Кон Игълдън
Завоевателят (18)

18.

Китките на пленниците бяха вързани за железни стълбове на централния площад на Та-ли, поставени тук преди много време за наказание на осъдените престъпници. Когато Мън Гуан пристигна, горещото слънце беше високо в небето и се бе събрала огромна тълпа, която изпълваше целия площад. Наложи се стражата да разчиства пътя пред префекта с дървени палки, за да може той да наблюдава наказанието, след което му донесоха удобен стол, на който да настани старите си кокали. Други издигнаха навес, за да му пази сянка. Той се настани и отпи от поднесеното му студено питие. На лицето му не се изписваха никакви емоции.

Когато най-сетне беше готов, Мън Гуан направи знак на мъжете с камшиците, застанали до стълбовете. Въжетата бяха от смазана кожа с дебелината на детски пръст и се стоварваха върху плътта с глух плясък, болезнен като удара от сопа. Надяваше се монголите да крещят и да се посрамят. Те си подмятаха нещо и той предположи, че се окуражават един друг. Забеляза също, че дзинските преводачи се обръщат към тълпата. Онзи дребният, Ли Ун, дърпаше въжетата си, докато говореше на множеството. Мън Гуан поклати глава. Предателят никога нямаше да разбере сунските селяни. За тях благородниците живееха в друга плоскост на битието, толкова високо над тяхната, че не можеха да я проумеят. Префектът гледаше как кротките му подчинени се взират в пленниците с безизразни лица. Един от тях дори се наведе да вземе камък и го хвърли с все сила, от което Ли Ун приклекна. Мън Гуан си позволи да се усмихне леко, скрит зад вдигнатата си чаша.

Първите удари започнаха в постоянен ритъм. Както и можеше да се очаква, дзинците виеха и се мъчеха да се отскубнат, извиваха гръб и дърпаха железните стълбове, сякаш можеха да ги издърпат от земята. Монголите търпяха като тъпоумни добичета и Мън Гуан се намръщи. Изпрати един от стражите със заповед да засилят ударите и се отпусна в стола си, когато плющящият ритъм се ускори. Те обаче продължаваха да си стоят и да си подвикват. За своя огромна изненада Мън Гуан видя как един се разсмя на някакъв коментар. Поклати леко глава, но беше търпелив човек. Имаше и други камшици, с прикрепени към кожата остри метални парчета. Те щяха да ги накарат да запеят.

 

 

Ли Ун беше на служба при Кублай едва от година. Постъпил бе при брата на хана, когато куманите минаха през земите на Дзин, за да преброят хилядите стопанства из огромната територия. Знаеше, че начинанието крие рискове, но заплащането беше добро и редовно, а езиците винаги му се бяха удавали. Не беше очаквал да бъде заловен и измъчван от стария глупак, управляващ Та-ли.

Болката беше просто непоносима. Отново и отново достигаше точката, в която вече не можеше да издържа, но ужасът продължаваше. Беше вързан за стълба и нямаше къде да избяга, нито как да ги накара да спрат. Плачеше и умоляваше при всеки удар, без да обръща внимание на монголите, които се извръщаха засрамено от него. Някои от тях му подвикваха да се надигне, но краката му бяха останали без сила и той увисна на стълба, придържан единствено от въжетата на китките. Копнееше да изгуби съзнание или да полудее, каквото и да е, стига да престане да чувства, но тялото му категорично отказваше и той си остана буден. Ако не друго, сетивата му се изостриха още и болката се засили, докато накрая не можеше да повярва, че е възможно да боли повече.

Чу префекта да дава някаква заповед и бичуването престана. Ли Ун отново се помъчи да се изправи и заповяда на коленете си да не се подгъват. Огледа се и изплю кръв — беше прехапал езика си. Площадът бе част от стар пазар недалеч от градските стени. Виждаше огромната порта, която скриваше от поглед войската на Кублай. Ли Ун изстена при мисълта, че спасителите са толкова близо, но са слепи. Не можеше да умре. Беше твърде млад и дори още не си бе взел жена.

Видя как потапят окървавените камшици в кофи с вода, след което ги предават на други хора, които ги смазаха и ги увиха в предпазни тъкани. С растящ ужас видя да носят други вързопи и да ги полагат на земята. Напрегна се и застана на пръсти, за да види какво има в тях, когато войниците започнаха да развиват тежкото платно. Тълпата замърмори в очакване и Ли Ун закрещя с дрезгав глас към нея.

— Стотици оръдия са подредени пред тези стени и са готови да ги направят на чакъл! Пред вас се е изправила огромна войска, а благородният принц обеща да пощади живота на всички в Та-ли! Предлага ви милост и достойнство, а вие пленявате хората му и ги налагате с камшици. Как ще реагира той сега, когато не се върнем? Какво ще направи? Нашата кръв беше пролята и ще последва вашата, на всеки мъж, на всяка жена и на всяко дете в града. Тогава си спомнете, че вие сте си го избрали. И че сте можели да отворите портите и да останете живи!

Видя как мъчителят му развива дълъг камшик и отчаянието го заля, когато металът в кожата проблесна. Беше виждал веднъж как бичуват до смърт човек — някакъв изнасилвач, заловен от властите в родния му град. Устата му пресъхна при спомена. Мехурът му щеше да се изпразни, тялото щеше да се превърне в гърчеща се пихтия под бича. В смъртта, която го очакваше, нямаше капка достойнство. Обхванат от ужас, Ли Ун гледаше как мъжът завърта камшика в кръг, за да изпробва кожените ленти. Някъде в далечината се чу ниско свистене. То се засили и половината тълпа излезе от унеса си, когато нещо тежко удари огромната порта и звукът отекна над главите им.

— Той идва! — изкрещя им Ли Ун. — Унищожителят е дошъл. Свалете господарите си и запазете живота си или улиците ви ще се превърнат в кървави реки преди залез.

Последва нов удар, последван от още два, когато стрелците на Кублай определиха разстоянието. Едно гюле прелетя над тях, пропускайки стената, и разби покрив от другата страна на площада. Тълпата трепна.

— Той идва! — отново извика Ли Ун, опиянен от облекчението. Чу някой да дава рязка заповед, но още стоеше обърнат към тресящите се порти, когато стражът стигна до него и преряза гърлото му с едно бързо движение. Монголите изкрещяха от ярост, когато кръвта му се плисна на сивата земя. Напрегнаха всички сили и заклатиха стълбовете напред-назад, мъчейки се да се освободят. Мън Гуан проговори отново и още войници извадиха мечовете си, когато градската порта падна с трясък.

Сред облака прах откъм стените тълпата видя черната редица монголски конници на фона на яркото слънце. Хората започнаха да се изнасят, изпълнени със страх, докато ездачите влизаха в безупречни редици в града.

Мън Гуан бавно се изправи, докато площадът се опразваше. Лицето му бе неестествено бледо. Олюля се, светът сякаш се разпадаше около него. Беше си казал, че войската около Та-ли не съществува, че противникът не може да му повлияе по никакъв начин. А ето че те бяха влезли, бяха го накарали да ги види. Той стоеше като истукан, така шокиран, че умът му напълно престана да работи. Смътно осъзна, че стражите зарязват окървавените стълбове, за да го защитят с високо вдигнати мечове. Поклати бавно глава, сякаш дори сега можеше да откаже на натрапниците да влязат в Та-ли.

С дълги копринени знамена, развяващи се от лявата и дясната му страна, врагът излезе напред в лъскава броня, която проблясваше на слънцето. Мън Гуан зяпна към Кублай, който спря недалеч от групата въоръжени мъже и ги изгледа презрително. Монголският водач знаеше, че воините около него можеха да напълнят въздуха със стрели при първия знак за опасност, но стражите на Мън Гуан не помръднаха. Бавното му приближаване ги изнервяше — сякаш беше неуязвим, толкова по-високо над тях, че просто не можеха да го заплашат. Под свирепия му поглед мнозина войници сведоха глави, сякаш самото слънце ги бе заслепило.

Кублай видя мършав старец в чиста роба, застанал неуверено пред него с празен поглед. Тълпата беше избягала и на площада се бе възцарила пълна тишина.

В затишието един от вързаните монголи успя да изскубне стълба си от камъните. Изрева тържествуващо, сграбчи го като сопа и тръгна към Мън Гуан с недвусмислени намерения. Кублай вдигна ръка и мъжът се закова на място, задъхан от силните емоции.

— Казах, че мога да пощадя Та-ли — каза Кублай на безупречен мандарински. — Защо не ме послуша?

Мън Гуан се взираше в далечината, умът му сякаш се бе превърнал в студена буца, която не можеше да отговори. Беше живял дълго и десетилетия наред бе служил като префект на града. Животът му беше добър. Чуваше гласа на врага като шепот на тръстика в тъмното, но не отговори. Не можеха да го накарат да признае присъствието им. Приготви се за смъртта, пое дълбоко дъх и издиша бавно, за да успокои разтуптяното си сърце.

Кублай се намръщи на липсата на реакция от страна на стареца. Видя страха в очите на сунските войници и яростта по лицата на своите хора, а префектът стоеше и гледаше към града, сякаш беше единственият човек на площада. Подухна ветрец и Кублай тръсна глава, за да развали магията. Беше видял тялото на Ли Ун да виси на китките си и взе решение.

— Аз съм от благороден род — каза Кублай. — Земите ми на север навремето са били част от територията на Сун под властта на императора. Скоро ще бъде същото. Обявявам този град за свой по право. Моята закрила, моята сянка пада върху всички ви от този момент. Предайте се и ще ви покажа милост, както баща към децата си.

Мън Гуан не каза нищо, макар че най-сетне вдигна очи, колкото да срещне погледа му. Поклати глава съвсем леко, сякаш потръпна.

— Добре тогава — каза Кублай. — Явно ще трябва да разочаровам един приятел. Вземете този и провесете тялото му от стената. Останалите ще живеят.

Наблюдаваше внимателно как монголът с железния кол си проправи път през стражите и избута Мън Гуан напред. Старецът тръгна без съпротива, а войниците му не сториха нищо. Не смееха да се спогледат, най-сетне бяха разбрали, че животът им зависи от една-единствена дума на този странен принц, който говореше на езика на властта.

— Думата ми е желязо — каза им Кублай, докато отвеждаха Мън Гуан. — След време ще започнете да разбирате това.

 

 

Хулегу беше леко задъхан, когато спря и предаде орлицата на дресьора й. Птицата изкрещя и размаха криле, но човекът я познаваше добре и бързо я успокои с ръка на шията.

Генерал Китбука носеше напръскан в бяло керкенез на дясната си ръка, но на колана си имаше само два гълъба и физиономията му бе кисела. Хулегу му се ухили, докато се спешаваше и предаваше малкото еленче с безжизнено люлееща се глава. Готвачът му бе местен персиец, който твърдеше, че навремето бил служил при самия халиф. Когато го заловиха на връщане към града от някакъв далечен пазар, Хулегу го прати при готвачите си. Харесваше му да яде ястията, на които би трябвало да се наслаждава халифът, макар да се грижеше първо да бъдат опитвани за отрова. Тъмнокожият мъж закима при вида на животното, след което изгледа с блеснали очи разфучалата се орлица. Сънародниците му обичаха въздушния лов. Ястребите и керкенезите бяха истинско съкровище, но едрите орли бяха почти непознати в района. Птицата с тъмнозлатист цвят, кацнала на китката на дресьора, струваше цяло състояние.

Хулегу погледна към Багдад, който се намираше само на две мили на север. Войските му бяха обкръжили древния укрепен град и дори бяха преградили Тигър с понтони, построени докато го нямаше. Във всички посоки се виждаха тъмните петна на туманите, които чакаха търпеливо. Халифът бе отказал да разруши стените в знак на добра воля. Хулегу още пазеше писмото му някъде. Думите бяха достатъчно ясни, но посланието си оставаше загадка. Халифът бе писал на последователите на Мохамед с увереността, че те ще се надигнат да защитят центъра на своята вяра. Хулегу се запита къде ли са били, докато войската му се е установявала около града. Едно поколение по-рано халифът можеше и да бъде прав, но Чингис бе изклал почти всичко живо в района неведнъж, а два пъти. Забавно беше да си представи как оцелелите изпълзяват от развалините само за да се озоват отново срещу Чингис на обратния му път към територията на Си Ся по време на последната му кампания. Багдад нямаше подкрепата, на която се бе радвал в предишните векове, но халифът като че ли не си даваше сметка за изолацията си.

Хулегу прие предложения му портокалов сок, изстуден през нощта в реката. Пресуши чашата си на един дъх и я метна на слугата, без да се обръща да види дали онзи е успял да я улови. Жителите на Багдад определено не споделяха вярата на господаря си в Бог. Всяка нощ дезертираха, като се спускаха с провесени от грапавите стени въжета, рискувайки да си потрошат костите. Хулегу нямаше представа колко души има вътре, но всяка сутрин откриваше поредните стотина, които хората му подкарваха. Това се беше превърнало почти в лов за тях. Хулегу ги остави да упражняват стрелбата си по групите бегълци. Мъжете и момчетата биваха избивани, а жените и момичетата ставаха плячка на онези, които се бяха изявили пред командирите си. Халифът не се беше предал. Докато не го стореше, животът на хората му беше обречен.

Хулегу чу цвърченето на прясно отрязаното еленско месо в тигана със сгорещена мас. Усещаше се дъх на чесън и устата му се напълни със слюнка. Този готвач беше истинско чудо. Жалките гълъбчета на Китбука нямаше да добавят много месо към обяда на генерала, помисли си той, но пък това беше разликата между орлите и ястребите. Неговата орлица можеше да повали дори вълк. С нея сме като две капки вода, самодоволно си помисли Хулегу. Хищниците не се нуждаят от милост. Можеше да завиди на откровената жестокост на птицата. Тя не се измъчваше от колебания и страхове, нищо не тревожеше ума й, посветен изцяло на убиването.

Отново погледна към Багдад и устните му се свиха в тънка линия. Оръдията му едва откъртваха по някое парче камък. Защитните стени на града се издигаха под ъгъл и гюлетата се плъзгаха по тях, без да нанесат особени поражения. Когато барутът свършеше, щеше да се наложи да използва катапулти и требушети. Рано или късно монголите щяха да разрушат стените, но не с всяващия ужас гръм и трясък, не със същото чувство за божествена мощ. Багдад беше известен с това, че на мили около него нямаше камъни, но хората му бяха предвидили това и ги бяха събирали в каруци на идване. Снарядите обаче щяха да привършат и щеше да се наложи Хулегу да изпрати туманите си да събират нови.

Намръщи се, уморен от мислите, които го тормозеха през всеки мъчително бавно изнизващ се ден. Можеше да атакува стените по всяко време, но противникът все още беше силен. Упоритите защитници можеха да убиват по четирима или петима монголи за един изгубен от техните. В края на краищата, именно това бе целта на замъците и укрепените градове. Можеха да изливат земно масло и да хвърлят камъни върху онези, които се опитват да се покатерят. Щеше да бъде кървава работа, а Хулегу не искаше да губи хиляди воини само заради един град, независимо какви богатства се криеха зад стените му, ако можеше да се вярва на слуховете. По-добре беше да разруши стените или да чака, докато гладът не принуди халифа да дойде на себе си.

— Ако ме накараш да чакам още дълго — промърмори Хулегу, загледан към града в далечината, — нещата ще станат само по-лоши за теб.

Генерал Китбука вдигна глава, щом чу думите му, и Хулегу осъзна, че мъжът още се надява да бъде поканен да сподели обеда му. Усмихна се, спомняйки си как орлицата се спускаше от небето. Месото беше твърде много за един човек, но той не отправи покана. Ястребите и орлите не летят заедно, напомни си Хулегу. Бяха от различни породи.

 

 

Халиф ал Мустасим бе разтревожен. Предците му бяха създали малка империя около Багдад, която съществуваше вече пет столетия, а градът беше нейната перла. Бе оцелял дори след опустошителния поход на Чингис, който беше помел района преди десетилетия. На Ал Мустасим му харесваше да вярва, че Аллах е направил монголския хан сляп за града и той е минал покрай него, без да спре. Може пък и да беше вярно. Халифът беше не само от владетелския род на Абасидите, но и главен водач на мюсюлманската вяра в света, градът му бе светлина за всички правоверни. Нима към Багдад вече не пътуваха армии, които да го освободят? Ал Мустасим опря длани една в друга и усети потта по тях, а пръстите му се хлъзгаха. Той беше едър, плътта му бе омекнала от прекараните в разкош години. Усети лепкавата пот по подмишниците си и щракна с пръсти, давайки знак на младите робини да го избършат с кърпи. Не загърби тревожните мисли, когато те вдигнаха ръцете му и избърсаха гладкото кафяво туловище, разкрило се под коприната. Почти не забеляза, когато едно от момичетата пъхна лепкав сладкиш в устата му, сякаш угояваше бик.

Докато лежеше, в стаята тичешком влезе ято смеещи се деца и той ги погледна с любов. Те носеха шум и живот, достатъчни да разкъсат отчаянието, което го налягаше с тежестта си.

— Камарата! — настойчиво извика синът му и го погледна умоляващо. Останалите деца чакаха с надежда да видят чудото и изражението на Ал Мустасим омекна.

— Добре, само за малко, после продължавате с уроците — разреши той.

Махна с ръка и децата се пръснаха пред него с възторжени викове. Устройството бе построено по схемите на великия мюсюлмански учен Ибн ал Хайтам. „Камара“ означаваше просто „тъмна стая“, но името се беше утвърдило. Само неколцина слуги го последваха по коридора към помещението. Децата тичаха развълнувано пред него, като разказваха на онези, които още не бяха виждали устройството.

Само по себе си то представляваше стая, голямо помещение от черна тъкан, в което бе тъмно като в нощ. Ал Мустасим се загледа с гордост в черния куб, сякаш беше негово изобретение.

— Кой ще бъде пръв? — попита той.

Децата заподскачаха и завикаха имената си и той избра една от дъщерите си, малко момиче на име Сури. Тя застана на съответното място, тръпнеща от вълнение. Когато завесата падна и се възцари пълен мрак, децата завикаха неспокойно. Слугите донесоха лампи и не след дълго малката Сури бе осветена ярко от фенерите. Беше се изпъчила неподвижно и Ал Мустасим се засмя, когато я видя.

— А сега вие идете ей там, зад преградата. Затворете очи и не ги отваряйте, докато не ви кажа.

Те се подчиниха и пипнешком минаха зад черната завеса.

— Готови ли сте всички? — попита той.

Светлината от фенерите щеше да мине през мъничка дупка в завесата. Ал Мустасим не разбираше напълно как лъчите могат да пренесат обърнатото изображение на Сури, но тя щеше да се появи в помещението с останалите деца като игра на светлини и сенки. Това беше истинско чудо и Ал Мустасим се усмихна, докато им казваше да си отворят очите.

Чу ги как ахват възхитено и надават възторжени възгласи.

Преди да каже на друг да заеме мястото на Сури, халифът чу гласа на везира Ариман, който говореше на слугите отвън. Намръщи се — моментът на чиста радост бе съсипан. Този човек нямаше да го остави на мира. Ал Мустасим въздъхна, когато Ариман се покашля пред камарата, за да привлече вниманието му.

— Съжалявам, че те безпокоя, халифе, но имам новини, които трябва да чуеш.

Ал Мустасим остави децата да си играят и те вече вдигаха врява в тъмната стаичка. Примигна, когато излезе на светло, след което изпрати двама слуги вътре да се погрижат момчетата да не счупят нещо.

— Е? Нещо да се е променило от вчера или завчера? Още ли сме обсадени от неверници?

— Обсадени сме, халифе. По зазоряване изпратиха още един залп през стените.

Държеше една стрела, все още със свитъка на нея. Беше развил друг свитък и му го подаде да го прочете. Ал Мустасим махна с ръка, сякаш самото докосване щеше да го оскверни.

— Поредното искане да се предадем, не се и съмнявам. Колко подобни видях вече? Заплашва и обещава, предлага мир, после унищожение. Това не променя нищо, Ариман.

— В това съобщение казва, че ще приеме данък, халифе. Не можем да продължим да го пренебрегваме. Този Хулегу вече е прочут с алчността си. Във всеки град, който разруши, се появяват хората му и питат: „Къде е златото? Къде са скъпоценностите?“. Изобщо не го интересува, че Багдад е свещен град. Вълнуват го единствено съкровищниците.

— Искаш да ме накараш да му дам богатството на рода си ли?

— Или да видиш града в пламъци? Да, халифе, предпочитам първото. Той няма да си отиде. Надушва кръв, а хората са уплашени. Навсякъде се носят слухове, че арабите вече преговарят с него и му разказват за тайните проходи към града.

— Няма тайни проходи — рязко отвърна Ал Мустасим. Гласът му прозвуча пискливо и сприхаво дори за самия него. — Щях да знам, ако имаше.

— И все пак по пазарите се говори точно за това. Хората очакват монголските воини да се промъкнат всеки момент в Багдад, докато ние се бавим. Онзи човек иска само злато, така казват. Защо халифът не се прости с богатството си, за да останем живи?

— Чакам, Ариман. Нямам ли съюзници? Приятели? Къде са те сега?

Везирът поклати глава.

— Те помнят Чингис, халифе. Няма да се притекат на помощ на Багдад.

— Не мога да се предам. Аз съм светлината на исляма! Само библиотеките… Животът ми не струва дори колкото един том в тях. Монголите ще унищожат всичко, ако стъпят в града ми.

Гневът му се засили от намръщената физиономия на Ариман и той се дръпна по-далеч от камарата, за да не чуят децата разговора им. Беше вбесен. От Ариман се очакваше да подкрепя халифа, да измисли как да победи врага. А ето че везирът предлагаше единствено да хвърлят златото на вълците.

Ариман гледаше отчаяно господаря си. Двамата се познаваха от дълго време и той разбираше страховете му. Бяха напълно основателни, но това не бе избор между оцеляване и гибел. А между това да се предадат и да запазят известно достойнство или да рискуват да си навлекат гнева на най-унищожителната раса, за която Ариман беше чувал. В историята им имаше твърде много подобни примери, за да бъдат забравяни.

— Шахът на Хорезъм се съпротивлява до последно — тихо рече Ариман. — Беше мъж сред мъжете, истински воин. А къде е сега? Градовете му са почернели камънаци, хората му са прекършени, роби или мъртъвци. Сам поиска от мен винаги да ти казвам истината. Ще я чуеш ли сега, когато ти казвам да отвориш портите и да спасиш колкото може повече хора? С всеки изминал ден, през който чака в жегата, гневът му расте.

— Някой ще дойде на помощ на града. Тогава ще им покажем — жално рече Ал Мустасим. И сам не си вярваше. Ариман изсумтя презрително.

Халифът стана от дивана и отиде при прозореца. Долови аромата на сапун от пазара. Хиляди блокчета се произвеждаха в работилниците в западния квартал. Това беше град на кули, на наука и чудеса, а ето че го заплашваха с остри железа и барут хора, които дори нямаше да разберат какво стои пред очите им и само щяха да го разбият на парчета. Отвъд стените се виждаха монголските войски, движещи се като черни насекоми. Почти не можеше да говори от мъка и сълзи напълниха очите му. Помисли си за децата, които си играеха в блажено неведение за ставащото около тях. Отчаянието го притисна още повече.

— Ще изчакам още месец. Ако никой не се притече на помощ на дома ми, ще изляза при враговете.

Гърлото му се беше стегнало и с мъка произнасяше думите.

— Ще изляза при тях и ще започна преговори за капитулация.