Астрид Линдгрен
Малките детективи и гълтачът на мечове (2)

Втора глава

Не беше толкова лесно да се отиде на панаира, както Размус си мислеше. Той би трябвало да го знае. Би трябвало да се пази и да не се мярка преди това пред очите на майка си. Тя по никакъв начин не би отложила с толкова лека ръка домашните, както самия той. Но гладът го принуди да се прибере у дома и сега седеше на масата за вечеря заедно с всички останали от семейството, а пред него бе чинията с планина от печени наденички и картофено пюре.

— Чудесно, но за панаира не може и дума да става, преди да си приключил с уроците и домашните — рече майка му точно така, както той очакваше.

„Мама е необикновена жена — твърдеше татко, — отвън тя е блага и нежна, но отвътре е като командващ армия.“

— Във всички случаи ще стане така, както мама иска — казваше винаги той, — и това наистина е най-доброто. Няма друг, който да направлява така добре един глупав полицай, две самонадеяни деца и едно непослушно куче, без те и за миг да го забележат.

Татко твърдеше, че в целия свят не би могло да има друг късметлия като него.

— Мама се грижи за всичко — казваше той. — За мен, за децата, за кучето, за къщата и отгоре на всичко за градината… аз само садя и плевя, и поливам, и подрязвам живия плет, и редовно кося тревата.

Сегиз-тогиз я и възпяваше.

— Майко, скъпа майчице, кой е толкова добре като теб… — пееше той.

Но мама всеки път го прекъсваше и поправяше:

— Не е така, Патрик. „Кой е добър колкото теб“ са думите.

Татко веднага отговаряше:

— Това е мъничка подробност, съкровище. Главното е, че ти си такава, каквато си.

Размус също намираше за хубаво, че мама си беше каквато си беше, стига в някои отношения да бе малко по-отстъпчива.

— Нито дума за панаира, преди да си готов с домашните за утре — каза тя, след като седнаха на масата.

— Тц — отвърна Размус. — Ние нямаме почти никакви домашни…

Тук той бе прекъснат от Прик. Тя гледаше критично препълнената му чиния и съдовете, които почти бе опразнил.

— Знаеш ли, цяло щастие е, че не си си сложил всичкото картофено пюре. За мен все пак е останала една хапка, както виждам.

— О, извинявай — рече Размус, — въобще и не помислих за това. Ох, мамо, не мога ли все пак да изляза?

— Има още пюре в тенджерата на печката — съобщи майката. — А за панаира нито дума повече, докато не се приключи с уроците и домашните.

— Тц — започна Размус отначало, — за утре нямаме почти никакви домашни и уроци. И освен това аз така и така си ги знам. — После си глътна залъка и продължи: — И освен това мога да си напиша домашните през голямото междучасие, толкова е просто!

— Аха — кимна майка му, — всеки път все това слушам. Нямаш почти нищо за утре. Уроците вече си ги знаеш, и освен това можеш да си напишеш домашните през голямото междучасие. Много добре си живеете днес в училище.

И татко се намеси в разговора.

— Трябва да ти кажа, Размус, че по мое време не можехме да отидем на панаира, преди да знаем на вода всичко за езерата Фенер и Фетер, и Мелар, и Силя.

Размус се опълчи.

— Задължително ли е да назубря цялата шведска география, само защото искам да отида на панаира? — запита той възмутено. — И да не би вие в родителския комитет да сте решили, че не бива да се изпитва и най-малкото удоволствие, докато се посещава училището?

— Е, хайде де, тук никой не иска да се дразним и караме — каза бащата и продължи с цел отвличане на вниманието: — Можеш да ми вярваш, Размус, днес много се хвалих с тебе.

— И пред кого? — запита обезпокоен Размус. Той знаеше как изглеждат нещата отстрани, когато баща му се хвали с децата си. Много добре си спомняше какво бе казал съвсем наскоро татко му на полицейския началник, когато Размус за мъничко бе надникнал в полицейския участък.

— Не мога да проумея как е възможно да имам две толкова хубави и надарени деца. Да, те естествено са го наследили от жена ми. Тези деца трябва да са добре и образовани, отрежи ми главата, ако не стане така. Трябва да научат нещо, не само езерата Фенер и Фетер и детинщините, с които тъпчеха нашите глави. Не, трябва да получат едно солидно образование с „Говорите ли немски“ и всичките му там подробности.

И ето, татко седеше тук, примигваше доволно и твърдеше, че отново здравата се е хвалил.

— Пред кого съм се хвалил ли? Пред полицейския началник, естествено. „Моят Размус, той ще стигне далеч в учението — рекох, — отрежи ми главата, ако не е така, шефе.“

— Ха, ха — засмя се Прик, — по-добре би било да кажеш на полицейския началник, че той дълго ще стои в училище.

Размус и баща му разсърдено я погледнаха.

— Много си смешна — подхвърли Размус.

— Патриция — каза татко, — помисли, този, за когото говориш, е мой син. А той твърдо е решил веднага да се посвети на науката със същия плам, с който изгълта наденичките.

— Да, много правилно — одобри мама.

— Тц — рече Размус.

После за кратко настъпи тишина. Чуваше се само косът отвън в градината. Пееше както винаги с цяло гърло. От време на време през отворения прозорец на кухнята нахлуваше на вълни люляковото ухание и се смесваше с миризмата на печени наденички, което размекваше волята.

— Всъщност аз също ще отида на панаира — каза тя. — С Йоахим!

— Йоахим и Йоахим и Йоахим — изръмжа Размус тихичко под носа си, — качил й се е на главата!

Но татковото лице грейна от възхита и той дръпна конската опашка на Прик.

— Йоахим, по когото здравата си хлътнала, а?

Прик кимна прилежно.

— По когото здравата са хлътнали всички в училище.

Размус направи гримаса.

— Не и аз — рече той. — А как стои всъщност въпросът с твоите домашни? Няма да отидеш на панаира, преди да си се подготвила за утре, да си го знаеш.

Прик се засмя.

— Бъди спокоен!

След това се обърна към майка си.

— Мамо, след това ще се упражняваме при Йоахим. Не се притеснявай, ако позакъснея.

Размус се ококори с нескрит интерес.

— В какво толкова ще се упражнявате?

— „Плинг Плонг Плайерс“ ще репетира за празника на пролетта в събота.

„Плинг Плонг Плайерс“ беше училищният оркестър, в който Прик свиреше на китара.

Размус потъна отново в картофеното си пюре.

— Ах, така ли, а аз мислех, че искате да се упражнявате само двамата, ти и Йоахим: „Колко сияеща си, Прик, влюбен съм до полуда в теб“.

— Ха, ха — засмя се Прик.

— Това ли ти казва Йоахим? — попита майка й.

— Да, представи си — извика Прик победоносно. — Всички момичета в училище са хлътнали по него, но единствената, която той харесва, съм аз.

— В момента, да — отбеляза Размус.

Прик замечтано се вгледа напред.

— Когато се оженим, Йоахим и аз, няма да позволя повече да ме наричат Прик, а само Патриция. Патриция фон Ренкен, намирам, че звучи красиво!

— Прекрасно — възкликна Размус. — О, боже!

Но мама поклати глава.

— Не говори глупости, Прик — посъветва я тя.

Размус грабна съда, който стоеше до Прик.

— Би ли желала госпожа баронесата още наденичка, или мога да взема последното парче?

Досега Токер беше кротувал мълчешком под масата, свит в краката на Размус, но в този миг заджавка настойчиво, защото всички бяха длъжни да знаят кому по право се полага последното парче. Размус се наведе и го погледна

— Да, Токер… да, ти също ще получиш! Мамо, може ли да дам на Токер последното парче?

— Да, хайде вземи го — разреши майка му. — При все че Токер не бива да лае край масата и ти знаеш това.

После се появи десертът и Размус си взе една забележителна порция. Гледаше доволен чинията си, в която огромният розов пудингов остров плуваше в бялото езеро от мляко. С лъжицата той издълба проход в пудинга, все едно че е Суецкия канал. С това беше сериозно зает известно време и беше погълнат от заниманието си, когато изведнъж чу Прик да казва:

— Знаете ли какво има Йоахим?

Аха, значи все още се говореше за Йоахим! Колко тъпоумни бяха все пак темите за разговор на Прик.

— Има каталог — каза Прик и тихичко се закиска. — Каталог за разпродажба.

„Каталог за разпродажба… това е нещо изключително и само за мама“, помисли си Размус. Тя с удоволствие ходеше по разпродажби. И съвсем правилно, мама веднага улучваше най-изгодните неща.

— Що за каталог е това? — поинтересува се тя.

— С известни момичета — отвърна Прик. — Всички момичета, които той повече не харесва, си ги лепи в този каталог. Снимките, които получава от тях, струва ми се.

— Това е чудесен навик — отбеляза мама. — И колко време ще мине, додето и ти цъфнеш в каталога за разпродажба?

Татко съвсем се разгневи.

— Ах, та този младеж би трябвало да потъне в земята от срам.

— Аз? Аз никога няма да вляза в каталога — отсече Прик и самоуверено вирна глава.

Майка й присви устни.

— Знаеш ли го със сигурност?

— Да — отговори Прик и очите й горяха, когато го изричаше. — Зная го с абсолютна сигурност. Защото Йоахим не е харесвал досега нито едно момиче така, както харесва мен, той сам ми го призна.

— Той сам ми го призна, да — като ехо повтори Размус и в гласа му затрептя необятно съмнение.

— Да, но е истина — отсече Прик неочаквано категорично. — Иначе, ако ме включи в каталога, бих умряла. Искам и всички вие да го знаете!

Баща й я потупа по раменете.

— Е, хайде, хайде, не искаме сега да си разваляме спокойствието.

— Точно така, спокойствието — потвърди мама и раздаде на всички по още едно парче пудинг. — А как мина денят при тебе, Патрик? Имаше ли нещо по-особено?

— Канарчето на госпожа Еноксон отново беше излетяло… стига да се съгласиш, че това е нещо по-особено — сподели много сериозно татко.

Мама се засмя.

— Канарчета и пияници! Това ли е всичко, с което се занимавате в полицията?

Татко оживено кимна.

— Точно така. Същото казах и аз днес на шефа. Канарчета и пияници — му рекох. — Истински Скотланд Ярд.

Всички оцениха шегата и татко продължи, поласкан от успеха си.

— И когато тръгнах да направя обичайната си обиколка, обърнах се към шефа с думите: „Слушай, шефе, ако долети някое канарче, додето съм извън участъка, то кажи му, ако желае, да седне и да ме изчака“.

Всички отново се засмяха, но изведнъж Размус стана замислен.

— Но представи си, татко, че се появи един истински престъпник, тогава вие всички заедно безславно бихте се провалили, защото не сте подготвени за подобно нещо.

Но татко се удари с юмрук в гърдите и нито за миг не даде вид, че се е обезпокоил.

— Ако се появи такъв престъпник, то тогава веднага ще го окошаря.

Размус възхитен го погледна.

— Това е чудесно — отсече той, — тогава и аз ще имам с какво да се изфукам, а не само Стиг да се надува, че баща му някога е бил боксьор. Много благодаря за вечерята, скъпи татко, благодаря, скъпа мамо.

След това той седна в стаята си и прилежно подготви уроците си за утре. Въпреки че това му се струваше напълно излишно, не виждаше друг изход при наличието на майка, непоклатима и твърда като камък. След като набързо изгълта немския и биологията, той отново се върна в кухнята. Мама и Прик тъкмо бяха привършили миенето на съдовете, а татко четеше вестника си.

Размус сметна за най-умно да демонстрира нещо от току-що придобитите знания.

— Искате ли да се обзаложим колко стомаси има една крава… Четири! При преживните се наричат търбух, и книга, и сирище, и мрежа. Това знаехте ли го?

— Да, знаехме го — отвърна Прик.

— Но все пак не знаеше как се наричат — усъмни се Размус. Размисли се за миг и веднага продължи: — Дали самите крави знаят как се наричат четирите им стомаха? Как мислите?

Татко надникна иззад вестника си и се засмя.

— Не вярвам.

— Тц — каза Размус, — щом те сами не могат да се оправят със своите собствени стомаси, защо ние трябва да можем?

Като помислиш, направо си бе възмутително. Не можеш да отидеш навреме на панаира, само защото си длъжен да научиш за кравите нещо, за което те самите и хабер си нямат.

— Представете си само — рече той, — представете си, когато една крава я заболи стомах, тогава самата тя не знае кой точно стомах я боли.

Прик се засмя развеселена, а когато тя се смееше, на лицето й се появяваха трапчинки.

— О — каза тя, — кравата се събужда сутринта и споделя с другите крави: „О, боли ме, боли ме, изпитвам болки в книгата“.

Размус също се засмя.

— Ха, ха, и вместо това навярно я боли сирището!

В този миг някой почука на вратата.

— Ах, това сигурно е Йоахим — трепна Прик и незабавно си развърза кухненската престилка.

Но не беше Йоахим. Беше Понтус, обут в ботуши, пълен с упование, доволен и зачервен както винаги.

— Не успях да дойда по-рано — оплака се той. — Мама искаше първо да си приготвя домашните и уроците за утре.

Размус хвърли поглед към майка си, която подреждаше чашите за кафе в кухненския шкаф.

— Тук също имаше една персона, която искаше същото!

Майка му протегна ръка и улови Размус.

— Да, вярно е — призна си тя и разроши и без това вечно рошавата му кестенява коса. — Но сега може да тръгваш.

Той здраво я обгърна с ръце, без да се притеснява от Понтус. Защото той обичаше безгранично своята твърда като камък майка, а сега бе подготвен и по немски, и по биология. Това беше направо чудесно. Направо чудесно беше и че сега отива на панаира.

— Майко, скъпа майчице, кой е толкова добре като теб — подхвана той татковата песен.

Баща му живо кимна.

— И аз това казвам. А сега да пием кафе!

Понтус бръкна в джоба на панталона си.

— Продадох старо желязо — рече той.

— Страхотно! И колко получи за него? — поинтересува се Размус.

— Три крони. Много сме си добре, все едно че работим. И отгоре на това ни остана цяла купчина старо желязо.

Размус бе вече на вратата.

— Хайде, братче! Да вървим!

Но Токер също искаше да каже последната си дума, затова се хвърли върху Размус и силно се разлая. Наистина ли не искаше да го вземе?

Размус се наведе и го погали.

— Не, Токер, ти не можеш да се возиш на въртележките.

После Размус и Понтус хлопнаха вратата зад гърба си и с по три могъщи крачки се спуснаха по стъпалата.

— Най-после тръгнаха — каза мама.

— Човек би могъл да си помисли, че току-що премина стадо млади слонове — отбеляза Прик.