Астрид Линдгрен
Малките детективи и гълтачът на мечове (5)

Пета глава

Никога и през ум не му беше минавало, че часовниците вдигат такъв кански шум, когато звънят нощем. Той едва напипа копчето за изключване. Подобен адски звън трябваше да е събудил цялата къща. Токер във всеки случай бе напълно буден и очевидно си мислеше, че по изключение навярно утрото е настъпило по съвсем друго време.

— Не, Токер — прошепна Размус, — още не е утро, иди и си легни отново!

Токер изопна глава, изглеждаше видимо учуден. Размишляваше. Трябваше все пак да е утро, щом неговият малък стопанин е изскочил от леглото и толкова бързо се облича? Но нещо не беше наред. Не трябваше да е толкова тъмно. И неговият малък господар не трябваше да се движи дебнешком, сякаш във въздуха се таи някаква опасност. Защо го прави? Токер излая гръмко и въпросително.

— Ох, не можеш ли да пазиш тишина — настоятелно прошепна Размус.

Токер онемя. Но въпреки това не можеше да бъде доволен. В ход беше нещо, което трябваше зорко да следи. Сега неговият господар се промъкваше в коридора, и изглежда, имаше намерение да излезе. Твърдо реши да го следва по петите. Ако наистина беше утро, то свещено право на всяко куче бе да иска да излезе навън. Токер силно изджавка, за да наблегне върху това.

— Прескъпи ми Токер — прошепна Размус, примрял от страх, — прибирай се в стаята и си лягай. Сега не може да дойдеш с мен.

Токер бе огорчен. Огорчен бе в най-голяма степен. Стоеше като закован и гледаше подир своя повелител. Всички упреци на света бяха събрани сега в погледа му. Но в антрето беше тъмно, а в тъмното едно малко бедно кученце прилича само на тъмна топка върху килима. Никой не разбира какво се опитва да каже с очите си.

— Скоро ще се върна у дома, Токер — прошепна Размус. После предпазливо отвори външната врата и се измъкна навън. Спря се за няколко секунди на верандата и се ослуша внимателно. Но Токер мълчеше и всичко бе тихо. Размус облекчено въздъхна.

Навън беше нощ, и то каква нощ! Макар в никакъв случай да не бе тъмно. Само сумрачно, каквито са нощите през май. Сети се какво каза наскоро мама на татко:

— В тези светли нощи през май и юни направо не си струва човек да си ляга и да спи.

Е, значи тя щеше да бъде изключително доволна, ако можеше да го види сега. Да види, че има поне един човек от семейството, който е буден, когато трябва да се будува.

Понтус вече стоеше до градинската порта и чакаше. Изглеждаше премръзнал и сериозен. Навярно съжаляваше, че се е включил в „Спасителния отряд за жертвите на любовта“. Или просто не проумяваше, че през майските нощи трябва да се будува?

Те само си кимнаха и не се осмелиха да отронят и дума. Размус мълчаливо посочи джобното си фенерче. Понтус на всяка цена трябваше да се убеди, че той не е забравил най-важното. И без да отронят и думичка, угрижени, опрени един в друг, с ръце в джобовете, хукнаха в нощта към уреченото място, и съвсем не приличаха на двама взломаджии, които са на път към своята напрегната работа нощем.

Улицата бе тиха и пуста, тъмно и тихо бе и във всички къщи, никаква светлинка отникъде, което водеше до заключението, че няма будни.

— Целият град сега спи — прошепна Размус. — Само не и ние!

Беше невъобразимо чувство в един заспал град да бъдеш единственият, който е буден.

— Ще ми се да вярвам, че Йоахимчо също здравата го е откъртил — гневно просъска Понтус.

И наистина беше тъмно в знатната къща посред ябълковите дървета. Момчетата застанаха до портата и зашпионираха — точно както Размус бе сторил и предишната сутрин. Но колко различно беше всичко сега, колко се беше променило през нощта! Миришеше другояче и изглеждаше другояче. Всъщност, много по-красиво, помисли си Размус. Ябълковите цветове искряха толкова бели, градината на Йоахим изглеждаше почти като приказна градина, все едно че някой лежи в нея и я сънува… Навярно той самият? Или може би Йоахим? Но защо трябва да си блъска главата над въпроса дали Йоахим сънува някаква си градина? Този юначага навярно сънува как да си осигури все повече момичета за своя каталог за разпродажба! Гневът се надигаше у Размус щом само си помислеше за това. В бъдеще обаче не можеше вече да включва в сметките си госпожица Прик Персон. Защото нейните отмъстители вече приближаваха в нощта.

Приближиха съвсем тихо. Съвсем тихо отвориха градинската порта… Идваха двама отмъстители в сини ленени панталони и маратонки, притичвайки в тъмното между белите ябълкови дървета. Предпазливо свърнаха от покритата с камъни пътека. Нищо че бе покрита с купчини бели ябълкови цветове, по тревата се вървеше по-тихо и сигурно. Ливадата беше мокра от росата и маратонките им станаха вир-вода. От това им стана още по-студено. Но студените тръпки, които полазиха по гърба им, бяха най-вече от напрежението. Защото сега искаха да проникнат в една заспала къща и това наистина беше доста рисковано начинание.

В тази къща живееше най-богатият човек в града. Във всеки случай хората казваха, че никой не е толкова богат като барон Фон Ренкен. Домът му бе натъпкан със скъпоценности. „Нямаше жена, а само скъпоценности и за капак този негов Йоахим, който си беше същинско бижу“, помисли си Размус с презрение.

Говореше се също, че този Фон Ренкен бил мил човек. Но когато нахлуеш посред нощ през прозореца и изведнъж се озовеш насреща му — не се знае колко мил ще бъде тогава! Дали пък някъде някой прозорец не е широко отворен? Да, на горния етаж имаше два, отворени докрай — за радост на всички комари и отмъстители в нощта. И освен това тези дни бяха боядисвали къщата на барон Фон Ренкен. Бояджиите бяха оставили една стълба, подпряна на стената, точно под единия от отворените прозорци на една от страничните стени. Отмъстителите изглеждаха удовлетворени. Нощното им похождение щеше да заприлича на най-обикновена разходка.

Но имаше отворен прозорец и на мазето. Всъщност не само отворен, а направо свален. Забележително — лежеше си в тревата.

Размус посочи натам — пътят през мазето! Това е най-сигурното, в тоя час тук определено никакъв барон не дебне в засада.

Той провря глава през прозореца, ослуша се и подуши наоколо, освети с джобното си фенерче. По всичко изглеждаше, че тук са струпани дървата за огрев. Размус успя смътно да различи долу на пода купчина дърва. Понтус трябваше да държи фенерчето. Размус промуши крака през рамката на прозореца, задържа се с ръце на вътрешния перваз и се приземи върху купчината с дървата. Цепениците се затъркаляха под краката му и вдигнаха голям шум. Понтус се кикотеше отвън. Кикотеше се също и когато сам се спусна в мазето и купчината дърва се разтрещя под него, но всъщност бе здравата уплашен. И двамата бяха уплашени, останаха известно време като вцепенени и не смееха да се докоснат. Но в огромната къща беше тихо, напълно тихо, и накрая те събраха смелост да се качат по стълбата, която водеше нагоре. И така се озоваха в кухнята, където миришеше на бифтек и лук. Това ги успокои — все пак не са човекоядци тези, у които бяха нахлули.

Този господин барон живееше наистина аристократично. Имаше големи салони, пълни с тежки старинни мебели и стъклени шкафове със сребърни съдове… Можеха да зърнат само част от бляскавия разкош, докато прекосяваха на пръсти помещенията. Размус осветяваше пътьом витрините с фенерчето си. Подобно разточително богатство не бяха виждали през целия си досегашен живот.

— О, толкова сребърни гърнета! — прошепна Понтус. — Бащата на Йоахим трябва наскоро да е празнувал петдесетия си рожден ден!

Но в следващия миг се вцепени.

— Чу ли нещо?

Изглеждаше изгубил ума и дума и Размус също се уплаши, макар да не беше чул нищо.

— Какво беше? Кажи какво?

— Стъпки — прошепна Понтус. — Някой се мотае из къщата.

Кой би могъл да се мотае тук, освен барона? Или навярно Йоахим, о, би могъл да е и Йоахим! Баронът никога няма да разбере, че „Спасителният отряд за жертвите на любовта“ само е надникнал вътре.

Напълно парализирани, те стояха и чакаха. Чакаха и се потяха от ужас. Но не се появиха никакъв барон и никакъв Йоахим. Отново стана съвсем тихо.

Да, навярно е било само внушение. Когато се страхуваш, можеш да си внушиш и най-невъобразимото. Те решиха да се престрашат и бързо придобиха самоувереност. Всичко си вървеше добре и надали някакви си барони се криеха по ъглите!

— Къде му е стаята на този Йоахим, как мислиш?

— Горе, естествено. Ела!

Те откриха толкова лесно широката дъбова стълба за втория етаж, като че ли си бяха у дома или детството им бе минало тук.

Но горе имаше много врати, измежду които трябваше да избират. Зад коя от тях спеше Йоахим? Размус полекичка открехна първата попаднала му врата.

Вътре имаше огромно легло. В него някой лежеше и хъркаше. Този някой хъркаше твърде необикновено.

— Гърр… пюш, гърр… пюш — така звучеше.

Сигурно така хъркаха само старите барони. Йоахим не би бил способен на нещо подобно, в това бяха убедени.

— Гърр… пюш…

Понтус тихо се разкиска.

Но Размус вече беше отворил следващата врата. Тук никой не хъркаше, беше съвсем тихо. Но в леглото лежеше някой с тъмна чуплива коса.

Спеше като къпан, не будуваше този Йоахим, не го беше еня за това, че е разбил живота на Прик. Размус го освети с фенерчето си.

— Малък, глупав бароне, къде е твоя малък, глупав каталог?

Едва ли го е прибрал под възглавницата си, докато спи? Светлината на фенерчето се защура търсещо из стаята наоколо.

При младия господин барон също беше много изискано. Само дето нямаше сребро. Но пък имаше голямо, скъпо и прескъпо бюро, библиотеки, удобни кресла и китара на стената. И много красиви картини, рисувани с масло, никакви филмови звезди, налепени като в стаята на Прик. Но той не се и нуждаеше от филмови звезди, имаше си цял каталог, пълен с момичета.

По лавиците с книги не лежеше нищо, което да напомня на каталог за разпродажба, фенерчето напразно се плъзгаше по заглавията. Но на бюрото също имаше книги. Обща история… история на шведската литература… френска граматика… Изглеждаше да е много прилежен, този Йоахим! Упражнения по английски… каталог за разпродажби, ура, каталог за разпродажби! Размус се спусна към него като ястреб.

После се обърна към Понтус.

— Вече е в ръцете ми!

Но Понтус отново стоеше онемял и не на себе си от страх и гласът му достигна до Размус като призрачен дъх.

— Някой се движи дебнешком из къщата все пак. Сигурен съм, че някой идва!

С няколко малки и бързи крачки Размус се приближи до прозореца.

— Бързо, ще се спуснем оттук!

Тук бе опряна стълбата, която бояджиите бяха оставили! Бог ги закриляше! Само няколко секунди и вече бяха навън, слизаха надолу по стълбата, после препуснаха между ябълковите дръвчета така, като че ли тревата гореше под краката им.

— Вярваш ли, че там наистина имаше някой? — останал без дъх, попита Размус.

Вече бяха стигнали на своята си улица, стояха под уличната лампа, отдъхваха си, триумфиращи и щастливи, че са на сигурно място.

Понтус се разкиска.

— Откъде да знам. Но така ми се счу.

Най-сетне Размус погледна каталога, безценния каталог, който бяха задигнали от Йоахим.

— Знаеш ли, навярно имат някакъв стар семеен призрак, който нощем се промъква в къщата. — Той трескаво прелистваше дебелата тетрадка.

— Леле-мале, колко много годеници!

Да, тук бяха залепени много момичета, и всички заедно се усмихваха коя от коя по-сърдечно, без да знаят още, че са в каталога на Йоахим. Но къде се крие Прик? Къде се крие едно русо, дръзко момиче с конска опашка и трапчинки?

Размус търси дълго. После погледна Понтус като попарен.

— Прик не е тук.

Стоеше умълчан и потиснат и размишляваше.

— Тръгвай — заяви изведнъж решително, — връщаме се обратно! Без снимката на Прик няма да се прибера у дома.

Понтус се разкикоти така, сякаш някой го беше погъделичкал.

— Ти да не би да не си с всичкия си? Невъзможно е цяла нощ да се качваме и да слизаме по стълбата у Йоахимови. Иди ми, дойди ми!

Но Размус му обясни. Той сигурно е имал много работа, бедничкият Йоахим, че не му е останало време да залепи снимката на Прик. И сега, когато Размус му е конфискувал каталога, за подлец като Йоахим не представлява никаква трудност да започне нова серия в нова тетрадка, с Прик на първата страница. А това не трябва да се случи, поне докато брат й е жив и здрав, и е в състояние да изкатери една стълба.

— Ще дойдеш ли с мен?

Понтус кимна.

— Естествено, че ще дойда.

Те отново търпеливо извървяха обратния път. Спуснаха се по същата улица. Покрай същия трънлив плет. През същата бяла градинска порта. През същата мокра трева. По същата стълба нагоре. Да, този път направо прибягнаха към стълбата. Нали вече знаеха коя е стаята на Йоахим.

Тук лежеше пак той, същият малък Йоахим, и спеше все така спокойно, както и преди. На един стол висеше закачено якето му. Какво беше казала вчера сутринта Прик?

— Първо те носи близо до сърцето си, после попадаш в каталога за разпродажби.

Щом тя още не е в каталога, то значи продължава да я носи близо до сърцето си, което ще рече в портфейла. За да се досетиш за това, не се изисква особена прозорливост. А портфейлът му не би могъл да е другаде, освен в якето. Последователно и методично Размус претърси якето и измъкна портфейла.

— Така си и знаех!

Внимателно, с върха на пръстите си, той вдигна нависоко една снимка и я показа на Понтус. Освети я с джобното си фенерче. И двамата виждаха насреща си щастливо грейналите очи на Прик. „Тя, единствената“ — беше написал Йоахим в долния ъгъл. Оха, твърди това, а има цял харем! Размус хвърли един много разлютен поглед към леглото. После остави каталога под носа на спящия Йоахим.

— Можеш да си задържиш годениците. Получаваш ги всичките. Но Прик няма да я видиш никога повече.

Най-сетне! Най-сетне отмъстителите можеха да се приберат у дома си с чиста съвест и да си легнат.

— Довиждане, Йоахим — прошепна Размус. — Благодаря ти много за тази вечер!

После той заслиза по стълбата, а плътно подире му го следваше брат Понтус.

Но после застинаха без да гъкнат, всеки на своето стъпало. Гушеха се съвсем неподвижно като две врани на върха на бор и втренчено гледаха пред себе си, където ставаше нещо наистина удивително.

Беше като на кино. И се случваше със същата невероятна бързина. Един мъж изскочи от някакъв прозорец, после някой му подаде един огромен сак, и после от същия прозорец и по същия начин изпълзя втори мъж. Но сега не бяха на кино. Това тук си беше жива действителност, в която вече се разпукваше следващият майски ден и птиците в двора на барон Фон Ренкен го приветстваха с утринното си цвъртене.

Момчетата не смееха да си поемат дъх. Не смееха да си помислят какво ще се случи, ако един от тези двама мъже за миг вдигне поглед и ги съзре горе на стълбата. Само се споглеждаха с ококорени очи: сънувам ли, или и ти виждаш същото, което виждам и аз?

Ококориха очи още по-широко, когато откриха кои са двете фигури, хукнали припряно между ябълковите дървета.

— Алфредо! — прошепна Размус. — И другия… безобразникът! Хайде, да тръгваме бързо!

Да си син на полицай не е шега работа. В случая трябваше да се действа светкавично. Защото хората, които посред нощ се изнизваха през прозореца, бяха истински престъпници. Размус и Понтус принадлежаха само към спасителен отряд и вземаха каталог за разпродажба. А в сака на крадците нямаше никакъв каталог. Вътре беше скрита колекцията от сребърни предмети на барон Фон Ренкен и затова се искаше да си заложиш главата.

— Очарователни призраци — прошепна дошлият на себе си Понтус. — Тези юнаци са били, техните стъпки съм чул. Не трябва ли веднага да се затичаме към баща ти и да му съобщим?

Размус поклати глава. Първо трябваше да проследят Алфредо и да видят къде отива със сака. Крадците вече бяха излезли през градинската порта и вървяха с големи, бързи крачки покрай трънливия плет. Те страшно бързаха и не подозираха, че на известно разстояние след тях вървят двамата отмъстители, в сини ленени панталони и маратонки, двама, които този път не искаха да гледат с по едно око, а си отваряха очите на четири.

Не скитосваха ли те завчера вечерта на панаира и не желаеха ли да надникнат през едно от прозорчетата на една от караваните, които така уютно се бяха сгушили между люляковите храсти? Сега правеха точно това. Надничаха в караваната на Алфредо. Веселото перде на червени и бели квадратчета оставяше открит мъничък, тесен процеп, толкова тесен, че те наистина можеха да наблюдават Алфредо само с по едно око. Но това беше предостатъчно, о, небеса, беше предостатъчно! Прозорецът зад спуснатото перде беше отворен: можеха и да чуват, макар че разбумтените им от ужас сърца почти заглушаваха гласовете отвътре.

Бяха трима, Алфредо и неговият съучастник, и онова засукано женище, което асистираше при гълтането на мечовете. Сега не носеше червената копринена рокля, а някакъв си пеньоар, но пак я познаха. А на пода пред тримата — скъпоценната посуда, де да можеше да я зърне отнякъде барон Фон Ренкен! Тук лежеше струпано цялото му сребърно съкровище, огромна блещукаща купчина. Алфредовите очи също блещукаха, като гледаше купчината. Той потриваше яките си длани и се смееше така, че белите му зъби блестяха, и потупваше женището по гърба, и казваше:

— Бертичке, виждала ли си нещо подобно някога в твоя грешен живот?

Със сигурност не е, мислеше си Размус, аз също не съм.

Тя — Берта — изглеждаше неизразимо щастлива.

— Помислете само, наистина намерихте толкова много неща! Сега си заслужавате обаче глътка кафе.

„Да, когато донесеш наведнъж в къщи толкова «намерени» неща“, мислеше си Размус, изпълнен с гняв.

Този другият, с отвратителната уста, изглеждаше нервен и едвам го сдържаше на едно място, непрекъснато потропваше с крака си по пода.

— Кафе — рече той, — ще ти призная, че точно това ни е нужно! Този път беше на косъм от провала.

Усмивката на Алфредо се стопи. Той завъртя очи и вдигна ръката си във въздуха, като че ли искаше и по-висшите сили да чуят това, което ще каже.

— Проклетите малки хъшлаци! Ако бяха сега тук, щях да им извия вратовете!

Двамата отвън под прозореца си размениха бързи, изпълнени с ужас погледи. Но и друг беше страшно уплашен: Берта!

— Кои момчета? За кого говориш, Алфредо?

— За кого говоря ли? Говоря за малките конски мухи, които през цялото време, откакто сме тук, бръмчат наоколо ми. Тези, дето искаха да гледат с по едно око.

Берта гледаше Алфредо уплашена до смърт.

— Срещнахте ли ги?

— Дали ги срещнахме — негодуващо се провикна Алфредо. — Те бяха вътре в къщата. Питай Ернст.

— Да, не е лъжа, Берта, те бяха вътре в къщата.

Сега Берта съвсем загуби самообладание.

— Та вие нормални ли сте — значи полицаите всеки момент ще ни се натресат!

Но Алфредо успокоително вдигна ръка.

— Спокойно! Те не ни видяха, само ние ги видяхме.

Двамата под прозореца повторно се спогледаха, този път триумфиращо.

— Мога ли все пак да попитам какво точно се случи? — Берта още трепереше от страх. — Единият от вас да ми разкаже как точно стана!

— Слушай — започна Алфредо, — слушай! Двамата тъкмо бяхме влезли вътре, Ернст и аз, и тъкмо мислехме да се залавяме с работата и да освободим барона от неговото сребро, и чухме нещо… бум… нещо се търкаля из къщата, и после още веднъж… бум… и Ернст побягна и се скри зад шкафа, а аз изпълзях под една маса и лежа там, и мисля, колко нещастна ще бъдеш ти, бедна Бертичке, ако получа сърдечен удар и пукна под някаква маса…

— Да, да — нетърпеливо го пресече Берта. — И какво стана по-нататък с момчетата?

— Почакай малко — рече Алфредо. — Разбираш ли, Бертичке, когато и двата ми крака са изтръпнали, и си мисля, ще взема да изпълзя, каквото и ще да бумка тук, и точно тогава виждам двамата малки хъшлаци как влизат в стаята, в която сме ние…

Берта изглеждаше така, сякаш мравки я бяха полазили, отвори уста и ноздрите й се разшириха от ужас.

— Да, така си беше — рече Ернст. — Хич не ми беше по вкуса, дявол да го вземе, и фенерче носеха също, и осветяваха с него, малките му гадове.

Алфредо угрижено закима с глава.

— Да, съвсем се бях отчаял под тая моя маса — подхвана отново той. — Толкова млади, хъшлаците му с хъшлаци, мислех си, и вече кривнали по лошия път. Събратя в кражбата на сребро, мислех си…

Ернст зарови с пръст в носа си и доби съвсем умислен вид.

— Смешна работа! Много ми е чудно какво правеха там. Нас не ни забелязаха, ама не забелязаха и среброто.

— Тъпоглавци — отсече Берта. — Ясно е, че са видели как влизате и са дошли подире ви.

— Не, Берта — обясни й Алфредо, — не са ни видели. Макар че като си помислиш, тия конски мухи ме надушват от няколко километра разстояние.

Ернст продължаваше да размишлява.

— Аз се промъкнах след тях. Бяха горе, в една от спалните. Един бог знае какво правеха там. Надникнах през открехната врата, бяха се прекачили през прозореца, спуснаха се по стълбата и изчезнаха.

— Направо към полицията, мисля аз — заключи Берта и зловещо кимна.

Но Алфредо тресна с юмрук по масата.

— Я по-добре си дръж фаталната уста затворена, Берта! Не дърпай дявола за опашката. Знаеш, че Ернст не е добре с нервите. Дай ни кафе и мълчи.

Берта замълча. Покорно взе каната от спиртника и им сипа в големи розови чаши. Сложи и хлебчета на масата. Ако ги зърнеше отстрани, човек можеше да си помисли, че тези тримата се чувстват много уютно, бърборейки около масата на чаша кафе. Берта беше от тия жени, дето обичаха да украсяват около себе си. Матраците бяха застлани с карирани покривки, а на масата, в една ужасно грозна малка ваза, беше натопен люляк. Но изведнъж Алфредо мушна свитата си на юмрук ръка в сребърната купчина на пода и измъкна голяма кана с капак оттам.

— Тук, Берта, тук има една много по-подходяща ваза — каза той, издърпа люляка от другата и го натъпка в сребърната кана. После се отпусна щастлив и доволен и се втренчи в нея.

— Не, възможно ли е, очите ми трябва да се наситят на тая сребърна кана — разприказва се той. — Какво щастие за един стар крадец на сребро.

Но Ернст беше нервен.

— Престани, сега трябва да набутаме вехториите обратно в сака и да изчезваме оттук, преди градът да се е събудил. Тук нищо не може да се скрие.

— Не, за бога! — промълви Берта и вдигна двете си ръце, все едно се отбраняваше. — Тук без съмнение утре ще има полицейска хайка.

— Да, защото синьокапците долитат винаги на панаира страшно бързо, дори да се е случило и най-малкото нещо — поясни Алфредо и си взе още едно хлебче. — Все си мислят, че някой от панаирджиите има пръст в тая работа.

Лицето на Ернст се изкриви в грозна гримаса.

— Ясно е, че мислят правилно — рече той и продължи: — Трябва да скътаме сака на някое сигурно място до утре вечер, когато ще пристигне оня, Сребърната акула.

И започна да прибира среброто обратно в сака.

— Хич не ми изнася, че трябва да чакаме до утре вечер. По дяволите, ама хич не ми изнася! Но той не може по-рано, Сребърната акула.

Алфредо продължи спокойно да си топи хлебчето в кафето.

— Съвсем са ти се опънали нервите, Ернст, никога не си бил добре с нервите. Спокойно, наистина ще намерим хубаво скришно място.

— Къде, кажи тогава къде? Имаш ли някакво предложение?

Алфредо замислено се почеса зад ухото.

— Да, какво мислиш ти, Бертичке? Ти имаш сестра тук в града.

Берта закима трескаво.

— В мазето на сестра ми, как мислите?

— В мазето на сестра ти ли? — усъмнен запита Ернст. — И после сестра ти ще се затътри в мазето за картофи и ще намери нашите джунджурии!

Берта ядосано го погледна с воднистите си сини очи и изсъска:

— Представи си, че съвсем няма да направи точно това. Тя лежи сега в болница със счупен крак.

Алфредо не изглеждаше силно опечален от този факт, напротив, подсмихна се доста доволно:

— Да, твоята бедна сестричка, счупила си е крака, при това десния! Не може да отиде в мазето да си вземе дори едно-единствено малко картофче.

Ернст зашари с поглед от Алфредо към Берта и от Берта към Алфредо. Той все още изглеждаше пълен с недоверие.

— Това не ми се нрави — заяви той. — Защото тук има също и някои, които не са си счупили крака.

— Разбирам, че съжаляваш — остро го контрира Берта. — Тогава скрий ти сака, където ти е угодно. Във всеки случай аз имам ключ от мазето. И без това трябва да взема малко сок и да го отнеса в болницата. Но ти скрий сака където искаш.

— Успокой топката, Берта — каза Ернст. — Значи това с мазето е решено. Но едно ще ви кажа на вас двамата. Ще пломбирам тоя сак, разбрано? Ще го запечатам с една смъртоносна оловна пломба, и тая оловна пломба ще си остане, докато утре вечер не продадем сака на оня, на Сребърната акула… разбрано?

Берта се вторачи в него, изпълнена с омраза.

— Ти си един недоверчив малък страхопъзльо… разбрано? Нямаш ли доверие на мен и на Алфредо?

Но Алфредо размаха успокоително хлебчето си във въздуха.

— Затвори си фаталната уста, Берта! Доверието със сигурност е добро нещо, но оловната пломба е по-добро, това повтаряше винаги моята маминка.

Той се обърна към Ернст.

— Можеш да гарнираш с оловни пломби целия сак, ако искаш. Утре вечер ще дойде Сребърната акула и тогава край с оловните пломби. Но за джунджуриите тоя път той трябва да плати!

Ерик кимна в знак на съгласие.

— Трябва, да! Да не стане като последния път, когато купи всичко почти без пари, а после го разпродаде в старите си антикварни магазини десет пъти по-скъпо.

Той неспокойно погледна ръчния си часовник.

— Вече минава три. Ако искаме да отнесем сака, то трябва да се задействаме час по-скоро. Къде е мазето на сестра ти?

Сега, сега бе моментът да офейкат. Можеха да изпълзят между люляковите храсти и да се укрият в тях. Крадците можеха да излязат всеки миг. Бързо, мислеше Размус, бързо! Какво трябва да се направи сега? О, да, Понтус трябва да се промъкне след тях и да следи внимателно къде отиват, а аз хуквам и довеждам татко!

Но стана другояче.

Пазарът на въшките беше потънал в сън. Никой още не се бе събудил в малките каравани, никой, освен тримата в синята Алфредова къщичка между люляковите храсти. Беше малко преди изгрев-слънце. Никога не е толкова тихо, както в този час, тихо и пълно със спокойствие.

И изведнъж в тая тишина се разнесе силен, щастлив, трескав кучешки лай. Беше едно малко и много доволно кученце — то лаеше. И как да не е щастливо, щом е открило своя малък господар и утрото е настъпило?

— Токер! — простена Размус. — Точно сега не биваше да идваш!