Томас Харди
Далече от безумната тълпа (11)

10.
Господарка и работници

След половин час Батшеба, издокарана и последвана от Лиди, влезе в старинната зала и видя, че нейните работници се бяха настанили на една дълга пейка. Тя седна до масата, отвори счетоводната книга, с перо в ръка, и сложи до себе си кесия с пари, от която изсипа купчинка монети. Лиди седна до нея с ръкоделие в ръце и започна да работи, като понякога вдигаше глава и се оглеждаше с изражение на привилегирована личност. От време на време тя вземаше някоя половин крона, оглеждаше я само тъй, като произведение на изкуството, а не като пари, прогонила най-строго от лицето си и сетния стремеж към притежание.

— Преди да започнем — каза Батшеба, — трябва да поговорим за две неща. Първо, управителят е уволнен за кражба и аз реших да не назначавам нов управител, а да поема всичко в свои ръце.

От групата се изтръгнаха удивени възклицания.

— Вторият въпрос е: научихте ли нещо за Фани?

— Нищо, мем.

— Какво направихте?

— Срещнах се с фермера Болдуд — започна Джейкъб Смолбъри. — Заедно с него и двама негови работници отидохме до Бюмилското езеро и прекарахме по дъното драга, но нищо не открихме.

— А новият пастир я потърси в хана „Еленова глава“, до Ялбъри, защото смяташе, че тя е отишла там, но нищо не научи — добави Лейбан Тол.

— А Уилям Смолбъри отиде ли в Кастърбридж?

— Да, мем, но още не се е върнал. Обеща да се прибере до шест часа.

— Сега е шест без четвърт — отбеляза Батшеба, поглеждайки часовника си. — Той сигурно ще дойде право тук. Сега — тя погледна в книгата — тук ли е Джоузеф Пуъграс?

— Да, сър, тоест, мем — отвърна човекът, когото викаха. — Аз отговарям на това име.

— Какъв си ти?

— Ако питате мен, едно нищо. А как е според хората — не мога да знам. Все пак ще кажат другите.

— С какво се занимаваш в стопанството?

— Цяла година поправям каруци и превозвам всякакви неща с тях, а по време на сеитба стрелям врани и лястовици, и помагам при клането на свинете, сър.

— Колко пари ти се полагат?

— Девет шилинга, девет пенса и още половин пени, ако обичате, сър. Тоест сбърках се, мем.

— Правилно. Ето ти още десет шилинга като малък подарък, защото сега вече работиш за мен.

Батшеба поруменя при мисълта, че публично се е показала щедра, а Хенери Фрей, който се бе приближил до нейния стол, повдигна удивено вежди и разпери пръсти.

— А на теб колко дължа? Ей ти, в ъгъла! Как се казваш? — продължи Батшеба.

— Метю Мун, мем — отвърна един човек, жив скелет, с увиснали като връз закачалка дрехи, който се приближи с халтаво поклащане.

— Метю Марк ли каза? Говори, не се страхувай. Нищо няма да ти направя — приветливо го подкани младата господарка.

— Метю Мун, мем — поправи я Хенери Фрей, който вече стоеше зад нея.

— Метю Мун — промърмори Батшеба, обръщайки очи към счетоводната книга. — Тук пише, че ти се полагат десет шилинга и два и половина пенса, така ли?

— Да, мис — прошепна Метю, което прозвуча като шумолене на вятър сред сухи листа.

— Ето ги. Плюс това още десет шилинга. Сега следващият — Ендрю Рендъл. Ти, както разбрах, си нов работник. Защо напусна старата си работа?

— Ак-к-ко обич-ч-ч-ч-чате, мем, мног-г-г-г-г-г-г-го в-в-в-в-и м-м-м-мо-л-л-л-я, мем, а-к-к-к-о обич-ч-ч-ч…

— Той заеква, мем — прошепна Хенери Фрей. — Изгонили го, защото единствения път, когато проговорил ясно, казал на господаря си, че сам си е стопанин, че неговата душа си му принадлежи и други подобни греховни думи. Той може да ругае, мем, не по-зле от вас и мен, но убий го, не може да върже две приказки накръст.

— Заповядай, Ендрю Рендъл. Благодарностите си можеш да довършиш до ден-два. Темперанс Милър. А, ето още една, Соубърнес Милър — това са жени, предполагам?

— Да, мем. Ето ни — отекна в отговор дует-дискант.

— Вие с какво се занимавате?

— Вършачката гледаме, правим сламени въжа, викаме „Къш!“ на пилците, да не кълват от семето за посев и садим картофи със садило: Ранния хлебен, Томпсъновия превъзходен.

— Да, разбирам. Те добри жени ли са? — тихо попита тя Хенери Фрей.

— О, мем, не питайте! Дашни жени, грешни жени! — промърмори под нос Хенери.

— Седнете.

— Кой, мем?

— Седнете.

На пейката Джоузеф Пуъграс трепна и устните му пресъхнаха от страх пред идещия гняв, когато видя, че Батшеба продума накратко нещо и Хенери се сви в ъгъла.

— Следващият. Лейбан Тол, ще останеш ли на работа при мен?

— При вас или при който ми плаща добре, мем — отвърна младоженецът.

— Така е, трябва да живее човекът! — каза една жена отзад, която току-що беше влязла, потропвайки с налъмите си.

— Коя е тази жена? — попита Батшеба.

— Аз съм законното му венчило! — продължи гласът още по-силно и предизвикателно. Тази жена казваше, че е на двадесет и пет години, изглеждаше на тридесет, минаваше за тридесет и пет годишна, а беше на четиридесет. За разлика от някои млади булки тя никога не показваше някаква нежност пред хората, може би защото бе лишена от нея.

— Аха, така ли! — каза Батшеба. — Е, Лейбан, ще останеш ли при мен?

— Да, ще остане, мем — пак екна гласът на законната съпруга.

— Смятам, че той и сам може да отговори, нали?

— О, господи, не може, мем! Простичък е. Глупав ми е, клетият! — отвърна съпругата.

— Ха-ха-ха! — захихика младоженецът и целият се сгърчи от усилия да покаже, че изобщо не се обижда от този отзив, защото, подобно на кандидат за депутат в избори, бе неизменно добродушен и под най-жлъчни подигравки.

Останалите бяха извикани един след друг и получиха възнаграждението си по същия начин.

— Мисля, че свърших с вас — каза Батшеба, затвори книгата и отметна назад един немирен кичур коса. — Върна ли се Уилям Смолбъри?

— Не, мем.

— На новия пастир ще му трябва помощник — подсказа Хенери Фрей, който опитваше отново да се приближи до властта, този път от фланга, с обходно движение.

— Да, ще има помощник. Кого да му дадем?

— Младежът Каин Бол е много добро момче — рече Хенери. — Ако и пастирът Оук няма нищо против това, че момчето е младо, нали? — добави той, обръщайки се с извинителна усмивка към пастира, който стоеше облегнат на вратата със скръстени ръце.

— Не възразявам — потвърди Габриел.

— Защо са го кръстили така? — попита Батшеба.

— Виждате ли, мем, бедната му майчица не била чела светото писание и когато го кръщавали, сбъркала. Не знам защо останала с впечатление, че Авел убил Каин и пожелала да кръстят сина й Каин. Викарият го записал точно така и вече било късно да се направи нещо, защото в черковните книги нищо не може да се поправя. Това е истинско нещастие за момчето.

— Да, много жалко.

— Да. Обаче ние го смекчаваме по малко и му викаме Каини. Бедната вдовица! Съсипа се от плач. Техните бяха същи езичници — въобще не я пращаха на черква или на училище. Както е писано, мем: за греховете на отците се въздава на чадата им.

Лицето на мистър Фрей доби благо-опечаления израз на човек, заговорил за чуждото нещастие.

— Добре тогава, Каини Бол ще бъде помощник на пастира. А вие знаете ли своите задължения? На вас говоря, Габриел Оук!

— Благодаря ви, мис Евърдийн, много добре ги зная — отвърна пастирът Оук от вратата. — Ако нещо не знам, ще питам.

Габриел беше просто смаян от хладното й обръщение към него. Околните, които не знаеха нищо за тях, сигурно биха се изненадали, ако разберяха, че преди известно време отношенията им са били доста по-различни. Но, изглежда, нейното държане беше неизбежната последица от издигането й по обществената стълбица, от селска девойка до господарка на имение. Такива примери има много. Когато (в творенията на по-късните поети) Юпитер със семейството си се преселва от тясното жилище на върха на Олимп, в небесните висини, неговият начин на изразяване съответно става сдържан и надменен.

При входа се чуха отмерени, тежки и спокойни стъпки, които издаваха внушителни размери и тегло, но не и припряност.

Всички: — Ето го Били Смолбъри. От Кастърбридж иде.

— Какво ново? — попита Батшеба, когато Уилям стигна до средата на залата, извади от шапката си кърпичка и избърса потта от цялата си глава.

— Щях да се върна по-рано, мис — отвърна той, — но времето беше лошо. — После изтупа силно крака и всички видяха, че ботушите му са целите в сняг.

— Върна се най-после, а? — намеси се Хенери.

— Какво става с Фани? — попита Батшеба.

— С две думи, мем, избягала е с войниците — рече Уилям.

— Не! Фани е сериозно момиче. Тя не може да направи това!

— Ще ви кажа всичко. Като стигнах до кастърбриджските казарми, чух: „Единайсети драгунски полк замина по назначение и сега дойде нова войска.“ Миналата седмица заминали за Мелчестър. Заповедта дошла като крадец нощя^[1] и както става винаги, доде войникът се усети, вече е в поход. Минали тъдява.

— Аз ги видях — добави Габриел, който не скриваше интереса си към думите на Били.

— Да! — продължи Уилям. — Конете минали много гиздаво по улиците, а войниците пеели весело „Момичето ми чака“. Барабаните гърмят, та сърцата на зяпачите падат в петите, а де що има мъж по кръчмите и де що е жена — от ония, сещайте се де, — плачат.

— Ама те нали не отиват на война?

— Не, мем. Но ще заемат мястото на някои, дето сигурно ще идат на война, а то е все едно. И си казах: момчето на Фани ще да е от този полк и тя е тръгнала с него. Това е, мем, черно на бяло.

— Научи ли името му?

— Не. Никой не го знаеше. Сигур не е прост войник.

Габриел потъна в размисъл и съмнения и може би затова не каза нищо.

— Е, ясно е, че тази вечер повече нищо няма да разберем — отбеляза Батшеба. — Но някой от вас трябва да изтича при фермера Болдуд и да му съобщи какво сме научили.

И тя стана, но преди да се оттегли, с изискано достойнство отправи към присъстващите слово, на което траурната рокля придаваше сдържаност, надали забележима в думите й.

— Накрая искам да обърнете внимание на това, че вече имате господарка, а не господар. Все още не знам какви са силите и способностите ми в земеделието, но ще правя каквото мога. Ако ми служите добре, и аз ще ви служа. Все пак съветвам нечестните сред вас (ако има такива — надявам се, че няма) да не смятат, че като съм жена, не мога да различа лошото от доброто.

Всички: — Няма, мем.

Лиди: — Отлично казано.

— Аз ще ставам, преди още да сте се събудили; ще бъда на полето, преди вие да сте станали и ще закусвам, преди вие да сте отишли на полето. Накратко, ще удивя всички ви.

Всички: — Да, мем.

— И така, лека нощ.

Всички: — Лека нощ, мем.

И младата законодателка стремително излезе от залата. Черната й копринена рокля подхвана няколко сламки и ги повлече с драскане по пода. След Батшеба с горда и величествена походка запристъпва Лиди, със заимствано достойнство, нелишено от пародийна нотка, и вратата се затвори.