Астрид Линдгрен
Малките детективи и гълтачът на мечове (3)

Трета глава

Беше чудесен този панаир на Пазара на въшките. Стори им се, като че ли някоя приказка се е превърнала в действителност пред очите им, още когато видяха светещите надписи над входа и рая от светлини и отблясъци зад него. Целият площад сияеше, по всички стари люлякови храсти на Пазара на въшките висяха червени и жълти фенери, които озаряваха мрака, така че всичко изглеждаше магическо, неправдоподобно и празнично, и съвсем различно от всеки друг път. Въртележката описваше своите кръгове и самата тя беше едно чудо със своите гирлянди от малки трепкащи светлинки. Всеки отделен павилион бе обгърнат от червени, тайнствени отблясъци, които те примамваха, все едно дали го искаш, или не. В павилионите стояха великолепно облечени дами, които вежливо подканяха всекиго да опита късмета си. Имаше най-различни възможности: да се хвърлят стрели или да се стреля в мишена, или да се мята топка в лицето на комично изрисувани мъже от дърво. Навсякъде бе пълно с хора, кипеж, който сам по себе си беше вълнуващ. Те се блъскаха, смееха се и опитваха късмета си, и всичко можеше да се чуе отдалеч и надалеч. А където и да отидеше човек, навсякъде го настигаше музиката на въртележката, която обещаваше толкова много радост. Да, майската вечер беше изпълнена с музика и светлина, и смях, и ухания, така че непременно трябваше да е изпълнена със страстни и весели приключения.

Там, докъдето светлините на панаира не достигаха, съвсем накрая на площада, стояха невзрачните и малки къщици, тихи и изоставени в пролетния здрач. Само възрастни хора, които вече бяха престанали да разбират какво удоволствие е да бъдеш на панаира, седяха на стълбите в бледата светлина и слушаха музиката, пиеха по глътка кафе и вдишваха аромата на своя люляков храст. Те също бяха много доволни, макар и да не можеха вече да се качат на въртележките или да зърнат световноизвестния гълтач на мечове Алфредо.

Но Размус и Понтус, които бяха единайсетгодишни, и имаха по-големи изисквания към живота, щъкаха навсякъде по площада, пъргави като катерички и твърдо решени да изпитат толкова наслади, колкото могат да се изтръгнат от трите крони. По-голямата част от удоволствията впрочем вече беше зад гърба им. Трите крони неусетно почти се бяха стопили, додето се возиха на въртележките и на няколко пъти опитваха късмета си. Но кулминацията на вечерта им предстоеше — световноизвестният гълтач на мечове Алфредо.

— Не се блъскайте! Не се блъскайте! Има място за всички. Следващото представление започва само след няколко минути!

Пред палатката на гълтача на мечове Алфредо стоеше засукана дама в червена рокля от коприна и крещеше с пълно гърло.

— Не се блъскайте! — викаше тя колкото й глас държи, макар че нито един човек не правеше и опит да свърне към палатката. Но сега Алфредо сам излезе навън, стъпи върху малък подиум и веднага около него се събра доста народ. Хората протягаха шии и зяпаха гълтача на мечове, който бе изнасял представленията си във всички европейски столици — поне така твърдеше засуканата дама.

Гълтачът на мечове бе истински бабанко. Стоеше там, с разкрачени нозе и космати гърди, и създаваше впечатлението, че през целия си живот не е хапвал нищо, което да е съдържало по-малко желязо от един меч. Имаше черни мустаци и къдрава, черна, изключително буйна коса, което му придаваше чуждоземен и авантюристичен вид. Беше с червендалесто лице и се оглеждаше наоколо си с физиономия, която изразяваше самоувереното му и весело снизхождение, като по този начин искаше да подчертае колко смешно му се струва, че един мъж, който е триумфирал във всички европейски столици, сега стои тук, във Вестанвик.

— Представи си само, ако някой меч му влезе в кривото гърло — каза Размус.

В този миг Понтус направи ужасяващото разкритие, че от целия им капитал са останали не повече от петдесет йоре, точно половината от парите, които са им нужни, ако искат да гледат представлението на Алфредо.

Понтус постави монетата в дланта си, втренчи се удивено в нея и забърчи чело.

— За мен това е загадка. Все пак имахме още една цяла крона.

— Имахме все пак три крони — философски заключи Размус. — Но на това място парите се стопяват до шушка, още преди да си се обърнал.

— Какво ще стане с Алфредо? — загрижен се завайка Понтус.

Размус поразмисли, погледна Понтус отстрани и дяволито му предложи:

— Ако само аз вляза и внимателно наблюдавам, след това бих могъл да ти покажа както прави.

Понтус не бе очарован от това предложение.

— Не може ли да отидем и да разговаряме с него? Навярно ще бъде дружелюбно настроен и ще ни пусне двамата срещу петдесет йоре?

— Винаги можем да опитаме — отвърна Размус.

Те се промушиха до платформата, на която стоеше Алфредо.

— Ах, господин Алфредо… — подхвана Размус.

Но засуканата дама говореше непрестанно и Алфредо изглежда не ги чу. Тогава Понтус събра цялата си смелост и бодна с изопнат показалец канарата, изпружи врат, усмихна се насилено и каза шеговито:

— Ей, чичо, можем ли да влезем за половин цена, ако обещаем, че всеки от нас двамата ще гледа с по едно око?

Това го беше прочел в някаква книга и му се стори изключително подходящо да употреби израза точно в този момент. По време на своя единайсетгодишен живот бе научил, че определен тип тъпи дързости вършат страхотна работа в общуването с по-възрастните персони. Но Алфредо изглежда нямаше никакво чувство за хумор. Той стрелна Понтус с равнодушен поглед и нищо не отговори.

— Навярно не знае шведски — предположи тихичко Размус.

Това предизвика гълтача на мечове да изръмжи.

— Той знае много добре шведски — рече Алфредо. — И разбира, че вие двамата сте хъшлаци.

Понтус бе поставен на място. Той приемаше за чиста монета повечето от онова, което хората казваха за него. Щом някой казваше, че е хъшлак, той го вярваше и се срамуваше от това. Но Размус притежаваше безгранична самоувереност. Той не се считаше за хъшлак, макар на два пъти в един и същи ден да бе наречен така, първо от своя любим учител по математика и сега от този гълтач на мечове. Наистина гълтачът на мечове говореше на развален шведски, но смисълът не можеше да бъде криво разбран.

— Това са лъжи — отсече той без колебание, ядосан на гълтача на мечове.

— Не — каза гълтачът на мечове и кимна настойчиво. — Не, двама малки хъшлаци, които искат да влязат на половин цена.

— Не е нужно да си хъшлак, само защото си беден — поясни Размус. — Имаме само петдесет йоре.

Алфредо кимна повторно.

— Двама малки, бедни хъшлаци, да, да!

Каза го с такъв глас, като че ли тяхната бедност поне мъничко го трогва, и Размус имаше чувството, че той ще омекне.

— Трудно ли е да се гълтат мечове? — попита той доверчиво. — Как всъщност се учи това?

Алфредо го огледа от главата до петите, подръпна мустака си и се разтресе от смях.

— Хм, трябва да се започне, още когато си малък, и трябва да се гълтат карфици. Как мислиш, това ли трябва да се прави?

Очевидно той много повече ценеше собствените си шеги, отколкото шегите на другите. След като ги пуснеше, се смееше дълго и гръмко, а Понтус и Размус му пригласяха. Те бяха готови да се смеят толкова дълго, колкото е необходимо, само и само да направят добро впечатление на Алфредо, а това им бе познато и от училище. Там учителите очакваха понякога да се смееш на шеги, които са били нови някога в началото на века.

Но Алфредо спираше да се смее така внезапно, както и започваше, и Размус започна да става неспокоен.

— Наистина ли сте световноизвестен, господин Алфредо? — попита той. — Наистина ли е така?

Алфредо повторно го изгледа мълчаливо, като че ли размишляваше. После отново се разтресе.

— Да, Алфредо е световноизвестен в цяла Швеция, можеш да бъдеш сигурен — отвърна той.

Но след това като че ли му дойде до гуша.

— Сега се разкарайте оттук, малки хъшлаци — рече им той. — Да не би да си въобразявате, че мога да стоя тук цял ден и да разговарям с дечурлига? Изчезвайте!

Размус и Понтус безшумно се обърнаха и тръгнаха.

— Той е голям хъшлак — каза възмутено Размус и хвърли един последен поглед на Алфредо, който се шмугваше в палатката.

— Следващото представление започва след няколко минути — изкрещя за последен път облечената в червено дама и вратата на палатката се затвори след нея.

А Размус и Понтус стояха там, отстранени, оставени на сухо. Това беше направо непоносимо. Размус внимателно се огледа наоколо си.

— Видях тук някъде Прик и Йоахим. Ела бързо, това е последният ни изход.

— Наистина ли вярваш, че можем да вземем пари от тях? — попита Понтус.

Размус препускаше към стрелбището, където за последен път беше видял сестра си.

— Да, стига Прик да има пари, тогава мога да взема от нея. Но тя също може да е останала на сухо.

Прик вече не беше на стрелбището. Трябваше да я търсят другаде. Представлението започва само след няколко минути, бързо… бързо! Изпотени от напрежение, те си проправяха път през тълпата, и трепваха всеки път, щом зърнеха руса конска опашка. Но това винаги бе нечия чужда конска опашка, не тази на Прик. Накрая все пак я откриха. Стоеше до входа с Йоахим и останалите от „Плинг Плонг Плайерс“ и вече се канеха да тръгнат за репетицията при Фон Ренкен.

Размус се втурна към сестра си.

— Прик, можеш ли да ми дадеш петдесет йоре назаем? — попита, останал без дъх, и от нетърпение затропа с крака.

Прик мушна ръка в джоба и той облекчено въздъхна. О, ако тя все пак побързаше малко! И ето че Прик извади ръката си. И сложи в разтворената му длан това, което бе уловила в дълбокия си джоб. Беше мишка, малка сива мишчица играчка с ключе от едната страна.

— Съжалявам — каза Прик. — Дадох последните си петдесет йоре. Но спечелих това нещо, можеш да го вземеш.

— С него можеш да правиш много щуротии — намеси се Йоахим.

После си тръгнаха, а Размус остана с мишката в ръка, като местеше втренчения си поглед ту върху Прик, ту върху мишката.

Понтус се смееше.

— Разминахме се с гълтането на мечове — каза той. — Вместо това можем да си поиграем с мишката.

Но сега Размус вече много се ядоса.

— Не мисля така! Искам да видя Алфредо, ако ще и като гратисчия! Ела!

Понтус го последва. Той добре познаваше Размус, добре знаеше колко е своенравен. Затова и беше известен в цялото училище.

— Знаеш ли, Размус, ако беше по-малко избухлив и по-малко твърдоглав, ама съвсем мъничко по-малко, тогава почти щях да те нарека мой любим ученик — стремеше се да му внуши доктор Фрьоберг. — Защо не можеш да си толкова спокоен като брат Понтус?

Понтус не знаеше защо доктор Фрьоберг с такова постоянство го нарича „брат Понтус“. Той не беше брат на доктора, а още по-малко на Размус. Но в часовете си доктор Фрьоберг го наричаше „брат Понтус“ и момчето понасяше това със самообладание.

Размус тичешком се връщаше към палатката на Алфредо. Чевръсто отстраняваше всички, които се изпречваха на пътя му, а брат Понтус галопираше подире му.

Пред палатката на Алфредо сега бе пусто, но отвътре се чуваха аплодисменти. Представлението беше в разгара си. При това откритие Размус побесня. Трябваше да влезе вътре на всяка цена, въпросът се състоеше в това как до го стори. Със скоростта на вятър обиколи палатката, за да проучи възможностите. Гърбът на палатката бе обърнат към тази част на площада, в която се намираха караваните и точно сега там бе истинско мъртвило. Всички бяха заети с нещо в друга част на панаира.

— Тук — прошепна Размус.

Той се хвърли по корем върху стъпканата трева зад палатката и започна тихо и целенасочено да се промъква пълзешком под платнището й. Понтус се разкикоти, от една страна, защото бе напрегнат, и от друга, защото изглеждаше много смешно как Размус се мята и се опитва да стане колкото се може по-плосък, за да се промуши под плътно закрепената стена на палатката. А и всички комари в майската вечер като че ли си бяха дали среща тук, зад палатката на Алфредо. Понтус стоеше разхихикан сред облака комари и правеше каквото можеше, за да отстрани кръвопийците от беззащитно изпружените нозе на Размус. Когато обаче мръсните маратонки на Размус изчезнаха под платнището и дойде неговият ред да запълзи напред, нямаше кой да разпъжда комарите далеч от тялото му и те без съмнение сториха най-доброто, за да го изпожилят.

Останаха да лежат тихо и плътно до стената на палатката като две малки, настръхнали зверчета, готови да побегнат, ако стане опасно. Страхуваха се, но и не чак толкова. Доставяше удоволствие да се страхуваш съвсем малко и да лежиш по корем, и да усещаш миризмите на трева, на пръст и на прясно боядисани дървени пейки. Такива са миризмите, когато си гратисчия.

Краката бяха единственото, което видяха, когато се осмелиха да повдигнат глави. Наистина беше интересно да установиш колко различно хората си държат краката под пейките, но те не бяха дошли тук, за да зяпат купищата черни и кафяви обувки. Искаха да видят Алфредо.

— Трябва да се промъкнем някъде, където се вижда по-добре — прошепна Размус.

Те запълзяха покрай стената на палатката, докато стигнаха до един от входовете между редовете. И сега вече виждаха Алфредо. Той се бе възправил и тук на малък подиум, а засуканата дама вярно стоеше от едната му страна. Тъкмо му подаваше един меч. Алфредо се поклони на публиката. После отпусна глава върху дебелия си врат, толкова назад, колкото бе възможно, и с високо вдигната ръка постави меча над широко отворената си уста. И бавно започна да натиска дръжката му надолу. Изглеждаше ужасно и невероятно. Размус и Понтус се бяха втренчили в него като омагьосани. Наистина ли ще налапа целия меч? Като че ли да. Дръжката на меча все повече и повече приближаваше до устата на Алфредо. Накрая вече не се виждаше нищо от меча. Тогава той бързо го изтегли отново навън, предаде го на засуканата си асистентка, и пак се поклони на публиката, така че буйната му черна коса падна върху челото му. Зрителите възторжено заръкопляскаха. Размус участваше в аплодисментите, като удряше с юмруци по дъските, върху които лежеше. Понтус тихичко се хилеше. Тогава Размус се разлудя. Това беше невероятно: да се промъкнеш крадешком в една палатка и да видиш как някой кльопа мечове, и отгоре на това да изкушиш Понтус да се разсмее. Това често го правеше и в училище, когато в часовете прекалено му доскучаеше. Нямаше нужда да се правят кой знае колко гримаси, и Понтус излизаше извън себе си от гръмък смях и започваше да пръхти толкова силно, че учителите загрижено поклащаха глави.

И това, че сега Понтус лежеше по корем тук, в палатката на Алфредо и се кикотеше, окуражи Размус и той започна да гримасничи. Алфредо тъкмо се канеше отпред на подиума да изгълта още един меч и Размус се престори като че ли той е гълтач на мечове. Раззина уста, колкото му сили стигаха, и заиздава гъргорещи звуци, все едно че е натикал меча в кривото си гърло, а Понтус направо започна да квичи от разтърсващия го смях. Размус стана неустрашим. Изведнъж му попадна под ръка малката мишчица, която бе пъхнал в джоба си. Ако досега Понтус се беше смял — сега трябваше да се пръсне от смях!

Размус извади мишката. Разнесе се хрущящ шум, додето я навиваше с ключето и този звук бе предостатъчен, за да пощръклее Понтус съвсем. Но Размус продължи да налива масло в огъня. Той постави мишката на пода така, като че ли се готви да я пусне. Понтус стенеше. Размус нямаше намерението да пусне мишката наистина, не беше чак толкова откачен. Но изведнъж — без дори да разбере как стана — тя се изплъзна от ръцете му. Със страшно бръмчене се спусна по пода, право срещу подиума на Алфредо, и когато се удари в него, не спря, а започна да кръжи и да кръжи около него, сякаш бе обезумяла. Задавен от смях, Понтус безпомощно стенеше, додето мишката се въртеше. Но след миг за малко не си глътна езика от страх. Защото Алфредо нададе такъв мощен рев, че чак палатката се разтресе.

— Хъшлаци — крещеше той. — Проклети малки хъшлаци!

Хъшлаците не изчакаха развръзката, а се втурнаха към изхода така, като че ли цял рояк зли духове бе по петите им.

— Вината обаче съвсем не беше моя — каза Размус, когато най-сетне се намериха на сигурно място. — Кълна се, че животното му с животно побягна от чиста проклетия!

Понтус му отвърна с ново изпръхтяване.

— Как само не умрях — рече той. — Как само не умрях!

Той все още се тресеше от смях. Но когато приключи със смеха, погледна изпитателно Размус.

— И какво ще правим сега?

— Трябва да измислим нещо — отговори Размус.

Всъщност би трябвало да се прибират вкъщи. Вече беше време за лягане; започваше бавно и да застудява, и парите бяха профукани. Но те не се осмеляваха да поемат ужасния риск да си тръгнат, когато все още можеха да видят нещо, което са пропуснали, нещо, за което не са нужни пари. Това бе единственият им панаир през годината и щяха да останат толкова дълго, колкото бе възможно. Излезеш ли през въртящата се врата, не можеш да влезеш обратно. Направо си бе непостижимо да се приберат у дома си и да легнат да спят, преди да са видели всичко до най-малката подробност.

— Трябва да направим една разходка до караваните — предложи Размус. — Все пак интересно е да се види как живеят такива панаирджии.

Понтус веднага се съгласи.

— Във всеки случай аз съм гладен — призна си той. — И съм гладен от сума време.

— Купи си една топла наденичка — подхвърли злъчно Размус.

Понтус кимна.

— Да, или свали луната и я изхрускай цялата, какво ще кажеш?

И двамата въздъхнаха. Една топла наденичка без съмнение би била най-правилното решение сега. Една топла, прекрасна наденичка с много горчица.

Стояха толкова близо до въртележките, че въздухът от тяхното кръжене свистеше право в ушите им, но момчетата не го чуваха. Те с копнеж се бяха втренчили в продавача на наденички, който минаваше в този момент с количката си покрай тях.

Тогава Понтус изведнъж се наведе и вдигна нещо от земята.

— Мога спокойно да си купя една наденичка, ако още държиш на това — каза той ухилен и показа лъскавата монета от една крона.

Размус ококори очи. Цяла вечност двамата стояха и съзерцаваха прехласнато паричката. Колко странен все пак беше животът… Препускаха като безумци из целия панаир, за да измолят от Прик петдесет йоре, а просто е трябвало само да се наведат и да събират крони по земята! Имаше толкова много заможни посетители на панаира, които се мотаеха наоколо и губеха тук и там пари без и въобще да се замислят за това. Истинският притежател на едната крона за щастие бе погълнат от тълпата. Той не би и могъл да намери монетата, дори ако я търсеше.

Очите на Понтус засвяткаха.

— Казваш топла наденичка? Ако предпочиташ, би могъл да хапнеш сандвич или нещо друго, само кажи. Мога да събера още пари от земята.

Но Размус беше изключително доволен от топлата наденичка. Двамата изхвърчаха като стрели след продавача. Той беше спрял с количката си съвсем близо до входа и около него се тълпяха доста хора. Размус и Понтус се подредиха на опашката. Започнаха да се ръгат един друг в ребрата, само защото им бе станало скучно. Нещо в техните тънки, жилави момчешки тела изискваше непрекъснато да се ръчкат и боричкат, или да хвърлят нещо — камък или все едно какво — само и само да не стоят мирно и кротко. И същевременно неспокойните им очи проследяваха всичко, което се случваше наоколо.

— Погледни само онзи там — изведнъж рече Размус. — Що за безобразник е той?

Безобразникът беше мъж, който в този момент влизаше през въртящата се врата на входа.

— Защо го наричаш безобразник? — попита Понтус. — Не изглежда чак толкова безобразно.

— Във всеки случай не е местен човек, не е от града — отсече Размус така, като че ли този факт сам по себе си вече беше някакво безобразие.

Не, той не приличаше на никого във Вестанвик, това отдалеч се забелязваше. Така небрежно бе отместил шапката си назад и изглеждаше толкова важен и самоуверен, като че ли целият панаир му принадлежеше. Проправяше си път, без да се бута в когото и да било, и веднага се озова при количката на продавача на наденички. Извади нетърпеливо от джоба си банкнота и я подхвърли на мъжа пред себе си.

— Две! Без горчица!

Всъщност момчетата бяха наред и го гледаха враждебно. А, ето значи какъв е този, прережда се! Безобразник бе най-точната дума за него! Имаше голяма, отвратителна уста, безобразникът му с безобразник, нагло присвити устни и очите му бяха някак си нахални и твърди, и напълно неопределени.

— Зло куче — измърмори Размус под носа си.

Чужденецът лакомо отхапа от едната наденичка и като премляскваше между думите, отправи към продавача на наденички следния въпрос:

— Тук трябва да има един гълтач на мечове, казва се Алфредо. Къде е неговата палатка?

Понтус, който току-що бе взел в ръка двете топли наденички, трепна целият, щом чу въпроса. Гълтачът на мечове се задаваше застрашително близо всеки път, когато някой споменеше името му.

Продавачът посочи палатката на Алфредо отсреща и чужденецът изчезна, без дори да поблагодари. Размус и Понтус веднага забравиха за него, тъй като сега бяха се съсредоточили върху по-важното… Наденичка! Прекрасна, кафява, уханна наденичка с горчица отгоре! Беше изискано наслаждение да се мотаеш наоколо с наденичка в ръка и да зяпаш хората. Да се шляеш и да си похапваш, за мъничко да се спреш пред стрелбището и да погледаш как някой изстрелва цяла серия сачми, да се спреш и да понаблюдаваш как здраво селско момче мята чукове по „Лукас“, да послушаш как момичетата се кикотят на синджирените люлки… и после изведнъж да забележиш, че всъщност си на път към караваните.

— Трябва да е голямо удоволствие да живееш така — въздъхна, изпълнен със завист, Размус.

Караваните изглеждаха толкова уютни, както бяха пръснати между люляковите храсти. Малките прозорчета излъчваха мека, приятелска светлина и просто подканяха да надникнеш и да видиш как изглежда всичко отвътре. Беше толкова погрешно да се живее в къща, която вечно си стои на едно и също място, Размус веднага разбра това. Не, къща, която пътува из света и е ту тук, ту там, ето това трябва да притежава човек!

— В края на краищата винаги можеш да се върнеш обратно във Вестанвик — каза Понтус.

— И да попиташ как е в училище — добави Размус.

Те се помотаха още малко насам-натам между караваните, като опитаха тук-таме да хвърлят по някой поглед през прозорците, които светеха. Разговаряха също за това в коя от всички каравани биха живели с най-голямо удоволствие, ако нещата се нагласяха толкова щастливо, че те двамата станеха панаирджии.

— В тази навярно — каза Понтус и посочи една боядисана в синьо каравана, която беше малко встрани от останалите, и досега не бяха я забелязали.

Те се приближиха отзад. Имаше малко прозорче с карирано червено перде, зад което струеше особено уютна светлина. Това без съмнение бе една каравана, в която с удоволствие биха живели. Но те искаха да зърнат как изглежда и отпред, преди да решат окончателно, и решително завиха зад ъгъла. Чуха един глас да казва:

— А, старият Ернст, не е възможно! Отново си навън и идваш тук?

Гласът на Алфредо! Но вече бе твърде късно да се върнат обратно. Двамината, които седяха на стъпалата, вече ги бяха забелязали и един гръмлив вик се понесе към светлото майско небе.

— Проклети малки хъшлаци, дойдохте и тук, за да гледате само с по едно око ли, или какво?

Алфредо се втурна да ги гони като разярен бик, а те хукнаха така, като че ли от това зависеше животът им. Но изведнъж чуха силен плясък, извърнаха глави и Понтус не успя да се сдържи и да не се разсмее, макар и безпомощен, и изпълнен със страх. Алфредо беше стъпил в един леген, който някакъв предвидлив добър дух бе поставил на пътя му, и сега лежеше пльоснат в цял ръст и втренчено гледаше подире им с кървясали очи.

Понтус не беше единственият, който се смееше. Смееше се и Ернст, гръмко и ясно.

— Голямо пране ли имаш? — питаше той.

И в същия миг някой се провикна от вътрешността на караваната:

— Идвай, яденето е готово, Алфредо!

— Хайде, направи го! — закрещя Размус, както препускаха. — Иди и изгълтай още няколко меча и тогава навярно любимият Алфредо ще си подобри настроението.

— Забеляза ли кой седеше до него на стъпалата? — попита Понтус, когато вече се бяха отдалечили на сигурно разстояние. — Безобразникът!

Размус ядосано кимна.

— Струва ми се, че всичко пасва добре. И двамата са еднакво зли.

— Ако още веднъж се изпречим на пътя на този Алфредо, той ще ни убие — допусна Понтус.

Размус мислеше същото.

— Със сигурност е най-добре да стоим колкото се може по-далеч от него.

Едва сега, когато Понтус шумно се прозя, Размус си погледна часовника.

— Ей, знаеш ли — рече той, — станало е десет и половина. Не беше ли преди малко все още девет?

Размус беше получил заповед в десет да си е у дома. Сега майка му вече ще се ядоса. Той много пъти бе опитвал да й обясни, че часовникът му прескача с по един час от време на време, но майка му твърдеше, че това са бабини деветини.

— По дяволите, сега вече трябва да препускам — каза Размус и хукна към изхода.

Брат Понтус отново галопираше подире му.

Мама беше истински побесняла, когато той се прибра толкова късно у дома. Размус хладнокръвно посрещна нахокването: всичко трябваше да върви по реда си и сега искаше да спи.

Той лежеше в леглото си, а Токер лежеше до него. Беше чудесно едно малко топло куче да се сгуши в теб, когато си се прибрал премръзнал в къщи. Мама твърдеше, имаш ли куче в леглото, губиш апетит, но това, мислеше си Размус, са само бабини деветини, а същото си мислеше и Токер. Той мушеше муцунката си в лакътя на Размус и доволно пръхтеше.

— Що за ден сме днес, Токер?

Токер отвърна с доволно ръмжене и навря муцунката си още по-навътре в Размусовата ръка.

— Ах, да, сряда — сам си отговори Размус.

Що за сряда беше! Като си помислиш само колко неща могат да се случат в един-единствен ден. Но това бе, защото имаше панаир. Утре беше четвъртък и за него с панаира бе свършено. Ама че скука ще настане!

— Търбух, книга, сирище и мрежа — повтори той мрачно в ухото на Токер.

После заспа.