Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Завоевател (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Conqueror, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2015)
Корекция
plqsak (2015)
Форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Кон Игълдън. Завоевателят

ИК „Бард“, София, 2011

Английска. Първо издание

Редактор: Евгения Мирева

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД, Петя Чолакова

ISBN: 978-954-655-273-0

История

  1. — Добавяне

20.

Обезоръжаването на Багдад не беше лесна задача. Започна добре, тъй като жителите виждаха огромната монголска войска около стените. Глашатаите на халифа четяха заповедите му на всеки ъгъл и не след дълго из улиците бяха изнесени първите оръжия. За семействата беше обичайно да имат меч или копие в дома си, реликва от някоя стара война или просто за защита. Мнозина не искаха да се разделят с оръжието, използвано от баща им или дядо им. Не беше лесно и да накарат касапи, дърводелци и строители да предадат скъпоценните си инструменти. Към края на първата сутрин градът започна да негодува и някои оръжия бяха взети обратно, преди да бъдат отнесени. Преди залез градската стража на халифа трябваше да се справя с разгневени тълпи и в един момент едва не бе погълната от тях. Из целия град трите хиляди стражи се сблъскваха с кипящия гняв на гражданите, а бяха малко срещу много. Хората на халифа започнаха да обикалят на групи и се мъчеха да съсредоточат значителни сили на едно място, след което продължаваха нататък. В резултат събирането се забави още повече. Началото не беше особено обещаващо, а с падането на нощта тревогите се засилиха.

Стражите трябваше да запазят собственото си оръжие, за да наложат властта на халифа, но видът им само разпалваше вече и без това опасните страсти. Всеки баща и син се страхуваше от въоръжени мъже, след като бе предал собствените си оръжия. На всяка улица стражите бяха замеряни с керемиди и гнили зеленчуци, хвърляни отгоре от пъргави момчета, които сипеха ругатни.

Дните минаваха, а след стражите вървяха разгорещени крещящи тълпи. Войниците стискаха ядосано зъби, продължаваха работата си и се опитваха да не забелязват как от всяка улица, в която влизат, се измъкват хора с мечове и ножове.

На четвъртия ден един от хората на халифа беше улучен от нещо зловонно, което се разтече гадно по тила му. Човекът отдавна се намираше под силно напрежение — наричаха го предател и страхливец, подиграваха му се и го заплюваха. Вбесен, той се завъртя с изваден меч и видя група момчета, които му се смееха. Те се разпръснаха, но в яростта си той успя да хване едно и му нанесе свиреп удар. Задъхан, стражът обърна момчето. Беше убил най-малкото и най-кльощавото хлапе, което лежеше със зейнала червена рана на шията, грозна и широка, достигаща чак до костта. Стражът погледна към яките мъже, на които беше платено да носят оръжията. Един от тях хвърли своя наръч и си тръгна. Останалите зад него пристъпиха напред, като викаха други да дойдат и да видят какво е направил. Гневът растеше и стражът разбра, че ще последва сурово улично правораздаване. Страхът му пролича на лицето му и той започна да отстъпва. Успя да направи само няколко крачки, преди да бъде препънат и съборен. Обхванатата от страх и ярост тълпа му се нахвърли, впиваше нокти в него, забиваше юмруци и пети в плътта му.

От края на улицата се появиха тичешком дузина стражи. Сякаш по даден сигнал, тълпата се пръсна във всички посоки. До мъртвото момче остана труп, който беше така премазан и разкъсан, та едва можеше да се познае, че е човешки.

На следващата сутрин из цял Багдад имаше размирици. Когато научи за тях, задържаният в монголския лагер халиф изгуби търпение. Вярно беше, че стражите бяха малцинство в многолюдния град, но бяха разположени в осем яки каменни казарми и наброяваха три хиляди души. Ал Мустасим даде нови заповеди и личното си разрешение всички нарушители и бунтовници да бъдат избити. Погрижи се заповедта да бъде прочетена на всеки ъгъл. Стражите посрещнаха новината с радост и започнаха да точат мечове. Един от тях беше станал жертва на тълпата и това нямаше да се повтори. Тръгнаха на групи от по двеста души и претърсваха кварталите, а стотици други бяха наети да отнесат оръжията при стените и да ги изхвърлят навън. Ако някой се осмеляваше да възрази, налагаха го с тежки пръчки, а накрая отнасяше и по няколко ритника. Ако някой в гнева си извадеше оръжие, тутакси го убиваха. Оставяха телата да се търкалят по улиците, за да послужат за урок на останалите. Стражите не изпитваха страх или срам, че си отмъщават на тълпата. Тъкмо напротив, гледаха сурово жителите, докато си вършеха работата.

Тълпите оредяха пред лицето на одобреното използване на сила и хората се помъчиха да се върнат към някакво подобие на нормален живот. Шепнеха името на убитото момче като заклинание срещу злото, но събирането на оръжията продължи без повече произшествия.

След единайсет дни чакане търпението на Хулегу беше към края си, когато дойде съобщението, че обезоръжаването е приключило и че може да влезе и да разгледа града. Количеството оръжия беше впечатляващо и той се принуди да отдели цял туман, който да го натовари на каруци. Повечето оръжия бяха закопани да ръждясват и само отделни изделия си намериха нови собственици сред монголските командири. Багдад го чакаше напълно беззащитен за първи път в историята си. Хулегу се наслади на тази мисъл, докато възсядаше коня си и чакаше мингхана от хиляда воини да се строи около него. Отпред халифът зае мястото в колесницата си с омърляни одежди и изпохапан от бълхи. Хулегу се разсмя, когато го видя, после даде заповед да потеглят.

Сигурен бе, че влизането в града все още крие известна опасност. Само няколко скрити лъка по покривите бяха достатъчни, за да предизвикат поредния бунт. Хулегу яздеше в пълно бойно снаряжение и шлем, тежестта на бронята го караше да се чувства неуязвим, докато най-сетне минаваше през портата. Туманите му бяха готови да атакуват града и той остави хора да държат всички градски порти отворени. Надяваше се, че е помислил за всичко, и бе в добро настроение, докато яздеше по опустялата, ехтяща главна улица.

Не след дълго външните стени останаха далеч зад него. Градът бе построен предимно от кафяви печени тухли и напомняше на Хулегу за по-малката Самара на север. В негово отсъствие туманите бяха водили ожесточена битка, преди да я разграбят. Когато той дойде на юг след завладяването на крепостта на хашишините, Самара беше опустошена, в канавките течеше кръв, а от отделни квартали не бе останало нищо. Това бе една от причините градът на халифа да не получи помощ. Офицерите на Хулегу бяха свършили съвестно работата си.

Багдад беше многократно по-голям от Самара и между кафявите сгради се издигаха множество богато украсени джамии. Яркосините плочки и невероятни геометрични украси улавяха слънчевите лъчи и хвърляха цветни отблясъци в сивите улици. Хулегу знаеше, че на мюсюлманите е забранено да изобразяват хора и затова правеха украси от симетрични, сложно преплетени шарки. Твърдеше се, че тяхната математика се е развила от изкуството, тъй като са били принудени да изчисляват ъгли и симетрии, за да почитат своя бог. Хулегу се изненада, че този стил му допада далеч повече от бойните сцени, поръчани от Угедай в Каракорум. В повтарящите се форми и линии, покриващи огромните стени и дворове, имаше нещо почти успокояващо. Над града се извисяваха минарето и кулите, които също блестяха в различни цветове. Когато погледна нагоре, Хулегу различи дребните човешки фигури, които го наблюдаваха отдалеч. Нямаше съмнение, че виждат и войската му пред града.

Мина покрай прочутия Дом на мъдростта и се наведе в седлото, за да надникне през засводения вход към тъмносиния вътрешен двор. Нервни книжници надничаха от всеки прозорец и той си спомни, че зад стените се намира най-голямата библиотека по тези земи. Сигурен беше, че ако Кублай беше тук, щяха да му потекат лигите, но той искаше да види други неща. Мингханът му следваше малка група стражи през града и в един момент пресякоха Тигър по мост от бял мрамор. Багдад беше много по-голям, отколкото си беше представял Хулегу, огромните му размери ставаха истински очевидни само когато си между стените му.

Слънцето се беше издигнало високо в небето, когато стигнаха укрепения дворец на халифа и се озоваха във вътрешните градини. Хулегу изсумтя при вида на един паун, който избяга от въоръжените мъже с разперена опашка.

По-голямата част от мингхана остана извън двореца със заповед да посети всички банки в града. Хулегу не го беше грижа какво си мисли халифът за него. Докато се спешаваше, цял туман от десет хиляди воини влизаше бавно в града — дисциплинирани мъже, които щяха да издирят скритите богатства, без да предизвикат поредния бунт.

Беше в добро разположение на духа, докато слугите на халифа го водеха през прохладните помещения надолу, където чакаше господарят им. Знаеше, че могат да му устроят засада, но разчиташе на заплашителното присъствие на хората си. Халифът трябваше да е луд, за да му посегне при толкова много монголи зад градските стени — и толкова малко оръжия, с които да им се противопоставят. Хулегу беше сигурен, че в Багдад има скрито оръжие. Беше почти невъзможно да се издири всеки нож, меч и лък в безбройните къщи с техните мазета и тайни стаи. Обезоръжаването до голяма степен беше символичен акт, но все пак засили чувството за безпомощност сред жителите, които се надяваха той да спази думата си и да си тръгне.

Халиф Ал Мустасим чакаше в края на третото каменно стълбище към съкровищницата, намираща се дълбоко под земята и осветявана единствено от фенери. Слънчевите лъчи не можеха да проникнат тук, но не беше влажно, а прашно и прохладно. Дори в мръсните си одежди владетелят на града изглеждаше далеч по-самоуверен, отколкото в монголския лагер. Хулегу следеше за някаква измама, докато стражите на халифа вдигаха резето. Беше от желязо и толкова тежеше, че едва успяха да го помръднат. Накрая Ал Мустасим пристъпи напред, опря длани във вратите и ги избута, докато не се отвориха безшумно. Хулегу не се сдържа и прекрачи прага, за да види какво лежи от другата страна. Самият той пък бе наблюдаван от халифа, който видя как алчността пламва в очите му.

Навремето съкровищницата вероятно е била естествена пещера под града. Стените бяха все още груби на места и се губеха в далечината. Слугите на халифа явно вече бяха влизали тук, тъй като навсякъде бе добре осветено от висящите от тавана лампи. Хулегу се усмихна, когато си даде сметка, че величественото отваряне на вратите беше представление в негова чест.

Чакането определено не се оказа напразно. Златото хвърляше своя единствен по рода си отблясък, наредено на кюлчета с дебелината на човешки пръст, но това беше само мъничка част от всичко. Хулегу преглътна на сухо, когато видя размерите на пещерата. Всеки ъгъл беше затрупан със статуетки и лавици. Неволно се запита колко ли е било извадено оттук през последните дни. Халифът несъмнено се бе постарал да запази част от богатството си и Хулегу знаеше, че ще му се наложи да положи доста усилия, за да намери другите помещения и сандъци, където и да се намираха те. Въпреки всичко гледката бе впечатляваща. Само едно помещение беше колкото хранилищата на Монгке, ако не и по-голямо. Макар да си даваше сметка, че трябва да предаде най-малко половината богатство на брат си, Хулегу осъзна, че с един удар се е наредил сред най-богатите хора на света. Разсмя се на глас, загледан в богатството на древни народи. Халифът се усмихна нервно.

— Ако направиш справка със списъците, ще видиш, че съм описал всичко. Договарях се честно за града си.

Хулегу се обърна към него и положи ръка на рамото му. Един от стражите настръхна, но в следващия миг във врата му беше опрян меч. Хулегу не му обърна внимание.

— Да, показа ми видимите съкровища. Великолепни са. А сега ми покажи и останалото, истинското богатство на Багдад.

Халифът погледна с ужас усмихнатия мъж. Поклати неразбиращо глава.

— Моля те, няма нищо друго.

Хулегу се пресегна, хвана здраво брадичката на халифа и я разклати леко.

— Сигурен ли си? — попита той.

— Кълна се — отвърна халифът. Дръпна се от оскърбителната хватка, докато Хулегу говореше на един от воините си.

— Кажи на генерал Китбука да започне опожаряването на града — рече той. Мъжът изтича нагоре по стълбите и Ал Мустасим го гледаше как се отдалечава с изкривено от паника лице.

— Не! Добре, има малко скрито злато в езерцата в градината. Това е всичко. Давам ти думата си.

— Вече е твърде късно — тъжно отвърна Хулегу. — Поисках да съставиш точен опис на данъка, а ти не го направи. Сам си го изпроси, халифе, и градът ти ще плати заедно с теб.

Ал Мустасим измъкна кама от гънките на робата си и се опита да атакува, но Хулегу просто отстъпи настрани и остави хората си да се намесят и да избият оръжието от месестите пръсти. Той го взе и кимна замислено.

— Освен това поисках да предадеш всичкото оръжие, а ти не направи и това — процеди. — Затворете го в някоя малка стая и го дръжте там, докато работим. Уморих се от тези лъжи и обещания.

Не беше лесна задача да извлекат туловището на халифа нагоре по стълбите, така че Хулегу остави воините си да се трудят, а самият той влезе в съкровищницата да види какво е спечелил. Китбука знаеше какво да прави. Двамата с Хулегу бяха съставили плана още преди седмици. Единствената трудност бе да се доберат до съкровищата на Багдад, преди да предадат града на унищожение.

 

 

По тези места зимата беше мека и туманите на Кублай се настаниха в новите си земи, на сигурно в герите си. От записите за руските кампании на Субодай, Кублай знаеше, че зимата е най-доброто време за атака, но толкова далеч на юг естественото монголско преимущество за водене на война в студовете почти се стопяваше. Армиите можеха да се придвижват през студените сезони и той не бе сигурен, че военните действия ще бъдат отсрочени. Враговете му несъмнено изпитваха същото неудобство. Монголите бяха навлезли в земите им и никой не знаеше накъде ще бъде насочен следващият им удар.

Кублай беше очаквал да се сражава за всяка крачка на сунска територия, но след първата битка доби чувството, че го игнорират. Град Кунмин беше отворил портите си без съпротива, последван от Цюдзин и Цюенсинан. Запита се дали пък императорът не се е парализирал от шок заради нечуваната наглост. Бяха минали векове от последния опит някой да нахлуе в земите му, но случилото се с Дзин едва ли беше останало незабелязано. Ако Кублай беше на негово място, щеше да въоръжи цялото население за тотална война и да хвърли милиони срещу монголската военна машина, докато не я разпердушини напълно. Все още се боеше именно от това. Единственото му успокоение беше, че районът Юнан бе изолиран от останалата територия на Сун от огромна верига възвишения и планини. За да стигне до някой голям град, трябваше да измине двеста мили пресечен терен, за който по картите нямаше никакви детайли. С всяка изминала седмица Кублай се тормозеше все повече, тъй като бе хвърлил хора и пари за откриването на сребърните мини на императора. Чакането се оказа много по-дълго, отколкото се надяваше. Мнозина от съгледвачите се върнаха с празни ръце или с лъжливи следи, които прахосваха време и енергия. След като минаха два месеца без успех, Кублай се принуди да тръгне на изток към първите хълмове, оставяйки малки групи воини в умиротворените градове, които да осигурят редовното доставяне на продоволствия.

Десетте тумана и следващото ги множество се движеха бавно през страната. Кублай бе дал изрична заповед на Уриан-Хадай да купува храна, вместо да я отнема насила, но в резултат на това малката му хазна видимо се стопи. На една среща орлокът бе настоял, че е пълна глупост дзинското сребро да се дава на местните селяни, но Кублай отказа да обсъжда темата и го отпрати при туманите, без да изпита задоволство. Знаеше, че прекалено много се наслаждава да дразни стареца, но не можеше да дава обяснения на човек, който никога не би могъл да разбере онова, което се опитваше да направи. Големи и малки планински селища останаха непокътнати зад монголските редици и монетите започнаха да текат месец след месец, докато и най-простият воин подрънкваше, докато препускаше в тръс. Носеха дзинските монети на кожени върви около вратовете си или ги окачаха на коланите като украшения. Нововъведението ги държеше мирни, докато чакаха да видят какво могат да си купят с тези пари в сунските градове. Единствено Уриан-Хадай отказа месечното си възнаграждение и заяви, че докато е на поста си, няма да позволи да бъде превърнат в търговец. Под гневния поглед на орлока, на Кублай му се прииска да го лиши от поста, но се сдържа — знаеше, че това ще е проява на чиста проклетия. Уриан-Хадай беше вещ командир, а той се нуждаеше от всички опитни хора.

Пътуването беше бавно въпреки пътищата през възвишенията. Не бяха някакви непристъпни планини, а само поредица върхове и проходи на хоризонта, целите зелени от честите дъждове. Понякога ръмеше дни наред и земята се превръщаше в лепкава кал, която ги забавяше още повече и каруците затъваха в нея. Влачеха се пешком и яздеха напред, жените и децата измършавяха като стадата, които колеха, за да поддържат мъжете силни. Пасищата бяха единственото хубаво нещо в този преход и Кублай прекарваше вечерите в капещия гер с Чаби и Джъндзин, като слушаше Яо Шъ, който му четеше поезията на Омар Хаям. Във всяко градче разпитваше за сунски войници или мини. Жителите на тези затънтени места почти не бяха стъпвали в големите градове и той изпита облекчение, когато съгледвачите му откриха имението на стар сунски войник на име Он Чан. Изправен пред въоръжените мъже, Он Чан изведнъж откри, че знае доста неща. Бившият войник разказа на Кублай за град Гуян, разположен само на четирийсет мили от имперски казарми и сребърна мина. Не било случайност, че двете неща вървели заедно, каза той. Хиляда войници живеели и работели в градче, чиято единствена роля била да осигурява местните мини. Он Чан прекарал там част от кариерата си в армията и говореше с удоволствие за строгата дисциплина, като им показа ръката си, на която имаше само два пръста и палец, за да подкрепи думите си. Да се родиш в селищата около Гуян означавало да умреш в мините, каза той. Животът в района бил беден, но пък там се добивало огромно богатство. Нищо чудно през целия си живот Он Чан да не беше попадал на по-внимателна публика. Настани се удобно в малката си къща, докато Кублай попиваше всяка негова дума.

— Казваш, че изкарват пръстта на повърхността и я нагорещяват?

— В огромни пещи — отвърна Он Чан, запали някакви билки в лулата си и дръпна с наслада. — Пещи, които реват по цял ден и работниците оглушават само след няколко години. Никога не съм искал да припарвам до тези неща, бях там само за да ги охранявам.

— И каза, че копаят олово…

— Оловна руда, смесена със сребро. Намират се заедно, макар да не знам защо. Среброто е чист метал, а оловото може да се стопи. Виждал съм ги как изливат слитъците сребро на място и трябваше да си отваряме очите на четири, за да не позволим на работниците да откраднат и една люспа от него.

После започна да разправя как някакъв се опитал да глътне остри парчета сребро, от което на Кублай му призля. Подозираше, че сунският ветеран знае не повече от него за истинския процес, но въпреки многословието си той разкри много полезни подробности. Мината при Гуян несъмнено представляваше мащабно предприятие, щом цяло градче съществуваше с единствената цел да добива руда. Кублай си беше представял нещо по-малко, но Он Чан говореше за хиляди работници, размахващи денонощно кирки и лопати, за да пълнят ковчежетата на императора. Старецът наперено твърдеше, че в Сун имало още седем подобни мини, но Кублай взе думите му за измислица. Собствените му хора копаеха две богати жили, но той никога не бе посещавал тези места. Направо не можеше да си представи цели осем подобни мини, чиято руда се превръща в монети. Това означаваше нечувани богатства и власт.

Накрая старецът остана без въздух и млъкна, като се почувства още по-добре от манерката айраг, която Кублай извади от дела си. Той стана и Он Чан му се ухили беззъбо.

— Имаш ли достатъчно сребро, за да платиш на водач? — попита старият сунски войник. Кублай кимна и старецът се изправи, като хвана ръката му и я раздруса. — Тогава ще дойда. Няма да намериш мината без водач.

— А какво ще стане с нивата и семейството ти? — попита Кублай.

— Земята тук е пълен боклук и всички го знаят. Само креда и камънаци. Един мъж трябва да печели пари, а аз ги надушвам у теб.

Погледът на Он Чан се плъзна по чистия дел на Кублай и осакатената му ръка помръдна, сякаш му се искаше да докосне фино изтъканата материя. Въпреки волята си, Кублай бе развеселен. Усети мрачния поглед на жената на стареца, която стоеше на прага. Погледна я за момент и тя незабавно сведе глава, ужасена от въоръжените мъже около дома си.

— Откъде да знам, че мога да ти имам доверие? — попита Кублай.

— Сега съм Он Чан селянинът, но навремето бях Он Чан офицерът, командващ осем души, преди да изгубя пръстите си заради някакъв глупак с права лопата. Казаха ми да си предам бронята и меча, дадоха ми заплатата и това беше всичко. Двайсет години, а накрая ме отпращат с празни ръце. Не си мисли, че ще ти причиня неприятности. Не мога да държа меч, но пък ще ти покажа пътя. С удоволствие бих видял физиономиите им, когато съзрат хората ти.

Он се разкиска, задави се и се разкашля, докато не засмука отново лулата като успокояваща цицка. Хриповете му отслабнаха и накрая затихнаха, като го оставиха със зачервено лице.

— Плащам на хората си по четири сребърни монети месечно — каза Кублай. — Ще получиш допълнително, когато ми намериш сребърна мина.

Лицето на Он Чан светна.

— Четири! За толкова ще ходя ден и нощ, накъдето кажеш.

Кублай се надяваше, че Яо Шъ не е прекалил с изчисленията си за заплатата на воините. Това бе една от малкото области, в които будисткият монах нямаше опит. Кублай губеше половин милион монети месечно от средствата за кампанията и макар че Монгке бе повече от щедър, разполагаше в най-добрия случай с шест месеца, преди отново да се изправи пред проблема с грабежите. Кублай все още се мъчеше да предвиди последиците от това свое просто решение, но си представи как хората му се озовават в някой мирен град с твърде много монети в кесиите си. Цените щяха да хвръкнат незабавно. А воините щяха да пропият всичко, да се карат за местните курви и накрая да се бият до забрава.

Намръщи се при тази мисъл. Далеч на север Санаду се строеше от дзински работници, които смятаха, че той ще се върне с пари, с които да им плати. Новата столица, за която мечтаеше, щеше да остане в развалини, ако не намереше нов източник на сребро.

— Добре. От днес си Он Чан водачът. Трябва ли да те предупреждавам какво ще ти се случи, ако ни подведеш?

— Не мисля — отвърна старецът и отново му показа голите си венци.