Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Завоевател (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Conqueror, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2015)
Корекция
plqsak (2015)
Форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Кон Игълдън. Завоевателят

ИК „Бард“, София, 2011

Английска. Първо издание

Редактор: Евгения Мирева

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД, Петя Чолакова

ISBN: 978-954-655-273-0

История

  1. — Добавяне

36.

Самарканд беше прекрасен град, с белите планини в далечината и с толкова дебелите си стени с цвят на пясък, че трима конници можеха да яздят един до друг по тях. Сини кули се издигаха високо над тях, но огромните порти бяха затворени. Туманите на Кублай бяха подгонили селяните пред себе си като стадо гъски и тълпата се увеличаваше, докато преодоляваха последните няколко мили. Без да могат да влязат в града, те седяха и плачеха пред него, протягайки ръце към онези вътре. Воините на Кублай не им обръщаха внимание.

От стените ги гледаха изумени монголи и перси в пълно бойно снаряжение. Самарканд не беше обсаждан от времето на Чингис. Имаше обаче мнозина, които още си спомняха ужасите на онова време. Стотици, хиляди жители се изкачваха по стълбите от вътрешната страна на стените, за да зяпат туманите.

Кублай гледаше към тях, яхнал удобно мършавия си кон, който душеше земята с надеждата да намери нещо за ядене. Лицето и пръстите още го боляха от студа, който бе търпял по планинските проходи. Слънцето грееше силно и той знаеше, че има проблем с кожата по бузите си — тя вече бе потъмняла и започваше да се пука и бели.

Джъндзин приближи коня си до него, но не каза нищо, а се загледа към страховитите стени. Кублай се усмихна, когато видя изражението му.

— Дядо ми навремето е превзел този град, Джъндзин — рече той.

— Но как? — попита изуменото момче. Почти не помнеше Каракорум, а Самарканд беше специално построен така, че да впечатлява точно войски като тази, която водеше Кублай.

— С катапулти и обсада — отвърна Кублай. — По онова време не е имало оръдия.

— Ние и сега нямаме оръдия, татко — отбеляза Джъндзин.

— Така е, но ако се наложи, ще заповядам на воините да построят тежки машини, с които да пробием стените. Няма да стане веднага, но градът ще падне. Но не това е причината да дойда тук, Джъндзин. Нямам интерес да избивам собствените си хора, освен ако те не ме принудят. Има и по-бързи начини, стига да познават историята си.

Направи знак на Уриан-Хадай и той даде заповед на двама воини. Те скочиха от седлата си и започнаха да разтоварват вързопи от резервните коне. Джъндзин гледаше как нарамват топове плат и рейки, пъшкайки под тежестта им.

— Какво е това? — попита той.

— Ще видиш — със странна усмивка отвърна Кублай. В този момент ученият в него беше много далеч, макар че се наслаждаваше на историята на семейството и на този град. Историята е нещо повече от разкази, напомни си той, докато двамата мъже вървяха напред с товара си. Историята дава уроци.

Двамата воини заработиха бързо под зоркия поглед на хана, покриха с платно дървеното скеле, забиха клинове в каменистата земя и опънаха въжета. Намираха се в обхвата на стрелите на защитниците и скованите им движения показваха как се опитват да сподавят страха си, че някой ще ги прониже, докато се трудят.

Когато приключиха, туманите изреваха предизвикателно, макар това да не беше замислено; ревът им отекна в стените. Пред Самарканд се издигаше бяла шатра.

— Не разбирам! — изкрещя Джъндзин, за да бъде чут през шума.

— Старците в града разбират — отвърна Кублай. — Бялата шатра е настояване да се предадат, знак, че туманите на хана са обявили война. Ако по залез-слънце портите останат затворени, ще бъде издигната червена шатра. Тя също ще остане един ден пред стените. Ако не обърнат внимание и на нея, ще издигна черна шатра.

— Какво означават червената и черната шатра? — попита Джъндзин.

— Смърт, синко, макар че няма да се стигне дотам.

Още докато отговаряше, огромните порти започнаха да се отварят. Тълпата ужасени бегълци пред града нададоха обнадежден вик. Хората вътре се втурнаха към изхода, подобно на вода от пробит бент, като се блъскаха отчаяно и се изпречваха на пътя на конниците, които се опитваха да излязат. Кублай се ухили на сина си.

— Още помнят Чингис, поне в Самарканд. Виж, синко. Идват.

Алгу се потеше обилно, макар да се бе изкъпал с хладка вода сутринта. Старейшините го бяха извикали от покоите му в двореца и го чакаха с побелели от страх лица. Още не можеше да повярва на очите си при вида на огромната войска пред Самарканд. За първи път в живота си разбра как са се чувствали враговете на държавата, когато са се събуждали и са виждали очакващите ги тумани. Искаше му се баща му Байдур да бе все още жив. Той щеше да знае какво да прави пред лицето на такава заплаха.

Беше се втурнал към стената и се бе облегнал на една каменна колона, вперил поглед в далечината. Нима беше обидил по някакъв начин Арик-Боке? Преглътна с мъка, гърлото му беше пресъхнало. Ако ханът беше решил чрез него да даде урок на останалите, любимите му градове щяха да бъдат опожарени, а хората му — изклани. Алгу нямаше илюзии относно унищожителната сила на монголската войска пред Самарканд. Тези тумани щяха да се изсипят върху ханството на Чагатай като чума, от която няма спасение. Видя собствената си смърт в разветите знамена.

Старейшините също се бяха изкачили по каменните стъпала и сега гледаха към него в очакване на заповеди. Алгу призова цялата си воля и си заповяда да мисли. Той беше начело и животът на всички бе в ръцете му. Не винеше дъщеря си. Айгиарн беше млада и твърдоглава, но колкото и обиден да се смяташе Арик-Боке, това не му даваше повод да прати такава войска. Трябваше да я отпрати от града, за да не я сполети злобата на хана. Потръпна при тази мисъл.

— Господарю, не виждам ханските знамена — неочаквано се обади един от хората му.

Алгу тъкмо се канеше да слезе от стената, но спря.

— Какво искаш да кажеш? — попита той и се върна да погледне отново. Денят беше ясен и от високите стени се виждаше надалеч. — Не разбирам — добави, когато се увери със собствените си очи.

Знамената на Арик-Боке наистина ги нямаше, но не познаваше и тези, които се развяваха. Върху тях като че ли имаше някакво животно, избродирано с жълта коприна. Беше твърде далеч, за да е сигурен, но знаеше, че никога досега не е виждал подобен символ.

— Може би е по-добре да изляза и да ги питам какво искат — каза той на хората си със скована усмивка.

От думите му на лицата им не се изписа облекчение. Те имаха семейства в Самарканд или в околните градове. Ханството на Чагатай не беше нападано от десетилетия, но всички знаеха историите за кланетата и унищожението по времето на Чингис. Беше невъзможно да живееш тук и да не си чувал за тях.

Неколцина воини се отделиха от туманите пред града му. Мъкнеха някакви топове плат. Алгу ги гледаше смутено как приближават стените. Един от войниците му наблизо опъна лъка си, но той рязко му заповяда да спре.

Хиляди гледаха с любопитство как бялата шатра постепенно приема форма, как мъжете долу забиват колчета и опъват задържащите я въжета. Не беше здрава като гер и стените й трептяха на лекия ветрец. Когато я разпозна, Алгу направи крачка назад, клатейки глава.

— Не може да бъде — прошепна той.

Онези, които помнеха, се взираха потресени, докато приятелите им ги засипваха с въпроси какво означава всичко това.

— Портите! — неочаквано извика Алгу. — Ще изляза при тях.

Обърна се към хората си, пребледнял от безпокойство.

— Това трябва да е някаква грешка. Не разбирам, но ханът предлага да не унищожава Самарканд.

Едва не падна, докато тичаше надолу по стъпалата с омекнали крака. Конят му беше на главната улица, заедно с личната му стража. Воините нямаха представа какво е видял и той не ги осветли. Бялата шатра беше искане за безусловно предаване и трябваше да отговори, преди да бъде издигната червена. За момент Алгу си каза, че разполага с цял ден, но от страх почти не бе в състояние да мисли. Червената шатра означаваше смърт за всеки мъж в града, способен да носи оръжие. Черната пък обещаваше смърт за всяко живо същество, включително жените и децата. Град Херат не беше послушал Чингис, когато бе заплашен по такъв начин. След него там още живееха само гущери и скорпиони.

— Отворете портите! — изрева Алгу.

Трябваше да отговори незабавно на искането. Воините му махнаха огромното резе от дъб и желязо и забутаха тежките крила. Докато ивицата светлина се разширяваше, господарят им се обърна към един от най-доверените си хора.

— Иди при синовете и дъщеря ми. Отведи ги на сигурно място в… — поколеба се. Ако ханът бе решил да унищожи рода му, нямаше сигурно място на този свят. Арик-Боке щеше да ги преследва до последно и никой нямаше да се осмели да им даде подслон от страх да не си навлече гнева на хана.

— Господарю, село Харетм е на сто мили на северозапад — каза дружинникът. — Живял съм там, намира се на територията на ханството на Хулегу. Никой освен теб няма да знае, че са там. Ще ги защитавам с живота си.

— Добре — отвърна Алгу и въздъхна с облекчение. — А сега тръгвай, излезте през другата порта. Ще ви известя кога да се приберете, ако мога.

Когато портите се отвориха още, Алгу видя напираща тълпа мъже и жени, протегнали ужасено ръце. Войниците му започнаха да ги изблъскват, за да може господарят да мине. Алгу не можеше да ги погледне, докато се тълпяха около хората му. В града не беше по-безопасно, отколкото извън него.

Загледа се към тъмните редици на чакащите тумани. Страхът се бе настанил като топка в стомаха му, когато подкара коня си в тръс. Докато минаваше под сянката на свода, видя знаменосците си да развиват знамената.

— Вдигнете бели! — рязко заповяда той. Още малко и щеше да изпадне в паника. — Излизаме под знака на примирието.

Хората му се взираха в него и виждаха страха му. Нямаха бели знамена, но един от бегълците носеше бяла роба. За миг нещастникът беше съборен на земята и съблечен, дрехата му бе вдигната на върха на копие и Алгу излезе от града.

 

 

— Искаш ли да дойдеш с мен? — попита Кублай сина си.

Джъндзин се ухили, показвайки белите си зъби. Вместо да отговори, смушка с пети коня си и препусна напред. Кублай кимна на Уриан-Хадай и орлокът свирна на най-близкия ягун. Стоте воини се отделиха от редиците и се построиха от двете страни на господарите. Знаменосците на Кублай ги настигнаха, вдигнали жълтите знамена с дзински дракони по тях, които блестяха на светлината на слънцето.

— Мълчи и слушай — промърмори Кублай на Джъндзин, когато наближиха отряда от града.

— Ще ги убием ли? — попита Джъндзин. Идеята като че ли не го безпокоеше особено и Кублай се усмихна. Беше видял бялото знаме, развяващо се над тях.

— Не, освен ако не се наложи. Искам това ханство на моя страна.

Спряха заедно, демонстрирайки дисциплина пред гледащите от стените. Хората на Алгу не спряха така прецизно, точно както можеше да се очаква от градски войници.

Алгу излезе напред с първенците си и Кублай направи същото, следван от Уриан-Хадай. Двете малки групи се изправиха една срещу друга под яркото слънце, хвърляйки дълги сенки върху песъчливата земя. Като никога, Кублай реши да държи на достойнството си и не каза нищо, принуждавайки другите да заговорят първи.

Мълчанието продължи само няколко мига, след което Алгу прочисти гърло.

— Кой си ти, че вдигаш бяла шатра пред града ми? — попита той.

— Аз съм Кублай Борджигин, внук на Чингис, великия хан на великата държава. Кажи ми името си, признай ме за свой господар и помежду ни няма да има вражда.

Алгу зяпна и се отпусна в седлото. Беше се срещал с Кублай като момче, но годините го бяха променили до неузнаваемост. Мъжът срещу него носеше дзинска копринена роба върху туниката си, с избродирани по нея дракони. На кръста му обаче имаше меч и той изглеждаше силен и опасен. Алгу се вгледа на яркото слънце и видя жълтите очи, така характерни за потомците на Чингис. Преглътна.

— Аз съм Алгу Борджигин — запелтечи той, — хан на територията на Чагатай. Ако ти си… — поколеба се, канеше се да каже думи, които предполагат, че се съмнява в твърдението на Кублай. Не можеше да си позволи да оскърби човек начело на дванайсет тумана. — Аз съм твой братовчед, син на Байдур, син на Чагатай, син на Чингис.

— Срещали сме се като момчета, нали? Когато Гуюк беше избран за хан в Каракорум?

Алгу кимна, като се мъчеше да напасне спомена за хилавото момче с мъжа пред себе си.

— Помня те. Значи се връщаш от земите на Сун?

— Рядко съм срещал толкова прозорливи хора. А сега предай града си, Алгу. Няма да те приканвам отново.

Алгу отвори уста, но от нея не излезе и звук. Поклати глава, неспособен да възприеме чутото.

— Арик-Боке е ханът — изтърси най-сетне той. За негов ужас физиономията на Кублай стана ледена и жълтите очи сякаш проблеснаха гневно.

— Не, Алгу. Не е хан. Аз се обявявам за хан на всички народи в ханството. Брат ми ще подгъне коляно пред мен или ще падне. Но това няма да стане днес. Дай ми отговора си или ще превзема този град и ще сложа друг на твоето място.

Кублай се обърна към Уриан-Хадай и подхвърли шеговито:

— Как ти се струва да управляваш Самарканд, орлок?

— Ако такава е волята ти, господарю хан — отвърна Уриан-Хадай. — Но лично аз бих предпочел да препусна с теб срещу узурпатора.

— Добре тогава. Ще намеря друг.

Кублай се обърна отново към Алгу, който още го зяпаше с увиснала челюст.

— Та какъв е отговорът ти?

— Аз… аз се заклех пред Арик-Боке. Пред твоя брат, господарю. Не мога да си взема думите назад.

— Освобождавам те от клетвата ти — незабавно отвърна Кублай. — А сега…

— Не е толкова просто! — рязко каза Алгу. Гневът най-сетне го изтръгна от шока.

— Нима? Кой друг има властта да те освободи от клетвата ти, ако не твоят хан?

— Господарю, това е… Трябва ми време да помисля. Ще влезеш ли в града с мир, за да пренощуваш? Давам гостоприемството си на теб и на хората ти.

За момент Кублай изпита съчувствие към човека, когото бе поставил в безизходна ситуация. Дванайсет тумана чакаха пред града му с обещанието за сигурен погром. Не можеше да престъпи клетвата си към Арик-Боке, а Кублай не му даваше избор. Решимостта му укрепна.

— Не, Алгу. Ще вземеш решението си тук и сега. Избрал си да се закълнеш пред узурпатора, но няма да те държа отговорен за неговите престъпления. Аз съм ханът по право. Аз съм гурхан. Думата ми е желязо и думата ми е закон. Казвам ти отново, че си освободен от клетвата, от обета си. Свършено е. В този момент никой не ти е господар. Разбираш ли какво ти казвам?

Алгу беше пребледнял като платно. Той кимна.

— Тогава трябва да вземеш решение като свободен човек. Мястото ми не е тук. Имам други грижи освен това ханство, но не мога да си позволя враг зад гърба си, докато издирвам глупавия си брат. Не мога да оставя продоволствена линия до Каракорум, щом смятам да го превзема с обсада. Разбираш ли това?

Алгу отново кимна, изгубил дар слово. Гласът на Кублай омекна и стана едва ли не приятелски.

— Тогава избирай, Алгу. Толкова рядко в живота ни се случва истински да избираме. Ако вземеш неправилното решение тук тази сутрин, ще ме принудиш да унищожа Самарканд, но не искам да те заплашвам. Държавата е допуснала грешка, Алгу. И аз просто съм се заел да я поправя.

Алгу си помисли за децата си, които вече бяха на път към тайното скривалище в селото. Не хранеше илюзии относно онова, което описваше Кублай. Арик-Боке имаше огромна войска и никога не би отстъпил пред брат си, особено след като стана хан. Никоя монголска войска не се бе сражавала срещу собствените си сънародници, но това щеше да стане и да повлече след себе си разруха в невъобразими мащаби.

Бавно, внимателно, под зоркия поглед на орлока на Кублай, Алгу се спеши и застана до коня си, като гледаше нагоре към мъжа, който се бе обявил за владетел на света. Ханството на Чагатай беше само малка част от него, каза си той. Но ако се закълнеше наново, Арик-Боке можеше да изпрати собствените си тумани за наказание. За клетвопрестъпника нямаше да има никаква милост. Алгу затвори за миг очи, хванат между чука и наковалнята.

Накрая заговори.

— Господарю — рече той, — градовете ми се намират в обсега на Каракорум. Ако положа клетва, това ще означава обявяване на война на великото ханство.

Примигна, когато си даде сметка какви думи е използвал, но Кублай само се разсмя.

— Не мога да ти обещая сигурност, Алгу. Нищо на този свят не е сигурно. Мога да ти кажа, че това лято ще заема изцяло вниманието на брат си. След това ханството ще бъде възстановено и ще погледна благосклонно на градовете ти.

— Ако изгубиш, господарю…

— Ако изгубя? Не се страхувам от онзи никаквец брат ми, който си въобразява, че може да се изправи на пътя ми. Слънцето напича силно, Алгу, а аз бях търпелив с теб. Разбирам страховете ти, но ако бях на твое място, щях да знам какво да направя.

Алгу се дръпна от коня си и коленичи в прахта.

— Предлагам ти гери, коне, сол и кръв, господарю хан — почти шепнешком произнесе той. — Имаш клетвата ми.

Напрежението в стойката на Кублай изчезна.

— Това беше правилното решение, Алгу. А сега ме посрещни с добре дошъл в града си, за да си починем и да промием гърлата си от прахта.

— Разбира се, господарю хан — отвърна Алгу, като се чудеше дали току-що не е пропилял честта си, наред с живота. Мислеше дали да не върне децата си в града, но един сезон на село нямаше да им се отрази зле; пък и в случай на гражданска война между ханствата там беше толкова безопасно, колкото и където и да било другаде.

 

 

Баяр гледаше кисело как Бату крачи напред-назад в дървената къща. Той не беше приел добре новината и генералът още търсеше подходящите думи, с които да го убеди. Знаеше в общи линии плана на Кублай, а част от него бе принцовете да стоят настрана от борбата между братята. Искането бе трудно изпълнимо, засягаше в основите честта и клетвите им, но заръките на Кублай бяха недвусмислени.

— Никога досега не е имало гражданска война — беше му казал Кублай. — Погрижи се Бату да разбере, че нормалните правила не важат, докато не се изяснят отношенията в семейството ми. Неговата клетва е към поста велик хан. Докато нещата не се уредят, докато не остане само един хан, той не може да почете клетвата си. Кажи му да остане в земите си и помежду ни няма да има вражда.

Баяр за стотен път повтори наум тези думи, докато Бату сядаше на огромната си дъбова маса и кимаше на слугите, които внасяха димящи подноси с месо, хляб и масло.

— Седни с мен, генерале — каза Бату и придърпа една пейка. — Това е телешко от собственото ми стадо.

Баяр погледна кървавите късове месо и устата му се напълни със слюнка. Сви рамене и се настани на масата, взе едно парче с пръсти и задъвка, а по брадичката му потече сок.

— Много е добро — каза той, като с мъка потисна доволната си въздишка. Месото се топеше в устата му почти без да дъвче, и той придърпа още няколко парчета, оставяйки розова диря по старото дърво.

— Никога няма да попаднеш на по-добро — отвърна Бату. — Надявам се да продавам месото на ханските градове след няколко години, когато стадото стане достатъчно голямо.

— Ще натрупаш цяло състояние — рече Баяр. — Но не и докато междуособиците продължават. Още чакам отговора ти, господарю.

Бату дъвчеше бавно и се наслаждаваше на всяка хапка, но нито за миг не изпускаше от поглед мъжа срещу себе си. Без да бърза, проми гърло с дълга глътка бяло вино и се облегна назад.

— Добре тогава. Имам три възможности, генерале, или поне така виждам нещата. Мога да те пусна, да послушам Кублай и да стоя настрана от борбите, да се грижа за собствените си земи и за хората си, докато всичко не приключи. Ако той изгуби, ханът… — вдигна ръка, когато Баяр отвори устата си — Арик-Боке ще препусне вбесен насам да ме пита защо съм се спотайвал, когато законният ми господар е бил нападнат. Ако резултатът излезе такъв, мога да изгубя всичко.

Баяр не отговори. Нито той, нито Бату можеха да кажат със сигурност какво ще се случи, ако Кублай изгуби. Арик-Боке можеше като нищо да прибегне до отмъщение. Един здравомислещ човек би обявил амнистия за по-малките ханства, но нищо в рода не предполагаше, че по-малкият брат ще се прояви като здравомислещ.

— Втората ми възможност е да събера туманите си и да изляза в подкрепа на законния си хан. Подозирам, че ще ми се противопоставиш, така че първата ми работа ще бъде да избия хората ти.

— Ако си мислиш… — започна Баяр.

Бату отново го спря с вдигната ръка.

— Ти си на моя земя, генерале. Хората ми всеки ден ти осигуряват чудесно месо и пиене. Достатъчно е да кажа само една дума и всичко ще е приключило още преди залез-слънце. Това е втората ми възможност.

— Просто ми кажи какво си решил — раздразнено рече Баяр.

Бату му се ухили.

— Не си от търпеливите, генерале. Третата ми възможност е да не правя нищо и да те задържа при мен. Ако Кублай спечели, няма да съм му навредил с нищо. Ако победител излезе Арик-Боке, ще съм попречил на три тумана да участват в междуособиците. Това ще ми позволи най-малкото да запазя живота и земите си.

Баяр леко пребледня, докато слушаше. Вече беше изгубил твърде много време в ханството на Бату. Кублай му бе наредил да поеме към Каракорум и той имаше известна представа за ролята си в плановете на хана. Ако бъдеше задържан тук като пленник за месеци, това щеше да се окаже решаващо за крайния резултат.

Бату наблюдаваше внимателно реакцията му.

— Виждам, че тази възможност не ти допада, генерале. Може би най-добрият избор за моите хора е най-лошият за теб.

Генералът впи гневен поглед в него. Всички замисли на Кублай се свеждаха до битката при Каракорум. Туманите на Баяр бяха последната кост в играта, резервът, който трябва да удари врага в тила в най-подходящия момент. Преглътна с мъка, чудесното месо изведнъж се превърна на камък в стомаха му. Кублай щеше да разчита на него, когато удари часът на битката. Ако Баяр не се появеше там, приятелят му щеше да бъде посечен. Изправи се бавно.

— Сега ще си тръгна — рече той. — Ти можеш да решаваш каквото смяташ за най-добро, но няма да ме задържиш тук.

Обърна се рязко, когато чу как зад него вадят мечове. Двама от дружинниците на Бату го гледаха с мрачни физиономии и препречваха изхода към слънчевата светлина и чистия въздух.

— Сядай, генерале. Още не съм приключил с теб — каза Бату и се облегна назад.

Видя как погледът на Баяр се спира върху тежкия нож, с който бе рязал месото. Изкиска се, взе ножа и си отряза още едно дебело парче.

— Казах ти да седнеш.