Астрид Линдгрен
Малките детективи и гълтачът на мечове (8)

Осма глава

Първата му мисъл, когато се събуди в събота сутринта, беше:

— Днес вечерта ще си получа Токер обратно! Не утре вечер или през следващата седмица, а тази вечер. И тогава той отново ще лежи тук до мен!

И той присви ръка, като че ли искаше да почувства главата на Токер. Знаеше съвсем точно как боде тази остра козинка. Усещането му за това бе живо в ръката му, толкова живо, че почти можеше да си представи, че Токер вече е тук.

Той копнееше страшно много по него, но най-удивителното в случая бе, че вече не беше неспокоен. Когато този ден отминеше, щяха да отминат и тревогите му, в това беше сигурен и затова се радваше.

Стоеше в стаята си, и подсвирквайки с уста, си приготвяше чантата. Днес беше хубав ден. Няма значение, че валеше дъжд. Градината бе потънала в мека, сивкава омара. Цветовете от дърветата се ронеха по земята и изглеждаха почти като сняг. А колко тихо беше утрото. Косовете пееха другояче. Навярно косовете не обичаха дъжда? В общи линии и той не го обичаше. Но днес всичко бе другояче, изключително, днес щеше да си получи Токер обратно.

Жалкото беше само, че не можеше нищо да разкаже на мама. Тя беше потисната и неспокойна, и едвам се сдържаше да не заплаче.

— Никога не е изчезвал за толкова много време — казваше тя. — Цял ден и цяла нощ… Къде ли може да се е дянал?

Размус я галеше непохватно по бузата и се опитваше да я утеши.

— Не се страхувай, мамо. Ще видиш, че ще се върне.

В училище той беше в стихията си. Отговаряше на всички въпроси, от първия до последния, получи обратно диктовката си само с две грешки, и доктор Фрьоберг каза, че когато Размус Персон понапрегне само малко мозъка, с който природата го е надарила, то той може да смята много добре.

По време на междучасията стоеше с Понтус в една локва в училищния двор. Разговаряха тихо и тайнствено, и дяволито се радваха само като си помислеха за Токер и за сака в щайгата за картофи на госпожа Андерсон.

Размус отново се сети колко го измъчваше страданието на Прик. Бедната Прик! Преди непрекъснато обикаляше из двора заедно с Йоахим, но сега стоеше с другите момичета от класа пред вратата на физкултурния салон, а само няколко метра по-нататък стоеше Йоахим с някакво чернокосо момиче, което се кикотеше на всяка негова дума. Мухльото му с мухльо, та той не можеше да не забележи, че Прик е много по-хубава! Не че Размус някога бе размишлявал над въпроса как изглеждат момичетата — съвсем не! Но понеже Прик беше облечена в този зелен шлифер и косата й се бе разпиляла във всички посоки, както ставаше винаги при дъждовно време, тя без никакво съмнение беше най-красивото момиче в училищния двор, това всъщност трябваше да схване Йоахим с бедния си и окаян разум. Размус изгаряше от желание да отиде при него, да го хване за финия му нос на барон и да го отведе при Прик, защото тя очевидно не можеше да бъде щастлива без Йоахим. А Размус искаше тя да е щастлива, точно толкова щастлива, колкото бе той самият. Всички хора трябва да са щастливи, мама и татко също, в случай, разбира се, че вече не са твърде стари за това. Дори на учителите си желаеше всичко добро в ден като днешния, когато щеше да си получи Токер обратно.

Веднага след училище изхвърчаха като стрели към Пазара на въшките.

— Длъжни сме да разберем точно кога и къде ще трябва да го вземем — каза Размус. — И те няма защо да се дразнят, че идваме да ги попитаме.

Пазара на въшките беше съвсем опустял под дъжда. Никой нямаше намерение да си подава носа навън, но през прозорците хората гледаха любопитно как тези двамата, с дъждобрани и гумени ботуши, прецапват с бясна скорост през локвите и очевидната им цел е панаирът. Кой в целия свят би тръгнал в такова време на панаир?

Не, картината на панаира наистина бе угнетяваща, толкова угнетяваща, колкото може да бъде само картината на един панаир в дъждовен съботен следобед. Въртележките стояха неподвижни. Нагласените дами, които подканяха всекиго да опита щастието си, изглеждаха като че ли скоро ще се проснат от скука. Гълтачът на мечове Алфредо бе затворил шатрата си. Караваните между люляковите храсти стояха унили под плющящия дъжд всред неизгазима кал. Вече не изглеждаха толкова уютни, само отчаяни и угрижени.

— Така или иначе действа потискащо — призна си Понтус, когато пристигнаха тичешком и калта зажвака под гумените им ботуши. Въздухът между храстите бе застоял, люляците висяха тежки от влагата, така че ако човек се приближеше до тях, отгоре му щеше да се излее истински малък водопад.

Вратата на Алфредовата каравана беше затворена, но Размус решително почука.

— Кой е? — чуха мърморещия глас на Берта.

— Ние сме — отвърна Размус.

Вратата се отвори. Ернст я отвори, и изглежда беше в лошо настроение.

— Вие сте значи — рече вкиснато.

Размус го погледна с очакване.

— Да, дойдохме само да попитаме кога можем да си вземем Токер.

— Не е за вярване, че пак ще говорим за това кутре — каза Алфредо, който седеше на масата и пиеше кафе. — Влезте и седнете, пък тогава ще си поприказваме! Берта, дай по глътка кафе на младите господа!

Берта ядосано тресна две чаши на масата, а те чинно седнаха на леглото и отпиха от кафето на своите врагове, без да кажат и гък. Не се и осмеляваха да откажат — заради Токер!

Ернст седеше на походното легло отсреща и враждебно се пулеше. Не изглеждаше да е очарован от тяхното посещение.

— Тази работа ме изнервя — отсече той. — Кой, мислите, трябва да чака, кой трябва да седи и да чака в тоя жалък и стар миши капан, докато се пръсне на парчета?

— Миши капан — повтори Берта. — Никой не те е вързал тука. Най-малко пък аз. Много добре щях да си прекарвам, без някой да ми виси на главата и цял ден да пуши цигара от цигара и да ми трови въздуха.

— Е, хайде стига — изгрухтя Алфредо, — искаш ли да си затвориш фаталната уста, Берта. Ернст не е добре с нервите, знаеш го.

Берта ядосано врътна глава.

— Пет пари не давам — каза тя.

Размус и Понтус мълчаха и слушаха. Изглежда всички бяха забравили, че те двамата са тук. Берта и Ернст бяха ядосани, това се виждаше, и всеки миг можеха да се хванат за косите. Само Алфредо преспокойно си пиеше кафето.

— Знам много точно каква е твоята грешка — каза той и посочи Ернст с хлебчето. — Ти трябва да се сдобиеш с жена. Не е хубаво за един мъж да е сам.

— Не, сам си е по-добре — отсече Ернст и отправи язвителен поглед към Берта.

— Да, само по себе си — отвърна му Алфредо, — е много по-добре. Но ти имаш нужда да бъдеш облагороден, Ернст! Погледни ме мен, аз съм един облагороден човек, и това се дължи само и единствено на Берта. Тя е майстор в облагородяването на мъжете, жената де!

Берта изфуча, но нищо не каза.

— Алфредо, кажи — отново опита Размус, — нищо не пречи, ако узнаем кога точно можем да си вземем Токер?

— Дявол да го вземе как само вали — рече Алфредо, все едно че не беше чул нищо. — Панаир в дъждовно време, това доставя почти същото великолепно удоволствие като да си женен за Берта. Но за мое голямо щастие ме е ухапал комар и мога да се чеша, колкото си искам. Тогава времето никога не стига.

Берта беше донесла един леген, който напълни с мръсни съдове. Ернст лежеше на походното легло и пушеше, Алфредо се чешеше по ухапаното място и си тананикаше с дълбок, красив бас под носа. Но изведнъж спря да пее.

— Дявол да го вземе, съвсем сериозно си мисля, че покривът ще протече.

Алфредо сучеше мустаците си и гледаше втренчено в мокрото петно на тавана.

— Това ми напомня за чичо Константин, брата на маминка — каза той.

После замълча. Чуваше се само как дъждът плющи в стъклото.

— Трябва да вземем предпазни мерки, защото скоро ще бъде твърде късно — констатира Алфредо.

Берта беше започнала да мие съдовете и пръските хвърчаха на всички страни.

— Никога досега не съм чувала, че имаш чичо Константин — изръмжа Берта.

Алфредо я изгледа с нескрита почуда и поклати глава.

— Жено, между небето и земята има много повече от това, което ти си чувала — каза той. — Чичо Константин, да… той беше търговец на коне също като маминка.

Ернст се извърна в походното легло. Той беше в лошо настроение.

— Не, знаеш ли какво, не започвай пак с твоята маминка. Така и така вече ни е дошла до гуша.

— Сега разказвам за чичо Константин и не желая да слушам никакви възражения — отсече Алфредо. — Той беше търговец на коне, моят чичо Константин, но беше също и анархист. Непрекъснато мечтаеше за това, как ще направи човечеството по-добро, като го вдигне във въздуха, да!

— Така, точно така, помисли само — намеси се отново Ернст. — За това и аз чат-пат имам огромно желание!

— Случва се — съгласи се Алфредо, — човешко си е! В един дъждовен ден като днешния си седеше чичо Константин вътре в нашия фургон и се занимаваше със своите малки експерименти. Искаше да изнамери нещо, по-страшно от динамита и тротила, и така нататък.

— И отдаде ли му се? — попита Ернст.

Алфредо кимна.

— Да — потвърди той, — да! Ах, да!

Той положи ръка върху главата на Понтус.

— Знаете ли, малки хъшлаци, една вечер, когато отидох вкъщи при маминка и видях едно голямо петно на тавана, тогава я попитах: „Какво е това? Да не е следа от експериментите на чичо Константин?“. Тогава маминка се разплака и отвърна: „Не, това е следа от чичо Константин“.

Сега обаче Берта здравата се разядоса.

— Що за глупости — каза тя, — що за глупости дрънкаш. Много добре знам, че нямаш никакъв чичо, който да се казва Константин.

— Как наистина вали като из ведро — унесено промълви Алфредо. После се обърна към Размус. — Какво искаш да научиш? Кога обратно ще си получиш Токер ли? Тази вечер, своенравно детенце, тази вечер!

— Оттук ли трябва да си го взема?

Сега и Ернст се намеси в разговора.

— Не, не трябва.

Той отново се извъртя върху походното легло.

— Чуйте ме, момчурляци, имате ли палатка? Слушали ли сте за тези балами, които понякога нощуват навън?

— Да — отговори Размус. — Аз имам палатка.

— Забележително — каза Ернст. — Тогава си заминавайте вкъщи и обяснете на майките и на бащите си, че искате да пренощувате в палатка.

— Но защо? — поинтересува се Размус.

— Ами в случай, че стане бая късно, преди да си получите обратно песа. Тогава родителите ви ще вдигнат патърдия, а аз не искам никакви патърдии. Разбрано? Нали можете да подържите песа до сутринта при вас в палатката? Няма ли да е чудесно дори?

Размус си помисли, че след като Токер му бе най-скъпото същество на земята, наистина ще е чудесно той да е до него в палатката.

— Във всеки случай знам за едного, който ще се изпълни с подозрения, когато кажа, че искам да спя на палатка, когато навън вали като из ведро — призна си Размус, — и това е майка ми.

— Ооооо, едно толкова прилежно малко момче може с голям успех да върже тенеке на мамичка — беше уверен Алфредо. — Няма нужда да споменаваш за палатката, в случай че това ще я направи подозрителна. Съвсем спокойно можеш да й разкажеш, че искаш да отседнеш в някоя планинска хижа и да се любуваш на слънчевия изгрев. Крилете на фантазията са затова, за да ги използваме.

— Ти винаги трябва да се придържаш към истината, Алфредчо, ти е казвала все пак твоята маминка — възрази Размус. Той също можеше да бъде остроумен, когато беше необходимо.

Алфредо направи доволна гримаса.

— Хъшлаци такива… чувам, не съм хвърлял напразно перлите си.

Но Ернст беше нетърпелив. Заподканя ги да си вървят.

— Омитайте се сега и елате отново довечера в осем.

Когато Размус се прибра у дома, цялото семейство се бе събрало в кухнята. Мама се въртеше около фурната, а татко седеше на обичайното си място в ъгъла и разказваше надълго и нашироко. Кражбата на среброто го тревожеше. Било най-тежкия криминален случай в историята на Вестанвик, твърдеше той, и полицията работела в голямо напрежение. Той самият отново трябваше да отиде на дежурство. Беше дежурил цялата нощ, сега беше свободен за малко и беше готов да осветли мама и за най-малките подробности.

— Трябва ли да обсъждаме най-тежкия криминален случай в историята на Вестанвик точно тук, в кухнята, и точно когато съм заета с печенето?

Очевидно тя не бе в най-доброто си настроение. Следователно не бе особено подходящо да се повдига въпроса дали може да се пренощува на палатка.

— Не искаш ли да чуеш какво е моето мнение? — попита учудено татко.

— Напротив, моля, моля — отвърна мама. — Но трябва да имам достатъчно пространство за тавичките си.

Прик се засмя. Случваше й се за първи път от сряда вечерта.

— Посвийте се малко, момчета, за да има мама достатъчно пространство за тавичките си — каза тя. — Сигурна съм, че й трябва цяло футболно игрище. Ядосана ли си за нещо, мамо?

Мама свъсено я изгледа.

— Не, не съм. Но не зная защо всички вие непременно трябва да сте в кухнята, когато пека.

— Защото е много уютно — обясни Прик, — и защото мирише много апетитно.

Татко кимна в знак на съгласие.

— И защото ти самата си един малък сладкиш със стафиди, съкровище.

— Един ядосан малък сладкиш със стафиди — допълни Размус.

— Благодаря — промълви мама, но не изглеждаше особено успокоена. Стоеше там и месеше тестото мълчаливо и ожесточено, като че ли искаше да го смаже. — Всъщност, Прик — попита тя, — ти ли си била последна в банята?

Прик се замисли.

— Възможно е… защо?

— Тогава, моля те, измивай подире си — посъветва я мама и хвърли една тавичка във фурната. — Или си мислиш, че аз трябва да го правя?

— Извинявай — каза Прик. — Отивам веднага…

Размус си направи един малък червей от тесто и го разлюля пред носа на майка си.

— Нямаш ли още нещо, за което да се скараш, мамо, тъкмо си набрала скорост?

— О, да, разбира се — отговори майка му. — Погледни вратата на хладилника. Почерняла е от отпечатъци на пръсти.

— Чии по-точно са? — осведоми се Прик.

— За това по-добре попитай баща си — отговори й мама. — Щом има полицай в къщата, то той най-малкото може да идентифицира отпечатъците от пръсти. Това не е наистина най-тежкият криминален случай в историята на Вестанвик, но няма да е зле въпреки всичко да се доведе докрай.

Татко се засмя.

— Подозираш ли някого?

Мама поизвърна глава и се загледа в Размус.

— Дума да не става — защити се той. — Не съм виновен, защото винаги блъскам вратата.

— Аха — направи крива гримаса мама, — това значи е причината, поради която боята е започнала да се лющи.

Татко веднага зае помирителни позиции, той не обичаше караниците.

— Мога да я намажа с боя — предложи той.

Но лицето на мама изразяваше съмнение.

— Така ли, и кога?

— Точно в навечерието на сребърната ни сватба — подсигури се татко.

— О, изобщо не вярвам — заяви мама. — Дотогава има още седем години, а ти искаше също да поправиш и стената на банята, доколкото си спомням. Беше в годината, в която се роди Размус, струва ми се. И после всички тези криминални случаи, които освен другото трябва и да разрешиш…

Татко беше съвсем смазан.

— Какво става с теб, съкровище?

Тогава мама погледна с насълзени очи.

— Извинете — промълви тя, — но толкова се тревожа за Токер, че направо не съм на себе си. Все ми е едно за среброто на Фон Ренкен! Искам полицията да ми върне Токер. Това е единственото ми желание.

Татко угрижено зарови пръсти в косата си.

— Да, да, съкровище, да, да…

— Колкото и безценно да е среброто! — разпалено продължи мама. — Но Токер е живо същество. За мен по-важно е това, което е живо — каза тя и се разхълца.

Татко стана още по-нещастен.

— Да, да, съкровище, ние правим, каквото можем, но…

Тогава иззвъня телефонът и Размус вдигна слушалката. Беше леля Рут, искаше да говори с мама.

— Внимавай за сладкиша, Прик — предупреди мама и изми брашнените си ръце.

После излезе в антрето. Те си знаеха, че няма да я видят в следващите десет минути.

— Чуйте ме, деца — започна татко с угнетен глас. — Заради мама трябва да се държим другояче. Не издържам, когато е толкова натъжена, разбирате ли?

Разбираха.

— Не мога да издържам, когато е толкова мрачно — призна си той и потрепери. — А когато и мама започне… Достатъчно е, че вие двамата се мотаете наоколо, увесили носове.

Той приятелски тупна Прик.

— О, да, аз забелязах, можеш да ми вярваш. Видях как се мотаеш из къщи и страдаш!

Прик сведе очи.

— Не си мисли, че можеш да скриеш нещо от баща си — продължи татко. — Но не се отчайвай толкова, Прик. Той ще се върне, това мога да ти го гарантирам.

Страните на Прик леко се зачервиха.

— Наистина ли мислиш така, татко? — меко попита тя.

— Разбира се — потвърди баща й. — Ще се върне и ще скача, и ще лае както винаги.

Прик рухна.

— Ах… имаш предвид Токер?

— Да, поне засега нямаме друго куче, дявол да го вземе — каза баща й. — Но сега преди всичко трябва да помислим за мама.

Той нададе ухо към антрето. Мама все още говореше, тъкмо обясняваше:

— Съвсем съм отчаяна. Поне да знаех какво е станало с него… А най-лошото е, когато виждам, че и децата са много нещастни.

— Ето, чувате ли — каза татко. — Не трябва да сте повече нещастни, бъдете весели и разговорливи. Говорете й: „Токер ли, той ще се върне. Не се тревожи за Токер, мамо“. Трябва да ми помогнете да я ободрим, разбирате ли?

Размус и Прик кимнаха. Те щяха да направят всичко, за да видят майка си отново радостна. „Ах, мислеше си Размус, защо не мога да й разкажа, че Токер ще се върне у дома още тази вечер?“ По тоя начин щеше да я зарадва най-бързо. Но понеже бе невъзможно, трябваше да се преструва колкото се може по-добре.

Мама току-що бе оставила слушалката. Но се забави малко, преди да влезе в кухнята. Когато отвори вратата, държеше в ръката си някакво листче.

— Рут смята, че трябва да дадем обява за Токер. Странно, че сами не се сетихме за това досега.

Размус невъздържано се засмя.

— Да дадем обява? Какъв смисъл има? Та Токер не може да чете — каза той. Най-добре беше веднага да започнат да я ободряват.

Татко също се засмя.

— Ха, ха, та Токер не може да чете. Ама че си смешен, Размус — отсече той. Но само като погледна жена си, и млъкна. — Хмм… Естествено, че ще дадем обява. Мога ли да погледна, съчинила ли си я вече?

Той протегна ръка, взе листчето и мълчаливо прочете написаното. После се разсмя с цяло гърло.

— Но, съкровище! Така не може да се каже!

— Какво е написала мама? — полюбопитства Прик.

— Чуй само — зачете татко. — Токер, малък острокосмест дакел, избягал. Молим да се обади на 182, Вестанвик.

— Какво е сгрешено тук? — остро попита мама.

— Да се обади! Мислиш ли, че Токер сам трябва да се обади?

— Не ставай тъп — сряза го мама. — Естествено имам предвид, че трябва да се обади този, който го намери.

— Няма ли да е по-уместно, ако го допълниш? — попита татко.

— Тогава няма да се събере в два реда, а обявите струват пари. Длъжна съм да ти го кажа, в случай че не го знаеш.

Татко продължаваше да се смее.

— Мамо, мила мамичко, кой е толкова добре като теб — каза той. — Но като помислиш само… Молим го да се обади — ха, ха!

— Да, ти само знаеш да се смееш — произнесе се мама и с все сила замачка тестото. После спря и мълчаливо и угрижено се втренчи в някаква точка пред себе си. — Не разбирате ли, че сърцето ми се къса заради едно-едничко мъничко куче? — попита с въздишка тя.

— Ах, но все пак имаш нас — бодро я окуражи Прик. — Ние можем да лаем и да махаме с опашки, стига да поискаш.

Мама й отправи унищожителен поглед, но Прик не се остави.

— Всъщност изобщо не знам дали точно дакелите са най-добрите кучета. Човек почти не ги забелязва. Можем вместо него да си вземем някое кръвожадно куче и да го обучим. Няма ли да е чудесно?

Татко неспокойно се размърда. Беше сигурен, че това не е най-подходящият начин мама да бъде ободрена.

— Смешно е, че си в толкова добро настроение, Прик — каза мама, но то не прозвуча така, както го бе помислила.

— Но, мамо, в края на краищата не е чак такова голямо нещастие, когато един малък пес е избягал — рече Размус и наум се помоли: „Прости ми, Токер… ти разбираш, правя го само защото искаме да ободрим мама“.

Мама се втренчи в него.

— И това го казваш ти? За своето собствено куче? — Тя пъхна последната тава със сладкиш във фурната. — След всичко дотук си мисля, че аз съм единствената в това семейство, която прави нещо за Токер. Бедният малък Токер… Но той навярно вече е мъртъв и не се нуждае повече от никаква любов.

Размус изстина, когато тя произнесе тези думи, но не позволи да му проличи.

— Е, всички сме длъжни да изминем този път, казваше винаги баба — тихичко промълви той.

Това вече не биваше да го казва. Мама тресна подобаващо вратата на фурната, после застана в средата на кухнята и огледа всичките един по един.

— Какво става с вас? Нямате ли сърца? Наистина ли аз съм единствената, която обича Токер?

Семейството й седеше угрижено. Само защото бе толкова трудно да я ободри! Или защото не знаеха как точно трябва да го сторят?

— Бедният малък Токер — произнесе мама с хленчещ глас. — Все едно го виждам пред себе си, как се щурка под дъжда, съвсем сам… После поглежда всеки, когото срещне, с тези мили, умни очи, но никой не разбира, че той моли за помощ, защото не може да намери пътя за вкъщи.

— Тц — каза Размус, болезнено засегнат и очите на Прик се уголемиха.

— Патрик, помниш ли още, колко мил беше тогава, когато ти лежеше болен? — продължи мама. — Помниш ли как седеше на пода до твоето легло с изопната глава и непрекъснато те гледаше? О, колко умно беше това куче!

— Хммм — замънка татко, — о, да, разбира се, че помня още… хммм!

Размус въздъхна и въздишката му бе дълбока като хлип.

— Не, със сигурност няма никакъв смисъл да се дава обява — тихичко започна мама. — Дълбоко в себе си знам, че той е мъртъв. Виждам го пред себе си, виждам как лежи някъде съвсем самичък, едно мъничко, мъничко, самотно куче… съвсем безмълвно и със затворени очи… и никога, никога повече няма да залае.

— Мамо, недей! — изкрещя Размус и се разрева силно, и Прик запреглъща напрегнато. — Можеш да внушиш всекиму, че…

— Хммм — рече татко, — хммм… все пак трябва да дадем обява въпреки всичко.

Той се надигна и отиде при телефона, а те седяха смълчани и слушаха как диктува обявата.

— Вестникът във Вестанвик ли е? — осведоми се той. — Искам да дам една обява, моля… Тук е Патрик Персон, полицай… Да. Трябва да гласи следното: „Токер, малък острокосмест дакел…“. — Но гласът му се разтрепери и той замълча. После започна отначало. — … малък острокосмест дакел, избягал! — Той почти се разрева, но звучеше толкова хрипкаво, че не можеше да се чуе по-нататък.

— Да се обади… Вестанвик… 182…

— Недей, Патрик, не плачи! — извика мама.

Но и самата тя плачеше. Това правеха и Прик, и Размус.