Астрид Линдгрен
Малките детективи и гълтачът на мечове (10)

Десета глава

Беше светла майска нощ, във Визенхоф беше тихо и пусто под ябълковите дървета. Старите сиви постройки спяха спокойно. Навсякъде цареше мир и покой.

Наистина ли навсякъде цареше мир и покой? Не. Ако този стар двор имаше домашен дух, който да броди нощем, то той трябваше да забележи, че едно особено неспокойствие пълзеше между стените и че въздухът бе изпълнен със странно, тайнствено очакване.

Но тук нямаше жива душа — кой тогава чакаше? Никакво малко кученце не стоеше в мазето и не чакаше да бъде пуснато на свобода, и никакви малки „хъшлаци“ не чакаха на тавана да бъдат отключени.

Да, но все пак две момчета седяха горе, в омазаната със сметанова торта мансарда, и чакаха! Размус и Понтус седяха там, заключени грижливо, и чакаха така, че още малко и щяха да излязат от кожите си, чакаха, гледаха си часовниците и се питаха: кога?

И те не бяха единствените, които чакаха през тази нощ в стария запустял двор. Един бродещ домашен дух при всички обстоятелства би трябвало да забележи движението навън под сенките. Навсякъде стояха мълчаливи мъже на пост, един до прозореца на стария обор, един в мазето, където вече нямаше никакво лаещо куче — навсякъде, във всички тъмни входове стояха неми мъже, поглеждаха часовниците си и се питаха: кога?

С всяка изминала минута се приближаваше краят на най-тежкия криминален случай във Вестанвик. Усещаше се, знаеше се, че ще настъпи, не се знаеше само кога.

Беше зловещо да седиш заключен в едно таванско помещение и да чакаш двама разярени от гняв крадци на сребро, дори да знаеш, че в съседната стая притаено се укриват собственият ти баща и полицейският началник. Беше зловещо да седиш тук и да виждаш, че нощта зад прозореца става все по-непрогледна, че сенките отвън все повече се сливат с мрака и вече трудно се разпознават. Зловещо беше да се вслушваш единствено в оглушителната тишина и да чуваш само тихото тиктакане на часовника. Зловещо беше да знаеш, че точно сега, точно в този миг, когато часовникът казва „тик“, този, когото наричаха Сребърната акула натиска докрай педала на газта и се връща обратно във Вестанвик, а Алфредо и Ернст идват по пътеката през гората, че точно сега изкачват стълбата към тавана, ожесточени като паяци…

— Понтус, чуваш ли нещо? — прошепна уплашено Размус.

Не, Понтус не чуваше нищо друго, освен че зад полуоткрехнатата врата на съседната стая полицейският началник говори нещо шепнешком, нищо повече.

— Вече съм сигурен, че заприличвам на Ернст — каза Размус. — Не съм добре с нервите. Тая история вече наистина ми се струва ужасна.

И изведнъж се сети как отново се озоваха тук.

Снощи полицейският началник говореше за това, колко трудно би било „да бъде доказана вината на крадците“.

Бедният той, взе да си скубе косите, когато най-накрая му стана ясно какво точно се опитва да му съобщи Размус.

— Вие двамата бяхте през онази нощ в четвъртък вътре у Фон Ренкен? Сигурен ли си, че не разказваш измишльотини? Двамата сте скрили среброто в мазето на Понтус? Господ да ми е на помощ, принуден съм да ви арестувам!

И после той им обясни какво се има предвид, когато се казва, че трябва да докажеш вината на някого. Алфредо и Ернст бяха си тръгнали със сак старо желязо, както излизаше от разказа на Размус. За това не можеха да бъдат задържани. И не бяха оставили на мястото на кражбата отпечатъци от пръсти или каквито и да било други веществени доказателства, заради които да бъдат обвинени. Ако сега бъдат издирвани и преследвани, достатъчно е умело да излъжат, и кой може да докаже, че те са крадците на среброто? Във всеки случай не и Размус и Понтус, в чиито ръце е откраднатата плячка.

— Трябва да разбереш, Размус, няма никакво значение дали аз или баща ти знаем, че историята, която ни разказваш, е истинска. Нужни са ни доказателства — каза полицейският началник. — Разбира се, можем да ги разпитаме, ако ги хванем, но ако не потвърдят разказаното, не ни остава нищо друго, освен отново да ги пуснем на свобода.

Да ги пуснат на свобода! И тогава те ще дойдат и ще убият Токер, не, сърдечно благодаря… При тези неблагоприятни обстоятелства Размус бе принуден да предприеме нещо.

— Да, но ако те се върнат — а те без съмнение ще го направят — ако се върнат и се опитат да изкопчат от нас къде е прибрано среброто, и вие чуете този разговор, ще бъде ли доказана вината на престъпниците?

— Да, несъмнено — каза полицейският началник. — Тогава те не могат повече да шикалкавят.

Това беше причината, поради която сега седяха отново заключени на тавана, а таткото и полицейският началник клечаха зад стената. Това беше причината, поради която във всички тъмни входове стояха полицаи и целият Визенхоф бе притаил дъх в зловещо очакване.

Да, на Размус му се струваше зловещо да седи тук. Но въпреки това чувстваше облекчение. Защото щеше ли да е възможно да се постигне най-големият успех в историята на полицията във Вестанвик, ако той, Понтус и Токер не се бяха втурнали при баща му, който бе на пост, само преди два часа? Във всеки случай се оказа почти невъзможно в началото да убедят татко да ги изслуша. Той имаше сетива само за Токер. Но веднага щом започна да схваща за какво бръщолеви Размус, нещата изведнъж потръгнаха. О, братче, всички полицейски сили бяха алармирани, всички дотичаха с изплезени езици, а татко и полицейският началник се втурнаха към панаира и арестуваха Берта. Не бяха минали и десет минути, откакто Алфредо бе изгълтал своя последен меч и заедно с Ернст се бе качил в колата на онзи „мил господин“ и бе отпътувал. Берта току-що бе съблякла червената си копринена рокля и бе започнала да опакова багажа в караваната, когато бе арестувана. Бедната Берта, утре рано сутринта тя трябваше да дойде и да ги отключи! А сега беше възпрепятствана, самата тя седеше заключена в една килия в участъка, и със сигурност нямаше да дойде никой и да я пусне на свобода.

Размус погледна часовника си. Светещите стрелки бяха се придвижили съвсем малко напред, откакто го бе поглеждал за последен път. Но сега минаваше полунощ. Наистина ли Алфредо още не беше открил старото мамино хаванче в сака?

— О, братче, те няма да закъснеят — небрежно подхвърли той на Понтус. — Мисля си, че ще чуем скърцането на зъбите им, още когато стъпят на стълбата към тавана.

Понтус се кискаше от нервност.

— Да, те без съмнение вече здравата са скърцали със зъби, най-малкото заради нас. Сега ще могат да поседят няколко години в пандиза и да си поскърцат на воля.

— Да, и сами си го изпросиха — каза Размус. — Ти сам чу как заявих на Алфредо ясно и недвусмислено, че вземам назад всичките си думи, нали?

Понтус кимна в тъмното.

— Да, направи го. Макар той да си мислеше, че с едно завъртане на ключа си е опекъл работата. Но се беше излъгал.

— Струва ми се, че дори и крадците трябва да държат на дадената дума — рече Размус. — Те казаха, че тази вечер ще си получа Токер. Значи наистина сами си го изпросиха.

Той се запрозява, въпреки вълнението и възбудата. Беше много напрегнато да преследваш нощем крадци и все да не ти остава време да се наспиш.

Понтус също взе да се прозява. Известно време седяха мълчешком на пода и само чакаха.

На Размус много му се искаше да разбере дали баща му и полицейският началник също са толкова уморени. Той чуваше съвсем близо до себе си шептенето им и се опитваше да долови какво си говорят. Но думите им звучаха като еднообразно сумтене, и това го уморяваше още повече… О, колко уморен беше!

Изведнъж го стресна някакво блъскане и той скочи. Помощ, те идваха! Да не би да беше сън? Вече почти бе разсъмнало! Те идваха, о, чуваше ги по стъпалата, чуваше ядосаните им гласове и сърцето му заблъска като лудо. Понтус също беше скочил. Сега и двамата стояха, и изпълнени със страх, вторачено гледаха във вратата. В съседното помещение беше тихо. А ако татко и полицейският началник са заспали? Изведнъж ги споходи чувството, че трябва сам-самички да поемат целия удар и им стана страшно.

Но какво беше казал Алфредо: полицаите и кучетата не бива да се показват, иначе хапят. Това навярно важеше и за крадците. Размус се ощипа и запримигва срещу Понтус.

И в същия миг вратата се отвори с гръм и трясък. Алфредо нахлу с ръмжене, а зад него се промъкна Ернст, пребледнял от яд. Размус отведнъж се успокои. По-лошо беше да седиш тук и да очакваш нещо зловещо, отколкото да се изправиш лице в лице с него.

— Какво отново ви носи насам? — попита той. — Не може ли поне нощем човек да поспи спокойно?

Алфредо остана да стърчи в средата на стаята. Той сви ръцете си в юмруци и се разрева от гняв.

— О! — извика той. — О! Змийско котило! Храчка от усойница!

Размус го гледаше право в очите без да мигне.

— Не се вълнувай толкова много, ще ти се пръсне сърцето. Твоята маминка не ти ли го е казвала поне веднъж?

Алфредо нададе нов вой, а Ернст сграбчи Размус за ръката.

— Имате една минута на разположение — изсъска той. — Къде е среброто? Една минута! После отивам в мазето, и кълна ти се, през целия си живот няма да видиш по-мъртъв пес от собствения си!

Алфредо отново се разбесня.

— „Обединено старо желязо АД“… о, аз съм един прекършен човек! — изкрещя той.

Ернст остро го погледна.

— Затваряй си ченето — изруга го той. — Една минута, чухте ли ме? Къде сте прибрали среброто?

Той разтърси Размус така, като че ли сребърните предмети трябваше да се посипят от него.

— Пусни ме веднага — рече му Размус. — Не сме го прибрали тук във всеки случай.

Алфредо протегна огромната си лапа и сграбчи Понтус за перчема. Придърпа го съвсем близо до себе си и извика с треперлив от сълзи глас:

— Ти ли заши сака? Дявол да го вземе, що за занимания по трудово обучение имате в училище?

И прасна такъв юмрук на Понтус, че той полетя заднешком към стената. После се удари в челото и повторно извика:

— О, аз съм един прекършен човек!

Ернст разтърсваше Размус все по-здраво и го гледаше така, като че ли иска всеки миг да го убие.

— Не те попитах къде не сте прибрали среброто, попитах къде е.

— В една къща в града — каза Размус. — Сега ме пусни.

— В каква къща? Да не би да е у вас? Под леглото ти? Къде е? Чуваш ли какво те питам… къде е?

— Не мога да ти обясня къде е къщата, не е толкова просто. Но можем да ви заведем дотам, Понтус и аз.

— Можете ли? — попита Ернст и нетърпеливо блъсна Алфредо. — Чу ли какво каза той, или просто си виеш?

— Вия и чувам — рязко му отвърна Алфредо. — Среброто е в града. Това означава още едно трамбоване пеша, а аз мразя трамбоването пеша.

Той бе престанал да циври, само ожесточено се бе втренчил в двамината, които бяха причина за цялото му нещастие.

Ернст гризеше нокътя си и размишляваше.

— Да, трябва да отидем с тях, макар че е рисковано. Длъжни сме да побързаме.

Той неспокойно прекоси стаята няколко пъти насам и натам, като мяташе от време на време изпълнен с отвращение поглед към Размус и Понтус.

— Пфу, изчадия адови, прилошава ми само като ви гледам!

— Така значи — каза Понтус. — Така, а да не мислиш, че на мен ми е много приятно да те гледам.

Ернст не чуваше.

— Виж какво — рече той на Алфредо, — ако си много уморен, тогава можеш незабавно да отидеш в колата. И да се опиташ да поддържаш настроението на Сребърната акула, мисля си.

Алфредо погледна първо Ернст, а после уморените си крака.

— Ти, с твоето тъпо пломбиране — рече му той. — Не, Ернст, ще те придружа, аз съм твоят ангел пазител, който бди да не изпаднеш в изкушение. Де да имах и чифт ангелски криле, с които да полетя напред, защото обувките ме убиват, но така е разпоредил бог.

— Затваряй си ченето — пак го изруга Ернст. — Много говориш…

Но Алфредо го прекъсна.

— Не, хич и не искам да оставам сам със Сребърната акула, когато спокойно мога да предотвратя срещата. Трябва ми цяла планина от сребърни джунджурии, за да поддържам настроението на тоя тип. По дяволите, знае ли се как някои могат да се нервират, да им се развали настроението и да си го изкарат на тия около тях!

Неговото собствено настроение видимо бе на път да се оправи. Той приличаше досущ на вулкан. Успокояваше се след подобаващо избухване. Пък и надеждата отново да се сдобие със среброто се прокрадваше в алчната му душа.

— Трябва да тръгваме — каза той. — Той може да ни чака само един час. Следователно трябва да побързаме.

Размус отнесе един здрав юмрук в ребрата.

— Е, скоро ли ще стигнем?

И Ернст отново го заблъска. Той се промуши през вратата.

— Прилошава ми само като ви гледам — повтори той на няколко пъти. — Но все пак беше голям късмет, дето ви оставихме заключени тук.

Размус и Понтус бяха на същото мнение.

В килера си беше спокойно както преди, и всички други, които бяха на пост в тъмните входове, запазиха пълно мълчание. Полицейският началник беше наредил никой да не се намесва, ако няма сериозна опасност и не се налага. Сега съобразно заповедта престъпниците трябваше да бъдат разобличени.

— Е, да вървим — предложи тихо Размус, когато Алфредо хлопна вратата след себе си. — Но Берта доста ще се учуди, когато дойде тук и не ни намери!

— Да, представете си само какво ще стане, когато Берта дойде тук — рече умилено Понтус, — представете си!

Тази мисъл повиши още повече настроението на Алфредо и той доволен се подсмихна.

— Бедната Бертичка, да, тя наистина ще остане много сащисана. Никакви хъшлаци, никакъв Алфредо, нищо, освен стария любим дом на родителите й, и той изглежда така, като че ли всеки миг ще рухне.

Старият любим родителски дом под нацъфтелите ябълкови дървета наистина представляваше красива и спокойна гледка в утринния сумрак. Никой не можеше и да предположи, че почти всички полицейски сили на Вестанвик са заели позиции наоколо и са притаили дъх. Върху каменната стена седеше катеричка и изпитателно гледаше как Алфредо и неговата свита приближават, но иначе беше пълно мъртвило. И в мазето бе тихо.

— У кого от двама ви е ключът? — попита Ернст и се спря пред вратата на мазето.

Размус и Понтус се спогледаха… Щеше ли Ернст да развали всичко, като се отбие в мазето? Размус бавно напъха ръката си в джоба.

— Аз трябва да задържа ключа — рече той. — Защото въпреки всичко утре ще дойда и ще прибера Токер, нали така?

— Свърши тая — грубо го пресече Ернст. — Това зависи от поведението ви в следващите няколко часа.

И той прибра ключа у себе си.

— Не ми излизайте с нови усуквания! Мислете само за това, че в мазето е заключен един пес… Разбрано?

— Разбрано — отговори Размус.

Ернст изобщо не трябваше да знае що за пес седи заключен в мазето! Съвсем и не беше острокосмест дакел на име Токер, а един острокосмест, силен полицай на име Зьодерлунд, който отгоре на всичкото не беше и заключен. Това Ернст би могъл да го види преспокойно, ако се бе загледал малко по-отблизо в катинара, който се поклащаше на вратата.

— Сега си плюйте на петите — подкани ги Ернст.

Но точно това направиха и всички, които стояха на пост в тъмнината. Съвсем тихо, предпазливо и невидимо се подготвиха да последват малката процесия, която вече минаваше през дупката в каменната ограда, с Размус начело.

— Пътят през гората е по-кратък — каза Размус. — По селския път е два пъти по-далече. По кой път да тръгнем?

— Колкото се може по-малко ходене пеша — категоричен бе Алфредо. — Неизминатият път е най-добрият.

Да, и по тоя начин няма да се натъкнат на полицейската кола, мислеше Размус. Щеше да му достави удоволствие да зърне лицето на Алфредо, ако беше произнесъл на глас мисълта си.

Всъщност беше твърде смешно да вървят през гората с двама изпечени престъпници, додето цяла полицейска верига се промъкваше подире им. Точно по тоя хълм се изкачваха всяка пролет най-малко по веднъж с мама, татко и Прик, в слънчеви майски утрини като тази, когато птиците пееха по-прекрасно от всякога. Вземаха си кафе в термос, вървяха през гората и се вслушваха в обажданията на първите кукувици. Наблизо имаше малка полянка, цялата обрасла в съсънки. Отсядаха винаги на нея и се наслаждаваха на птичето пеене. Често се случваше кукувицата да е най-опърничава и да не се обади, когато трябва.

Но точно сега, когато прекосяваха утринната гора с разбойници и бандити, сега тя наистина пееше с цяло гърло. Алфредо взе да я имитира.

— Кукувица, малка глупава кукувица! Ку-ку, колко години, мислиш, ще ми дадат?

Кукувицата изкука три пъти.

— Три години — рече Алфредо. — Но все пак ще бъда на лек режим, нали, кукувицо?

— Кажи, не е ли възможно по изключение да затвориш проклетата си уста? — раздразнено попита Ернст.

Той вървеше бързо и ожесточено напред, а Алфредо непрекъснато се спъваше в камъни и коренища подире му. Виждаше се, че не е привикнал да ходи по-дълго време пешком.

— Сякаш не е достатъчно, че съм един прекършен човек — отбеляза той, — та и краката ми станаха целите в рани.

— Наранени крака! — изфуча Ернст. — Щях да съм радостен, ако нямах по-големи грижи от наранените си крака.

Бедният Алфредо, бедният Ернст! Естествено, че имаха по-големи грижи от наранените си крака. Но Вестанвик вече лежеше пред тях, окъпан в първите лъчи на утринното слънце, малкият, малкият Вестанвик, където те направиха своя голям, голям удар. Някъде, на една от тези малки улички, се намираше къщата, в която сега беше скрита плячката. Само трябваше да си я приберат.

Но Ернст беше нервен. Вървеше натам, гризеше си ноктите и разтревожено се вглеждаше в спящите още прозорци покрай себе си. Беше ли съвсем сигурно, че никой не бди, не вижда и не чува и навярно любопитството ще го загризе? Кънтеше толкова непоносимо, когато човек вървеше по каменната настилка, че половината град можеше да бъде събуден.

Ах, естествено, че в малко градче като Вестанвик по това време се спи, и никой не би се събудил, само защото неколцина души вървят по съседната улица, отправени към къщата, в която сега беше скрито среброто, при все че в утрин като тази, ясна и прозрачна, когато кестените цъфтят, и слънцето блести, и люлякът ухае, никой не бива да спи. Ухаеше също и на орлов нокът, да, изведнъж въздухът се беше изпълнил със сладникавия аромат на орловия нокът. Алфредо шумно го вдишваше… о, това вълшебно ухание!

В една малка пресечка съвсем наблизо до старата, прочута гимназия на Вестанвик, се бе сгушила бяла къща със зелен ламаринен покрив, едната от стените бе обвита в орлов нокът. Ето откъде идваше сладникавият аромат.

— Вече стигнахме — рече Размус. — Тук е.

Той сложи показалец върху устните си, за да предупреди Алфредо и Ернст да пазят тишина.

— Шшт… ще минем през задния вход.

Ернст и Алфредо кимнаха в знак на съгласие. В течение на целия им бурен живот бяха се научили, че най-сигурно е в една къща да се влезе през задния вход. Тогава си по-незабележим, така да се каже, а най-често това беше и желанието им, да проникнат в някоя къща колкото е възможно по-незабележимо.

Но Ернст бе подозрителен до последната секунда. Той сграбчи Размус с желязна хватка за врата.

— Ти сигурен ли си, че среброто е тук? — попита тихо и посочи боядисаната в зелено задна врата. — Да не си намислил някоя нова сатанинска шега? Не си забравил за песа в мазето, надявам се!

— Не, точно за това не съм забравил — отвърна Размус. О, никога през целия си живот нямаше да забрави за песа в мазето!

Ернст все още не беше се успокоил.

— По дяволите, нещо не ми харесва тук — рече той и неспокойно се огледа.

Но Алфредо не беше обезпокоен.

— Ти не си наред с нервите, Ернст. Никога не си бил!

— Тссс — изшътка Размус. — Недейте да влизате, ако не искате. Понтус и аз можем да ви изнесем всичките джунджурии.

Тогава Ернст отново стегна врата му в желязна хватка.

— Не на нас тия номера, малкия — рече той разярен от гняв. — Ще влезете вътре, ще прекосите къщата и ще се измъкнете през другия вход, така ли? Момченце, ние не сме начинаещи!

— Тц — рече Размус. — Недоверчив си като стара коза.

Алфредо доволно се разхълца.

— Дявол да го вземе, на тоя трик маминка ме научи точно когато бях тръгнал на училище.

— Постъпете както искате — отвърна Размус и безшумно открехна вратата. — Елате по-наблизко.

Ернст тръгна първи. Той беше хванал здраво ръката на Размус.

— Стъпвай безшумно — прошепна заканително той.

И Размус тръгна на пръсти. Алфредо, който вървеше подире им, стори същото. Запромъква се на пръсти. Сега почти не усещаше наранените си крака. Последен вървеше Понтус и той грижливо затвори след себе си боядисаната в зелено врата.

— Тук е мрачно като в Египет — прошепна Алфредо.

Така си и беше. Размус ги водеше през дълъг, тесен и мрачен коридор.

— Скоро всичко ще се оправи — обеща троснато Размус.

Ернст сграбчи ръката му още по-здраво.

— Шшшт… не говори! Къде е среброто?

В края на коридора се виждаше нова врата.

— Тук вътре — каза Размус. — Пусни ме, за да отворя!

И после отвори вратата.

Не беше ли чудесно след тъмнината да излезеш на светло? Тук беше направо сияйно, сияйно светло, и върху една маса стояха подредени всички красиви, красиви сребърни предмети и проблясваха на утринното слънце. Точно до тях стоеше мъж в униформа и сърдечно се усмихваше.

— Защо по цял свят вие влизате винаги през задната врата? — попита той. — Но въпреки това добре дошли! Добре дошли в полицейския участък на Вестанвик!

После се случиха твърде много неща наведнъж.

— Дръж го, Патрик! — извика полицейският началник. — Ще изскочи навън!

Ернст вече се бе качил на отворения прозорец и Размус с удивление видя как баща му пресече с един скок стаята като тигър. Успя да улови беглеца в последната секунда.

И друг един искаше да изчезне. Тихо и решително Алфредо препускаше към зелената врата, през която беше влязъл преди малко, но сега там вече стояха двама яки полицаи, които го върнаха обратно в помещението.

— Полицейски участък… мамичко мила — промърмори той, — аз съм един прекършен човек.

Но той чинно протегна ръцете си към полицейския началник и се остави да му щракнат белезниците.

— Аха, значи отново е време за тези аристократични маншети! — Той присви рамене. — Е, щом е така. Да поседиш вътре значи просто да поседиш вътре, винаги казваше маминка.

— Но и много неща е пропуснала да ти каже, когато си тръгнал на училище — изръмжа Размус.

Алфредо му хвърли мрачен поглед.

— Да, напълно съм сигурен в това. Трябваше да ми каже да не предприемам нищо, без преди това да съм изпозастрелял всички, които идваха при мен и искаха да гледат само с по едно око.

Той се удари с двете си ръце по челото.

— Трябваше сам да се сетиш — раздразнено рече Размус. — Трябваше да си получа Токер в събота вечер, както ми бяхте обещали.

„Крадците със сигурност са тъпи“, мислеше си Размус. Беше излишно да им се съобщава това, което доктор Фрьоберг винаги повтаряше: „Използвайте мозъка си, тогава ще мислите по-добре“. Все пак недопустимо е да се насадиш толкова баламски право в участъка, ако си крадец. Не, крадците не мислеха, в това се състоеше голямата им грешка. Навярно и затова Алфредо не правеше драма от случилото се, той никога не бе размишлявал правилно. Някаква малка пречка го изваждаше от равновесие и тогава той истински се ядосваше. Но после изглежда забравяше всичко, точно както става с малките деца. Но беше почти непростимо, когато големите, дебели мъже се държат като малки деца. Никога не беше ясно какво могат да предприемат изведнъж. Доктор Фрьоберг винаги твърдеше, че големите нещастия на човечеството произтичат от факта, че твърде много хора си остават малки деца, независимо как изглеждат външно. Сигурно той имаше предвид такива като Алфредо. Всъщност и Ернст! Той също бе малко дете, макар и от друг сорт. Затова сега седеше тук, гледаше в пода и цялото му тяло трепереше.

— Какво се умълча, Ернст? — попита Алфредо. — Да не те стягат маншетите?

Ернст се втренчи в него.

— Дръж си ченето затворено — рече му той.

Но после Алфредо и Ернст се загледаха в друго. От кабинета на полицейския началник изскочи едно малко куче, малко куче, което зърна своя господар и се разлая, замаха с опашка и забушува от радост.

Алфредо простена.

— Ернст, бяхме ли заключили животното в мазето, или не го бяхме заключили? Мила мамичко, това трябва да е някакво куче призрак!

Размус взе на ръце кучето призрак и кучето призрак го близна по лицето.

— Патрик — каза полицейският началник, — искаш ли първо да ги претърсиш? Едва тогава могат да отидат при Берта.

Това разтърси Алфредо.

— Берта тук ли е? Задържали ли сте бедната Бертичка?

Полицейският началник кимна и Алфредо решително се обърна към него.

— Помислете върху това: ако ме затворите в една и съща килия с Берта, тогава ще пиша до управлението на затворите и ще се оплача.

Полицейският началник го успокои.

— Не се притеснявайте. Ще получите килия, в която ще бъдете сам и ще ахнете от удивление.

Алфредо го погледна с благодарност и доброволно се остави да го претърсят. Размус източи шия, за да види какво ще извади татко му от джобовете на Алфредо.

— Що за джунджурийка е това тук? — попита баща му. Той протегна ръката си към полицейския началник и му показа малка сива играчка мишка с ключе от едната страна.

— Ах, това е една малка весела джунджурия — рече Алфредо. — Вчера, когато валеше като из ведро, Ернст седя през целия ден и си игра с нея. Берта беше здравата ядосана!

Размус и Понтус се спогледаха, и Понтус се изкикоти, защото се сети как веднъж преди много, много време се е кикотил на тази мишка.

— Моя е — призна си Размус.

Алфредо кимна.

— Да, дайте я на хъшлаците, от тях я получих.

Размус взе мишката. Искаше да си я запази за спомен от световноизвестния гълтач на мечове Алфредо.

После татко извади един часовник от Алфредовия портфейл. Размус и Понтус бяха го виждали. Беше евтин, сребърен джобен часовник с попукан циферблат от емайл.

— Ах, часовникът ми! Вие няма да ми разкъсате сърцето, като ми отнемете часовника, нали? — умолително запита Алфредо. — Моят първи часовник, него не бива да ми го вземате!

На Размус почти му стана мъчно, когато баща му отрицателно поклати глава и сложи часовника при другите вещи.

— Съжалявам, съжалявам — сърдечно каза баща му. — Така значи, скъп спомен от детството ви?

Алфредо запримигва насреща му.

— Да, това беше първия часовник, който задигнах като малък, изобщо не е ценен, но съм сантиментално настроен към него, случва се, нали?

Ернст го изгледа с пълно отвращение.

— Как не те е срам — изръмжа тихо той. — Вчера разказваше, че си го получил като наследство от чичо си Константин.

Но Алфредо не го чуваше. Сега той искаше да се докара пред полицейските власти. Смееше се и вече не беше един прекършен човек. Сега той беше идеалният арестант, затворникът за пример, настървен в желанието си да даде право всекиму, и готов при случай да развесели полицаите и надзирателите с малки шеги.

Скоро той бе основно претърсен и докато попълваха формулярите му, без много-много да се церемони, той зае място на пейката, на която бяха седнали Понтус и Размус с Токер.

— Да, тогава ще приседна тук и ще си поприказвам с хъшлаците — каза той. — Направете ми място!

— Нали искаше да ни застреляш — промърмори Размус.

— Посместете се още малко — подкани ги той. — Направете ми място!

Те се посбутаха, за да може той да се намести до тях с огромното си дебело тяло.

— Е, сега да си побъбрим — предложи той. Изглежда смяташе, че е негов дълг да побеседва с тях, защото те го бяха довели тук, където всички останали в момента бяха заети.

Понтус се напрегна да намери тема за разговор.

— Ти обаче си истински крадец, Алфредо — отбеляза той като начало.

Алфредо кимна.

— Да, аз съм истински крадец. Затова и се сдобих с толкова фини маншети.

Размус погледна замислено и неодобрително към белезниците.

— Наистина ли смяташ, че е хубаво да си крадец?

Алфредо поклати глава.

— Трябва да си схванал някои неща, ако искаш да избереш тоя житейски коловоз.

— Тц — рече Размус, — нали не мислиш, че искам да ставам крадец?

— Аха, а аз си помислих, че искаш да получиш нещо като професионален съвет — опита се да се пошегува Алфредо. — Не, Размуус и Понтуус, те никога няма да станат крадци! Пазете се само от карфиците!

Понтус въпросително го погледна.

— От карфиците?

Алфредо кимна.

— Да, защото иначе ще станете или крадци, или гълтачи на мечове. Карфиците, те се превърнаха в моя гибел.

— Как така? — попита Размус.

— Започваш още като дете да гълташ карфици, нали така — обясни Алфредо. — А къде може да намери карфици едно бедно дете, ако не ги открадне? А по-късно знаете как става… започва се с една карфица и се завършва със сребърен поднос. Ето това се случи с мен!

Размус погледна часовника си. Скоро щеше да стане пет. Що за неделна утрин! Той се прозя и ето че баща му дойде при него.

— Слушайте сега, момчета. Вие си свършихте работата. Мисля си, че е време час по-скоро да си вървите вкъщи!

Той доразроши чорлавите коси на Размус.

— Вземи Токер и си отивай у дома. Трябва да поспиш малко, иначе ще си съвсем умърлушен, а нали искаме да присъстваме на пролетния празник на гимназията.

Алфредо се вглъби като философ.

— Колко комичен може да бъде животът — обобщи той. — Някои отиват на празника, други в дранголника.

— Да, така си е — каза Размус. — Но всичко зависи от това, как се държи човек.

Алфредо сърдечно се усмихна на баща му.

— Размуус, хубаво и умно дете е тоя Размуус! Дори и несресан — добави той, вперил поглед в рошавата глава на Размус. — Ако искаш да отидеш на празника, струва ми се, че поне малко от малко трябва да се срешеш.