Кон Игълдън
Завоевателят (13)

13.

Сюлейман беше стар, но планините и пустините бяха калили плътта му, жилите и тесните мускули изпъкваха под кожата. Караше шейсетата си година, но волята му оставаше силна и твърда като диамант заради живота, който бе водил. Когато заговори, в гласа му се долавяше лек упрек:

— Не попитах това, Хасан, нали? Попитах дали знаеш кой е откраднал храната от кухнята, а не дали ти си го направил.

Видимо разтрепераният Хасан измънка нещо неразбираемо. Беше коленичил на каменния под пред големия стол на Сюлейман. Господарят му бе облечен в тежка роба, която го пазеше от студа преди зазоряване, докато Хасан беше само по мърлява ленена туника. Намираха се в сянката на планината и помещението виждаше слънчева светлина единствено следобед. Дотогава можеше да се използва като зимник, в който да държат месо, за да не се развали.

— Ела по-близо, Хасан — каза Сюлейман, като се подсмихваше. Изчака го да се затътри на колене до подножието на стола и рязко замахна с ръка, като го зашлеви с опакото на дланта си. Хасан се претърколи, сви крака и скри глава в ръцете си. От носа му потече кръв и той мълчаливо впери ужасен поглед в лъщящите капки. Сюлейман гледаше как младият мъж вдига пръст и размазва кръвта си на червена линия по камъка. Очите на Хасан се напълниха със сълзи и Сюлейман се изсмя на глас.

— Няколко откраднати сладкиша, Хасан. Заслужаваха ли си?

Хасан замръзна. Не беше сигурен дали въпросът не крие някакъв капан. Кимна бавно и Сюлейман цъкна с език.

— Иска ми се всички да бяха толкова лоши лъжци като теб, Хасан. Светът щеше да бъде далеч по-безинтересен, но пък много проблеми просто биха изчезнали. Има ли нещо в тая твоя глава, което да разбере, че не бива да крадеш от мен? Че винаги научавам и те наказвам? А ти продължаваш да го правиш. Дай ми пръчката, Хасан.

Младежът погледна окаяно господаря си. Поклати глава, но беше научил, че ако откаже, само ще си изпати още повече. Надигна се неумело под развеселения поглед на Сюлейман и пресече ледената стая, а насиненото му тяло протестираше. Малко бяха дните, в които не ядеше бой. Не разбираше защо господарят го наказва. Искаше му се да беше устоял на меденките, но ароматът им го бе докарал почти до лудост. През годините Сюлейман му беше избил твърде много зъби, за да яде, без да го боли, а меденките бяха меки, топяха се на езика и от вкуса им почти изпадаше в екстаз.

Сюлейман потупа младежа по ръката, когато той му даде пръчката. Беше бастун с тежест на края и скрит кинжал в дръжката, напълно подходящ във всяко отношение за онзи, който водеше клана на хашишините в Аламут. Видя, че Хасан плаче, и го прегърна през раменете с тънката си ръка, докато се изправяше.

— Тихо, момко. От пръчката ли се боиш? — с мек тон попита той.

Хасан кимна окаяно.

— Разбирам. Не искаш да бъдеш удрян. Но ако не го направя, ще откраднеш отново, нали?

Хасан погледна неразбиращо стареца с неговите жестоки черни очи и мършаво лице. Беше по-млад и по-едър от Сюлейман, раменете му бяха заякнали от безкрайния труд в градините. Сигурно щеше да бъде и по-висок, ако изправеше гръб. Но въпреки това трепна уплашено, когато старецът го целуна по бузата.

— По-добре да приемеш наказанието си като добро момче. Можеш ли да го направиш заради мен? Можеш ли да бъдеш храбър?

Хасан сведе глава и от очите му потекоха сълзи.

— Точно така. Кучета, момчета и жени, Хасан. Всички те трябва да ядат бой, иначе се разглезват.

Сюлейман внезапно замахна и стовари бастуна върху главата му. Младежът извика и падна назад, а старецът го приближи, сипейки удари отгоре му. В отчаянието си Хасан прикри лице и Сюлейман незабавно го удари в гърдите с кокалестия си юмрук, точно над стомаха, под гръдния кош. Хасан се преви с тих стон на пода, като се мъчеше да си поеме въздух.

Сюлейман го гледаше с обич, изненадан, че леко се е задъхал. Старостта беше същинско проклятие. Сигурно щеше да продължи да наказва слабоумния, ако синът му не бе избрал точно този момент да изкачи шумно стълбите до стаята. Рух ал Дин влезе, като едва удостои с поглед Хасан.

— Изпратиха отговор, татко.

Сюлейман се вкисна от тези думи и се изпъна замислен, като бършеше с палец петънце кръв от бастуна.

— И какво казват, синко? Или ще ме оставиш да чакам?

Рух се изчерви.

— Върнаха нашия човек жив и здрав, но съобщението им е да изоставим крепостта.

Сюлейман направи знак на Хасан да стане, за да му даде бастуна да го прибере. Беше странно, но понякога предпочиташе компанията на слабоумния пред тази на сина си, сякаш беше любимата му хрътка. Може би защото Хасан никога не можеше да го разочарова, тъй като Сюлейман очакваше толкова малко от него.

— И нищо друго? — попита той. — Никакви преговори, никакви контрапредложения? Нима онзи хански брат, онзи Хулегу, не ми дава нищо за страданията, които понасям?

— Нищо, татко. Съжалявам.

Сюлейман не изруга, нито реагира по някакъв друг начин. Разглеждаше подобни прояви като абсолютно безсмислени, даже по-лошо — като предимство за врага. Дори когато се сгорещяваше от побоите над Хасан, успяваше да говори спокойно и мило. Докато мислеше, чу далечния звън на порцеланови чаши от виещата се стълба на кулата. Усмихна се, предвкусвайки удоволствието.

— Почти е време за сутрешния ми чай, Рух. Ще останеш ли с мен?

— Разбира се, татко — отвърна Рух. Не беше чул пристигането на жената и погледът му се стрелна изненадано към нея, докато тя влизаше с тежкия поднос. Понякога дарбите на баща му сякаш се доближаваха до свръхестественото. Несъмнено знаеше за всичко ставащо в крепостта, от най-незначителния слух до уменията и обучението на всеки от хората му.

Хасан се обърна бързо, когато чу стъпките й. Камеела означаваше „най-съвършена“ на арабски и тя бе прекрасна, както предполагаше името й, с черна коса и гладка мургава кожа. Бедрата й се поклащаха, докато вървеше, и Хасан не можеше да свали очи от тях.

Сюлейман тихо се засмя при вида на омагьосания младеж. Преди две години му бе хрумнало да му я даде за съпруга. Голямо удоволствие му достави объркването и ужасът, когато слабоумният разбра за подаръка. Хасан не беше докосвал жена дотогава и представляваше невероятно забавна гледка. Ако Сюлейман владееше нещо до съвършенство, то бе да открива слабите места у хората. Хасан можеше да бъде накаран да направи каквото и да било от страх, че Камеела ще пострада. Понякога Сюлейман използваше болката му с почти художествено майсторство, а слабоумният играеше ролята на платното. Записваше много от онова, което ставаше помежду им, за назидание и обучение на бъдещите майстори на Ордена. Подобни подробни описания бяха рядкост и той бе доволен, че допринася за световното познание.

Камеела му поднесе чая, без нито веднъж да погледне към съпруга си. Сюлейман следеше с наслада начина, по който тя се контролираше. Едно куче може да бъде научено само на прости номера, но хората бяха забележително изкусни и сложни. Знаеше, че тя не смее да обърне внимание на Хасан в негово присъствие. Неведнъж Сюлейман го беше пребивал до кръв в краката й само заради една дума или усмивка. Знаеше, че глупакът ще се влюби в прекрасната млада жена, но чудото бе, че тя също изглеждаше привързана към него. Сюлейман обгърна чашата с кокалестите си ръце и погледна към устието, докато вдишваше деликатния аромат. Де да можеше да принуди монголските военачалници да танцуват със същата лекота, с която караше слугите си.

Докато Камеела се покланяше, той се пресегна и прокара бавно пръст по челюстта й.

— Много си красива — каза.

— Оказваш ми голяма чест, господарю — отвърна тя, без да вдига глава.

— Да — каза той. Оголи жълтите си зъби в усмивка и пресуши чая си. — Вземи Хасан със себе си, цвете мое. Трябва да говоря със сина си.

Камеела се поклони на заповедта и Сюлейман се загледа как Хасан се тътри след нея с треперещи ръце. Изкушаваше се да ги извика отново и се канеше да го направи, но Рух ал Дин заговори, преди да успее. В очите на сина му се четеше раздразнение.

— Шират може да бъде разрушен като доказателство за решимостта ни. Крепостта е несигурна, пълна е с гущери и напукани камъни. Ако я разрушим показно, това може да ни спечели най-малко още година. Може би дотогава монголските войски ще продължат нататък.

Сюлейман изгледа сина си и за пореден път му се прииска да беше създал по-интелигентен потомък. Години наред се бе надявал на наследник, който да прилича на него, но тези надежди и мечти отдавна се бяха превърнали в прах.

— Не умилостивяваш тигъра, като го храниш със собствената си плът — озъби се той. Хасан и Камеела бяха успели да се измъкнат и Сюлейман беше гневен, че Рух е прекъснал удоволствието му. — Ако е писано подобна мерзост да бъде моето завещание, той трябва да го изкопчи от нас. Трябва да разберем какво иска онзи военачалник и да се молим да не е като дядо си Чингис. Мисля, че не е. Такива хора са рядкост.

— Не разбирам — рече Рух.

— Не разбираш, защото си слаб човек и лаком, поради което имаш шкембе и трябва да идеш при докторите ми да изгорят брадавиците от мъжеството ти.

Млъкна за момент и зачака дали синът му ще се осмели да отвърне на обидите. Рух ал Дин остана мълчалив и Сюлейман изсумтя подигравателно, след което продължи:

— Когато Чингис дойде в дома на баща ми, той желаеше единствено унищожение. Хана изобщо не го бе грижа за богатства и разчиташе на себе си за власт и титли. Бъди благодарен, че светът не е видял твърде много подобни мъже, синко! За останалите винаги ще се намери нещо. Предложил си на този Хулегу мир и той е отказал. Сега му предложи злато и виж какво ще каже.

— Колко да му отнеса? — попита Рух.

Баща му въздъхна.

— Нито една жълтица. Ако се върнеш при него с товари скъпоценности, ще се запита колко ли сме задържали за себе си. Това само ще го настърви още повече да види крепостта ни превзета. Дори Чингис вземаше данък от градовете, защото онези около него се радват на блясъка на скъпите метали и рубините. Предложи… точно половината от всичко в съкровищницата, така че да можем да удвоим предложението, ако откаже.

— Нима си готов да му дадеш всичко? — изуми се Рух.

Баща му го зашлеви жестоко през лицето и той падна, шокиран и с пламнала буза. Когато продължи да говори, гласът на Сюлейман беше абсолютно спокоен:

— Каква утеха ще бъде да имаш злато в кесията си, ако Аламут и Шират ги няма? Никой по целия свят не смее да ни заплашва освен тези. Монголите не бива да идват тук, синко. Никоя крепост не може да устои вечно, дори Аламут. Ще му предложа и дрехите на гърба си, ако има и най-малка възможност това да го накара да ни остави на мира. Вероятно може да бъде купен със злато. Ще разберем.

— А после? Ако откаже, тогава какво? — попита Рух. Бузата му още гореше от удара.

— Откаже ли златото, ще превърнем в развалини Шират, който някога беше една от перлите ни. Знаеш ли, че съм роден там, синко? Но въпреки това ще го жертвам, ако това ще спаси останалото.

Поклати глава с уморен цинизъм.

— Ако монголският принц настоява за повече, няма да имам друг избор, освен да пратя най-добрите ни хора да отровят храната и виното му, да поразят офицерите му и да го убият в съня му. Опитах се да избегна подобно проклятие, синко. Не искам да вбесявам този разрушител на градове, този касапин на жени и деца.

Сюлейман стисна юмруци за миг. Баща му беше изпратил хора срещу великия хан и те се бяха провалили. Резултатът бе вихър от унищожение, който остави градове в руини и пося смърт из целия район. Там, откъдето бе минал Чингис, и до днес оставаше пустиня.

— Ако не ни даде друга възможност, ще отнема живота му. Човекът, който заплашва съществуването ни, не е по-велик от пастирите, грижещи се за стадата ми. Всички са смъртни.

 

 

Хулегу гледаше труповете, които се поклащаха леко на вятъра. Монгке би се гордял с него, сигурен беше. Не беше показал милост, докато се движеше на юг и запад от Самарканд. Мълвата, че има нов хан и че трябва да се боят от него, вече се бе разнесла. Хулегу разбираше задачата си и с удоволствие правеше всичко, за да спечели одобрението на по-големия си брат. Само девет младежи бяха останали от градчето, след като воините му изклаха всичко живо. Реката течеше червена и влачеше труповете по течението си. Хулегу се наслади на гледката, представяше си как водата ще тече червена още стотици мили и ще всее страх у онези, които я видят. Пред него вече нямаше да има затворени порти.

Беше изгорил три града и дузина градчета по пътя си на запад, като убиваше малцина, но оставяше жителите им разорени и гладни, отнемаше им и последното парче хляб и кана олио или сол. Не знаеше името на укрепеното селище, чиито жители се опитаха да се съпротивляват, залостиха портата с желязно резе и се изпокриха по мазетата, докато войниците им държаха стените.

Градчето падна само за един ден. Макар да нямаше толкова оръдия, колкото Монгке бе дал на Кублай, Хулегу все пак разполагаше с достатъчно. Неговите осемдесет бяха подредени в редица и полираните им каменни гюлета разбиха портата на втория залп, но Хулегу не спря, за да нападне. Вместо това заповяда стрелбата да продължи, превръщайки камъните в чакъл, а защитниците летяха във въздуха сред кървави пръски. Туманите гледаха безстрастно и чакаха заповедите му.

Само мисълта, че не бива да пропилява оскъдните запаси барут, го накара да спре канонадата. Наслаждаваше се на гръмовната буря, която можеше да вдигне само с едно махване на ръка. Беше опияняващо да каже „Падни!“ и градската стена да рухне пред очите му. Вечерта изпрати хората си, които се надбягваха кой ще стигне пръв до града, за да граби.

Младите жени бяха изнасилени и навързани на ридаещи групи, готови за залозите и пазарлъците, които щяха да последват. Децата и старците бяха убивани на място. Смачканите мъже не бяха нужни никому. Златните и сребърните предмети бяха изнесени от всяка къща и натрупани на централния площад, за да бъдат претеглени и оценени. Хулегу имаше ковачници. Предпочиташе да разтопява скъпите метали, за да премахне допълнителните сплави, които изплаваха над по-тежкото злато. Работата се ръководеше от персийски майстори, които предаваха на огъня древните предмети. Беше им позволено да задържат една хилядна от всичко събрано и да го делят помежду си. Вече бяха станали богати и Хулегу бе принуден да изсече стотици дървета и да чака изработването на нови каруци, на които да товарят награбеното.

Много от защитниците бяха паднали със стените, кашляха и се давеха, покрити с прах. Някои се опитаха да се предадат, но към тях Хулегу изпитваше единствено презрение. Загледа се с удоволствие в люлеещите се тела. Не ги беше обесил за врата, за да умрат бързо. Неколцина бяха провесени за краката, но повечето бяха окачени с въжета под мишниците и им бяха разрязали коремите, за да умрат от загуба на кръв. Оставаха живи дълго време и виковете им се носеха по хълмовете.

Когато градчето бе предадено на огъня, Хулегу направи знак на Илугей да среже въжетата на пленниците. Всички те бяха мъже, които се бяха сражавали храбро и бяха заловени. За селище с население десет хиляди души бяха нищожно малко на брой, но Хулегу изпитваше известно уважение към тях. Гледаше ги сурово и мълчаливо как се изправят и разтриват китките си. Двама от деветимата хлипаха, а останалите се взираха в него с мълчалив ужас и безсилна ярост. Гледката му подейства като глътка хубаво вино и го накара да се чувства силен.

Не говореше местния език, така че думите му трябваше да се превеждат от един от алхимиците, мюсюлманин с тюрбан на главата на име Абу Карим.

— Ще ви дам коне — каза Хулегу. — Ще тръгнете пред воините ми, пред каруците и оръдията. Препуснете на запад и на юг и кажете на всички, че идвам. Кажете на всеки срещнат, че трябва да отвори вратите си за мен, че трябва да ми даде жените, дъщерите и богатствата си, които ще бъдат мои. Така може да запази живота си. Кажете им, че ако някой град, село или дори една къща залости вратите си за мен, ще унищожа всички, докато самата земя не запищи от болка.

Обърна им гръб, без да чака преводачът да приключи. Багдад се намираше на югозапад и тамошният халиф му беше отправил шумни заплахи и лъжи. На север пък го привличаха твърдините на хашишините. Хулегу изсумтя раздразнено, разпънат между две изкушения.