се изкачва по отсрещния склон през Цветна лъка и Бели валог. Къщата, където временно беше отседнал Габриел, преди да напусне окончателно тези места, белееше на отсрещния хълм, заобиколена от сини ели. Батшеба крачеше напред-назад. Мъжете се върнаха на ливадата и започнаха да разтриват овцете, опитвайки се поне малко да облекчат мъките им. Но нищо не помагаше.

Батшеба продължаваше да крачи. Кобилата вече слизаше надолу по хълма и мъчително дългото изкачване трябваше да бъде повторено в обратен ред: Бели валог, Цветна лъка, Кеплов дол, Пущинака, Средно поле, Овча поляна и Шестнайсет акра. Батшеба се надяваше, че Лейбан е бил достатъчно съобразителен да даде кобилата на Оук, а той да се върне пеша. Ездачът се приближи. Това беше Тол.

— А, идиотска работа! — изпъшка Батшеба.

Габриел не се виждаше никакъв.

— Може би вече си е заминал! — каза тя.

Тол мина през вратата и скочи от кобилата с трагична физиономия, като Мортон след битката при Шрюсбъри.[2]

— Е? — попита Батшеба, която дори не допускаше, че устната й заповед може да не подейства.

— Той каза: „Който моли, не трябва да се големее“ — отвърна Лейбан.

— Какво? — яростно прошепна младата фермерка, широко отворила очи, задъхана от гняв. Джоузеф Пуъграс отстъпи няколко крачки и се скри зад плета.

— Казва, че няма да дойде, докато не го помолите любезно, като молителка.

— Охо-о! Това ли е неговият отговор? Къде е придобил такива маниери? Коя съм аз, та да си позволява той да се отнася така към мен? Значи трябва да се моля на човека, който сам ме е молил да го приема на работа?

Още една овца подскочи и падна мъртва. Мъжете стояха потиснати, като че ли не смееха да изкажат мнението си.

Батшеба се извърна насълзена — сама си беше виновна със своята гордост и опърничавост. Тя се разплака горчиво пред всички; вече не се опитваше да се покаже сдържана.

— На ваше място аз не бих плакал, мис — състрадателно каза Уилям Смолбъри. — Защо не го помолите по-меко? Обзалагам се, че тогава той ще дойде. Когато се отнесеш към него с добро, Гейб е разбран човек.

Батшеба преглътна огорчена и изтри очите си.

О, това е толкова злобно и жестоко от негова страна! — прошепна тя. — Той просто ме принуждава да го направя, против волята ми! По собствено желание никога не бих го молила. Тол, ела с мен.

След това неприсъщо за една солидна господарка признание тя влезе в къщата, последвана от Тол. Там седна и набързо написа една бележка, като от време на време изхлипваше, което след горчивите сълзи е може би положителен признак, както земята набъбва след проливен дъжд. Въпреки че бележката беше надраскана набързо, тонът й беше учтив. Батшеба я вдигна пред очите си и преди да я сгъне, добави най-долу:

„НЕ МЕ ИЗОСТАВЯЙТЕ, ГАБРИЕЛ!“

Сгъвайки записката, тя се изчерви леко и стисна устни, като че си забраняваше сега да мисли дали такъв ход е достоен за нея или не и отлагаше разсъжденията си дотогава, когато вече щеше да бъде късно за тях. Записката беше предадена на същия пратеник и Батшеба остана в къщи да чака отговор. Тя изживя мъчителен четвърт час, докато се върне пратеникът. Този път не смееше да гледа; облакътена на старото бюро, на което бе написала бележката, тя затвори очи с желанието да прогони от себе си и надеждата, и страха.

Обаче положението не беше безнадеждно. Габриел не се сърдеше; той прояви пълно безпристрастие въпреки високомерната й устна заповед. Подобна надменност би погубила не толкова красивата жена; и също тъй, подобна красота изкупваше една надменност с мяра.

Когато чу тропота на копита, тя излезе и вдигна очи. Между нея и небето мина ездач, който продължи към ливадата с овцете, скочи от кобилата и се обърна. Гледаше я Габриел. Това беше момент, когато очите и езикът на жената говорят съвършено различни неща. Батшеба го погледна с благодарност и каза:

— О, Габриел, как можахте да постъпите тъй нелюбезно с мен!

Нежен упрек вместо похвала за проявената отзивчивост — единственото, което той би могъл да прости.

Габриел промълви смутено нещо и хукна към овцете. А тя по очите му разбра коя фраза в бележката го е накарала да дойде. Батшеба го последва. Габриел вече беше сред прострените подути животни. Той бе хвърлил куртката си, запретнал ръкави и извадил от джоба си спасителния инструмент. Това беше малка тръбичка (така нареченият трокар), чиято вътрешна ос е подвижна игла. Овчарят започна да действа с умение и ловкост, които биха направили чест на всеки опитен хирург. Той опипваше левия хълбок на овцата, намираше нужната точка, пробиваше с иглата кожата и стомашната стена и бързо издърпваше иглата, без да изважда тръбичката. В нея газовете нахлуваха с такава сила, че биха загасили запалена свещ на другия й край.

Казват, че облекчението в първите минути след мъчението е истинско блаженство, а видът на клетите животни много ясно доказваше това. Четиридесет и девет операции бяха проведени успешно. Само веднъж, може би поради бързината, с която се налагаше да действа, или поради тежкото състояние на овцата иглата се отклони от правилната посока, пробивът се оказа неуспешен и нещастното животно веднага умря. Общо петдесет и седем овце бяха пасли детелина. Четири от тях бяха умрели, преди да дойде Габриел, а три се оправиха без операция.

Когато въодушевеният от любовта пастир свърши, Батшеба се приближи и го погледна в очите.

— Габриел, ще останете ли при мен? — попита тя и се усмихна подкупващо, без дори да затваря устни в очакване на отговора, защото знаеше, че те веднага ще се разтворят в нова усмивка.

— Ще остана — отвърна Габриел.

И тя пак му се усмихна.

Бележки

[1] Милтън, „Лицидас“, 125.

[2] Мортон, васал от свитата на граф Нортъмбърланд, съобщава на господаря си, че синът му Хотспър е убит в битката при Шрюсбъри (1403 г.). Още когато го вижда да идва, Нортъмбърланд казва:

О, челото на тоз човек вещае

като заглавен лист на скръбна книга,

трагични новини! Така изглежда

брегът, когато морската стихия

постави му печата на гнева си…

Шекспир, „Хенри IV“, Втора част, I,1. Превод Валери Петров.