Ребека Ан Колинс
Хрониките на Пембърли (5)

Глава втора
В очакване на празника

Пътуването към Пембърли ги поведе през гористи местности, тук-там оголени от зимните ветрове. Въпреки че Елизабет беше ходила два пъти в Пембърли — преди и след годежа си с Дарси, сега беше завладяна от силни емоции, които я оставиха непривично притихнала. Съпругът й също беше мълчалив и замислен, но това не беше особено нетипично за Дарси. Заради съпругата си Чарлс Бингли продължаваше да приказва и обръщаше внимание на всичко интересно и красиво наоколо, доста смело изтъквайки колко е запознат с внушителното имение на приятеля си. По земята нямаше сняг, небето също беше ясно и синьо, но облаците, които се събираха напред в далечината, предвещаваха, че може и да завали.

Мислите на Елизабет все я водеха назад към първия път, когато беше минавала по тези места на връщане от Ламбтън заедно с леля си и чичо си, надявайки се просто да разгледа Пембърли като посетител, без ни най-малко да подозира, че ще срещне самия собственик, който се беше завърнал неочаквано рано. Припомни си объркването, когато го видя да стои там на не повече от двадесет ярда от нея с лице, пламнало в гъста руменина. Тя се усмихна наум, като си спомни срещата им и всичко, което беше последвало от нея.

Нима наистина се беше случило миналото лято? Тя въздъхна и бавно обърна поглед от студената зимна гора към съпруга си. Беше възнаградена с топла усмивка, която потвърди подозренията й, че той също се беше върнал назад в спомените. Не желаейки да развали магията на момента, ти не каза нищо, знаейки, че няма нужда от думи. Вълшебството обаче внезапно изчезна, когато Бингли се обади:

— Не остана много, нали, Дарси?

На което Дарси отговори:

— Не, само половин миля надолу по пътя и вече ще бъдем в парка.

Отнасяйки се отново и мислите си, Лизи си припомни как изглеждаше всичко миналото лято, когато се спуснаха в долината и наближиха господарската къща на Пембърли. Великолепието на каменната сграда, разположена в прекрасния парк на фона на гористите хълмове, я беше оставило без дъх, докато чичо й и леля й изразяваха възхищението си от елегантните й линии и класическите и пропорции.

Когато бяха тук през есента, след годежа им с мистър Дарси, тя имаше повече време да се полюбува на вълшебството на цветовете в прошарените гори над къщата, и на потоците и склоновете надолу. Дарси с удоволствие й беше показал любимите си места, бяха се разхождали по течението на потока до мястото, където се вливаше в реката, лъкатушеща през прекрасна долина докъдето стигаше погледа. Когато тя беше казала, че мястото е чудесно за пикник, Дарси веднага беше обещал да си направят един още следващото лято в чест на първото й посещение в Пембърли. Тогава тя деликатно и закачливо го беше попитала дали наистина иска да запази завинаги спомена за този толкова наситен с вълнения ден и за двама им. На което Дарси беше отговорил:

— Всъщност, мила моя, след първоначалното объркване, мисля, че започнахме да се разбираме наистина прекрасно. Що се отнася до мен лично, това беше денят, който ознаменува възраждането на надеждите ми. Никога няма забравя щастието, което почувствах, когато те видях тук, в Пембърли.

Този път Елизабет, която никога не беше виждала имението през зимата, почти онемя при гледката на къщата — застинала с изящната си архитектура в покоя на зимния пейзаж на фона на тъмната зеленина на боровете и елите наоколо.

Джейн, която беше сменила позицията си, за да вижда пътя напред по-добре, задаваше въпроси за имението, а Дарси отговаряше с вежливостта на любезен домакин.

Слушайки ги, Елизабет за пореден път се питаше как е могла да повярва така сляпо на подлите лъжи на Уикъм, които бяха обрисували мистър Дарси като надменен и избухлив мъж, който не зачита онези, които смята за по-низши от него. Всяко обстоятелство досега й беше доказвало, че е грешала, тъй като тя чувстваше не само любовта и привързаността на Дарси към нея самата, но в много по-голяма степен щедростта и искрената му благосклонност към всички членове на нейното семейство. Като съпруг, брат и приятел, мистър Дарси беше издържал всички изпитания. Лизи неволно се усмихна и Бингли я забеляза. Бингли, чието възхищение към приятеля му нямаше граници, също се усмихна широко и вметна по своя приветлив начин:

— Казах на Джейн, че Дарси е човекът, който ще й разкаже за Пембърли, той е толкова влюбен в това място.

— Мога да разбера защо — каза Лизи, когато каретата приближи главния вход.

Те слязоха от каретата и се изкачиха по стълбите във вестибюла, където бяха посрещнати от мисис Ренълдс, икономката, която не ги беше виждала от сватбата. Радостта й от това, че господарят си е у дома, беше толкова явна и трогателна, особено за Елизабет, която тя поздрави с толкова топлота и почтителност, питайки дали са пътували удобно и въвеждайки ги в салона, където гореше весел огън и беше сервиран следобедният чай. Там ги очакваше Джорджиана, която ги посрещна също толкова топло и сърдечно, както се бяха разделили само преди седмица. Тя беше безспорно щастлива, че брат й си е у дома, а привързаността й към него сега се беше прехвърлила и към Елизабет.

Джейн беше впечатлена от размера и изяществото на стаите и от елегантността на мебелите и декорациите.

— О, Лизи — прошепна тя, — прекрасно е!

Очите на Елизабет проблеснаха, но тя се въздържа и не се пошегува със сестра си, както беше направила онази вечер преди много месеци, когато сестра й беше отдала първите пълнения на любовта й към Дарси на възхищението й от прекрасното имение.

След чая бяха настанени в стаите си на втория стаж, за да си поотпочинат преди вечеря, която през зимата винаги се поднасяше в седем часа, с изключение само на случаите, когато имаха гости, външни за семейството. Мисис Ренълдс, правейки всичко възможно те да се чувстват удобно, предостави на Елизабет и Джейн камериерка — племенницата си Джени — младо селско девойче, което много приличаше на леля си. Мисис Ренълдс се надяваше тя да им бъде в услуга, а Лизи, която винаги беше делила една камериерка с майка си и четирите си сестри, я увери, че помощта на Джени ще им бъде много полезна. Преди да се оттегли, мисис Ренълдс използва възможността да обясни, че след като се допитала до мис Дарси, била решила да представи прислугата на новата господарка на Пембърли веднага щом тя пристигне от дългото пътуване, но персоналът щял да я очаква във вестибюла преди вечеря. Лизи й благодари за любезното отношение и добави, че тя също очаква да се срещне с тях. Разбрала беше формалния протокол, а както Дарси й обясни по-късно, този ден беше много важен и за прислугата. Не беше имало господарка на Пембърли от много години — от смъртта на майката на Дарси.

— Ти ще бъдеш ли там? — попита тя малко неспокойно и усещайки нервността й, той се усмихна и отговори:

— Разбира се, мила.

При което тя веднага се успокои.

Когато слязоха за вечеря, Лизи се зарадва, че беше облякла новата си копринена зелена рокля и бижутата, които съпругът й беше дал, защото всички от прислугата бяха много елегантно пременени. С мистър Дарси до себе си, тя изказа почитанията си на всеки поотделно и прие техните добри пожелания и приветствия, произнесени от мисис Ренълдс. Едно малко момиченце — дъщеричка на един от мъжете — се приближи с букетче градински кукуряк^[1] и всеки беше очарован, когато Лизи, съвсем спонтанно, се наведе да я целуне за благодарност. Наблюдавайки отстрани, Дарси разбра, че тези мъже и жени, точно както той самият, са запленени не само от красотата, но и от непресторената искреност на господарката си. Той познаваше повечето от тях от дете и можеше да усети удоволствието и одобрението им.

Поднесена им беше скромна, но много вкусна вечеря — супа, риба и пилешко месо, запечени зеленчуци и десерт (който беше обявен като любимия на Дарси), заедно с най-добрите вина от избата. Елизабет трудно можа да сдържи усмивката си при това изключително внимание към господаря, което явно беше нещо особено важно за тях.

След вечеря дойде време да поговорят за плановете за Коледа, при което Джорджиана подчерта, че остават не повече от десет дни до Коледа и до нейното тържество за децата от Пембърли. Лизи и Джейн обещаха да помогнат и решиха още на следващата сутрин след закуска трите да се съберат и да обсъдят какво ще правят. Дарси и Бингли щяха да ходят до Ламбтън, така че те можеха да разполагат с предобеда.

По-късно Джорджиана и Лизи се съгласиха да изпълнят по нещо и докато пееха и свиреха, спомените от миналото лято отново се върнаха (само дето Джорджиана сега беше много по-спокойна от тогава). Когато Елизабет погледна към Дарси, тя видя отново изражението, което беше видяла за първи път в същата тази стая. Тогава то я беше озадачило по отношение на чувствата му към нея, сега тя вече знаеше, че е потвърждение на тях. Последния път, когато бяха там и тя свиреше заедно с Джорджиана, и двамата може би предпочитаха да прикрият чувствата си както един от друг, така и от присъстващите; сега бяха влюбени и нищо не криеха. Усмивката на мисис Ренълдс, когато внесе свещите и пожела лека нощ на всички, подсказваше, че тя също го знаеше. Лизи си припомни разговора им, когато миналото лято бяха посетили Пембърли като гости — мисис Ренълдс не беше сигурна дали ще се намери жена, достатъчно добра за господаря й, който, както ги беше уверила тогава, „е най-благородният и мил млад мъж на света“. Дори да имаше известна пристрастност, породена от нейната привързаност към него, безспорно беше, че такава оценка наистина е много висока. Сега Лизи можеше уверено да твърди, въз основа на личните си наблюдения, че той се е превърнал от най-благородния и мил млад човек в най-добрия съпруг на снета. Тя самата се смяташе за най-голямата късметлийка сред жените, затова, че я е избрал за своя съпруга. От впечатленията си за начина, по който беше посрещната, от загрижеността и уважението, проявени към нея, Лизи имаше причина да вярва, че мисис Ренълдс одобрява избора му.

Когато си легнаха тази вечер, тя каза на Дарси за този разговор и получи уверението, че той невинаги е бил безупречното малко момче, което мисис Ренълдс си спомня. Призна, че може да е бил доста себичен и твърдоглав в поведението си като младеж.

— На теб ли, милата ми, трябва да казвам, че госпожа Гордост също ме навестяваше?

— О, недей така! — прекъсна го Лизи, не желаейки да разваля прекрасната вечер със спомени за взаимни обвинения.

Дарси обаче настояваше тя да разбере колко голямо влияние е имала върху него и колко дълбока промяна е претърпял благодарение на нея.

— След като толкова искаш да прехвърлиш върху мен отговорността за това щастливо преобразяване, аз, разбира се, ще я поема — каза тя, — но повярвай ми, аз самата често съм се обвинявала за строгостта на оценката си, за жестокостта на думите си и за болката, която може би съм ти причинила. Затова защо и двамата да не приемем, че имаме вина, и да си обещаем никога да не се нараняваме един друг отново? Искаш ли?

Дарси кимна, хвана двете й ръце в своите и я притегли към себе си — не можеше да намери думи, с които да изрази щастието си в този момент, тя също, но това нямаше значение, защото и двамата не се нуждаеха от тях.

На следващата сутрин мистър и мисис Дарси станаха късно, облякоха се и слязоха долу, за да разберат, че много от останалите бяха направили същото. С изключение на Бингли, който винаги си беше ранобуден. Лизи се досети колко рано се отбиваше у тях в Лонгборн за голямо объркване на мисис Бенет. Тя припомни на Джейн деня, в който и беше направил предложение, пристигайки, когато все още никой от тях не се беше облякъл, и за абсолютния хаос, който беше внесъл в плановете на майка им. При спомена сестрите се разсмяха, отбелязвайки колко прекрасни последствия е донесъл този ден и живота им.

— Повярвай ми, Лизи, нямах никаква представа, че с мистър Дарси сте били влюбени и толкова близо до годеж тогава — пошегува се Джейн, карайки и Дарси, и Лизи да възразят, че те самите са имали съвсем бегла представа по това време и че последвалото просветление, което всъщност е довело до годежа им, дължат на забележителната намеса на лейди Катрин де Бърг.

Джейн се засмя весело и доволно, като хвана ръцете им и ги притегли към себе си:

— Добре си спомням визитата на лейди Катрин в Лонгборн, и, кълна се, никога не бих повярвала тогава, че който и да е от вас ще дължи щастието си на нея!

Елизабет хвърли бърз поглед към Дарси, но той се смееше заедно с тях и сам продължи, твърдейки, че много скоро лейди Катрин ще трябва да се примирява с още осуетени планове, когато малко след Коледа открие, че племенникът й Джеймс, брат на полковник Фицуилям, се е сгодил за мис Розамънд Камдън, дъщеря на един от съседите на Дарси.

Лизи и Джейн не знаеха нищо за това, Дарси продължи да обяснява, че двамата са се срещнали преди година, когато семейство Фицуилям е било на гости в Пембърли.

— Розамънд е с няколко години по-голяма от Джорджиана — обясни Дарси — и е много представителна млада дама. Естествено, Джеймс прекара повечето от времето заедно с нея. Те имат доста общо помежду си — и двамата произхождат от сходни фермерски семейства — и аз не бях изненадан да чуя от Фицуилям, че съжалява, задето ще пропусне сватбата на брат си, която вероятно щяла да се състои по Великден.

— А защо си толкова сигурен в ефекта, който това ще има върху лейди Катрин? — попита Елизабет, не разбирайки защо мис Камдън не е подходяща за съпруга на братовчеда на Дарси.

Дарси се усмихна.

— Защото, както добре знаеш, скъпа моя, леля ми обича да управлява живота на хората и се надяваше на благоразположението на Джеймс към една определена дама, която и двете добре познавате — каза той и, естествено, сестрите пожелаха да разберат коя е.

Той сниши глас:

— Мис Бингли.

Джейн и Лизи останаха изумени.

— Мис Бингли? Каролайн? — извикаха, невярващи на ушите си.

Дарси се изсмя тихичко:

— Ами да. Нейната зестра е два пъти по-голяма от тази на Розамънд Камдън. Тя и сестра й са представени в кралския двор и притежават скъпа къща в Лондон, а за леля ми това има много по-голямо значение, отколкото каквото и да било друго. В допълнение към всичко, мис Бингли се отнася много почтително към лейди Катрин и мис Де Бърг, което също е много високо оценявано. Всъщност те май щяха да гостуват в Розингс за Коледа.

Джейн потвърди.

— Лейди Катрин ще се надява и Джеймс Фицуилям да се присъедини към тях, без да знае, че той е вече у семейство Камдън в Ръшмор Фарм, близо до Ламбтън, където ние с Бингли ще ходим по-късно днес — каза Дарси, очевидно забавлявайки от това, което разказваше.

— Това наистина е най-забавната история, която някога съм чувала — каза Джейн и Лизи трябваше да признае, че съпругът й безспорно ги е изненадал.

Бингли, който беше излязъл на езда доста рано, се върна, когато останалите вече приключваха закуската, и появата му прекрати разговора, тъй като никой от тях не желаеше да го засегне по някакъв начин. Той седна да закусва, уверявайки Дарси, че няма да закъснее за разходката им до Ламбтън, добавяйки:

— Нямам търпение да видя конете, Джеймс. Фицуилям ми препоръча едно особено добро пони.

Лизи и Джейн си размениха погледи, но Дарси, естествено, не каза и дума на приятеля си за плановете на леля му относно Каролайн Бингли!

След закуска господата се отправиха към Ламбтън и Ръшмор Фарм. Лизи и Джейн веднага се оттеглиха с Джорджиана в дневната, където разгорелият се огън в камината доста усилваше бледата светлина, която се процеждаше през облаците.

Непривикнала с капризите на времето на север, Джейн потрепери, а Джорджиана, загрижена, помоли да й донесат шал. Лизи, предупредена от съпруга си, се беше преоблякла в по-дебели дрехи и явно се чувстваше достатъчно удобно, но се притесняваше за сестра си, която беше по-крехка физически.

Скоро пристъпиха към плановете за тържеството. Мисис Ренълдс също трябваше да е наясно с подробностите, за да даде нужните нареждания на готвача, прислугата и иконома. След няколко часа Лизи вече се чувстваше доста уморена, а имаше още много за обсъждане покрай забавленията за децата.

На Джорджиана й се искаше да има нещо ново, различно от втръсналите на всички познати игри, а пък не на всички деца можеше да се има доверие с фойерверките.

— Те могат ли да пеят? — попита Елизабет неочаквано.

Джейн и Джорджиана, доста озадачени, в един глас възкликнаха:

— Да пеят ли?

— Ами да — поясни Елизабет. — Все пак нали е Коледа — могат да пеят коледни песни.

— О, Лизи — ахна Джорджиана, — каква прекрасна идея!

— Чудесна идея, Лизи, но как ще ги научат? — попита Джейн.

— Ще трябва да ги съберем заедно и да порепетираме.

— Имаш предвид като хор ли?

— Да, точно така, детски хор — каза Лизи. — Детският хор на Пембърли.

Джейн и Джорджиана бяха очаровани и незабавно се въодушевиха. Мисис Ренълдс, която влезе да попита искат ли чай, беше помолена да даде имената на децата, които могат да бъдат научени да пеят коледни песни. Малко объркана и неуверена отначало, скоро се ориентира и предложи около двадесет имена. До завръщането на господата доста от работата вече беше свършена. На тях не им се вярваше особено, че един такъв детски хор може да се научи да пее коледни песни за по-малко от десет дена, но бяха готови да помогнат на дамите да опитат. От този момент насетне музикалният салон и прилежащата към него дневна се оживиха до неузнаваемост от приготовленията за подготовката на Детския хор на Пембърли, която взе превес над всичко останало. Дарси беше особено доволен да види как добре Джорджиана се разбираше с Джейн и Елизабет.

Хората от прислугата, чиито деца щяха да бъдат обучавани да пеят, бяха толкова доволни, че се чудеха как да бъдат полезни — много от тях оставаха, след като привършеха работата си, за да помагат с костюмите и украсата. Трябваше да бъде направена сцена в единия край на голямата стая, която винаги беше ползвана за празника. Бингли надзираваше дърводелците, докато мистър Дарси се беше заел с прекарването на децата. На тях, изглежда, им харесваше да пеят, но малцина, с изключение на едно младо момче с висок мек глас, някога бяха пели в хор. Елизабет свиреше, а Джорджиана пееше заедно с тях, докато Джейн ги гощаваше с чай и джинджифилови хлебчета — специалитета на готвача. Работата не беше никак лека и Елизабет доста често се питаше какво я беше накарало да даде предложението за хора! По-късно те щяха да се държат и да пеят като ангелчета и тя щеше да се убеди, че всичко си е струвало. Посред приготовленията от странноприемницата в Ламбтън дойде съобщение, че семейство Гарднър са пристигнали заедно с Мери и Кити и ще пътуват към Пембърли на следващия ден. Новината, която Дарси прошепна на Елизабет в разгара на репетициите, веднага повдигна духа й, защото щеше да има още няколко помощници и още няколко чудесни гласа сред тях. А това щеше да внесе значителна промяна в техния малък хор.

* * *

Когато на следващата сутрин Елизабет и Джейн слязоха за закуска, от облаците, които през целия изминал ден заплашваха със снеговалеж, нямаше и следа — силният вятър през нощта ги беше разсеял. Градинарите бяха навън отрано и разчистваха нападалите листа и изпотрошените клони, пръснати из целия парк. Бледото слънце плахо надничаше над хоризонта.

Дарси и Бингли се върнаха от сутрешната си езда и мисис Ренълдс незабавно донесе току-що приготвен топъл чай и топла храна за господата, които идваха премръзнали отвън. Специалното внимание, което прислугата оказваше на мъжете в семейството тук, вече беше направило впечатление на Джейн и Лизи и те си бяха говорили за него. Израснали в къща, пълна с жени, където баща им прекарваше не малко време в старание да стои настрана от женското им царство, те намираха ситуацията в Пембърли за доста забавна. Според Джейн обяснението беше в това, че мисис Ренълдс бе поела грижата за децата след смъртта на майка им. Лизи пък приемаше, че причината е във взаимната им зависимост едни от други, което трябваше да означава, че хората от прислугата приемат изключителното внимание към прекрасния си господар и сестра му за свой дълг, а господарят им и сестра му едва ли могат да си представят как биха живели без тях.

— О, Лизи — възразила беше Джейн, — мисля, че си твърде сурова. А пък и не виждам нищо лошо в това.

— Аз също, но трябва да признаеш, че такава връзка се крепи на взаимно доверие и то силно ги сплотява. Което едва ли е възможно в Лонгборн, не мислиш ли?

Джейн беше признала, че е съгласна, и беше добавила, че макар слугите в къщата на Бингли на Гровнър Стрийт да са особено отзивчиви и внимателни, помежду им няма такива едва ли не роднински отношения, каквито има в Пембърли.

— Вероятно има нещо общо с това, че са в провинцията — бе предположила тя.

Елизабет не беше напълно съгласна, но беше запазила мнението за себе си, за да не обиди или нарани обичната си Джейн, изтъквайки, че колкото и знатен да е домът на Бингли, все пак не е Пембърли, където службата при семейство Дарси е потомствена. Ако прислугата на Гровнър Стрийт беше наета заради отличните си качества, то повечето от слугите в Пембърли бяха родени като такива и лоялността беше най-силното им качество. Разбира се, Дарси и Джорджиана имаха пълно доверие на хората си и с удоволствие бяха оставили по-голямата част от управлението на домакинството и ръцете на мисис Ренълдс. Мистър Дарси беше настоял Елизабет да даде инструкции на икономката за посрещането на гостите за Коледа. Още на следващия ден след пристигането им самата мисис Ренълдс беше попитала Елизабет, извинявайки се, че я притеснява, дали има някакви специални изисквания към менюто. Елизабет й беше благодарила, но беше вмъкнала, че засега предпочита да не прави промени и да остави нещата в нейните способни ръце, като вероятно през новата година, след като посвикне и се ориентира, може да пожелае да направи някои предложения. Щастливата усмивка на икономката я беше убедила, че е постъпила правилно.

Сутринта вече преваляше, когато звук от конски тропот и колела на карети по настланата с чакъл алея привлече Джейн и Лизи към прозорците на дневната на втория етаж. Щом зърнаха семейство Гарднър, те се впуснаха да ги посрещнат. Докато слугите помагаха на пътниците да слязат от каретите и да разтоварят багажа си, Лизи и Джейн прегръщаха леля си и чичо си, децата им и по-малките си сестри Мери и Кити, които не бяха виждали от сватбата през октомври. Кити беше много развълнувана, след като толкова й бяха липсвали по-големите и сестри, а Мери се беше запасила с толкова книги и ръкописи, че явно беше дошла, подготвена за дълго учене и упражняване на пианото.

Дарси също беше дошъл да посрещне мистър и мисис Гарднър и да ги приветства с идването им отново в Пембърли. Елизабет не се съмняваше, че те всички добре помнеха последния път, когато бяха стояли на същото място заедно. Колко много неща се бяха променили от тогава! Тя срещна погледа на леля си и двете се усмихнаха.

Мисис Ренълдс покани всички вътре да се насладят на топлината на огъня и сервирания чай в дневната. Джорджиана, която се упражняваше в музикалния салон, се присъедини към тях и стаите на Пембърли, които бяха толкова тихи и спокойни преди половин час, изведнъж се изпълниха с много гласове, сред които и тези на младите дами Гарднър.

Каролайн Гарднър, която се срещаше с Джорджиана за първи път след сватбата на Джейн и Лизи, беше поласкана, че я поканиха да помага в подготовката на хора. След чая мисис Гарднър се качи на горния стаж заедно с племенничките си, за да види стаите им, да разопакова подаръците си и да се наприказва с любимите си момичета. Този път тя имаше добри новини за тях. Майка им се чувствала много по-добре и планирала да пътува на север в Нюкасъл при Лидия и Уикъм, които очаквали първото си дете през пролетта. Джейн и Елизабет мислено благодариха, че не са в Лонгборн, за да споделят ентусиазираните и скъпоструващи приготовления за раждането на първото й внуче.

Имаше и още новини — за семейството на Лукас, — оказало се, че сестрата на Шарлот, Марая Лукас, била ухажвана от новия доктор в Меритън.

— Марая Лукас! — възкликна Джейн. — Та тя е по-малка от Кити!

— Само няколко месеца — каза Лизи, — но въпреки това е изненадващо. Как се случи?

— Ами лейди Лукас не се чувствала добре и изпратила да доведат мистър Джоунс, аптекаря, който обаче бил отишъл на гости при дъщеря си. Вместо него дошъл едни млад мъж — д-р Джон Фолкнър, лекар, който наскоро бил пристигнал в Меритън, за да практикува в града — обясни мисис Гарднър и виждайки, че племенниците й изгарят от любопитство да научат повече, продължи: — Разбира се, младата Марая Лукас била там, за да се грижи за майка си и после предложила чай на д-р Фолкнър.

— Това ли е всичко? — Лизи звучеше разочарована, но леля и имаше още за разказване.

— Майка ви ми каза, че бил посетил лейди Лукас четири пъти за последните две седмици, а пък готвачът на семейство Лукас твърдял, че прекарва повечето време от визитата си в пиене на чай и разходки в градината с младата мис Марая.

— Обзалагам се, че мама е много наскърбена — остроумно забеляза Лизи, — че младият доктор не е предпочел Кити.

— Да, но Кити няма намерения да си търси ухажор, колкото и да го желае мама — каза Джейн.

Мисис Гарднър се съгласи, казвайки, че Кити изглеждала напълно незаинтересована от завоеванието на приятелката си Марая и интересът й се изчерпвал само с думите: „Д-р Фолкнър е доста по-малко досаден от мистър Колинс!“

— Което ще рече, че Кити явно одобрява избора на Марая — отбеляза Джейн, но Лизи възрази, че изборът едва ли е направен от Марая, ами по-скоро д-р Фолкнър е този, който е избирал.

Леля им реши да прекрати това сватосване.

— Нека не прибързваме толкова, милички, все още никой не е споменал нищо за годеж, още по-малко пък за сватба — настоя тя, а Лизи се засмя:

— Да, а ние добре знаем, че тези романтични връзки невинаги се развиват, както човек очаква. Не искам обаче да мислите, че не желая доброто на мис Марая. Тя е много приятно момиче и аз искрено се надявам да бъде щастлива.

Джейн и мисис Гарднър се съгласиха и разговорът внезапно приключи, тъй като влязоха Емили и Каролайн, за да съобщят, че обядът е сервиран.

По-късно децата дойдоха да репетират за тържеството, което беше истинско удоволствие за гостите. Когато свършиха с избрания репертоар — повечето от най-хубавите традиционни английски коледни песни — и бяха бурно аплодирани от публиката, състояща се от членове на семейството и прислугата, Елизабет и Джорджиана поканиха четирите деца на Гарднър да се присъединят.

Както десетгодишната Каролайн и седемгодишната Емили, така и Ричард и Робърт, които бяха на шест и на четири години, можеха да пеят чудесно и направиха важен принос към числеността и качеството на хора. Мери с удоволствие помогна при акомпанимента, което даде възможност на Елизабет да седне при гостите, докато Кити беше изцяло погълната от правенето на коледни шапки за децата. Мис Гарднър предложи по-големите деца да държат малки свещи — европейски обичай, който беше харесала по време на пътуването си до Франция.

По-късно, след като шоколадът и кейкът бяха изядени, както си му е редът, Джорджиана убеди Каролайн да изпее една коледна песен и двете избраха нежната „Люлчина песен на Девата“, която почти разплака слушателите. Чудесната работа, която дамите бяха свършили, получи много похвали, а мистър Дарси никога не беше изглеждал толкова щастлив.

* * *

Предколедното утро настъпи мразовито и ясно.

След закуска всички, които пожелаха, се облякоха топло и отидоха в гората да събират елови клонки, борови шишарки и бодлива зеленика за украса на стаите и сцената. Малките особено харесаха тази част от подготовката и прекараха целия следобед в правене на гирлянди за прозорците.

Малко преди обяд пристигна д-р Грантли, който се извини за закъснението, но увери всички, че на драго сърце ще се включи в подготовката.

— Изцяло съм на ваше разположение — предложи той услугите си, а Лизи, видяла как Джейн и Джорджиана работят усилено в салона, го изпрати да им помага.

Из цялата къща кипеше трескава подготовка. Бингли и Дарси влизаха и излизаха от стаите, удивени от това, което се случваше. Дарси заяви, че не помни някога в Пембърли да е имало такова оживление.

До късния следобед всичко беше готово. Всички деца бяха доведени и облечени като малки хористи. Огънят в камините гореше ярко и хвърляше отблясъци по тъмното дъбово дърво, по медните съдове и по червените плодчета в гирляндите по стените и прозорците.

До шест часа стаите бяха изпълнени с гости и съседи и всички онемяха от изненада, когато децата влязоха със свещи в ръце. По озарените им лица и в блесналите им погледи се четеше голямо вълнение.

Джейн, Елизабет и Джорджиана ги отведоха до местата им, а после д-р Грантли прочете историята за Коледа от Библията. Това беше чудесно допълнение, предложено от Джорджиана и с радост прието от д-р Грантли. Когато децата започнаха да пеят — отначало малко нервни, но след минута вече по-уверени и много очарователни, сълзите в очите и усмивките по лицата на слушателите говореха достатъчно. Родителите на децата от имението бяха все домашни прислужници, градинари, коняри или най-много дребни фермери. Никога преди децата им не бяха получавали възможност като тази да участват в празненствата в Пембърли. Щом се разбра, основно благодарение на Джени и мисис Ренълдс, че заслугата е основно на мисис Дарси, нейната популярност сред тях нарасна. Когато направиха малка пауза, за да дадат почивка на младите гласчета, Елизабет се приближи до Дарси, който беше седнал до семейство Гарднър. Искаше само неговото уверение, че всичко върви добре, а получи щедри похвали от всички наоколо. Елизабет грейна, а мистър Дарси едва можа да сдържи радостта си. Ако мисис Гарднър беше търсила някакво доказателство за успеха на този съюз, за който тя и съпругът й се чувстваха частично отговорни, сега тя го намери пред себе си, когато Дарси се пресегна и хвана ръката на Елизабет с думите:

— Не си спомням да е имало по-щастлива Коледа още от времето, когато бях дете.

Когато се качиха на горния етаж, Елизабет прегърна леля си.

— Ако не беше ти, можеше никога да не дойда в Пембърли миналото лято, никога да не го срещна отново при такива щастливи обстоятелства и никога да не открия щастието, което имаме днес — каза тя.

Мисис Гарднър никога не се беше съмнявала, че Джейн и Бингли могат да имат щастлив съюз, защото толкова много си приличаха, бяха в такова съгласие един с друг, че не беше трудно да си ги представи в хармоничен брак. С Лизи и Дарси беше по-сложно — и двамата имаха силни характери, високи критерии и високи очаквания; независимо от любовта им един към друг, тя се опасяваше, че превес ще вземе индивидуалността им и дори да не искат, ще доведе до напрежение и липса на щастие. Когато ги видя в Лондон преди няколко седмици, тя беше много впечатлена от изгледите за зрялост на връзката им. Виждайки ги заедно в Пембърли сега, тя стана още по-уверена, че надеждите й ще се сбъднат. Това наистина беше най-щастливата двойка, която тя някога беше имала удоволствието да познава. Само можеше да се моли и бъдещето им да бъде така благословено, както настоящето.

По-късно Дарси и мистър Гарднър се присъединиха към тях. Усещайки неизказания въпрос в очите на Лизи, Дарси обясни, че Джейн и мистър Бингли са седнали да изиграят една порция вист^[2] с Джорджиана и д-р Грантли.

— Вист! — възкликнаха едновременно двете дами, неспособни да повярват, че в края на този ден някой може да има достатъчно останала енергия за партия вист.

— Е, всъщност за някаква по-весела версия, отколкото обичайно — уточни Дарси.

— Току-що казвах на мистър Дарси, че съм впечатлен колко добре се справиха Лизи и мис Дарси с празника тази вечер. Никой не може да повярва, че повечето от децата никога не са пяли в хор досега — сподели мистър Гарднър.

Дарси ентусиазирано се съгласи и обгръщайки съпругата си с ръка, каза:

— Много съм горд с тях, особено с Лизи, която даде идеята. Никога не съм имал по-хубава Бъдни вечер, а което е още по-хубаво, мила моя, д-р Грантли е толкова впечатлен, че предложи да пеят, когато отслужва Вечернята в църквата утре.

Лизи и мисис Гарднър бяха зарадвани.

— Това е истинска чест. Като се има предвид доброто име на хора на „Сейнт Джоунс“, трябва да призная, че това е голям жест от страна на д-р Грантли — прие предложението Лизи, добавяйки, че четирите деца на семейство Гарднър съществено са допринесли за успеха на вечерта.

Семейство Гарднър учтиво помолиха да се оттеглят с претекста, че трябва да слагат съществено допринеслите си деца по леглата. Дарси и Елизабет се усмихнаха и не се опитаха да ги задържат. Въпреки че обичаха семейство Гарднър, едва сега за първи път за последните 24 часа можеха да останат насаме и удоволствието от това беше толкова голямо, колкото и неочаквана беше тази възможност.

* * *

През нощта беше завалял слаб сняг и като в сцена от някоя коледна картинка семейството и гостите се отправиха към църквата в селото под имението Пембърли, където д-р Грантли щеше да отслужи коледната служба заедно с местния свещеник мистър Дженкинс.

Малката църквица беше изпълнена от малките „хористи“, седнали един до друг отпред. Пеенето им беше сладкогласно и звучно. Елизабет беше щастлива да чуе гласовете на децата в такава хармония. Разменяйки погледи с мисис Гарднър и съпруга си, тя твърдо реши да продължи да работи с детския хор на Пембърли.

— Ще го превърнем в традиция, която ще бъде гордост за Пембърли — каза си тя наум, докато слушаше.

По-късно младият свещеник й поднесе своите поздравления:

— Никога не съм имал такова прекрасно пеене тук, мисис Дарси. Предполагам, че на Вас трябва да бъдем благодарни.

Елизабет поруменя.

— О, не, мистър Дженкинс, много хора, включително и мис Дарси и сестра ми, мисис Бингли, помогнаха. А в крайна и сметка самите деца — те толкова много искаха да се научат да пеят.

— Струва ми се, че можем да поставим основите на истински хор тук, в Пембърли — каза мистър Дженкинс, който беше родом от Уелс и наследник на забележителна традиция в хоровото пеене.

— Аз също смятам, че трябва да развием това чудесно начало — съгласи се Елизабет, а съпругът й добави:

— Мисля, че ти постави едно чудесно начало тук, скъпа моя.

Те поканиха мистър Дженкинс да се присъедини към тях за Вечернята в Пембърли и да остане за вечеря, покана, която с готовност беше приета от младия свещеник.

Коледният обяд беше истински пир. Мисис Ренълдс беше надминала себе си, а готвачът беше приготвил възхитителни ястия от дивечово и пилешко месо по традиционни рецепти, както и разнообразие от вкусни разядки и мезета за настроение в студения следобед. Пунш и ароматно греяно чернено вино бяха поднесени преди ястията, рейнско вино и бордо придружаваха основните ястия, а накрая бяха сервирани коледният пудинг и празничният специалитет с пресни плодове и сметана с малки купички ядки и сушен джинджифил.

Елизабет беше очарована. Тя благодари на мисис Ренълдс и помоли да я заведат в кухнята, за да благодари на прислугата там и особено на готвача за прекрасните ястия. Никоя господарка досега не беше правила такова нещо. В кухнята бяха изненадани и поласкани от жеста и благодариха на мисис Дарси за вниманието. Безспорно беше, че тя беше направила отличен дебют в Пембърли.

Празничното настроение беше завладяло всички — когато станаха от масата, възрастните се пренесоха в музикалния салон, а гласчетата на децата, играещи на криеница и на „Открий пантофката“^[3], зазвънтяха из стаите и коридорите на къщата. Обикновено мрачната атмосфера на величествения господарски дом беше разведрена от прилива на веселие върху наслояваните поколения наред формалности и традиции.

Дарси също се беше отърсил от стеснителността си, която често приемаше формата на сдържаност и необщителност, и беше разкрил една изцяло нова страна на природата си. Гостоприемството и вниманието към гостите му бяха безупречни, нещо повече — бяха топли и искрени. Джейн, поуморила се да забавлява децата, дойде при Елизабет, която беше седнала малко встрани от компанията.

— Изглеждаш уморена, Лизи — каза тя, сядайки до нея.

Лизи кимна, а после добави:

— Така е, но съм толкова щастлива, Джейн… Чак не ми се вярва, че преди година всички бяхме толкова тъжни и унили.

Джейн се усмихна, както само една истински щастлива жена може, и каза:

— Разбирам те прекрасно, Лизи. С мистър Бингли забелязахме колко много се е променил мистър Дарси толкова по-общителен е, не стои настрана, както правеше преди. Почти сме сигурни, че е благодарение на теб, Лизи. Той е по-щастлив и затова по-открит спрямо всички. Бингли е изключително зарадван.

Елизабет се усмихна и се замисли над мъдрите думи на сестра си — в сърцето си знаеше, че Джейн е права, но не искаше да приеме цялата заслуга за себе си. Побърза да каже, че Дарси винаги е бил внимателен и никога не се е възгордявал, че привидната му надменност е била всъщност грешно разбрана стеснителност и неувереност в мнението на околните. Джейн я прегърна:

— Няма защо да ме убеждаваш в това, мила Лизи, мистър Бингли винаги е казвал, че приятелят му е мъж за пример, а аз знам, че ти не би го приела, ако не беше така.

След това дойде Джорджиана и седна до тях. Докато наблюдаваха как Дарси се движи сред гостите, тя каза:

— Лизи, нямам думи да изразя колко прекрасна Коледа беше това! — говореше с такава топлота и искреност, че Елизабет не можеше да се съмнява, че думите й са много повече от любезен израз на благодарност. — Не помня някога да съм се забавлявала толкова много и съм уверена, че и брат ми чувства същото. Трябва само да го погледне човек и ще види колко е щастлив. Лизи, всичко е твоя заслуга и аз съм ти толкова благодарна.

Елизабет пламна от задоволство и смущение — не беше очаквала всички тези комплименти и колкото и да се радваше на признанието, малко се притесняваше да приеме толкова много похвали. Дарси, виждайки ги заедно, се приближи и ги прегърна и двете пред очите на всички. За никого нямаше съмнение, че господарят на Пембърли не беше имал по-щастлива Коледа от много години.

В края на прекрасния ден, след като си бяха разменили подаръци, всички изпълниха малкия параклис на Пембърли за Вечерня. Този път към хористите се присъединиха и семейството, и гостите. Мери, Кити и децата на семейство Гарднър, заедно със звучния уелски тенор на мистър Дженкинс, който караше въздухът да звънти с най-прекрасните звуци, чувани някога в тази величествена къща. Дарси, застанал до съпругата си, за първи път почувства, че има свое собствено присъствие като господар на Пембърли — с Елизабет до себе си той беше уверен, че това е само началото на един нов период. Елизабет почувства щастието му и нежно и съпричастно пъхна ръката си в неговата. Бингли и Джейн погледнаха към тях и срещайки погледа на сестра си, Елизабет се усмихна и щастието й беше видимо за всички.

* * *

На следващата сутрин^[4] слугите и работниците в имението Пембърли получиха своите традиционни коледни възнаграждения. Щедростта на Дарси беше видима от богатите възнаграждения, които раздаде на хората, служили на семейството през годината. През деня в Пембърли посрещаха наемателите и децата им. По-късно мистър Дарси и Джорджиана поканиха Елизабет да ги придружи до далечния край на имението, за да посетят две семейства, които не бяха съумели да присъстват на коледните тържества в къщата.

Бащата в семейство Лоусън беше инвалид — получил беше травма на гърба при злополука по време на работа във фермата и майката години наред с мъка успяваше да се грижи за децата, едно от които беше чирак в конюшните на Пембърли. Джорджиана обясни на Елизабет, че брат й винаги настоява да посещава това семейство лично. Тъй като беше традиционният ден за благотворителност, заедно с традиционните коледни възнаграждения те донесоха и кошница с празнична храна, подготвена от мисис Ренълдс. Виждайки радостта, която донесе това на цялото семейство Лоусън и особено на отрудената майка, Лизи си припомни думите на мисис Ренълдс за щедростта на Дарси и за грижите му към наемателите.

Джорджиана показа, че е научила ценни уроци от брат си. Грижовна и мила, тя беше трогната от нещастието на семейство Лоусън. Говореше със съчувствие, без следа от намек за превъзходство, разпитваше от какао има нужда семейството и също като брат си беше готова да предостави всякаква помощ, която е по силите и. Когато научи, че едно от децата е болно и има сериозна кашлица, тя обеща да изпрати транспорт още същия следобед, за да може детето да бъде закарано в лечебницата в Ламбтън.

Това, че Джорджиана даде обещание, без да се допита до брат си, подсказа на Елизабет, че братът и сестрата бяха единодушни по отношение на тези отговорности и не беше нужно тя да иска одобрението му. Което говореше за голямата отговорност, поета от мистър Дарси към хората в имението му. Потвърждението дойде от следващото посещение при един много възрастен човек на име Том Хобс — някогашен коняр, който беше загубил крака си при злополука и от много години живееше в страдания като инвалид.

Докато Джорджиана даваше останалата храна и разговаряше с дъщеря му, Елизабет чу момичето да казва: „Той не спира да говори за Вас и мистър Дарси, мис. Знае колко добри сте към нас. Толкова мило от Ваша страна да дойдете в такова време!“ Елизабет си припомни отново думите на мисис Ренълдс от миналото лято: „Той е най-добрият господар и сред наемателите му няма такъв, който да не може да каже добра дума за него.“

Тогава бяха допуснали, че в отношението й има известна пристрастност поради дългогодишната й обвързаност със семейството, но сега Елизабет отново и отново виждаше доказателства в подкрепа на думите й. Искрената загриженост и внимание в действията и отношението на Дарси към хората, които живееха и работеха в имението Пембърли, бяха видими за всички. Той не говореше за това, но силното чувство за отговорност, което показваше, я убеждаваше, че съпругът й е наистина „чудесен човек“ и „най-добрият господар“.

По-късно тя сподели наблюденията си с леля си и сестра си, докато си почиваха в една от стаите й, наслаждавайки се на маслените бисквити и чая. Мисис Гарднър също си припомни думите на мисис Ренълдс и добави, че никога не й е било трудно да приеме нейното високо мнение за мистър Дарси, защото е виждала потвърждение за него в забележителната му щедрост и в отношението му към Лидия и Уикъм.

— Осъзнавам, Лизи, че всичко е било от любов към теб, но независимо от това, отношението му към чичо ти и към мен самата винаги е било много добро, много по-искрено в сравнение с отношението на толкова други господа, които познаваме, че просто нямаше как да не го приемаме за чудесен човек — каза мисис Гарднър за голяма радост на племенницата си.

Вечерта, докато по-малките участници в празника се преобличаха и маскираха за пантомимата с костюми, сестрите наблюдаваха как съпрузите им помагат в подготовката на сцената за представлението. Джорджиана и д-р Грантли отговаряха за музиката, а мисис Гарднър помагаше на прислужниците в довършването на последните приготовления по костюмите. Джейн и Лизи, чиято задача беше да отсъдят кое изпълнение е най-добро, бяха седнали отделно от останалите в дъното на стаята. Не беше нужно да говорят — помежду им имаше толкова тясна връзка, че можеха да се наслаждават на щастието си, без да кажат и дума. Колкото до успеха на първата Коледа на Елизабет в Пембърли, той беше безспорен.