Кон Игълдън
Завоевателят (41)

41.

Кублай благодари на брат си за лошите му решения, когато видя туманите му, препускащи насреща. Великият Субодай бе използвал същата система навремето — пет пръста, простиращи се надалеч в търсене на врагове. Това беше много силна формация срещу бавно движещи се пехотинци. Срещу туманите под негово командване обаче бе слабост. Брат му беше формирал отделна колона с дължина сто мили, която да претърсва района. Кублай и Уриан-Хадай бяха ударили края й и докато колоната се обръщаше да го посрещне, той можеше де мине покрай нея и да насочи почти дванайсет тумана срещу всяка отделна група. Арик-Боке още можеше да спре и да събере туманите си, но дотогава воините му бяха уязвими и като численост, и като сила.

Като цяло Кублай и Уриан-Хадай се изправяха срещу далеч по-многоброен противник дори след като избиха хората на Аландар. Този недостатък щеше да изчезне, докато разсичаха змията парче по парче. Кублай прехвърли за хиляден път плановете си наум, като търсеше нещо, с което допълнително да наклони везните в своя полза. Не беше нужно да проверява дали Уриан-Хадай е на позицията си. Орлокът беше по-опитен от всеки, когото би могъл да извади Арик-Боке, и туманите му го показваха с начина, по който се носеха като вода по земята. Вторият блок вражески тумани беше твърде далеч, за да чуе роговете им, но през огромната зелена шир виждаше как започват да се строяват в бойни формации. Кублай се намръщи от вдигналия се вятър и погледна към слънцето. Мекият сив здрач продължаваше часове наред по това време на годината, но това можеше да не е достатъчно. Изобщо не му се искаше да се оттегля, преди битката да е свършила, но и не биваше да бъде хванат на едно място. Всяка маневра беше замислена така, че да намали способността на брат му да се движи, като в същото време самият той получаваше повече терен за действие. Не трябваше да бъде заварен от нощта, докато от всички страни приближават вражески войски.

Ако бе изправен срещу флегматичните сунски войници, щеше да даде заповедите си в последния момент и противникът нямаше да бъде в състояние да реагира. Но монголските тумани отсреща можеха да отвърнат не по-бавно от него. Въпреки това численото превъзходство беше на негова страна. Уриан-Хадай поддържаше реда и Кублай изпрати хората си напред в колона, подобно на два втурнали се един срещу друг елена. На една миля разстояние вече копнееше да даде последната заповед и сърцето започна да бие лудешки в гърдите му. Туманите на Арик-Боке се движеха плавно и уверено. Кублай не знаеше кой ги води и дали Аландар е стигнал до привидно убежище в техните редици. Надяваше се да е успял — така щеше да го обърне в бягство за втори път през този ден.

До противника оставаше половин миля, или шейсет удара на сърцето. Кублай даде заповедта си и в същия момент видя как противниковите тумани обръщат, за да погълнат началото на колоната му. Ухили се срещу вятъра, когато Уриан-Хадай и генералите отвърнаха със същата формация. Двете ударни части се разгънаха, но Кублай разполагаше с повече тумани и можеше да си представи как изглеждат те на враговете, разпервайки се като криле зад него, все по-надалеч и по-надалеч.

В следващия миг от двете страни започна стрелбата. Широките редици можеха да изкарат много лъкове и във въздуха се издигнаха десетки хиляди стрели, по една на всеки шест удара на сърцето, изстрелвани от хора, обучавани да боравят с лък едва ли не от прохождането си. За първи път през живота си Кублай почувства какво означава да попаднеш под подобен порой и трябваше да събере целия си кураж, за да не трепне от изпълнения с вой и бръмчене въздух. Залповете следваха като удари на бойни барабани и се разминаваха в небето. Чуваше тъпите удари на стрелите, улучващи плът и метал, стоновете и виковете на мъжете от двете си страни и отпред. Самият той се намираше в четвъртата редица, но и тя не бе пощадена — стрелите профучаваха над главите им и падаха навсякъде около тях. Неговите по-широки редици обаче можеха да отговорят с много повече стрели и въздухът бе по-черен от неговата страна, докато воините му стреляха, като едва си правеха труда да се прицелват.

Първите залпове пробиха дупки в галопиращите предни редици; вторите и третите пометоха хора и коне и онези зад тях се сгромолясваха на купчини. Пороят стрели пробиваше броня и от двете страни. Тежките щитове, които Кублай беше взел от Самарканд, отдавна бяха захвърлени да ръждясват в долината, където разбиха орлок Аландар. Тактиката си заслужаваше да бъде изпробвана, но истинската сила на туманите се криеше в стрелците, в смазващата мощ на лъковете от рог и бреза с тетиви, опънати с помощта на костния напръстник и пуснати в мига, когато и четирите копита на коня са във въздуха. Четвъртият залп беше особено жесток и въздухът така се изпълни със стрели, че сякаш стана трудно да се диша. Хиляди и от двете страни бяха улучени, препускащите с пълна скорост коне рухваха и се прекатурваха с такава сила, че убиваха ездачите си.

Туманите на Кублай поддържаха формацията си по-добре от противника. Бяха се сражавали години наред в Сун против цели гори от вражески арбалети и пики. Редиците се надипляха там, където дъждът от стрели беше най-силен, но останалите продължаваха напред, почти без да намаляват скоростта си. В последните мигове преди сблъсъка изпълниха машинално движенията, които им бяха станали втора природа — лъковете бяха окачени за седлата и хиляди мечове бяха извадени от ножниците, а в същото време воините леко забавяха ход, позволявайки на онези отзад да ги настигнат.

В първите редици на Кублай се намираха копиеносците, които насочиха напред дългите си оръжия. Беше нужна огромна сила в ръката и рамото, за да задържат пиките хоризонтално. Сваляха ги в последния миг, като насочваха върховете им право напред и се навеждаха, за да посрещнат удара. С тежката маса на коня, ездача и бронята, пиките пробиваха с лекота люспестите нагръдници, носени от туманите. Ездачите на Кублай нямаха ремъци, с които да държат дългите копия. След удара воините ги пускаха, за да не счупят ключиците или ръцете си. Въздухът се изпълни с хвърчащи трески, когато десетки хиляди копия удариха и много от тях се разцепиха или счупиха при дръжката. Противниците от първата редица рухнаха, като се давеха в кръв или умираха от вътрешни кръвоизливи.

Сблъсъкът на хиляди воини, носещи се с пълна скорост едни срещу други, избликна в глух грохот на копита и ревящи гърла. Двата фронта се смесиха и с безумна ярост започнаха да се секат с мечовете. Широката редица на Кублай бързо се плъзна покрай фланговете, изпълнявайки спокойните команди на Уриан-Хадай. Туманите му бяха запазили стрели и сега изстреляха още десетина залпа от двете страни, пронизвайки верните на Арик-Боке воини.

Отвърнаха им със също толкова свирепи залпове. Двете страни вече се бяха приближили, опъваха и пускаха тетивите с мрачна решимост и продължаваха да се бият, без да обръщат внимание на падащите около тях. Отпред туманите на Кублай продължаваха да натискат и да избиват, смазвайки главата на змията. Фланговете започнаха да се огъват и стрелците на Арик-Боке не можеха да се прицелят добре, когато онези отпред бяха принудени да отстъпят. Уриан-Хадай препускаше по редиците си само на двеста крачки от основната линия. Хората му продължаваха да стрелят, докато главата на чука продължаваше работата си. Ответният дъжд от стрели започна да отслабва, но воините продължаваха да стрелят, докато колчаните им не се изпразниха. В сблъсъка бяха изстреляни повече от милион стрели.

Вражите тумани не отстъпваха, не се предаваха, но силите на Кублай бяха неудържими. Ветераните му се възползваха от всяка възможност и продължиха напред, принудиха врага да отстъпи една крачка, после още една, а след нея и цяла дузина, докато първите две редици се разпаднаха. Вражите войници можеха да се насочат към фланговете си, където Уриан-Хадай наблюдаваше със студени очи. Туманите под негово командване извадиха мечове и съскащият звук накара фланговете да потръпнат. Противникът нямаше място да препусне в галоп. Уриан-Хадай изкрещя заповед и туманите се хвърлиха срещу фланговете, нанасяйки къси съсичащи удари.

Средната част на колоната рухна, онези отстрани усетиха промяната и изпаднаха в паника. Опитаха се да обърнат конете си и задърпаха яростно поводите, но се озоваха притиснати в навалицата от понита и спешени мъже. Краищата на фланговете бяха ударени отново и туманите на Уриан-Хадай ги разпръснаха, а онези в центъра обръщаха гръб на битката и шибаха отчаяно конете си. Дори тогава, след като взеха решение да се оттеглят, не можеха да го направят. Нямаше място за маневриране и пресата на онези зад тях ги задържаше на едно място, ревящи от страх и болка. Избиването продължи, фланговете бяха така силно притиснати, че хората едва успяваха да помръднат. Туманите на Кублай не даваха пет пари за онези, които се опитват да се предадат. Нямаше място за милост. Още бе прекалено рано за отбой и клането беше ужасно. Мъже с вдигнати ръце биваха съсичани на място. Цвилещи коне получаваха още жестоки рани от профучаващите покрай тях воини.

Кублай беше взел участие само в първата атака. Чакаше отстрани с група дружинници, наблюдаваше внимателно и даваше заповеди за оправяне на редиците и за нови удари. Все едно гледаше как вълна удря скала, само че скалата се натроши и се разпадна на пясък пред очите му. Зърна за миг орлока на брат си, който се биеше, ревеше заповеди в центъра и вече се мъчеше да избяга. Аландар ще запомни този ден, със задоволство си помисли Кублай. Стига да го преживее.

Обърна се, когато чу рога на Уриан-Хадай. В сгъстяващия се здрач различи приближаващите нови тумани. Това би трябвало да е централната формация на Арик-Боке и Кублай предположи, че брат му е някъде в карето, препускащо към него. Междувременно слънцето беше залязло. Ако беше пладне, моментът щеше да е подходящ да продължи. Хората му бяха разбили туманите от втората група и отделни ездачи вече бягаха, търсейки закрилата на своя хан, появил се на бойното поле.

Уриан-Хадай отново наду рога си и Кублай измърмори под нос. Не беше нито глух, нито сляп. Планове и стратегии се блъскаха в ума му и той стоеше неподвижно, хипнотизиран от появилата се възможност. Напомни си, че хората му са уморени. Стрелите им бяха изчерпани, пиките — натрошени. Щеше да бъде лудост да ги хвърли отново в бой, при това в тъмното. Но пък можеше да сложи край на всичко още днес и мисълта го гризеше. Стисна в юмруци поводите и бронираните му ръкавици изскърцаха. Рогът прозвуча за трети път и го изтръгна от унеса му.

— Чувам те! — извика гневно Кублай и направи знак на дружинниците си. — Дайте сигнал за отбой. За днес достатъчно.

Продължи да се взира в далечината, докато зовът на рога се носеше към туманите му. Те очакваха командата и се оттеглиха бързо, построиха се в редици и отпуснаха ръце върху роговете на седлата, като се смееха и си подвикваха. Мъртъвците се търкаляха навсякъде и Кублай чу как някой пищи с цяло гърло някъде в потръпващите купчини, покрай които минаваха. Сигурно си беше счупил краката, щом имаше толкова много останал дъх. Кублай не видя воина, който се спеши и тръгна към ранения, но викът изведнъж секна. Неочаквано си помисли за Джъндзин и изпита тревога. Беше ужасно трудно да бъде хан и баща едновременно. Хората му разбираха, че се тревожи за петнайсетгодишния си син, но той не издаваше страха си, нито пък оставяше Джъндзин настрана от битките. Уриан-Хадай обикновено го поставяше в задните редици на всяка формация, без това да се набива на очи. Кублай затърси с очи сина си, но не можа да го види. Стисна зъби и мълчаливо се помоли на бащата небе Джъндзин да е добре. Уриан-Хадай със сигурност знаеше. Този човек не пропускаше нищо.

Хиляди воини на Арик-Боке се бяха спасили от смазващия удар, който им беше нанесъл. Продължаваха да бягат, докато хората му се строяваха и поемаха на север. Кублай погледна през рамо над полето, покрито с мъртви коне и хора, към облака прах, вдигнат от брат му. Туманите вече се сливаха с мрака на наближаващата нощ. Той кимна, отправяйки им присмехулен поздрав. Орлок Аландар се беше измъкнал в последния момент и на Кублай страшно му се искаше да го чуе как обяснява на Арик-Боке загубата на толкова много воини само за един ден.

Арик-Боке беснееше. Беше се навел напред в седлото, викаше „Ну!“ на коня си и го риташе жестоко в слабините, за да го накара да препусне още по-бързо. Потта течеше в очите му, той примигна, за да я изтръска, и впери поглед в далечината. Светлината почти се беше стопила и туманите отпред се движеха и смесваха като неясни сенки. Чуваше само галопиращите коне около себе си, така че битката отпред изглеждаше нереална, лишена от звъна на мечове и писъците на хора.

Предводителят на един от туманите му поведе коня си странично, за да настигне хана, главата на животното се вдигаше и спускаше с бясно темпо. Арик-Боке не му обърна внимание, беше се съсредоточил изцяло върху онези отпред. Знаеше, че е изгубил контакт с туманите отзад, че разтеглената му формация е била атакувана в единия край. Разбираше много добре, че с воините около себе си няма да успее да обърне в бягство брат си, че трябва да изчака и да се престрои. Във формацията му имаше само четири тумана, но отзад идваха още осем. Заедно трябваше да са достатъчно, независимо какво бе успял да направи Кублай. Арик-Боке се изплю, когато името на брат му прелетя през мислите му. Усещаше слюнката си като супа в устата и от горещината потта бликаше от всяка пора на тялото му, но той продължи да препуска напред, по-бързо и по-надалеч, отколкото го бе правил от години. Със сигурност атаката е била организирана от Уриан-Хадай. Арик-Боке знаеше, че брат му е проявил достатъчно разум да предаде командването на по-опитен военачалник. Изкрещя дълга ругатня, която накара хората около него да се извърнат, за да не стават свидетели на яростта му. Трябваше да направи хиляди неща по различен начин. Кублай беше слаб учен и Арик-Боке си мислеше, че брат му е превърнал добрите тумани в безредна тълпа. А ето че бяха ударили точно на подходящото място и в подходящия момент. Бяха разбили орлок Аландар, а това просто не беше за вярване. Дясното крило на войската му би трябвало да е най-силната му част, но вече беше прегазено. А сега се спускаше нощ и щяха да избегнат отмъщението му.

Равнината беше дълга и плоска, но от битката все още се виждаше мъничък облак прах, когато се стъмни. В последните мигове преди да я изгуби от поглед, Арик-Боке бе готов да се закълне, че вижда тумани, насочващи се на север. Стисна зъби, горещината на тялото му беше като гориво за пламтящия в гърдите му гняв. Каракорум имаше съвсем малко защитници, цялата войска беше излязла с него. Призля му при мисълта, че брат му може с един бърз удар да превземе столицата. Беше отхвърлил кекавите теории на Аландар с убеждението, че брат му никога няма да успее да доближи града. Самият Каракорум не би трябвало да означава нищо, но въпреки това на Арик-Боке му идеше да изреве от ярост и безсилие. Който държеше Каракорум, можеше да вземе и властта. Столицата имаше значение в очите на принцовете и малките ханства.

Генералът го беше настигнал, препускаше до него и викаше някакви въпроси. Отначало Арик-Боке не му обърна внимание, но когато мракът се спусна, се принуди да премине в лек галоп и после в тръс. Конете пръхтяха и дишаха тежко, пламтящата енергия сякаш изтече от него, оставяйки в тялото му студ, какъвто не бе чувствал досега. До този момент нито веднъж не беше помислял, че Кублай може да го победи в сражение. Умът му се изпълни с картини как се изправя срещу учения с меч в ръка. Образите бяха приятни, но вече безсмислени, и Арик-Боке тръсна глава, за да ги пропъди. Продължи да язди напред в нощта.

Навсякъде около него прииждаха воини, навели засрамено глави пред другарите си. Появяваха се от мрака и се присъединяваха с десетки и стотици към последните редици на туманите му. Арик-Боке видя как един от тях смушква коня си и продължава напред, като се обръща да провери темпото на предната редица. Намираше се на един кон разстояние, но едва когато се обади, ханът го разпозна като Аландар. Кокалчетата му бяха побелели от стискане на поводите, когато орлокът стигна до него, донасяйки със себе си воня на пот и кръв, която се вееше около него като наметало.

— Господарю хан — поздрави Аландар.

Не беше нужно да вика, за да бъде чут през тропота на конете. Вече се движеха в тръс и черната трева се носеше невидима под копитата. Арик-Боке едва не извика да донесат факли, но от бойното поле продължаваха да пристигат стотици воини и той не знаеше дали всички са от неговите хора. Не беше разумно да издава къде се намира.

— Орлок, лишавам те от поста ти. Вече няма да водиш войските ми.

Опитваше се да говори спокойно, но яростта заплашваше да го пръсне. Искаше да види лицето на мъжа, но мракът бе пълен.

— Твоя воля, господарю — с изтощен глас отвърна Аландар.

— Няма ли да докладваш? Или трябва да ти вадя думите с ченгел от устата?

Гласът на Арик-Боке постепенно се засилваше, докато накрая почти крещеше. Усети как Аландар трепна.

— Съжалявам, господарю. Заложиха ни капан и подлъгаха воините ми с втора позиция, за да ме накарат да си помисля, че съм разгадал уловката им.

Аландар вече бе проумял какво беше станало, но след събитията през деня бе толкова замаян и капнал от умора, че едва говореше. Не биваше да хвали врага, но в гласа му въпреки това се долавяше уважение.

— Устроиха ни засада, след като ги последвахме в една теснина. Видях около дванайсет тумана общо, под командването на Кублай и Уриан-Хадай.

— Не бях ли заповядал да изчакаш основната войска да дойде при теб, ако видиш врага? — попита Арик-Боке. — Нима не бях взел предвид точно това, което се случи днес?

— Съжалявам, господарю. Стори ми се, че съм разгадал плана им и мога да им нанеса удар вместо теб. Видях шанс да ги разбия и се възползвах. Сгреших, господарю хан.

— Сгреши — повтори Арик-Боке.

Не можеше да слуша извиненията му. Обърна се към военачалника от другата си страна.

— Ойрах, вземи оръжието на този човек и го завържи. Ще се разправя с него, щом се съмне.

Не обърна внимание на звука на борбата, когато воините наобиколиха Аландар. Нима наистина очакваше, че ще остане жив? Ама че глупак.

Когато лунният сърп се издигна в небето, хвърляйки немощна светлина, туманите му стигнаха краищата на бойното поле, изоставено от Кублай. Някои от падналите хора и коне бяха все още живи и молеха окаяно за помощ минаващите покрай тях. Арик-Боке си проправяше внимателно път и поведе понито съвсем бавно. Мъртвите бяха осеяли земята и той чуваше как ранените хлипат от болка. Яростта се превърна в толкова твърда буца в гърдите и стомаха му, че едва можеше да изправи гърба си. Орлокът на Кублай беше сторил това.

В центъра на мъртвите Арик-Боке се спеши и нареди да донесат фенери. Вонята беше ужасна, мухите вече се бяха насъбрали въпреки мрака и бръмчаха в лицата на хората му, така че трябваше непрекъснато да ги пъдят. Той дишаше дълбоко със затворени очи, докато палеха фенери и ги окачваха на стълбове. Те хвърляха златиста светлина, разкривайки навсякъде зяпнали мъртвешки очи и студена плът. Арик-Боке леко потрепери, докато се обръщаше на място и оглеждаше пораженията. Устните му се свиха в тънка линия от отвращение и гневът го заслепи. Брат му беше отговорен за всичко това.

— Доведете ми Аландар — каза той.

Не си направи труда да се обърне конкретно към някого, но въпреки това заповедта бе изпълнена бързо. Аландар беше домъкнат и проснат по очи в краката му.

— Накрая на север ли потеглиха? — попита Арик-Боке.

Мъжът, който доскоро беше негов орлок, се изправи с мъка на колене и кимна, държейки главата си колкото можеше по-сведена.

— Така мисля, господарю.

— Значи целта му е Каракорум — промърмори Арик-Боке. — Още мога да го настигна.

Знаеше защо Кублай иска града. Десетки хиляди жени и деца бяха образували свой бедняшки квартал в равнината около столицата и чакаха завръщането на мъжете и бащите си. Арик-Боке извади дълъг нож от ножницата на бедрото си. Навсякъде около него се въргаляше разкъсаната плът на хората му и трябваше да има отмъщение, цена, която да се плати за всичко това. Знаеше какво трябва да направи.

Аландар чу съскането на оръжието и вдигна уплашено глава.

— Господарю хан, аз…

Гласът му премина в гъргорене, когато Арик-Боке го хвана за косата и преряза гърлото му с енергични движения, сякаш режеше с трион.

— Достатъчно от теб — каза в ухото му Арик-Боке. — А сега млъквай.

Аландар се гърчеше в конвулсии и се бореше, урината му изпълни с острата си миризма въздуха и се вдигна на пара от скута му. Арик-Боке го изблъска настрани.

— Съгледвачи! При мен! — изрева той в нощта.

Двама от най-близко намиращите се скочиха от конете си и се втурнаха към него. Погледнаха изстиващото тяло на Аландар и побързаха да отместят очи.

— Днес препускахте здраво — каза Арик-Боке. — Но тази нощ няма да почивате.

И двамата съгледвачи бяха млади, нямаха осемнайсет години. Кимнаха мълчаливо, изпълнени със страхопочитание, че се намират пред хана.

— Вземете свежи понита и тръгнете към Каракорум. Сменяйте конете на ям станциите.

Махна пръстен от пръста си и го подхвърли на единия младеж.

— Ще трябва да изпреварите войската на брат ми, така че препускайте бързо и без да спирате. Искам да стигнете града преди него. Намерете капитана на дворцовата стража и му предайте, че е време. Разбрахте ли? Точно тези думи. Повторете заповедта.

Двамата съгледвачи изрекоха думите машинално и той кимна доволно. За всяко нещо трябва да се плати. Когато Кублай стигнеше града, щеше да научи каква е цената на неговото предателство. Арик-Боке се усмихна при тази мисъл. Може би хората на Кублай ще се разбунтуват, когато разберат какво им е струвал той. Може би щом се върне в столицата, ще намери брат си вече мъртъв от техните ръце.