Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rasmus, Pontus och Toker, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Астрид Линдгрен. Малките детективи и гълтачът на мечове

ИК „Пан ’96“ ООД

Редактор: Цанко Лалев

Илюстрации: Ерик Палмквист

ISBN: 954-657-216-0

История

  1. — Добавяне

Седма глава

Той не искаше да се събужда. Той в никакъв случай не искаше да се събужда. Но баща му го хвана за краката, вдигна го и го разтърси. В тая поза бе невъзможно да продължиш спокойно съня си. Освен това мама стоеше до него и го гъделичкаше по единия крак, а това усложняваше още повече нещата. Мъчително отлепяше очите си и наблюдаваше със съпротива обърнатия наопаки свят наоколо си.

nadolu.png

— Трябва да се събудиш, Размус — каза усмихнато мама. — Не искаш ли днес да ходиш на училище?

Татко го остави на земята.

— Децата въпреки всичко имат чудесен сън — отбеляза той. — Този дангалак е заспал снощи в осем и е почти невъзможно да го накараш да се събуди.

„Не, защото не искам да се събуждам — мислеше Размус. — Не искам да се събуждам и да трябва да мисля за Токер.“

— И с Токер не си излизал още — отбеляза мама. — Къде всъщност е Токер?

— Не знам — промърмори Размус.

— Навярно е оттатък при Прик — допусна татко. — Прик — провикна се той, — при теб ли е Токер?

От стаята на Прик долетя едно едва чуто „не“.

— Хайманата му с хаймана, пак е изскочил през прозореца — каза мама. — Размус, мисля, че здравата трябва да го скастриш, когато се прибере.

Да го скастри ли каза тя? О, само да знаеше! В случай, че Токер се върне жив у дома, той ще му иска извинение за всяка по-остра дума, която му е казал и ще му купува кълцано месо с всичките си джобни пари, и никога, ама никога няма да го оставя сам дори за една-единствена минута, и ако се наложи, по тая причина ще прекъсне дори училище.

Но не можеше веднага да прекъсне училище. Днес трябваше да отиде, макар че нямаше представа как ще прекара там целия ден и ще мисли за Токер, без да му побелеят косите.

Прик вече беше закусила, когато той влезе в кухнята, но още седеше на масата и гледаше втренчено пред себе си. Как бе възможно тя да страда толкова дълбоко и мъчително по Йоахим! За съжаление Размус не бе в състояние да сподели мъките й. Той си имаше достатъчно свои, които при това бяха безкрайно по-големи!

Но татко бе бодър както винаги. Препичаше си хляб и пееше с цяло гърло:

Ще ли моята каляска да се спре,

пълна с млади хубавици…

Размус му отправи поглед, изпълнен с упрек. Не бе съвсем подходящо да пее точно сега, когато Токер го нямаше. Но татко не разбираше от подобни неща. Той премести очи от Размус към Прик и от Прик към Размус.

— Какво всъщност става тук… все още ли продължава годишното събрание на съюза на нощните шапчици, или нещо не е наред?

И той тупна Размус по рамото.

— За Токер ли си угрижен? Не го вземай толкова навътре! Както винаги полицаите от Вестанвик са в пълна бойна готовност да открият Токер.

В тоя миг звънна телефонът в антрето. Мама отиде и вдигна слушалката.

— Патрик — извика тя, — полицейският началник иска да разговаря с теб.

Татко стана от масата.

— Какво ли се е случило толкова рано сутринта?

„Мога да се обзаложа, че знам какво“, помисли си Размус и се заслуша напрегнато.

— Слушам, господин началник — изтрещя татко. — Вече си буден и съм ти нужен!… Какво казваш?

Татко замълча за дълго и Размус с нетърпение очакваше развръзката.

— При Фон Ренкен? — извика татко и Прик веднага наостри очи и уши. — Това вече е прекалено! Да, да, долитам със скоростта на ракета!

И нахлу като ракета в кухнята.

— Някой е проникнал с взлом нощес у Фон Ренкен! Среброто е изчезнало… всичките му там джунджурии!

Той си изля глътка горещо кафе в гърлото и нададе страшен вой, защото наистина се беше изгорил.

— Гръм и мълния, що за кафе е това! — извика той. — Трябва веднага да тичам в участъка.

Нахлупи полицейската шапка на главата си, докато вървеше към вратата. Там рязко спря, извърна поглед, удари гръмко токове и отдаде чест.

— Бог да пази краля — навярно няма да се върна за обед!

После изчезна, и мама, на която не й се беше отдало да пророни и думица, за дълго остана до прозореца, втренчила нежен поглед подире му.

— Бог да пази краля — от Патрик Персон — рече тя и поклати глава.

После си сипа кафе и седна до Прик.

— Горкият барон Фон Ренкен! Помисли само, цялата му сребърна колекция! Там трябва да има и една изключително красива кана, чувала съм за нея. Тя сигурно също е открадната.

— Надявам се — рече Прик.

— Що за врели-некипели говориш — озадачи се мама. — Надяваш се, че каната е…

Но Прик я прекъсна.

— Скъпа мамо, алергична съм към кани. Получавам обриви по цялото тяло, само когато чуя думата.

Мама учудено я погледна, но нищо не каза. „Аз също съм алергичен към кани… към крадци на сребро и към панаирджии, и към дебели Берти“, мислеше си Размус. После отиде на училище.

 

 

— Какво става, брат Понтус, да не би да трябва да ти услужа с клечки, за да подпреш клепачите си, щом не можеш да ги държиш отворени? — попита доктор Фрьоберг в часа по математика.

— Да — честно си призна Понтус.

Размус стоеше пред черната дъска и се бореше с някакви числа. Даде си сметка, че и на него клечките биха му свършили добра работа, и той би си подпрял клепачите. През целия ден беше толкова преуморен, преуморен и потиснат, а това беше последният час. Така и така си беше трудно да останеш буден, камо ли пък ако цяла нощ си преследвал крадци. Всичко, казано от учителите, звучеше като нечленоразделен брътвеж.

Доктор Фрьоберг проверяваше критично Размусовите изчисления на черната дъска и кимаше от неудоволствие.

— Смешна работа — констатира той, — в края на май всички иначе мързеливи ученици получават прилив на ученолюбие и прилежание, но на Размус Персон изглежда не му е ясно, че срокът приключва след четиринайсет дни?

О, да, да, на Размус Персон му беше ясно, и ако всичко си бе вървяло по обичайния ред, сигурно би се разтревожил за оценката си по математика, но точно сега тя му бе напълно безразлична. Единственото, за което можеше да мисли, бе Токер, и с нетърпение очакваше края на часа, за да отидат с Понтус при Ернст и да поговорят с него.

— Ще му кажа обаче цялата истина в очите, да знаеш — обясняваше Понтус, докато се приближаваха към синята каравана между люляковите храсти, където бе отседнал Ернст.

Но никакъв Ернст не се виждаше. Насреща, на малката стълба седеше Алфредо, навлякъл стар, опърпан халат върху артистичния си костюм и надигнал бутилка бира към устата си. Те застанаха на няколко крачки разстояние и го загледаха с ненавист. Още щом го съзряха, приключенията от нощес изплуваха пред очите им с цялата си заплашителност. Размус твърде добре си спомняше как го бяха приклещили тия огромни лапи, които сега държаха бутилката.

alfredo.png

Но днес Алфредо беше дружелюбен.

— Не се цупете толкова, момченца — рече той и отпусна ръката с шишето. — Малките момченца трябва да са засмени, така казваше винаги маминка. Дявол да го вземе, как ме налагаше само, когато не исках да бъда засмян!

Размус мрачно го погледна.

— Мога да си представя колко засмян ще бъдете, господин Алфредо, ако вашето куче беше взето за заложник.

Алфредо доволен се запревива от смях.

— Господине, та господине — я по-добре да си говорим на ти, защото, така да се каже, имаме общ бизнес — предложи той и се приведе към тях, премигвайки лукаво с очи.

— Не съм съвсем сигурен дали искам да си говоря на ти с един крадец — троснато отвърна Понтус.

— Тихо — изшътка Алфредо и отново гръмко се разсмя. — Смяташ, че е по-добре, ако се обръщаш към него с господине ли, глупчо? Как се казвате, малки хъшлаци?

— Размус — пряко волята си рече Размус.

— Понтус — отрони Понтус.

Алфредо се смееше така, че коремът му подскачаше нагоре-надолу.

— Размуус и Понтуус, те са си за убиване! Но Размуус и Понтуус са прилежни момчета — продължи ласкателно той, — не са някакви си гнусни клюкари. Защото знаят какво ги очаква такива… Ще имат само едно малко, съвсем умряло куче, ама съвсем умряло!

Очите на Размус се разшириха от страх.

— Алфредо, можеш ли да се закълнеш, че Токер е жив? — попита той.

Алфредо налапа шишето и изгълта бирата до последна капка. После се оригна и рече:

— Дали той е жив! Разбира се, че е жив, звярът му със звяр!

После се оригна още веднъж и запокити празната бирена бутилка в люляковите храсти. Размус трепна. Събирачът на празни бутилки у него веднага би се втурнал към шишето, но той се въздържа. Не искаше да припечели дори едно-единствено мизерно йоре от такъв мошеник. Но пристъпи няколко крачки по-близо до Алфредо и настойчиво и умолително го загледа.

— Алфредо, помислили ли сте за това, че трябва да дадете вода и храна на Токер?

— Ах, да, натъпкан е до гуша с бифтеци — увери го Алфредо. — А вода има в такова изобилие, че може да се удави, ако желае.

Размус вярваше от все сърце, че това може и да е истината, но не бе съвсем убеден.

— Сигурен ли си, че казваш истината? — попита той и умолително погледна Алфредо в очите.

Алфредо почти се докачи.

— Мислиш ли, че седя тук и лъжа. Винаги трябва да се придържаш към истината, Алфредчо — стремеше се да ми внуши маминка. Само пред полицаите трябва да лъжеш здравата и колкото ти душа иска…

Той спря по средата на изречението и се загледа парализиран от страх към отсрещната пътека.

— Дявол да го вземе, ето че се задават две парчета! — Цялата му дружелюбност се изпари; той докопа ръката на Размус в железния си юмрук и изсъска: — Хъшлако, накисна ли ни все пак?

Размус се дръпна.

— Изобщо не мисля за това! Какво, съмняваш ли се? Не ти ли минава през ума, че полицаите сами знаят откъде трябва да започнат, когато търсят крадци?

— О, да, винаги идват на панаира — ядно си призна Алфредо и хвърли дълъг, изпълнен с омраза поглед на двамата полицаи, които се приближаваха към неговата каравана.

Размус въобще не желаеше баща му и полицейският началник да го видят в компанията на Алфредо.

— Да изчезваме, Понтус — прошепна той.

Все още имаше достатъчно време да се изпарят. Трябваше да проверят няколко други каравани, преди да дойде ред на Алфредовата. Но Алфредо отново ги сграбчи за ръцете.

— Ще стоите тук! — рече заплашително. — Ще стоите тук, докато си тръгнат!

Долетя и Берта с бясна бързина. Беше уплашена до смърт, воднистите й сини очи примигваха ужасено срещу Алфредо.

— Полицаи — запелтечи тя, — чуваш ли ти, всесилния! Страх ме е!

Алфредо я избута обратно в караваната.

— Стой си вътре и си затваряй ченето! Полицията и кучетата трябва да се избягват, защото може да ухапят някого!

От своя страна той вече не изглеждаше уплашен. Сега той беше добродушният илюзионист, който никога не можеше да има нещо общо с полицаите, във всеки случаи с тези двамата, които в този миг се приближиха до него и го поздравиха с козируване.

— Извинете ни, но бихме желали да погледнем отблизо вашата каравана… една чисто формална проверка — каза полицейският началник.

Алфредо се засмя добродушно и гръмко.

— А, можете да формалничите колкото си искате. Но трябва да вземете предвид, че вътре Берта бди. Ядоса ли се, без съмнение веднага ще премине в атака… Навярно е останало и малко кафе?

— Благодаря, ние сме от полицията — присмехулно каза полицейският началник.

Алфредо кимна.

— Досещам се, досещам се, особено когато гледам хубавите ви униформи. Невъзможно е това да са двама обикновени глупаци, казвам си, това трябва да са двама полицаи.

Размус и Понтус стояха отдалечени на няколко крачки и се опитваха да изглеждат колкото се може по-незабележими. Размус забеляза, че на баща му не му стана особено приятно, задето го вижда тук. Той бързо го погледна и се надяваше, че няма да каже нищо. Но надеждите му останаха напразни.

— Какво правиш тук? — невъздържано попита баща му.

Преди Размус да успее да отговори, се включи Алфредо.

— О, две мили малки момчета, те с удоволствие искат да си побъбрят с един обикновен гълтач на мечове. Малкият Размуус, той е хубаво и умно детенце. Един ден ще порасне и ще стане полицай, точно като татко си, не бива да се съмняваме в това.

— Ела, Патрик — каза полицейският началник и двамата влязоха вътре.

Размус и Понтус останаха отвън заедно с Алфредо.

— Бедната малка Берта, ей сега те съвсем ще й изкарат акъла и ще я уплашат — констатира Алфредо. — Само се чудя как ще го направят, щом тя така и така няма никакъв?

Той се приведе и погали Размус по бузата.

— А ти, бедно момченце, ти не вземай толкова присърце това, което казах, че ще станеш полицай, когато пораснеш. Нямах намерение да те обиждам. Може да ти се случи нещо по-добро, като те виждам как мислиш. Момчетата не бива да стават като бащите си.

— Тц — потвърди Размус.

— Твоят баща, той гълтач на мечове ли беше? — попита Понтус.

Алфредо поклати глава.

— Не, те бяха търговци на коне, и тримата. И моята маминка, тя също не беше гълтач на мечове.

— Каква беше тогава? — попита Размус.

Той пет пари не даваше за Алфредовите семейни преживелици, но тайно се надяваше, че ще е по-благоприятно за Токер, ако е в добри отношения с този злодей.

— Тя също беше търговец на коне — отвърна Алфредо. — Тя мамеше малките търговци на коне, мамеше ги чисто и просто феноменално. Нямаше кранта, все едно колко стара и похабена беше, на която тя да не може да налее с фуния малко арсеник, и тогава крантата ставаше толкова бодра и шавръклива, но само докато бъде продадена. Знам случая с една, която се казваше Леоноре…

Размус се извърна. Вече огладняваше.

— Трябва да се прибираме да ядем — каза Размус.

Алфредо направи обидена физиономия.

— Не искате ли да чуете за Леоноре? Тя беше стара кранта, която едва се държеше на крака, но мама й изля с фуния четири кутии илачи и я продаде на един селянин на пазара в Кивик.

— Тъй значи — каза Понтус.

— О, да, ти какво си мислиш! И Леоноре, тя препускаше — беше истинска радост, когато селянинът си тръгна с нея вечерта.

— Ние трябва наистина да тръгваме — каза Размус.

Алфредо не обръщаше внимание на протестите и повишаваше глас.

— Но на другия ден крантата лежеше в обора на селянина и не можеше да помръдне.

— Селянинът не се ли е ядосал? — попита Понтус.

Алфредо повдигна рамене.

— Какво й пукаше на маминка, че някакъв селянин се е ядосал? Тя го срещна няколко дни след това и го попита любезно и приятелски: „Е, как е крантата? Как е малката Леоноре?“ — „О, благодаря — отвърнал селянинът, — сега вече всеки ден може да стои по няколко часа на краката си“.

Тъй като никой друг не се смееше, направи го Алфредо, смееше се дълго и гръмко, толкова дълго, докато вратата зад него се отвори.

— А, ето ги и полицейските комисари — рече той. — Намерихте ли нещо?

— Беше само формална проверка, чухте вече — отговори полицейският началник, преизпълнен с достойнство.

Алфредо чешеше с две ръце косматите си гърди и дяволито примигваше срещу полицейския началник.

— Да, да, аз също често правя тук-таме чисто формални огледи и нищо не намирам. Какво всъщност търсите? Чух, че се споменаваше нещо за голямо количество сребро, което било откраднато?

Полицейският началник кимна.

— Това скоро ще се потвърди.

Размус беше сащисан от нечуваното нахалство на Алфредо. Седеше си тоя нехранимайко и си правеше майтапи на гърба на баща му и на полицейския началник. Около него сияеше от церемониална учтивост, очите му просто искряха безсрамно и се хилеше така, че чак зъбите му изглеждаха мазни.

— Да, срещат се много нечестни хора — философски обобщи той. После откърши клонче люляк и го помириса с благочестиво лице. — Ах, тези прекрасни цветове… Е, но вие все пак сте взели отпечатъци от пръсти, за да имате поне нещо, на което да можете да се опрете?

Размус изтръпна. О, небеса, ами ако започнат да вземат отпечатъци от пръсти в къщата на Фон Ренкен!

— Отпечатъци от пръсти ли? Та тук не е действал някакъв начинаещ, а опитен и хитър професионален крадец — каза баща му.

Алфредо закичи люляковото клонче зад ухото си и дяволито се засмя.

— Ха, ха, прекалихте с ласкателствата към мен… Не мога да не си призная.

— Хайде, Патрик, да вървим — каза полицейският началник. — Имаме по-важни неща за вършене.

— Разбирам, разбирам — разхълца се Алфредо. — Успех при формалните огледи и проверки. — Той остана седнал още дълго време, като не откъсваше поглед от тях, а после намигна на момчетата, една хитра лисица, както пише в книгите. — Ако гледаш свине и никога не оставяш отпечатъци, ще стигнеш далеч, това казваше винаги маминка. Скъпи млади приятели, не забравяйте никога тези мои мъдри слова!

Той стана и се уви още по-плътно в халата си.

— Ела, Берта — провикна се после към караваната, — време е отново да изгълтам няколко меча. Но знаете ли какво, малки хъшлаци — продължи той, — скоро ще се върна и няма да глътна нито един меч повече, няма да глътна дори и един кухненски нож повече. Ех, че хубаво ще бъде.

Берта се появи. Беше облечена в червената си копринена рокля. Хвърли на момчетата поглед, изпълнен с ненавист, но нищо не каза, просто се промъкна пред Алфредо. Той искаше да я последва, но Размус го дръпна настоятелно за колана на халата.

— Скъпи Алфредо, не може ли сега веднага да си получа обратно Токер, ако се закълна в честта си, че няма да ви предадем?

Алфредо изтегли колана си.

— Думата си е дума! Събота вечер, нито по-рано, нито по-късно! Не бъдете толкова нетърпеливи, малки хъшлаци!

Те мигновено си тръгнаха, дълбоко убедени, че Алфредо е най-изпеченият мошеник на света, но и с известно упование, че въпреки всичко Токер е все още жив и утре вечер ще бъде свободен. Сега ставаше въпрос за това да се издържи дотогава. Размус чувстваше, че ще му бъде по-леко, ако не бъде сам, и Понтус, който бе един умен млад мъж, го разбра.

— Ела с мене у дома — предложи той. — Има мусака, която трябва да притопля… Мама е при кмета, ще дават прием днес.

Майката на Понтус бе най-добрата готвачка в града и осигуряваше себе си и сина си, като приготвяше най-изискани ястия тук и там в обществото на Вестанвик. И навярно пиленцата, които сега печеше в кухнята на кмета, бяха превъзходни, но в никакъв случай не можеха да се сравняват с мусаката, която бе оставила за Понтус във фурната у дома.

— Защото тя е най-вкусното нещо на света — отсече Понтус.

Размус тръгна с него и му бе благодарен. Не искаше да се прибира в къщи. Там го нямаше Токер, който винаги се хвърляше насреща му и се разлайваше от радост, Токер, който лежеше като малка топла топка в краката му под масата, докато Размус ядеше, Токер, който лежеше в леглото му и се опитваше да промуши рамото му с муцунката си, Токер… Защо да се прибира тогава в къщи? Освен това мама трябва да е схванала, че с Токер се е случило нещо, и Размус, и при най-добро желание, не можеше да седи насреща й и да се прави, че нищо не знае.

По телефона бе къде-къде по-лесно. И докато Понтус притопляше мусаката, Размус звънна в къщи.

— Да, искаме да отидем да го потърсим, Понтус и аз… Да, да, ще ям тук, ще ядем мусака, Понтус и аз… Да, да, ще си напиша домашните, ще ги напишем заедно, Понтус и аз.

Той остави слушалката и се върна обратно в кухнята, където Понтус вече бе приготвил масата.

Обедът беше, както казваше майката на Понтус, „едно интимно и уютно приятелско хранене с блюда, каквито обичат господарите“. За двамата млади приятели, за които ставаше дума тук, нямаше почти нищо, което да можеше да се сравни с мусаката.

— Много мило от страна на майка ти, че е сготвила толкова много мусака — каза Размус и изсипа още една планина в чинията си.

Понтус се смееше доволно. Доставяше му радост по изключение да бъде домакин, защото иначе най-често се случваше да обядва у Размус.

— Вземи си повече, има и за двама ни!

И Размус си вземаше. През цялото това време мислеше само за мусаката и почти никак за Токер.

Но после, като измиха съдовете и си написаха домашните, Размус стана мълчалив. Знаеше, че скоро трябва да си върви у дома и се ужасяваше от тая перспектива.

— Ей — предложи Понтус, — искаш ли да слезем за малко в мазето и да поразгледаме сребърните нещица в сака?

Лицето на Размус грейна. Това бе, той трябваше да е зает, непрекъснато зает.

— Знаеш ли какво? — хрумна му изневиделица. — Защо не сложим настрана една малка сребърна съдинка. Няма да се забележи. Та те самите не знаят какво и колко са откраднали.

Хрумването допадна на Понтус.

— И след няколко години ще я изпратим на татенцето на Йоахим, придружена със следната бележка: „Дарение от човек, който иска да запази анонимността си“.

Освежени от тази идея, те се потътриха надолу към мазето.

— Ако някой дойде, тогава ще му кажеш, че госпожа Андерсон те е натоварила със задачата да поразтребиш тук — каза Размус.

Понтус вече бе откачил ключа от склада на „Обединено старо желязо АД“.

— Да, разбира се! Стига да не дойде Алфредо… или Ернст… Те със сигурност не биха искали помощници при разтребването.

Разкикотени, те дръпнаха настрана покривката от щайгата с картофи на госпожа Андерсон и внимателно, с общи усилия извадиха сака оттам и го поставиха също така внимателно на пода.

— Сега те ще са твърде предпазливи и едва ли ще дойдат тук до утре вечер — предвиждаше Понтус.

Размус беше на същото мнение.

— Ние хич няма и да се туткаме, набързо ще преровим сака. Убеден съм, че трябва да отмъкнем каната.

Но не се оказа толкова лесно да преровят сака набързо, както си мислеше Размус. Ернст наистина си беше недоверчив. Не са били празни приказки, когато казваше, че иска да пломбира сака. Отгоре му наистина имаше здрава оловна пломба, която трябваше да се отреже, ако искаш да видиш съдържанието на сака.

— Това е нищо и никаква работа — мислеше Понтус. — Мога да направя нова топка. Чисто и просто ще стопя няколко оловни войници.

Размус поклащаше глава.

— Не, ще забележат. Той е поставил някакъв печат отгоре, не знам с какво… прилича на монета.

— Ние обаче също можем да поставим печат — смяташе Понтус.

— Да, само дето няма да е същият. Той е използвал някаква чуждестранна монета за целта. Ама че тъпак е тоя Ернст, недоверчив е като стара коза.

Те опипваха сака, усещаха сребърните предмети с ръцете си и се вбесяваха, че не могат да надникнат вътре, за да ги видят поне.

Размус размишляваше.

— Знаеш ли — рече вглъбен в себе си, — естествено, че може да се среже отдолу и после отново да се зашие.

Понтус се разкиска.

— Ей, смятам, че трябва да продаваме идеите си на Алфредо. Тогава Ернст ще си остане само с оловната пломба.

Доктор Фрьоберг се стремеше винаги да подчертае, че има мъже с идеи, които тласкат човечеството напред. Такъв бе и Размус, Понтус бе уверен в това.

— Ти, Размус, ти си един от онези с идеите — каза той, — а аз, аз съм един от другите, които тичат да донесат ножица, игла и конец.

Точно това и направи. После се заеха с работата. Размус разряза сака с известни усилия, и когато изсипаха съдържанието му в мазето на госпожа Андерсон, за известно време се възцари благоговейно мълчание.

— О, братко — пророни най-накрая Размус.

Човек не биваше да се съмнява, че това тук бе една от най-прекрасните колекции от сребърни предмети в страната. В нея имаше всичко: малки съдове и големи съдини, кани за чай и свещници, и табакери за смъркане на емфие, всичко от сребро; малки изящни солници от сребро, щипки за захар от сребро, купички за сметана от сребро, и после красивата кана, към която Прик беше алергична, и в която Алфредо бе потопил люляка.

— Какво да отмъкнем? — попита Понтус. — Навярно най-добре е да вземем няколко малки нещица, хич няма и да се забележи.

— Виж какво, каната не е чак толкова голяма — констатира Размус. — Не е много по-голяма от старото желязно хаванче на мама вкъщи.

Едва когато каза това, се сети, че старото желязно хаванче на мама вече не е у тях. Беше го получил миналата седмица за своя склад със старо желязо, а мама си беше купила ново, по-практично и по-малко. Желязното хаванче! Това бе възпламеняващата искра. Дойде му наум нова, бляскава идея.

— Слушай, Понтус — подхвана той, а после замлъкна и се замисли.

Сребърната акула, оня, за когото беше споменал Ернст, и който щеше да дойде утре вечер… Сакът ще бъде пломбиран, когато му го занесат, а преди това никой няма да разглежда съдържанието му. Но преди Алфредо и Ернст да дойдат тук, трябва да му върнат Токер… Когато отворят сака, вече няма да могат да извършат какъвто и да е атентат срещу Токер… Да, така излизаше… Доколкото можеше да види, за осъществяването на великолепната му идея нямаше никаква мъчнотия.

— Понтус — каза той. — Ние обещахме да не ги издаваме, но не сме обещавали да не крадем среброто. И замислям да го задигнем всичкото.

— Ти съвсем си откачил — заяви Понтус. — Тогава никога няма да получиш Токер обратно. Само си представи как ще побеснеят Ернст и Алфредо!

— Те обаче няма да го забележат — рече Размус и тихо и щастливо се засмя.

Лицето на Понтус се изопна от изумление.

— Няма да го забе…

Размус го прекъсна.

— Или ще го забележат, когато вече е твърде късно — обясни той. — Обединено старо желязо АД… Сигурно имаме толкова на склад, че да ни стигне да натъпчем сака?

Понтус стоеше като ударен с мокър парцал по главата. Не се разкикоти нито веднъж. Само зяпаше Размус с нямо удивление, напълно убеден, че точно такива като него тласкат човечеството напред.

— Малките момчета трябва да бъдат засмени — беше казал Алфредо.

Жалко, че не можеше да види колко засмени бяха тези двамата, които, натоварени със сребърни съдини, свещници и кани, бяха в непрекъснато движение между мазето на госпожа Андерсон и „Обединено старо желязо АД“. Работеха бързо и методично. Среброто укриваха в един ъгъл под книжните отпадъци и старите вестници, и покриваха всичко добре, така че ничие човешко око да не може да зърне какво богатство лежи заровено тук. А измежду старото желязо грижливо избираха късове, които по размери и тегло да отговарят що-годе на откраднатото.

Накрая се стигна до най-важното: зашиването на сака.

Размус седна с кръстосани крака на пода на мазето като шивач и се занадсмива над своите способности.

— Жалко, че по трудово обучение никога не получих повече от четворка — призна си той.

— Струва ми се, че шиеш много добре — направи му комплимент Понтус. — Това, което правиш, бод зад игла ли се нарича?

shev.png

Размус наблюдаваше своето творение.

— Хм, не вярвам! По-точно вярвам, че е кръстат бод, но не съм съвсем сигурен. Всъщност аз вече съм готов.

Двамата заедно вдигнаха сака и го поставиха обратно на мястото му в щайгата с картофи и Размус му тегли на прощаване един бодър и лек шут.

— Бих искал да знам какво ще каже Алфредо, когато намери табелката ни.

За да не дават излишни поводи за съмнение на крадците, те бяха свалили табелата си от вратата. Тя обаче бе напъхана вътре в желязното хаванче вместо малък поздрав: Ако имате нужда от повече, тогава обърнете се с пълно доверие към „Обединено старо желязо АД, Съдружие на Понтус Магнусон и Размус Персон“.

Понтус се разкикоти.

— Да, наистина бих искал да зърна физиономията на Алфредо, кълна се. Но сега най-добре е вече да изчезваме оттук.

Ах, защо го каза чак сега? Сега, когато вече беше късно?

Беше твърде късно да излязат оттук. Защото в този миг чуха как някой слиза по стълбите. Бяха двама, които вървяха надолу, и единият казваше:

— Ти не си добре с нервите, Ернст, никога не си бил добре.

Размус и Понтус се спогледаха един друг в дива паника. Сега всичко беше изгубено. Токер беше изгубен. Среброто също.

Помощ, крещеше наум Размус, помощ!

Като отговор на молбата му се чу как отвън някой се строполи по стълбите. Той грабна ръката на Понтус.

— Бързо, тръгвай!

Беше въпрос на живот и смърт, и когато Понтус окачи катинара на вратата, те чуха Алфредо сърдито да грухти:

— Помогни ми, Ернст! Тая стълба е специално конструирана така, че хората да си изпотрошат краката.

Това беше спасение в последната секунда. Те стояха в склада за старо желязо, а сърцата им бяха слезли в петите. Надничаха през един процеп в стената и виждаха как Алфредо отключва катинара, който те бяха заключили само преди няколко секунди.

— Е, сега ще се убедиш, Ернст!

Ернст само промърмори нещо неясно.

— Сега ще се убедиш — повтори Алфредо. — Не бива да си толкова недоверчив към бедната Бертичка… Погледни тук, пломбата си е недокосната, напълно недокосната.