Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Завоевател (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Conqueror, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2015)
Корекция
plqsak (2015)
Форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Кон Игълдън. Завоевателят

ИК „Бард“, София, 2011

Английска. Първо издание

Редактор: Евгения Мирева

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД, Петя Чолакова

ISBN: 978-954-655-273-0

История

  1. — Добавяне

15.

Хулегу не изпитваше жега и жажда, докато яздеше на север. Основната част от войската му бе продължила без него, готова да обсади Багдад. Центърът на исляма беше могъщ град на река Тигър и Хулегу знаеше, че няма да падне бързо. Решението бе трудно, но беше решил, че отклонението до твърдината Аламут ще бъде бърз удар, не по-обременителен от смазването на главата на змия, преди да се захванеш за истинска работа. Вместо това му се наложи да изтърпи тежък преход от стотици мили през най-враждебната територия, която бе виждал. Слънцето подхранваше кипящия гняв, който сякаш се трупаше в него от седмици. Той заслони очи и се загледа нагоре към планините. Видя сняг на върха, известен като Соломоновия трон. Някъде из тези затънтени чукари се намираше най-яката крепост на хашишините исмаилити.

Последните градчета и села отдавна бяха зад гърба им. Воините му яздеха през изпепелена равнина, по камънаци и сипеи, от които много коне окуцяха. Нямаше пасища и Хулегу беше изгубил време, за да набави зърно и вода за хората и животните. Първоначално на север поеха три тумана, но той беше изпратил единия към Багдад, а другият бе натоварен да осигурява вода, когато се сблъска с пустинния терен. Хулегу нямаше желание да вижда как най-добрите му коне умират от жажда. Трудностите обаче не можеха да го спрат. Ако не друго, те само засилиха увереността му. Никоя голяма цел не се постига лесно, казваше си той. Страданието я прави ценна.

В миналото Чингис се бе заклел да унищожи култа на хашишините. Великият хан може би дори беше смятал, че е успял, но те бяха оцелели като бурени между камъните. Докато поглеждаше към единствения си туман, Хулегу се изправи в седлото и гордостта му бе очевидна за всички. Беше израснал с разказите за Чингис. Да се изправи срещу един от старите врагове му доставяше повече от задоволство. Щеше да заповяда скъпоценната им крепост да бъде разрушена и почернелите й от пушека камъни да се изтъркалят в долините. Закле се, че само змии и гущери щяха да пълзят там, където бяха стъпвали хашишини. Монгке нямаше да се сърди за изгубеното време, сигурен бе Хулегу. Багдад нямаше да падне през следващия сезон. Имаше време да довърши личния въпрос между семейството си и мюсюлманите, обитаващи Аламут.

Трима водачи от последното градче, през което минаха, водеха тумана през равнината. Бяха принудени да съдействат с нож на гърлото. Хулегу имаше съгледвачи и шпиони из района, но никой от тях не успя да открие точното местоположение на крепостта. Дори писмата, които бе разменил с хашишините, получаваше от видни търговци в градовете, предаваха ги техни вестоносци. Най-изчерпателната информация му посочваше само една планинска верига и нищо повече. Дори това му беше струвало цяло състояние в сребро и цял ден изтезания на човек, предаден от приятелите си. Нямаше значение. Хулегу винаги беше знаел, че ще дойде в района да ги преследва. Разпитваше непрекъснато водачите, но те само спореха помежду си на арабски, свиваха рамене и сочеха към планината. От много време не бе виждал друга жива душа, когато съгледвачите му се върнаха в галоп с покрити с пяна коне.

Хулегу се намръщи, когато ги съзря да се насочват към него пред редиците на туманите. Още отдалеч видя напрегнатата им стойка в седлата и се застави да надене студената физиономия.

— Господарю, отпред има хора — каза първият съгледвач. Докосна с дясната си ръка челото, устните и сърцето си в знак на почит. — На дванайсет мили или малко повече. Видях само осем коня и копринен навес, така че приближих, докато другарят ми остана извън обсега им, готов да препусне обратно.

— Разговаря ли с тях? — попита Хулегу. Потта се стичаше по гърба му под бронята и настроението му се подобри при мисълта, че сигурно е близо, щом в подножието на планината го очакват непознати.

Съгледвачът кимна.

— Водачът им каза, че се наричал Рух ал Дин, господарю. Твърди, че имал властта да говори от името на исмаилитите. Каза ми да ти предам, че е приготвил прохладна шатра и напитки за теб, господарю.

Хулегу смръщи чело и се замисли. Нямаше особено желание да сяда с мъже, чиято основна работа бе свързана със смъртта. И определено нямаше да яде или пие с тях. Но в същото време не искаше да позволява воините му да видят, че се бои да го направи.

— Кажи му, че идвам — рече той.

Съгледвачът препусна пред редиците за нов кон, а Хулегу извика генерал Илугей и му кимна, докато той приближаваше.

— Подготвили са място за среща, генерале. Искам да го обградиш, за да са наясно с последствията от евентуално предателство. Аз ще вляза, но ако не изляза, искам да ги унищожиш. Ако падна, Илугей, ще оставиш белег в историята им, който да напомня за ужасната им грешка. Разбра ли ме? Не за мен, а за онези, които ще дойдат след мен.

Илугей сведе глава.

— Твоя воля, господарю, но те не познават лицето ти. Нека аз отида на твое място и да видя какво са замислили. Ако смятат да убиват, нека аз ги разоблича.

Хулегу се замисли за момент, но накрая поклати глава. Беше усетил червейчето на страха в стомаха си и от това гневът се надигна в него като горещината на деня. Не беше в състояние да спре страха си, но пък можеше да се изправи срещу него.

— Не и този път, Илугей. Те разчитат на страха, който всяват. Той е част от силата им, може би дори нейната основа. Само с няколко смъртни случая на година карат всички други да треперят от ужас. Няма да им дам подобно нещо.

 

 

Рух ал Дин седеше в лека роба и отпиваше напитка, изстудена с лед. Ако монголският генерал не пристигнеше скоро, скъпоценният запас, донесен от върховете, щеше съвсем да се разтопи. Погледна към капещия бял блок в дървеното ведро и направи знак да добавят още две парченца в чашата му. Поне можеше да се наслади на лукса, докато чака.

Монголите продължаваха да яздят около малката му група, същинска стена от движещи се мъже и коне. В продължение на половин ден се бяха забавлявали с подигравателни викове, а хората на Рух напълно ги пренебрегваха. Нужно бе време да се разположат десет хиляди воини на позиция и Рух се запита дали ще види брата на хана преди залез. Монголите нямаше да открият скрити сили, макар че несъмнено бяха пропилели енергията си в претърсване на възвишенията наоколо. За хиляден път прехвърли предложенията, които можеше да направи от името на баща си. Списъкът не беше дълъг. Злато и в краен случай крепост, предложена по такъв начин, сякаш направо му се откъсва от сърцето. Рух се намръщи. Искаше му се баща му да беше тук и да води преговорите. Старецът можеше да продаде собствената си сянка по пладне, но Рух знаеше, че има вероятност да не остане жив до края на срещата. Монголите бяха непредвидими, досущ като гневни деца с мечове. Можеха да се отнесат към него любезно и с почит или просто да му прережат гърлото и да продължат абсолютно безразлично нататък. Въпреки следобедния ветрец и прохладната напитка Рух откри, че все пак се поти. Не знаеше какво да прави, ако предложенията му бъдат отхвърлени. Никой не очакваше монголите да се появят в района — сигурни източници твърдяха, че са се насочили към Багдад, на стотици мили оттук. Дори естествената преграда на сухата равнина изобщо не ги беше забавила и Рух осъзна, че се страхува. Преди залез можеше да се превърне в поредния труп, очакващ да се разпадне на прах.

Отначало не разбра, че Хулегу е дошъл. Рух ал Дин беше свикнал с великолепието на халифите и очакваше поне нещо като кортеж и фанфари. Вместо това един прашен воин сред многото други слезе от коня. Рух го наблюдаваше разсеяно, като не пропусна да забележи невероятно широките му рамене, когато спря да поговори с двама-трима около него. Монголите обичаха борбата, което бе едно от малкото цивилизовани неща у тях. Рух ал Дин се питаше дали братът на хана няма да приеме предизвикателството на едно състезание, когато видя, че мъжът крачи към шатрата. Изправи се, като остави напитката си.

— Салаам алейкум. Добре дошъл. Предполагам, че ти си принц Хулегу, брат на Монгке хан. Аз съм Рух ал Дин, син на Сюлейман ал Дин.

Преводачът преведе арабския на грубия език на военачалника и Хулегу погледна към него. Рух избра този момент да се поклони дълбоко. Баща му беше наредил това, макар той да негодуваше вътрешно. Воинът се взираше хладно в него и Рух видя как погледът му се стрелна към вътрешността на шатрата, отбелязвайки всяка подробност. Хулегу още не беше влязъл на сянка. Стоеше на прага и гледаше свирепо вътре, докато неговите десет хиляди продължаваха да вдигат ужасна врява около тях. Прахта се виеше във въздуха на струйки, видими на залязващото слънце. Рух се помъчи да запази спокойствие.

— Сигурно си жаден, господарю — продължи той с надеждата, че не прекалява с титли и почести. — Моля, седни на сянка. Хората ми са донесли лед за разхлаждане.

Хулегу изсумтя. Не се доверяваше на мъжа с изпито лице пред него — до такава степен, че не възнамеряваше да разкрие, че разбира езика му. Помисли си за предложението на Илугей да дойде на срещата вместо него и се запита дали непознатият наистина е онзи, за когото се представя. Под натиска на жеста с отворена длан Хулегу се наведе, колкото да влезе вътре. Намръщи се при вида на един стол с гръб към слугите на Рух и излая заповед на хората си. Един монголски офицер нехайно влезе в шатрата след него, излъчвайки заплаха с всяко свое движение. Рух остана неподвижен, докато столът беше замъкнат по килима до копринената стена. Хулегу най-сетне седна, като направи знак на човека си и на прислужника с подноса с високи чаши да се махат.

— Казах ви да разрушите крепостта си — започна той. Беше поставил длани на коленете си и седеше изпънат, готов всеки момент да скочи. — Изпълнено ли е?

Рух прочисти гърлото си и отпи от чашата си, докато преводачът говореше. Не беше свикнал толкова бързо да се стига до същината и това го изнервяше. Беше се надявал да започне преговори, които да продължат цялата нощ и може би през по-голямата част от следващия ден, но изведнъж откри, че бърбори под този жесток поглед и излага забързано част от обещанията, а предупрежденията на баща му се топят като леда в напитката му.

— Беше ми казано, господарю, че ще започнем работа по замъка Шират следващата пролет. До края на следващата година от него няма да е останало нищо и ще можеш да кажеш на твоя хан, че сме се подчинили.

Изчака превода, но след него Хулегу не каза нищо. Рух се помъчи да намери думи, с които да продължи. Баща му бе заръчал да накара монголите да разберат, че са нужни месеци за събарянето на десетките хиляди обработени каменни блокове. Ако приемеха предложението, работата можеше да се протака и отлага. Щяха да са нужни много енергия и усилия, но разрушаването на замъка щеше да продължи години. Може би дотогава далечният хан щеше да си строши врата или огромната войска на Хулегу да се е насочила към други цели, върху които да излее злобата си.

— Шират е високо в планината, господарю. Не е лесно да се развали нещо, което се е издигало от хилядолетия. Но ние разбираме, че искаш да съобщиш за успеха си на хана, твоя брат. Приготвили сме дарове за него, злато и скъпоценности, достатъчни да напълнят цял град.

За първи път видя искрица интерес в очите на Хулегу и това донякъде му вдъхна увереност.

— Покажи ми ги — каза монголът и думите му бяха преведени с един звук от преводача.

— Господарю, не са тук. И ти, и аз отговаряме пред по-могъщи хора. Аз съм просто пратеник на баща си, както и ти говориш от името на твоя хан. Беше ми казано да ти предложа четири хиляди пръста злато, както и два сандъка златни динари.

Само изричането на думите беше достатъчно Рух ал Дин да плувне в пот. Сумата беше огромна, достатъчна за основаването на малък град. Монголът просто го гледаше, докато преводачът нареждаше монотонно.

— Приемате ли данъци от съюзниците си? — натисна го Рух.

Хулегу изчака търпеливо края на превода.

— Не. Приемаме данъци от онези, които ни служат — отвърна той. — Ти каза своето, Рух ал Дин. Изрече онова, което ти е било наредено. Сега чуй мен.

Млъкна, докато преводачът навакса, като през цялото време наблюдаваше внимателно Рух.

— Основната ми грижа е центърът на исляма, градът Багдад. Ще превзема това място, разбираш ли?

Рух кимна смутено, когато чу превода.

— В сравнение с него баща ти и вашата секта не означават почти нищо за мен. За честта на дядо ми бих се задоволил да ви видя превърнати на прах, но вие ми предлагате злато и приятелство. Добре тогава, ще приема двойно по-голяма сума в злато и разрушаването на две от крепостите ви. Ще приема клетва за подчинение към мен и семейството ми.

Изчака отново преводача, за да може да следи реакцията на Рух ал Дин.

— Но няма да ти дам думата си. Както сам каза, и двамата имаме пред кого да отговаряме. Когато се върна при брат си, той ще ме попита дали съм говорил с онзи Сюлейман. Нищо друго няма да свърши работа, разбираш ли? Между семействата ни може да има мир, но само след като съм разговарял със Сюлейман. Отведи ме в Аламут, за да се срещна с него.

Рух се помъчи да не издаде задоволството си. Беше се страхувал, че монголът ще откаже всичко предложено, че може би дори ще стигне дотам да го убие в шатрата. Насред задоволството обаче се промъкна и пипалцето на подозрението. Монголският водач може би виждаше преимущество в това, че ще приближи войската си до древната твърдина. Рух не знаеше дали хората му могат да я открият сами. Помисли си за непристъпната крепост с нейната единствена пътека, виеща се по отвесната скала. Нека дойдат и да зяпат нагоре. Катапултите и оръдията им не можеха да се доберат толкова нависоко. Можеха да си реват и фучат сто години в подножието на върха и никога да не успеят да стигнат до него.

— Ще направя както казваш, господарю. Ще пратя вестоносец и ще бъдеш приет като приятел и съюзник.

Погледът му стана лукав и той поклати печално глава.

— Колкото до златото, едва ли има толкова много в целия свят. Ако приемеш първата част като дар, не се съмнявам, че останалото може да се събира всяка година като данък.

За първи път от началото на срещата Хулегу се усмихна. Младият мъж като че ли още не бе осъзнал, че животът му е в ръцете му.

 

 

Сюлейман вдиша дълбоко, наслаждавайки се на аромата на овча тор в кристалния въздух. Мъничката поляна в края на Аламут беше чудо на рядко срещано планиране, свидетелство за уменията и проницателността на предците му. Малки дървета осигуряваха сянка на стадото и Сюлейман често идваше тук, когато искаше да помисли на спокойствие. Поляната беше колкото малка нива, достатъчна да изхранва дузина овце и шест кози. Бяха тлъсти и вълната им лъщеше на слънцето, а постоянното им блеене бе като мехлем за душата му. Някои приближиха, щом го видяха, спряха наблизо, без да се страхуват, очаквайки да им даде храна. Сюлейман се усмихна и им показа празните си ръце. В сърцето си винаги мислеше за себе си като за пастир — както на животни, така и на хора.

Разходи се по тлъстата почва до отвесната скала в единия край и прокара пръсти по нея. Там имаше малка колиба, пълна с торби храна за зимата и сиви блокове сол за животните. Провери ги внимателно, като гледаше за плесен, която можеше да бъде отровна за безценното му стадо. Известно време бе изцяло погълнат да изнася торбите на светло и да оглежда съдържанието им. На място като това беше трудно да повярва, че е изправен пред пълното унищожение на своя клан.

Трудно е да се пазариш с хора, които сякаш желаят единствено края ти. Сюлейман се надяваше, че синът му няма да се върне с празни ръце, но се съмняваше в това. Монголският първенец щеше да настоява да посети Аламут и щом откриеше пътя през лабиринта долини и пътеки, щеше да обсади крепостта и да ги мори с глад. Сюлейман погледна печално през малкото пасище. Животните нямаше да изхранят дълго време хората му. В Аламут рядко се събираха повече от шейсет или седемдесет души, плюс още толкова слуги. Общността винаги е била малка и не би могла да оцелее без златото, което получаваше за работата си. Не можеше да се съпротивлява със сила на монголите, както не бе в състояние и баща му срещу Чингис. Сюлейман се намръщи, когато осъзна, че е останал без избор. Трима от хората му бяха навън и трябваше да се върнат с пари. Прехвърли наум търговците, които им беше поръчано да убият. Нямаше да чуе за хората си, докато не си свършат работата. Осемнайсет други бяха във върхова форма в крепостта, обучени в методите на безшумното убийство. Изкушаваше се да изпрати всички навън, но те щяха само да си пречат един на друг. Обучението им не ги подготвяше за масирано нападение. Всичко бе съсредоточено върху промъкването и смъртоносния удар от ръка или оръжие. На младини Сюлейман беше загробил богат търговец, като просто бе сложил опиат във виното му, след което затисна устата и носа му, докато спеше. Върху тялото не бяха останали никакви белези и убийството все още се смяташе за почти идеален пример в занаята. Въздъхна при спомена за по-щастливите времена. Монголите не уважаваха традициите и като че ли изобщо не се бояха от възмездието, което можеше да ги сполети. Неговите хашишини щяха да бъдат изпратени срещу самия хан, може би докато Аламут търпи предстоящата обсада. Сюлейман не се съмняваше, че ханът ще се разгневи, ако изгуби собствения си брат, независимо как ще нагласят да изглежда смъртта му. Старецът пресметна наум необходимото за пътуването време, като се мъчеше да измисли най-добрия начин да се справи и с двамата. Все още се надяваше, че могат да бъдат подкупени или подлъгани, но ролята му като пастир на стадото означаваше, че трябва да вземе предвид всички възможности.

Потънал в мисли, не видя как Хасан излиза от сенките на малката колиба. Гледаше през поляната, заслонил очите си от залязващото слънце. Младият мъж внезапно се хвърли напред и замахна с плоския камък към главата му. Ударът попадна отстрани и Сюлейман извика от изненада и болка. Залитна и почти приклекна, когато зрението му се замъгли. Помисли си, че някакъв камък е паднал от скалите горе, и замаяно опипваше лицето си за кръв, когато Хасан удари отново и го събори.

Сюлейман усети вкуса на кръвта, стичаща се в гърлото от разбитата му уста. Погледна изумено нагоре, неспособен да разбере какво става. Когато позна стоящия над него Хасан, погледът му се насочи към омацания в червено камък в ръката на младежа.

— Защо, синко? Защо направи това? Нима не бях твой баща? — задавено попита той.

Видя, че Хасан е обхванат от чувства и диша тежко като оставено на слънце куче. Изглеждаше ужасен от постъпката си и докато светът се въртеше, Сюлейман вдигна ръка към него.

— Помогни ми да се изправя, Хасан — кротко рече той.

Младежът отново пристъпи напред и за момент старецът си помисли, че ще изпълни молбата му. В последния момент Хасан отново вдигна камъка, го стовари с все сила в челото на Сюлейман и счупи черепа му. Мракът го погълна и той не чу как слабоумният побягна с плач обратно в крепостта.

 

 

Хулегу трябваше да признае, че е впечатлен от Аламут. Крепостта беше построена от камък, който се различаваше от околните скали. Трудно му бе да си представи усилията, положени за пренасянето на всеки блок до клисурата, разширяването й с чукове и длета и полагането на камък върху камък. Крепостта сякаш беше израснала от земята.

Вдигна глава да я огледа, после проточи още повече врат. От най-добрата позиция оръдията му едва щяха да достигнат крепостта и смъртоносните им гюлета само щяха да одраскат немощно стените, без да причинят никаква щета. Не разполагаше с нищо друго, което би могло да достигне твърдината оттук, и погледът му различи единствената пътека, която се виеше нагоре. Щурмът срещу портите бе немислим. Съмняваше се, че повече от двама души могат да застанат пред тях, без да полетят към смъртта си в пропастта, дълбока хиляди стъпки.

Бяха им нужни много дни да стигнат до крепостта и Хулегу разбираше, че щеше да му бъде доста трудно да я открие без Рух ал Дин. Десетте хиляди воини биха могли да претърсят всяка сляпа клисура и долина в планините, но това би му отнело месеци. Тримата му водачи изглеждаха изумени не по-малко от монголите и Хулегу подозираше, че единствено ужасът ги е накарал да обещаят, че ще ги доведат дотук.

Между него и Рух ал Дин възникна леко недоразумение след първата им среща. Младият мъж беше настоял монголът да измине последната част от пътя само с почетната си гвардия. Хулегу отново се усмихна, когато си помисли за това. За да се пазари, човек трябва да има някакво предимство, а Рух не разполагаше с такова. Хулегу просто му описа по колко начини може да бъде измъчван човек, за да се изкопчи информация от него, и Рух бе замълчал. Вече не яздеше гордо и не бъбреше с хората около себе си. Той и спътниците му бяха разбрали, че са просто пленници, въпреки всички чудесни обещания, които бяха дали.

Аламут обаче за първи път смути самонадеяността на Хулегу. Южната войска приближаваше Багдад и той не искаше да започва обсада, която би могла да продължи две години, ако не и повече. Когато стигна началото на пътеката, видя слизащи надолу хора, вероятно със съобщение от бащата на Рух. Хулегу погледна раздразнено стръмните стъпала и импулсивно прати един от хората си да препусне нагоре. Имаше някаква смътна надежда, че дребните монголски понита ще успеят да се справят. Познаваха планините в родината и бяха пъргави животни.

Загледа с интерес как самотният конник достигна първия завой на стотици крачки над главите им. Чу как офицерите се обзалагат шепнешком, после един от тях изруга и Хулегу заслони очи, за да погледне нагоре.

Конят и ездачът рухнаха на земята миг по-късно и трясъкът отекна от околните възвишения. Нито човекът, нито животното оцеляха при падането и Хулегу изруга под нос, докато Илугей радостно събираше сребърните монети от останалите командири.

Слизащите мъже спряха, надникнаха през ръба и си заръкомахаха, след което продължиха надолу. Когато най-сетне стъпиха на равното, двамата бяха целите в пот и прах. Поклониха се набързо на монголските офицери и затърсиха с очи Рух ал Дин. Хулегу се спеши и тръгна към тях, докато му се кланяха.

— Господарю, баща ти е мъртъв — чу да казва единият от тях. Рух нададе вик на болка и мъка и Хулегу се изсмя.

— Май новият господар на Аламут ще ме отведе нагоре, Рух ал Дин. Хората ми ще водят. Стой плътно до мен. Не искам да паднеш и да се пребиеш в този момент на скръб.

Рух ал Дин го зяпна с притъпен от отчаяние поглед. Раменете му се отпуснаха, когато проумя думите на Хулегу, и той закрачи почти замаяно след първите воини, които щяха да изкатерят пътеката до крепостта високо горе.