Кон Игълдън
Завоевателят (35)

35.

Кублай яздеше в проливния дъжд, понито му пръхтеше и с мъка газеше в лепкавата кал. При всяко спиране сменяше коня. Яките животни бяха тайната на силата на войската му и никога не бе завиждал на много по-големите арабски жребци или на руските тежковози, чиито рамене се издигаха над главата му. Монголските понита можеха да препускат до хоризонта, а на следващия ден да направят същото. Не беше толкова сигурен за себе си. Изтръпналите му ръце трепереха от студа, той кашляше непрекъснато и отпиваше айраг от мяха да облекчи гърлото си и да усети как топлината на напитката се разлива в гърдите му. Не беше нужно да е трезвен, за да язди, и това беше известна утеха.

Дванайсет тумана яздеха с него, в това число осемте, с които си бе пробил път на един хвърлей от Ханджоу. Нямаше достатъчно широк път за подобна орда и тя оставяше след себе си диря от изровени ниви с ширина половин миля. Далеч отпред препускаха съгледвачи без броня и екипировка, завземаха ям станциите и задържаха ездачите, докато дойдат туманите да ги погълнат. Можеше да определя изминатото за деня разстояние по броя станции — те бяха разположени на равни интервали, определени от законите на самия Чингис. Преминаването през две от тях означаваше, че са пропътували петдесет мили, но при добро време, когато земята беше твърда и слънцето грееше на небето, можеха да стигнат и до трета.

Това не се отнасяше за днешния ден. Предните части се справяха по-добре, но когато вторият или третият туман минаваше през същото място, земята вече представляваше дълбоко тресавище, а то уморяваше понитата и скъсяваше разстоянието, което можеха да изминат.

Кублай вдигна ръка, за да направи знак на един от личните си дружинници. Барабанчиците с техните камили не можеха да поддържат темпото от предишните петнайсет дни здраво препускане. Никоя камила не можеше да тича петдесет или седемдесет мили на ден по труден терен. Кублай се ухили при вида на мъжа. Дружинникът беше така оплескан с кал, че лицето, краката и гърдите му бяха почти съвсем почернели, а очите приличаха на дупки с червени краища. Той видя знака, поднесе рога към устните си и изсвири нисък сигнал, който незабавно бе повторен нататък по редиците.

За да спре такова множество и дори само да чуе заповедта, се изискваше време. Кублай изчака търпеливо, докато редиците отпред и отзад постепенно намалят темпото; накрая успя да се спеши и изстена, когато уморените мускули запротестираха. Беше препускал бързо от сутринта и ако хората му се чувстваха дори наполовина така уморени, беше време за почивка и храна.

Триста хиляди коне трябваше да пасат часове наред всеки ден, за да поддържат темпото. Кублай винаги избираше да спрат край реки и добри пасища, но с напредването на запад подобни места се намираха все по-трудно. Санаду се намираше на повече от хиляда мили зад него и недостроеният град вече ясно показваше какво ще представлява след някоя и друга година. Широките пътища бяха застлани с чудесен гладък камък, готов да бъде излъскан от краката на жителите. Обширни части бяха завършени и той беше вдъхнал живот на смълчаните улици, като мина по тях с хората си. Радостната възбуда по лицата им го изпълни със задоволство, докато оглеждаха празните къщи и продължаваха нататък, оживено обсъждайки поредното чудо. Усмихна се, когато въображението му започна да създава паркове и булеварди там, където все още имаше само колчета и фиданки. Градът обаче беше истински и щеше да се разраства. Ако не оставеше друго след себе си, поне щеше да е издигнал град върху пуста дотогава земя.

Оттогава теренът се бе променил много пъти, от мочурливи речни долини до голи хълмове, по които растяха само бодливи храсти. Бяха минали край сто по-малки градчета, чиито жители се изпокриваха. Това беше едно от добрите неща на препускането с дванайсет тумана — Кублай нямаше защо да се страхува от разбойници и бандити. Минаваха през пусти земи, тъй като всеки потенциален враг гледаше да изчезне веднага щом ги види.

Във всяка група от десет воини имаше двама или трима, чиято работа бе да водят трийсет коне на водопой и паша. Животните носеха зърно, но проблемът с теглото му означаваше, че трябва да го използват само в краен случай. Кублай предаде поводите на един дружинник и се протегна със стон. Поради пороя не си беше направил труда да търси гора, в която да съберат дърва. Повечето воини щяха да се задоволят със студен клисав хляб и парченца месо. Санаду беше осигурил достатъчно солено агнешко и козе, то щеше да им стигне за цял месец — количество, което остави цялото население на половин дажби, докато стадата не се попълнят. Все още не бяха стигнали дотам да пият кръв от понитата си, но и този момент не беше далеч.

Въздъхна, докато наблюдаваше доволно рутинните приготовления около себе си, и даде почивка на очите си, като ги фокусира върху нещо по-близко, а не върху хоризонта. Чаби и детето му липсваха, макар да се беше научил да не се привързва прекалено към бебе, докато не бъде сигурен, че то ще оцелее. Синът му Джъндзин яздеше с дружинниците, пребледнял от умора в края на деня, но твърдо решен да не разочарова баща си. Беше на границата на истинското възмъжаване, но тънък и жилав като Кублай. Имаше и по-лоши начини да стане мъж — и по-лоши другари от туманите около него.

Докато Кублай се протягаше, към него приближи Уриан-Хадай, като се мъчеше да изчисти калта от ботушите си. Всички бяха изпоцапани от калта, хвърчаща от копитата, и Кублай се ухили при вида на достолепния орлок, който изглеждаше така, сякаш се е търкалял по мокър хълм. Дъждът внезапно се засили и отми голяма част от мръсотията, докато двамата стояха и се взираха един в друг. Плющеше глухо и някъде наблизо небето бе разсечено от мълния зад тежките облаци. Кублай се разсмя.

— Мислех си, че ще прекосяваме пустини, орлок. Човек може да се удави на това място.

— Предпочитам го пред жегата, господарю, но в това време не мога да се оправя с картите. Днес минахме две ям станции. Предлагам да оставим конете и хората да починат до утре. Дъждът едва ли ще продължи дълго.

— Още колко ни остава до Самарканд? — попита Кублай. Видя как по-възрастният мъж вдига очи към небето и се сети, че е задавал този въпрос неведнъж.

— Около седемстотин мили, господарю. Около петдесет по-малко, отколкото сутринта.

Кублай не обърна внимание на киселия тон на орлока и започна да пресмята. Още дванайсет дни, може би десет, ако доведе хората до ръба на изтощението и сменя конете по-често. Дотук беше внимавал с ресурсите, но може би беше време да продължат с най-високата възможна скорост.

Ханството на Чагатай беше добре уредено и несъмнено във всички посоки имаше множество ям станции. Въпреки че вземаше ездачите от всяка, той продължаваше да се тревожи, че някой ще успее да го изпревари. Трябваше да е превъзходен ездач, за да остане пред туманите, но на човек без броня и върху свеж кон му трябваше само да стигне до следващата станция, да смени понито и да продължи нататък. Това беше възможно и Кублай се ужасяваше при мисълта, че някой може би вече препуска напред.

Уриан-Хадай беше изчакал учтиво, докато ханът размишляваше. Познаваше добре Кублай.

— Какво можеш да ми кажеш за земите пред нас? — попита Кублай.

Орлокът сви рамене и погледна на юг. Ако не беше дъждът, щяха да видят белите планински върхове, зад които се простираше Индия. Движеха се по края на планинския масив почти право на югозапад и маршрутът им щеше да ги изведе в сърцето на ханството на Чагатай и най-богатите му градове.

— Картите показват проход през последната планинска верига. Не зная колко високо трябва да се изкачим, за да го преминем. След върховете земята е достатъчно равна, за да наваксаме изгубеното време.

Кублай затвори за момент очи. Хората му издържаха на студа по-добре, отколкото на жега, а товарните коне носеха допълнителни делове. Основният проблем винаги бе изхранването на такова количество мъже и животни. Дажбите вече бяха намалени, а той не искаше да пристигнат в ханството на Чагатай като бегълци от някаква катастрофа. Трябваше да бъдат достатъчно свежи, за да се сражават и да постигнат бърза победа.

— Значи петнайсет дни. На петнайсетия искам да видя стените на Самарканд. Ще пренощуваме тук. Тревата е добра и конете ще могат да напълнят търбусите си. Кажи на хората да идат за дърва. Запасите ни са почти изчерпани.

Беше си създал практика при възможност да се запасява с достатъчно сухи дърва за огрев. Сега дори те привършваха. Запита се дали Субодай се е сблъсквал със същите проблеми, докато е напредвал на север и запад отвъд границите на държавата на Чингис.

Протегна се отново, докато хората му издигаха прост навес. Щеше да го опази от дъжда достатъчно дълго, за да запалят огън със сухите дърва, които развиваха. Кой би си помислил, че няколко съчки и цепеници могат да се окажат толкова безценни? Устата му се напълни със слюнка при мисълта за топла храна. Повечето воини щяха да ядат каша със сирене, приготвена от твърдите като камък бучки, смесени с вода. Няколко парченца сухо месо щяха да им осигурят сила, макар и недостатъчно. Все пак щяха да продължат нататък. Щяха да изтърпят всичко, щом яздеха със своя хан.

Баяр обичаше студения север. От малък се чудеше какво ли е било да препускаш със Субодай сред бялата пустош, която нямаше край. А ето че остана изненадан колко зелени са руските степи през пролетта, поне в низините. Майка му го бе отгледала с истории за победите на Субодай, как превзел Москва и Киев, как разбил рицарите на Христа с техните блестящи доспехи. Да язди по следите му беше огромна радост. Баяр знаеше, че вярата изисква от християните и мюсюлманите да посещават свещени места. Развеселяваше го мисълта, че пътуването до земите на Бату са неговото лично поклонничество. Обривите и инфекциите, измъчвали хората му из влажните земи на Юга, бавно изчезнаха и оставиха след себе си белези, щом гнойта най-сетне изсъхна. Дори въшките и бълхите не бяха така досадни на студено и много от воините опушваха дрехите си на огън, за да се отърват поне за малко от досадните гадини.

Баяр разбираше, че се налага да се покаже като суров водач. Знаеше, че го очаква битка и воините от трите тумана разчитат на него. В същото време обаче му се искаше да закрещи като малко момче, докато конят му газеше в снега и навсякъде около него се издигаха бели хълмове.

На тази височина зимата никога не свършваше, макар че зелените и кафеникави степи долу се простираха чак до хоризонта. Теренът беше открит, без характерните черти на цивилизацията, която бе започнал да ненавижда в Сун. Нямаше пътища и туманите му сами си ги проправяха. Студът проникваше чак до костите и изгаряше белите му дробове, но той се чувстваше жив, сякаш беше прекарал годините в земите на Сун под одеяло от топла влага, от която сега се пречистваше. Никога не се бе чувствал в по-добра форма и всяка сутрин ставаше зареден с енергия, скачаше на седлото и раздаваше на висок глас заповеди на командирите. Кублай зависеше от него и Баяр нямаше да го разочарова, докато е жив.

Туманите му не бяха от онези, които участваха в кампанията на Кублай на юг. И трите бяха съставени от воини, поведени от Монгке на юг. Хората му нямаха тънките тела на онези, които се бяха сражавали години наред, но Баяр беше доволен. Бяха положили клетва пред хана и той не се безпокоеше за верността им. Бяха под негово командване и той ликуваше вътрешно, че е начело на толкова много воини, способни да всеят ужас в сърцата на враговете на Кублай. Това беше държавата — препускаща сила безжалостни воини, въоръжени с меч, пика и лък.

Ханството на Бату беше част от историята, разказвана хиляди пъти около огньовете вечер. Баща му Джучи бил единственият, осмелил се да се разбунтува срещу Чингис. Бунтът му струвал живота, но ханството му останало и било дадено на Бату от ръката на Угедай хан. Баяр с мъка сподави усмивката си при мисълта, че ще се срещне с внук на Чингис, с първородния син на първородния син. Бату бе един от многото, които можеха да застанат начело на държавата, и имаше най-много права на това. Но вместо у него, властта бе преминала у Угедай, Гуюк и после Монгке, потомци на други синове. Баяр се надяваше да види някаква следа от Чингис у мъжа, с когото предстоеше да се срещне. Надяваше се, че няма да се налага да го унищожава. Идваше да обяви провъзгласяването за хан на Кублай и да настоява за подчинение. Ако Бату откажеше, генералът знаеше какво трябва да направи. Щеше да остави своя знак в историята на народа като човека, сложил край на знатна линия, започваща от самия велик хан. Мисълта го изпълваше с горчивина и той побърза да я пропъди. Кублай беше хан, брат му — слаб претендент. Нямаше как да гледа на нещата по друг начин.

През студените месеци Бату не можеше да праща съгледвачи на седмици път — хората му рискуваха да изгубят пръсти на ръцете и краката си. Баяр се изненада, когато видя самотни каменни къщи, докато водеше хората си надолу от възвишенията. От голямо разстояние можеше да види пушека, издигащ се от постройки с дебели стени и високи покриви, замислени така, че снегът да се свлича, вместо да се трупа, докато ги накара да рухнат под тежестта му. Виждаше също и как конници препускат в галоп при вида на туманите, несъмнено да предупредят Бату за заплахата. Баяр беше разбил последната ям станция няколко мили преди това, вземайки вбесените ездачи със себе си. Заповедите на Кублай вече не важаха, след като го бяха видели. Арик-Боке скоро щеше да научи, каквато и беше целта; искаха да знае, че северните му земи са отрязани. Баяр се надяваше Кублай и Уриан-Хадай да са стигнали Самарканд. Така можеха да изолират Каракорум и да отнемат основните доставчици на зърно и животни на столицата.

Под звука на бойните рогове той ускори темпото и неговите трийсет хиляди воини напредваха добре, следвани от морето резервни коне. Най-отзад беше поставил мъже с дълги пръчки, които да подкарват стадата всеки път, когато спираха да пасат. Щяха да почиват и да се хранят, след като приключеше с Бату.

Баяр можеше да съди за мъжа, срещу когото му предстоеше да се изправи, от скоростта на реакцията му при вестта за неканените гости. Трябваше да признае, че бе впечатлен от бързината, с която се появиха туманите на Бату. Дори без предупреждението от ям станциите, в отдавна усвоена страна без непосредствени врагове Баяр успя да измине само десет мили през една заскрежена долина, преди да чуе далечните рогове и да види черните редици, препускащи в галоп към него. Военачалникът на Кублай гледаше като омагьосан как те се умножават и се изсипват в долината от две или три страни. Ханството на Бату бе на възраст едва едно поколение и Баяр нямаше представа колко мъже може да изкара той на бойното поле. Беше очаквал един-единствен туман, най-много два. Но когато те се строиха в плътни редици и препречиха пътя му, прецени, че са почти колкото неговата войска — около трийсет хиляди мъже, готови да защитават земите и хората на господаря си.

Кублай не се е връщал у дома от много време, осъзна Баяр. Когато той потегли към Сун, ханството на Бату едва се споменаваше в политиката на Каракорум. Хората му обаче се бяха умножили и бяха приели много други през годините. За първи път Баяр се замисли, че може и да не успее да разбие с един удар този човек. Беше видял как се движат туманите му, разпознавайки по-малките ягуни и мингхани в множеството. Изправяше се не пред някаква дива орда, а пред обучени мъже с лъкове и мечове като тези на неговите воини.

Спря туманите с вдигнат юмрук. Беше получил свобода на действие от Кублай, но за първи път от години се почувства неопитен. Изправяше се срещу свои сънародници и не знаеше как да подходи към тях като евентуален противник. Изчака известно време в първата редица и въздъхна с облекчение, когато от отсрещната страна се отдели група и излезе в ивицата между двете войски. Носеха червените знамена на Златната орда, но също и чисто бели. Ханствата нямаха общ символ за примирие, но бялото постепенно беше започнало да се налага и Баяр можеше само да се надява, че за Бату цветът има същото значение, каквото имаше и за него. Обърна се към дружинниците си.

— Вдигнете бели знамена. Два ягуна след мен — нареди той и смушка коня си, без да ги чака. Съсредоточи се върху онези, към които яздеше, и се питаше дали вече може да мисли за тях като за врагове. В центъра им имаше по-възрастен мъж, заобиколен от воини в пълно снаряжение и с лъкове в ръце. Баяр се насочи към него; знаеше, че хората му ще се строят зад гърба му без допълнителни заповеди.

Напрежението сякаш набираше сила, докато неговите двеста души приближаваха отряда. Баяр установи, че леко трепери, докато минаваше линията, зад която вече се намираше в обхвата на лъковете. Носеше люспеста броня по дзински образец, но като всеки друг знаеше, че дългите монголски стрели могат да я пробият. Усети как потта избива под мишниците му и надяна студената физиономия. Кублай зависеше от него.

На сто крачки от Бату му се прииска да нареди на хората си да спрат, но беше твърде далеч, за да говори, и затова се принуди да продължи напред, сякаш пред него нямаше въоръжени мъже, способни да го пронижат в гърлото от това разстояние. Мъжете на Бату следяха безизразно приближаването му, макар че заопипваха нервно лъковете си, когато се озова само на двайсет крачки от тях. Във внезапно настъпилата тишина се чуваше плющенето на знамената. Баяр пое дълбоко дъх и се овладя, заповядвайки на гласа си да прозвучи силно и спокойно.

— Под знамето на примирието търся господаря Бату Борджигин — извика той.

— Намери го — отвърна мъжът в центъра. — Защо идваш с тумани в земите ми? Нима великият хан е обявил война на хората ми?

За момент Баяр потисна желанието да се усмихне. Беше се разминал на косъм със смъртта и физическата му реакция бе да се ухили.

— Не зная какво прави претендентът, господарю. Знам, че Кублай хан ти предлага мир в замяна на твоята вярност.

Челюстта на Бату леко увисна. Запелтечи, забравил всякаква достолепност:

— Какво? Кублай хан ли? Кой си ти, че идваш тук и говориш за Кублай?

Баяр се разсмя на обърканата му физиономия и най-сетне си позволи донякъде да си отдъхне.

— Предложи ми гостоприемството си в твоя лагер, господарю. Изминах дълъг път и гърлото ми е пресъхнало.

Бату го изгледа за момент, който сякаш се проточи цяла вечност. Заплашителният смях на Баяр замря. Мъжът беше на около петдесет, прецени той, вече с тъмносива коса и дълбоки бръчки около устата и очите. Запита се дали прилича на Чингис, докато чакаше и запомняше лицето му.

— Добре, бъди мой гост, но само за тази вечер. Докато не чуя какво имаш да ми кажеш.

Баяр леко се отпусна. Нямаше да бъде в пълна безопасност дори след подобно предложение, но пък то никога не се даваше с лека ръка. До следващата сутрин Бату щеше да бъде негов домакин и дори щеше да го защитава, ако го нападнат. Спеши се и кимна на хората си да сторят същото. Бату последва примера му и тръгна по замръзналата трева, като го гледаше с любопитство.

— Кой си ти? — попита той.

— Генерал Баяр, господарю. На служба при Кублай хан.

Бату поклати объркано глава.

— Отпрати хората си и им кажи да се установят на лагер в долината на две мили на изток. Няма да позволя да плашат селата ми. Няма да има грабежи и какъвто и да било контакт с хората ми, генерале. Ясно ли е?

— Ще предам заповедите, господарю — отвърна Баяр. По-възрастният мъж като че ли го изучаваше, а на лицето му още бе изписано изумление. Баяр гледаше как постилат плъст на тревата и приготвят чай. Прати заповед на туманите си и се настани. Надяваше се, че ще успее да намери подходящите думи, за да впечатли седящия срещу него.

Бату го изчака, докато вземе купичката чай в дясната си ръка и отпие от солената течност.

— А сега обясни, генерале. Знаеш ли, почти се надявам да си побъркан. Това ще е по-добро, отколкото новината, която май ми носиш.