Кон Игълдън
Завоевателят (21)

21.

Халифът плачеше, докато пламъците поглъщаха Дома на мъдростта. Събраните през вековете научни и философски трудове бяха сухи като подпалки, огънят се разпространяваше с рев, бързо се превърна в същински ад и прескочи върху скупчените съседни сгради. Монголските стражи го бяха изоставили, за да не пропуснат ограбването на древния град. Ал Мустасим изчака известно време, но накрая излезе от двореца, като прекрачваше трупове, и мина покрай езерцата в дворовете, в чиято тиня бяха скрити златни кюлчета. Водата им бе мътна и цялата риба беше измряла, избита за забавление, докато бяха вадили богатствата.

Продължи нататък по улиците, по които имаше кървави дири. Неведнъж монголски воини се втурваха срещу него с окървавени мечове от страничните улички. Разпознаваха го по туловището и го подминаваха, оставяйки след себе си странно зловещо чувство. По заповед на Хулегу никой не биваше да докосва халифа. Останалите жители не се радваха на подобна закрила и Ал Мустасим заплака, когато видя труповете и подуши дима. Домът на мъдростта бе само един от многото пожари, но той се задържа доста време там със зачервени от лютивия пушек очи.

Може би милион души живееха в Багдад по времето, когато градът бе обкръжен от туманите на Хулегу. Имаше цели квартали, в които се приготвяха благовония, както и други, в които живееха алхимици и представители на хиляди занаяти. Една част бе построена около басейни за оцветяване на платно, които бяха достатъчно големи, че хората да газят в разноцветните течности. Там също бушуваше пожар и Ал Мустасим спря, загледан към стотиците каменни купи. В някои имаше удавени мъже и жени с боядисани лица и все още отворени очи. Халифът продължи нататък като в унес. Опитваше се да приеме волята на Аллах; знаеше, че хората със свободна воля могат да причинят огромно зло, но реалността и мащабите му го зашеметяваха и той бродеше като залитащ просяк по собствените си улици. Труповете бяха навсякъде, вонята на кръв и огън се стелеше във въздуха. Писъците обаче продължаваха — още не беше свършило. Не можеше да си представи ума на човек като Хулегу, който може да заповяда избиването на цял град, без да изпита капка срам. Ал Мустасим вече знаеше, че Хулегу е възнамерявал да унищожи Багдад от самото начало и че всичките им преговори са били просто занимавка за него. Монголът беше такова колосално зло, че просто не можеше да го проумее. Докато денят отминаваше, видя толкова много сцени на болка и мъчения, като че ли бе попаднал в ада. Краката му бяха окървавени и раздрани от острите камъни, но не усещаше болка. Думите на Корана отекнаха в главата му: „За неверниците ще бъде скроена дреха от огън и върху главите им ще се излива вряща вода. Тя разтопява и вътрешностите, и кожата им. За тях ще има боздугани от желязо“. Монголите не бяха християни, хиндуисти или юдеи, но те също щяха да страдат рано или късно, както страдаха жителите на града му. Това бе единствената му утеха.

Спря на белия мраморен мост и погледна надолу към реката. Опря ръце на каменния парапет и видя течението да влачи стотици тела, преплетени в червената вода, с отворени уста като риби на сухо. Страданието им беше приключило, но неговата мъка само се засили, докато накрая му се струваше, че сърцето му ще се пръсне в гърдите.

По залез-слънце още бе там, потънал в отчаянието си, така че генерал Китбука трябваше да го разтресе, за да го върне в реалността. Ал Мустасим се загледа замаяно в очите на монголския офицер. Не разбираше думите му, но жестовете бяха ясни и Китбука го задърпа. Тръгнаха обратно към двореца, където лампите вече бяха запалени. Ал Мустасим си мечтаеше само смъртта да го вземе по-бързо. Не смееше да мисли за жените от харема си, нито за децата. Миризмата на кръв се засили и най-неочаквано той се преви и повърна. Сръчкаха го да продължи напред, краката му оставяха кървави следи по мраморния под.

Хулегу седеше в главната зала и пиеше от златна чаша. Някои от робините на халифа му прислужваха и лицата им пребледняха, когато разпознаха човека, който бе техен господар.

— Казах ти да останеш в двореца… а ти не ме послуша — поклати глава Хулегу. — Довечера ще вляза в харема ти. Чух, че вратата на онази част от двореца е известна като портата на удоволствията.

Ал Мустасим го погледна тъпо. Жените и децата му все още бяха живи и надеждата се съживи отново в него.

— Моля те — тихо промълви той. — Моля, пощади ги.

— Колко жени има там? — попита с интерес Хулегу. Хората му бяха започнали да опразват просторните подземия, като трупаха на купчини съкровища и произведения на изкуството, сякаш бяха подпалки. Като се изключи това, самият дворец бе непокътнат.

— Седемстотин жени, много от тях майки или бременни — отвърна Ал Мустасим.

Хулегу се замисли за момент.

— Можеш да задържиш сто от тях. Останалите ще дадем на офицерите си. Работиха много и заслужават награда.

Мъжете около Хулегу изглеждаха доволни. Господарят им се изправи и хвърли чашата вино, която издрънча шумно по пода.

Хулегу тръгна през коридори и зали, докато не спря пред заключената врата, зад която се криеха градините на харема. Погледна с очакване към Ал Мустасим, но халифът нямаше ключ или не знаеше къде е. Хулегу посочи вратата и миг по-късно хората му я избиха.

— Само сто, халифе. Прекалено щедро е, но днес съм в много добро настроение.

Ал Мустасим събра сили и потисна напиращите сълзи. Жените запищяха, когато видяха кой е дошъл в градините им, но той ги успокои. Те се подредиха със сведени глави и Хулегу тръгна по редиците, като ги разглеждаше като добитък и очевидно се забавляваше. Позволи на Ал Мустасим да избере сто плачещи създания, после изпрати останалите при чакащите мъже, които ги посрещнаха с възбудени викове. Децата останаха, вкопчили се в жените, които познаваха, или плачеха, останали без майки.

Хулегу кимна на Ал Мустасим.

— Направи чудесен избор. Ще взема тези стоте за себе си. Децата не ми трябват.

Каза нещо на стражите на гърления си език и те започнаха да дърпат жените от харема една по една, като изблъскваха децата, ако се опитваха да ги последват. Ал Мустасим се сви от това последно предателство, макар част от него да го очакваше. Изрече думи от Корана за жените и децата си. Не можеше да ги погледне, но им обеща мир в рая, с пророка и любовта на Аллах за вечни времена. Хулегу го изчака да свърши.

— Тук вече не остана нищо. Вземете дебелака и го обесете.

— А децата, господарю? — попита един от хората му.

Хулегу погледна към халифа.

— Поисках да се предадеш, а ти не го направи — рече той. — Може би тогава щях да проявя милост. Първо убийте децата, после го обесете. Изстисках Багдад. Тук вече няма нищо, което да си струва.

 

 

Кублай лежеше по корем и тихо ругаеше. Беше изпратил съгледвачите си да търсят сребро, плащаше на хора за информация на стотици мили наоколо, без да се замисля, че сунският император най-сетне ще разбере за интереса му и ще реагира. Това беше грешка и макар да можеше да проклина собствената си наивност, нямаше как само със силата на желанието си да разкара армията, разположила се на лагер около мините на Гуян. Собствените му тумани все още се намираха на двайсет или повече мили на запад; той беше излязъл напред само с новоизпечения водач Он Чан и двама съгледвачи, за да се запознае с подробностите. Кублай се намръщи, докато лежеше и се взираше към гъмжилото хора и машини. Това не беше само отряд, изпратен да охранява мините, а сериозна сила с оръдия и десетки хиляди мъже, въоръжени с пики, копия и арбалети. Не можеха да бъдат изненадани или хванати в засада, но той се нуждаеше от среброто, което се намираше зад тях. Съмняваше се, че императорът е оставил нещо ценно освен рудата. Замисли се дали да не отмени атаката и единствено мисълта как Монгке в крайна сметка ще научи, че се е оттеглил, го караше да продължава да крои планове.

Мината се намираше в плитка долина, която щеше да осигури скорост на атакуващите монголи. Оръдията щяха да гърмят надолу, ако успееха да ги докарат до хребета, докато на сунските войници щеше да им се наложи да стрелят нагоре. Никое предимство не биваше да се пренебрегва пред лицето на такова множество. Кублай се взираше внимателно като земемер, отбелязвайки всяка особеност на терена, която можеше да му е от полза. Осъзна, че оръдията ще изиграят основната роля. Никога досега не бе виждал да ги използват на бойно поле, поне през деня, но сунските командири със сигурност имаха по-богат опит от неговия. Не можеше да приеме, че офицерите са получили постовете си благодарение на връзките си с двора или с изпити, независимо какво се говореше. Обмисли отново всичко, което бе чел за военното дело на Сун, как в битките има ритуален елемент, по-силен и от този на дзинците, с удар и контраудар. Рядко се биеха до пълно унищожение, а само докато една от страните не надделее. Това също щеше да е предимство. Туманите му се сражаваха, за да разгромят, да разклатят и пречупят волята на врага, докато не го направят на прах под краката си.

Погледна през гъстата трева към Он Чан, който се взираше също толкова напрегнато към сунските редици. Когато усети погледа на Кублай върху себе си, селянинът вдигна очи и сви рамене.

— Ставаше дума за допълнително плащане след намирането на мината, господарю — рече той. Докато говореше, започна да рови в джобовете си за лулата, но Кублай се пресегна и го спря. Не искаше тънката струйка дим да издаде позицията им.

— Имам да планирам битка, Он, внезапно забогатели — прошепна му той. — Потърси ме след нея и ще ти там бележка да я занесеш на интенданта ми.

Он Чан отново погледна масивния лагер около миньорското градче и подъвка устни, явно копнеещ за лулата си.

— Мисля, че предпочитам да стане преди битката, господарю. В случай че не потръгне така добре за теб.

Видя изражението на Кублай и продължи забързано:

— Сигурен съм, че всичко ще е наред, но ако ми позволиш да си получа парите сега, ще се върна при семейството ми.

Кублай завъртя очи към небето. После заедно с Он Чан и съгледвачите запълзя по корем, докато не се убеди, че никой сунски разузнавач няма да ги види. Не беше забелязал наблюдатели при внимателното промъкване насам и не знаеше дали това се дължи просто на липсата им, или защото са много по-добри от него в маскировката. Не носеше никакви отличителни белези — ако го познаеха, щяха да го преследват до последно. Само това, че бе яздил двайсет мили дотук, беше сериозен риск, но трябваше да види мястото с очите си.

Когато се върна при туманите, Кублай се разплати щедро с Он Чан и му даде тлъста кесия сребърници, при вида на която лицето на стареца грейна. Той похарчи две монети за старата кобила, която му бяха отпуснали, и не след дълго пое по пътя си, без да поглежда назад. Кублай се усмихна, докато гледаше след него. Среброто, което му беше дал, бе инвестиция, която щеше да се изплати многократно, стига да успееше да се сдобие с мината.

Утрото беше чудесно и ясно, когато той събра генералите си. Уриан-Хадай се беше простил донякъде с обичайно киселото си настроение поради изгледите за битка. Баяр също беше доволен и попиваше всяка дума на Кублай, който описваше обстановката до най-дребния детайл.

— Това множество войници трябва да се изхранва — каза Кублай, — а стопанствата в района просто не са в състояние да издържат подобна армия. Намерете продоволствените им линии или складовете, в които държат храната си. Унищожете всичко. Няма да се сражават толкова добре на празен стомах.

Баяр кимна, но остана на мястото си.

— Превъзхождат ни числено — продължи Кублай, — но ако им е наредено да защитават мината, ще използват отбранителна тактика и няма да излязат напред, щом бъдат нападнати. Това е нашето предимство. Уриан-Хадай, ти ще разположиш оръдията в гъсти редици и ще изсипеш гюлета върху тях. Започни с контролен изстрел от хребета и премести оръдията по най-бързия начин до местата, откъдето могат да достигнат позициите им. Ако някой се насочи срещу батареята, трябва да бъде унищожен. Това ще ми позволи да изтегля почти всички хора и да ги използвам за атака по фланговете.

Уриан-Хадай кимна неохотно.

— С колко конници разполагат? — попита той.

— Видях най-малко десет хиляди коне. Не зная каква част от тях са резервни. Възможно е да имат пет хиляди души кавалерия. Не бива да им позволяваме да ни притиснат отстрани, но разполагаме с достатъчно добри стрелци, които да ги държат на разстояние.

Кублай пое дълбоко дъх и усети как стомахът му се свива от нерви и очакване.

— Не забравяйте, че не знаят какво е война от поколения, докато нашите воини са се сражавали през целия си живот. Това ще бъде от огромно значение. Засега задачата е да изведем туманите колкото се може по-бързо в обсег и да приближим оръдията по-бързо, отколкото сме го правили някога. Семействата ще останат тук с тежките коли и продоволствията. Искам бързо движение, за да се озовем пред тях, преди да са се усетили. Нуждая се от твърд фронт, ако искам да ги ударя по крилата.

Погледна най-старшите си командири. Знаеше, че макар да се различават като характери, може да разчита и на двамата.

— Ще ви дам нови заповеди, когато нападнем. Дотогава ни остава да се молим да не завали.

Тримата погледнаха едновременно към пролетното небе, но високо горе се рееха само няколко бели облачета.

 

 

Монгке хвърли свитъка доклади върху купчината, която бе станала висока почти колкото стола му, и разтърка уморено очи. Беше напълнял, след като стана хан, и знаеше, че вече не е в такава форма, в каквато беше навремето. Години наред бе приемал масивната сила на тялото си за нещо естествено, но времето краде всичко и те променя толкова бавно, че едва забелязваш, докато не стане твърде късно. Глътна корема си и си каза за стотен път, че трябва да се упражнява повече с меча и лъка, ако не иска от силата и жизнеността му да останат единствено спомени.

Проблемите на огромната империя изобщо не можеха да се сравняват с онези, с които се беше сблъсквал като командир. Великият поход на запад със Субодай беше по-прост като начин на живот и като препятствия за преодоляване. По онова време и през ум не би му минало, че ще му се наложи да посредничи в заплетени спорове между таоисти и будисти или че сребърните монети ще се превърнат в такава важна част от живота му. Ям линиите изсипваха потоци информация, които заплашваха да го удавят независимо от многобройните монголски чиновници, които се трудеха в града. Всяка сутрин трябваше да се занимава със стотици дребни проблеми и да чете безброй доклади, да взема решения, засягащи живота на хора, които никога нямаше да види. В току-що захвърления свитък имаше молба от Арик-Боке за средства — няколко милиона сребърни монети, металът за които трябваше да бъде изкопан от мините и претопен. Макар да завиждаше на малкия си брат в родината, на простия живот, Монгке всъщност беше открил, че тази работа му харесва. Обичаше да решава проблемите на другите, да бъде онзи, към когото се обръщат със своите въпроси и несгоди. Хората от Сирия до Корея гледаха към Каракорум точно както беше мечтал навремето Угедай хан. Банкерите можеха да изплащат разписки за сребро в различни страни благодарение на мира, въдворен от Монгке. Ако се появяха разбойници или крадци, той разполагаше с широка мрежа за залавянето им, хиляди семейства, посветени единствено на управлението на ханските земи от негово име, подпомагани от неговия авторитет. Потупа печално корема си. Както всички друга неща, и мирът си имаше цена.

Коленете му изпукаха, докато се изправяше. Изстена тихо, когато главният му съветник Уриг влезе, помъкнал още книжа.

— Почти обед е. Ще ги прегледам, след като се нахраня — каза Монгке. Смяташе да прекара и един час с децата си, когато се върнат от училището в града. Наред с родния си език те можеха да говорят мандарински и персийски. Един ден искаше да види синовете си ханове, точно както майка му бе хвърлила всичките си сили, за да издигне най-големия си син над останалите.

Уриг остави завързаните с канап свитъци. Задържа само един и Монгке въздъхна. Много добре познаваше съветника си.

— Добре, кажи ми, но по-бързо.

— Това е доклад от дзинските владения на брат ти Кублай — каза Уриг. — Разходите за новия му град са станали неимоверни. Тук имам сметки.

Подаде свитъка и ханът отново седна да го прочете. Накрая се намръщи.

— Щом му свършат парите, ще трябва да спре — сви рамене той.

Уриг се притесняваше да говори за брата на хана. Чувствата на Монгке към Хулегу, Арик-Боке и Кублай бяха сложни и никой не искаше да се меси в тях, независимо колко се оплакваше ханът.

— Можеш да видиш, че е похарчил почти всичко, което му даде за кампанията, господарю. Имам доклади, че издирва сребърни мини в земите на Сун. Възможно ли е да е намерил такива и да не ти е съобщил?

— Щях да разбера — отвърна Монгке. — Имам приближен до Кублай човек, който ми докладва за всяка негова стъпка. Последното съобщение дойде преди седмица по ям линиите и според него още не е намерил мина. Не може да е това. А как стои въпросът с онези негови стопанства? Преди две години отдаде под наем хиляди парцели. Селяните вече са ги изорали и засели два пъти или повече, ако отглеждат ориз. На дзинските пазари реколтата ще му осигури достатъчно сребро, за да продължи строежа на дворците си.

Монгке се намръщи, замислен върху собствените си думи, докато преглеждаше счетоводните справки за Санаду. Били са поръчани огромни количества мрамор, достатъчни за издигането на дворец, който да не отстъпва на неговия в Каракорум. Усети как зрънцето на недоверието покълва в него.

— Не съм се намесвал нито в неговата кампания, нито в тази на Хулегу.

— Хулегу изпрати огромни дарове, господарю. Само Багдад осигури достатъчно злато и сребро, за да поддържа Каракорум цяло столетие.

— А колко сме получили от Кублай? — попита Монгке.

Уриг прехапа устна.

— Засега нищо, господарю. Предположих, че е вложил парите в новия си град с твое разрешение.

— Не съм му забранявал — призна Монгке. — Но земите на Сун са богати. Може би е забравил, че действа от името на хана.

— Уверен съм, че не е така, господарю — колкото се може по-внимателно отвърна Уриг. Не можеше да критикува брата на хана, но липсата на добро счетоводство от земите на Сун го тормозеше от месеци.

— Може би трябва лично да видя онзи Санаду, Уриг. Затлъстял съм от този мир, а е възможно братята ми да са станали твърде самоуверени, когато не чувстват погледа ми върху себе си. Кублай направи достатъчно, предполагам.

Умълча се замислено за известно време.

— Не, не е честно. Справи се добре с онова, което му дадох, даже по-добре, отколкото смеех да се надявам. Вече трябва да е открил, че се нуждае от мен, за да довърши Сун. Може дори да се е научил на малко смиреност, малко от онова, което е нужно, за да води туманите в битка. Бях търпелив, Уриг, но може би е време ханът да излезе на бойното поле.

Потупа шкембето си с печална усмивка.

— Изпрати ми хората си, когато се върнат с доклада. Една добра езда няма да ми се отрази зле.