Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rasmus, Pontus och Toker, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Астрид Линдгрен. Малките детективи и гълтачът на мечове

ИК „Пан ’96“ ООД

Редактор: Цанко Лалев

Илюстрации: Ерик Палмквист

ISBN: 954-657-216-0

История

  1. — Добавяне

Единадесета глава

Неделната утрин бе едно великолепно откритие! Това бе най-хубавата от всички неделни утрини. Токер отново лежеше до него. Лежеше и душеше, притиснал муцунка в ръката му, толкова безгрижно, като че ли никога не беше попадал в ръцете на разбойниците. Размус го галеше по тъмната глава и мърмореше:

— Токер, толкова те обичам, толкова те обичам…

Токер запримигва и веднага се събуди. Погледна прилежно господаря си в очите.

— О, не, не е това, което си мислиш — рече му Размус. — Ти вече беше навън, днес в пет сутринта, и струва ми се ти беше приятно.

Той погледна часовника си. Дванайсет! О, господи, тогава значи съвсем не е неделя сутрин, а огрян от слънце предобед и скоро ще стане време да се върви на празника.

От кухнята се разнасяше едва доловимо ухание на печена шунка. Той остана да се поизлежава още малко. Известно време размишляваше за това и онова, колебаеше се кое е по-доброто: да остане да лежи до Токер или да стане и да закуси. Тогава чу как някой тихичко открехва вратата.

— Ето, та той е буден — каза мама.

И тогава всички заедно влязоха при него, мама и татко, и Прик, и мама му носеше закуската на поднос.

Той изведнъж стана неспокоен.

— Та аз не съм болен — рече им.

Мама беше феноменална. Тя забелязваше, че имаш температура дълго преди сам да знаеш за това, и после те натиряше в леглото, все едно дали искаш, или не. Но друг път, в определени дни, когато трябваше да се пише тема по география или някоя класна работа, и ти оставаш да лежиш и се опитваш да вдигнеш малко температура, да, и наистина се чувстваш сгорещен и болен, тя само казваше:

— Стига глупости! Ставай и се обличай!

Та тя постави подноса в леглото пред него и изобщо не отвори дума за това, че Токер трябва да иде в коша си, само се смееше.

— Не, не си болен. Но татко каза, че въпреки това си заслужил шунка с яйца.

Баща му размаха във въздуха новия брой на Вестанвикския вестник.

— О, Размус, трябва да прочетеш вестника! Ще останеш удивен!

— Обявата ли е вътре? — попита Размус.

Татко кимна.

— Да, естествено, но…

Прик се втурна към Токер. Взе го на ръце и невъздържано го замилва.

— Миличък малък Токер, не мога да повярвам, че отново си тук? Знаеш ли, че те умоляваме да позвъниш на телефон 182 във Вестанвик? Направи го, за да видим как точно ще стане.

Размус я остави да се поглези. Наистина това беше неговото куче, но тази сутрин, когато се върнаха заедно у дома, Прик още спеше. Сега можеше да му се порадва малко.

Само мама беше будна, и беше толкова щастлива от завръщането на Токер, че си поплака. После си поплака и малко заради това, че Размус беше участвал в залавянето на крадците на среброто.

Но сега вече не плачеше, а беше приготвила шунка с яйца за него и беше купила топъл бял хляб, истинска прелест! Размус се нахвърли на яденето с дивашки апетит.

Татко стоеше до леглото и прелистваше вестника.

— Чуй само — рече той.

— Знам всичко наизуст — отвърна му Размус с пълна с шунка уста. — Токер, малък острокосмест дакел, изгубен…

— Глупчото ми той — каза татко. — Последни новини — четеше татко. — Крадците на среброто са заловени. Неоценимо съдействие от страна на „Обединено старо желязо АД“…

Размус ококори очи.

— Написано ли е за нас във вестника? Очевидно не са имали достатъчно други материали!

Баща му го погледна с укор.

— Казваш това за най-голямото престъпление на столетието? Да, така го наричат във вестника, това не са мои думи!

— И вестникът излезе с пет часа закъснение, само защото искаха да включат информацията за случилото се — допълни мама.

Прик възторжено погледна брат си.

— О, да, ти си истински герой. И Понтус също.

— Тц — отвърна Размус.

Той се радваше, че освен Понтус и него, никой друг не знаеше как се стигна дотам да станат герои. Че нито полицейският началник, нито баща му знаеха нещо за „Спасителният отряд за жертвите на любовта“, а си мислеха, че са се покатерили у Фон Ренкен, само за да наблюдават какво ще предприемат там Алфредо и Ернст. Ако във вестника беше написано и за каталога за разпродажби накрая, тогава сигурно радостта на Прик щеше да бъде наполовина по-малка.

— Но едно искам все пак да узная — твърдо каза мама. — Чуй ме, мое малко момче, как така се озова в четвъртък през нощта навън?

Аха, най-после се стигна до въпроса, който беше очаквал през цялото време. Той си напъха голямо парче шунка в устата, за да спечели малко време за размисъл, докато дъвчеше.

После погледна майка си право в очите с неподражаема обич.

— Напоследък ти сама казваше, че не си струва да се спи в тези светли нощи през май и юни.

Мама се засмя.

— Но това не беше предназначено за малките ученици — отвърна му тя.

— Така си е, но да не говорим повече за случилото се — намеси се татко. — Сам аз някога съм бил момче и съм се промъквал нощем по следите на врага.

— Аз обаче не — подсигури се мама.

— Не, но и по тая причина никога не си залавяла крадци на сребро.

Когато Размус остана сам и свърши с яденето, прочете внимателно всичко, което беше написано във вестника за него и за Понтус.

„Застрахователната компания на барон Фон Ренкен трябва да възнагради на всяка цена двете момчета“ — гласеше едно от подзаглавията. О, та това звучеше направо тъпо! Що за възнаграждение можеше да се очаква от някаква застрахователна компания? Навярно застраховка за счупен прозорец в случай, че си играл футбол наблизо? Слава богу, знам какво възнаграждение ми е обещал татко: сладолед до насита по време на целия празник!

Той прочете и обявата, и беше щастлив, задето никакъв малък острокосмест дакел не беше изгубен.

— Помисли си, Токер, днес пишат на две места във вестника за теб. Ти си герой, Токер. Знаеш ли това?

Токер изджафка тихо. Прозвуча така, като че ли знаеше.

После Размус скочи от леглото. Изми се много старателно и неестествено дълго си реса косата. Такова беше изискването на Алфредо. Облече си ризата, обу си синия ленен панталон и отиде в кухнята.

— Не, много добре знаеш — каза мама, — че така не можеш да отидеш на празника! Ще си облечеш фланеления костюм!

Размус бе дълбоко огорчен. Беше се измил и сресал толкова прилежно, колкото трябваше, но тая жертва от негова страна бе отмината с мълчание и вместо това му бяха предявени претенции относно облеклото.

— Неделното облекло задължително ли е? — сърдито попита той. — Тогава по-добре да си остана вкъщи.

Мама кимна.

— Да, да, тогава по-добре си остани вкъщи — каза тя.

Размус й отправи пълен с обида поглед.

— Жалко, напразно се мих.

Мама му погледна ушите.

— Струва ми се, че по изключение си се измил много добре, така ли е?

— Да, и отгоре на всичкото костюмиран — рече Размус.

Мама го притегли до себе си и прокара пръсти през сресаната му с мокър гребен коса.

— Колко хубаво си се сресал! И си го направил съвсем сам, по свое желание? Да не би вече да си пораснал?

Не, не го беше сторил по собствено желание; изобщо не го интересуваше как е сресан, и облечен, и измит! Но старите крадци на сребро имаха пръст в тая работа.

— Видя ли колко е красива Прик? — попита мама.

— Тц, но при момичетата е съвсем различно — отвърна Размус.

— Наистина ли? — попита Прик.

Тя застана пред него и се завъртя няколко пъти. Беше облечена в някаква карирана розова рокля, която изящно се полюляваше. Размус призна пред себе си, че Прик е хубава. А момичетата наистина обичат да създават такова впечатление.

Но въпреки това Прик ни най-малко не изглеждаше радостна!

— Горе главата, Прик — окуражи я татко. — Все пак не е ли голямо удоволствие да отидеш на празника и да изглеждаш като цъфнала шипка?

Прик стоеше пред малкото огледало, което мама беше закачила в кухнята. Тя зърна натъженото си лице и направи гримаса.

— Една цъфнала шипка с лунички по носа, как ви се струва?

Тези бедни лунички, които се появяваха отново и отново всяка пролет, й създаваха големи грижи. Луничките всяка пролет обсипваха и лицето на Размус, но на него появата им въобще и не му правеше впечатление. Мама също ги приемаше спокойно.

— Луничките са миловидни, Прик — отбеляза мама.

Прик отново направи гримаса.

— Да, луничките винаги са миловидни — но когато са по лицето на другиго.

После тя тръгна.

— Довиждане! Трябва да отида по-рано, ще правим репетиция.

— Е, какво да решим? — попита Размус, когато тя изчезна. — Да остана ли със синия ленен панталон, или да си остана в къщи?

Татко въпросително погледна към мама.

— Не може ли да излезе със синия панталон… един вид като награда?

Размус също погледна въпросително към нея.

— Не може ли?

Мама отново го погали по прилежно сресаната коса.

— Като награда за усърдието в изпълнението на дълга към родината… не е длъжен да облича фланеления костюм за празника на пролетта.

— Великолепно — възкликна Размус. После се умисли за миг. — Всъщност ти ли решаваш всички въпроси у дома, мамо? — попита той.

— Не, лъжеш се — отвърна татко, — ама наистина здравата се лъжеш! Преди мама беше тази, която решаваше всичко…

— А сега не е ли?

— Не, сега, виждаш ли, сега, когато Прик вече е голяма, сега имаме нещо като коалиционно управление.

Но мама само се смееше.

— О, що за приказки, аз все пак мисля, че татко решава. И ето, той е решил, че трябва да побързаме, ако искаме да стигнем навреме.

Тогава Токер излая, за да напомни за своето присъствие, и Размус рече настойчиво:

— Аз искам да решим още нещо. Искам да решим Токер също да излезе с нас!

Мама се наведе и го погали.

— Да, наистина трябва да излезе — рече тя, — след всичко, което е изтърпял. Но ти ще го водиш с каишката.

Токер отново се разлая. „Каишка“ бе думата, която не можеше да отмине със спокойствие.

После пак се разлая, защото на вратата се почука и влезе Понтус, доволен и зачервен… и обут в сини ленени панталони.

Размус се втурна към него и го заудря с юмруци. Правеше го, само защото много се радваше да го види, и защото Понтус също беше със сините си панталони и самият той също вече ги беше обул, когато Понтус дойде, и защото Токер вече си беше у дома и заради куп други неща, които сега не му идваха наум.

— Видя ли какво пише за нас във вестника? — нетърпеливо попита Понтус.

Размус кимна. После застанаха до вратата на кухнята и се вглъбиха в похвалите за забележителните събития, които бяха преживели. Бяха забележителни най-вече поради факта, че за тях пишеше във вестника, и те се спогледаха с доволни и удивени усмивки. Но нищо не казаха. Размус само пъхна ръце в джобовете и ги сви на юмруци.

— Достатъчно е поне това, че Стиг няколко дни ще си е глътнал езика — рече той.

И после тръгнаха на празника.

Всяка година, в последната неделя на май, големите ученици от Вестанвик организираха своя голям пролетен празник. Тогава синьо-жълтите знамена плющяха заедно с националното знаме на високия, боядисан в бяло пилон, тогава училищният хор пееше: „О, равнини широки, о, върхове“, тогава директорът говореше вдъхновено за младостта и пролетта. „О, младост, колко си красива“ — възкликваше той с прочувствения си глас и всички майки и бащи от Вестанвик кимаха в знак на съгласие. Правеха го всяка година. Защото младостта винаги е красива, дори и когато младите хора се сменят. Старият директор го повтори за кой ли път, защото пак беше забравил, че вече го е казвал. „О, младост, колко си красива“, каза той, и майките и бащите потърсиха с поглед своите момчета и момичета. И отново се видя, че момичето в карирана, розова, току-що ушита памучна рокля, което седи на музикалния подиум, наистина е много красиво, но е много тъжно, докато момчето отсреща е много щастливо и безгрижно, ближе сладолед и щъка нагоре-надолу — в подобаващо настроение, което не го задължава да слуша какво казва директорът. И тогава майката си помисли, че все пак е великолепно да си на единайсет години.

Същото смяташе и той, единайсетгодишният.

— Ей, хайде да си вземем по още един сладолед — предложи той на Понтус. — Ще купя един и за Токер, той яде сладолед с голямо удоволствие.

— Вече изядох два — призна си Понтус.

— О, та това е само началото.

Директорът свърши речта си, „Плинг Плонг Плайерс“ засвириха, слънцето грееше, люлякът ухаеше. Утре вече навярно щеше да започне да прецъфтява, защото времето му бе минало. Но днес неговият аромат се носеше над целия градски парк.

Токер ръмжеше и се дърпаше на каишката. Той и хабер си нямаше от изпълнението на „Плинг Плонг Плайерс“. Но Размус и Понтус искаха да ги чуят, а също и да ги видят.

— Те всъщност не свирят чак толкова гадно — с изумление констатира Размус.

— Не — потвърди и Понтус. — А видя ли как Йоахим през цялото време седи там и втренчено гледа Прик?

Размус изглеждаше като ударен с мокър парцал по главата.

— О, братче, та на мен изобщо не ми дойде наум да й дам снимката! Голямо съм магаре! Трябваше да го направя още днес сутринта, когато се прибрах вкъщи.

— Естествено — каза Понтус. — А какво ще правим със сладоледа?

— Веднага ще отидем да си вземем.

Размус се остави Токер да го води. Веднага се озоваха пред един продавач на сладолед. В множеството се натъкнаха случайно и на доктор Фрьоберг. Беше много изискан с бастуна си и летния си костюм и изглеждаше съвсем другояче, не като в училище.

— А, виж ти, Размус Персон — възкликна той. — И брат Понтус. Героите на деня, ако човек реши да повярва на местната преса.

Той опря дръжката на бастуна си в гърлото на Понтус.

— Да, да, истината е, че нито един от вас двамата не може да решава задачи. Но въпреки това от вас може да излязат свестни момчета. Ще ми позволят ли господата да ги почерпя по един сладолед?

— Благодарим — отвърнаха те, — много, много благодарим!

Те възпитано се поклониха и крадешком се огледаха наоколо си. Започваше да става наистина комично: понякога можеше да се гръмнеш и пак да не получиш никакъв сладолед, но точно днес, когато можеха да ядат колкото им душа иска, се явяваше доктор Фрьоберг и им предлагаше да ги почерпи по още един сладолед.

Той подаде на всекиго от тях по монета от петдесет йоре и продължи нататък, полюлявайки бастуна си.

— Довиждане, Размус Персон! Довиждане, брат Понтус!

След като бяха здравата преяли със сладолед и започнаха да се уморяват, те отново се върнаха на празника, който се приближаваше към края си. Седнаха в тревата, за да си поотпочинат.

— Ако твърдо обещаеш, че ще се навърташ наоколо, ще те пусна за малко — рече Размус и освободи Токер.

В началото изглеждаше като че ли Токер държи на обещанието си. Той щъкаше дейно около близките храсти и откриваше много интересни неща. Но после изведнъж откри нещо още по-интересно. Някъде далеч, до музикалния подиум, той съзря Теси и хукна натам толкова бързо, колкото късите му крачета му позволяваха.

— Токер, ела веднага! — извика Размус.

Токер хитро реши да се престори, че не чува. Спокойно продължи да тича, но една здрава ръка сграбчи каишката му и го затегли по най-безобразен начин обратно към неговия господар. А неговият господар погледна ядосано, но не към Токер, а към този, който го теглеше.

— А, най-после успях да ви открия вас двамата — рече Йоахим. — Обединено старо желязо АД. Добър ден! Ако знаехте само колко радостен е татко!

— Хубаво де — промърмори намръщено Понтус.

— Той ще дойде при вас и лично ще ви благодари, веднага щом може — увери ги Йоахим. — Междувременно аз мога да ви почерпя по един сладолед.

Понтус се изкиска.

— Благодаря — отвърна сопнато Размус, — не ни се яде сладолед!

Йоахим го погледна и се засмя.

— Наистина ли? Е, въпреки това много ви благодаря. Ако знаехте само колко радостен е татко!

Размус му отправи най-враждебния си поглед.

— Това вече го каза. Щеше да е чудесно, ако всички можеха да бъдат толкова радостни.

— Какво имаш предвид? — попита Йоахим. — Кой не е радостен?

— Това не те засяга — отвърна му Размус. — Но тя въобще не е искала Ян да я целуне! Съпротивлявала се е!

Само изрече тези думи, и му хрумна интересна мисъл. Дали и при Прик не е било същото, както при госпожа Еноксон, когато искаха да й помогнат да пресече улицата. В началото искаше, а после се съпротивляваше.

Лицето на Йоахим се преобрази.

— Истината говори с детските уста — рече той. — Хм, сигурни ли сте, че не искате сладолед?

— Не, благодаря — отговори Размус. — Ти, с твоя каталог за разпродажби!

Йоахим си тръгна.

— Очевидно отива към терасата — констатира Понтус.

Градският парк бе разположен на хълм. Там имаше тераса, засенчена от големи, чепати елхи. Под елхите бяха поставени две пейки, и когато човек седнеше на тях, виждаше целия Вестанвик да лежи в краката му, със старото кметство и старата църква, и с прочутата си гимназия. По това време на годината гледката беше наистина красива и никак не беше чудно, че Йоахим се е отправил именно към терасата.

— Струва ми се, че видях и Прик преди това да се изкачва нагоре — призна си Понтус.

Размус дълго го гледа, после здраво стисна каишката на Токер.

— Защо и ние да не се качим и да не видим гледката? От дълго време не сме били там.

Трябваше честно да си признае, че никога не се е интересувал от това, но точно сега му се щеше да види гледката.

И затова тръгнаха към терасата, Размус, Понтус и Токер.

Не се приближиха изведнъж, и не стигнаха съвсем до края. Защото още отдалеч успяха да видят, че двете пейки са заети. Щом беше така, имаше само един начин: да се спотаят между елхите и да почакат да се освободи поне едната.

На едната пейка седеше момиче с розова, карирана памучна рокля, а на другата момче в светлосив фланелен костюм. И двамата се бяха втренчили в гледката с удивителна упоритост. Наистина точно сега Вестанвик бе много красив, но не беше нужно да седиш там цяла вечност като вторачен истукан. Поне веднъж можеше да извърнеш глава и да погледнеш кой седи на съседната пейка. Но не, тези двамата изобщо и не смятаха да го направят, за нищо на света!

— Какво, мислиш, е това? — попита Размус и измъкна от джоба на панталона си малка снимка. Изглеждаше съвсем изпомачкана, на нея не личеше почти нищо, изобщо не се виждаше какво е снимано, но можеше да се прочете какво е написано отгоре, и те двамата прочетоха: „Тя, единствената“.

— Сигурно го и мисли — предположи Понтус и погледна Размус в очите.

И Размус кимна решително.

— Подръж Токер за миг — рече той. — Веднага ще се върна.

Колко разнообразен е все пак животът, когато си на единайсет години! Днес е „Обединено старо желязо АД“, утре е „Спасителен отряд за жертвите на любовта“. Този, който лежеше дебнешком в засада между елхите, съвсем не беше от „Обединено старо желязо АД“, в случай, че някой допускаше подобно предположение. Той беше от „Спасителния отряд за жертвите на любовта“ и съвсем безшумно положи на пейката до Прик една малка снимка.

И ето, те вече наблюдаваха гледката, Размус и Понтус, а навярно и Токер. Но не панорамата на Вестанвик, нея те не можеха да я видят. Можеха да видят само пейките и Прик и Йоахим. Можеха да видят, че Йоахим седна до Прик и я прегърна през раменете.

Спасителният отряд трябваше да е доволен. И наистина беше.

Но на Понтус изведнъж му стана някак си едновременно смешно и неловко. Представи си как в един хубав ден ще оглупее като двамата на пейката, и то без да разбере откъде му е дошло. Той угрижено поклати глава.

— Ако можеше никога да не стана такъв!

А Размус го успокои, Размус беше сигурен в себе си.

— Не, не, повярвай ми, ние никога няма да станем такива.

Край