Ребека Ан Колинс
Хрониките на Пембърли (10)

Глава седма
Ново начало

Когато се завърнаха в Пембърли, Елизабет и мистър Дарси намериха Кити и мистър Дженкинс сгодени. Кити носеше пръстен, който предполагаше голямо вложение от страна на мистър Дженкинс. За всеобщо успокоение се оказа, че пръстенът е принадлежал на майка му и въобще не се е налагало мистър Дженкинс да обеднява заради покупката му. Елизабет си отдъхна. Те бяха ролкова явно щастливи един с друг, че сърце не и даваше да им каже нещо, което може да ги разочарова. Възхитиха се на пръстена, пожелаха им щастие и отвориха празнична бутилка шампанско. По-късно обаче Елизабет изрази известно несъгласие с това, че двойката е избързала с годежа и не е изчакала първо да посети Лонгборн и мисис Бенет да се запознае с бъдещия си зет.

— Убедена съм — каза тя на съпруга си, когато се преобличаше за вечеря, — че мама ще обвини мен — ще реши, че аз преднамерено съм я пренебрегнала и не съм я информирала за годежа на Кити.

— Това не трябва да те притеснява, Лизи — каза Дарси, — Не повече, отколкото мен ме интересува дали лейди Катрин вярва, че аз имам вина за осуетяването на плановете й за Джеймс Фицуилям и мис Бингли.

Елизабет се засмя, като си припомни това, но не се успокои. Нямаше желание да разстройва майка си или да причинява πрοблеми между мисис Бенет и Кити.

— Мисля — каза тя неуверено — да пиша направо на татко и да го накарам да изпрати на мама писмо. Мен може и да не ме спаси от неодобрението й, но ще спести на Кити и на мистър Дженкинс големи усложнения.

Дарси се съгласи.

Освен информация за безпроблемното завръщане в Пембърли и за годежа на Кити писмото на Елизабет до баща й съдържаше и едно предложение:

„И двамата с мистър Дарси смятаме, че е най-добре да се каже на мама за годежа ни Кити колкото е възможно по-скоро. Съгласни сме също, че е за предпочитане новината да дойде от теб, тате, вероятно с обещание, че мистър Дженкинс ще бъде поканен в Лонгборн да се срещне с мама, когато тя се върне от Нюкасъл.“

Вечерта Лизи поиска мнението на съпруга си за писмото и получи похвала:

— Много дипломатично, мила, наистина. Не виждам никаква причина никой да бъде обиден — каза Дарси.

Когато седмица по-късно дойде отговорът на баща й, и двамата бяха развеселени:

„Що се касае до годежа ни Кити, всичко е направено, мила ми Лиза, точно както вие с мистър Дарси предлагате. Не се притеснявай, тъй като ти имаш пълни родителски права, докато Кити е в Пембърли, не забравяй, че аз им дадох благословията си да се сгодят. Казал съм на майки ти достатъчно, като прибавих повечко хвалби по адрес на мистър Дженкинс. Сигурен съм, че когато майка ти го прочете и осъзнае, че ще се освободи от още една от прекрасните си дъщери, ще бъде толкова извънмерно щастлива, че нищо друго няма да има значение.

И при все това, предложението ти мистър Дженкинс да бъде поканен в Лонгборн, когато мисис Бенет се завърне, е чудесно. Смятам да отправя такава покана веднага. Вярвам, мила моя, че мистър Дарси и ти можете да се справите и без него за около седмица наесен. Ние с Мери сме добре. Мисис Хил и Джон правят всичко по силите си за нас, но много ни липсвате, Лизи, особено вие двете с Джейн. Бог да ви благослови и двете! С нетърпение очаквам следващото ви гостуване…“

На Лизи й домъчня за баща й — ясно беше, че през последните единадесет месеца животът му се е променил напълно и тя беше сигурна, че се чувства много самотен, което на фона на щастието й в момента много я натъжи. Дарси усети тъгата й и въпреки че не каза почти нищо, вече беше решил да покани мистър Бенет отново в Пембърли при първа възможност. Независимо от липсата на разбирателство помежду им в началото, през последните няколко седмици, когато бяха имали време да се опознаят по-добре, той беше започнал да разбира и да уважава тъст си. Будният ум, начетеността и голямата страст на мистър Бенет към четенето, в комбинация с тънкото му чувство за хумор, което се заиграваше с всеки и всичко, го правеха много желан гост. Дарси, който също винаги беше възприемал света около себе си с известна ирония, а сега някак беше омекнал благодарение на чувствителността на съпругата си, беше оценил наблюдателността и остроумието на мистър Бенет.

Имаше обаче други проблеми, които не търпяха отлагане и които изискваха вниманието на Дарси. Наскоро икономът му беше разговарял с него за новите посоки, по които беше поело фермерството. Някои от земевладелците в района бяха оградили общинските мери и земите си и бяха изгонили старите наематели и работници и сега много хора бяха несигурни и разгневени. Дори мисис Ренълдс, чиито съпруг беше служил отлично на бащата на Дарси, беше засегната. Синът й, който беше лесничей, се бе надявал да вземе една свободна ферма с къща и свинарник. Родителите на съпругата му — местно момиче от малко селце в Трантфорд в близост до Матлок, бяха изпъдено от парчето земя, което обработваха, когато новите земевладелци, които не живееха в имота си, бяха изпратили свои хора да оградят земите им и да ги превърнат в пасища.

Дарси държеше хората му да знаят, че в Пембърли това не може да се случи. Разговаряйки с управителя и с арендаторите от имението, Дарси ги увери:

— В Пембърли ограждане няма да има. Тук имаме много земя, част от която лежи неизползвана или малко използвана. Ако искаме да увеличим стадата или да разширим обработваемите площи, можем да го направим, без да ограждаме общинските мери, горите и ливадите. И всяко семейство в имението ще има достъп до реката.

Обръщайки се към управителя, той каза:

— Искам да предадеш на всичките ни хора, че няма да загубят къщите и фермите си. Мис Дарси, мисис Дарси и аз сме единствените, от които зависи това. Имението не изпитва никакви затруднения и никой друг, освен нас няма власт върху управлението му. Какво правим, кой живее в имението ни и при какви условия, е изцяло в наша власт. Мога да уверя всички ви, че нямаме намерение да се захващаме с нищо, което ще коства на който и да е от вас домовете или прехраната. Всеки е свободен да продължи да работи и да живее тук, освен ако не иска да напусне по собствено желание.

Ако управителят и хората от имението са били изненадани от разпалените думи на господаря си, то по никакъв начин не го показаха. Лоялността на управителя беше видима от начина, по който той прие уверенията на мистър Дарси като нещо, което се разбира от само себе см и сякаш никога не се беше съмнявал в намеренията му. Четири поколения негови предци бяха служили на семейството на Дарси и помежду им винаги беше царувало взаимно доверие. Останалите мъже, повечето от тях арендатори, изглеждаха облекчени и изразиха благодарността си, към Дарси, когато си тръгваха един по един. Беше окуражително, че могат да занесат на семействата си добри новини. На следващия ден те на свой ред щяха да съберат работниците и ратаите си и да им предадат думите на господаря.

Когато Дарси тръгна обратно към къщата, слънцето вече клонеше към залез и дърветата в парка хвъркаха чудни издължени тъмновиолетови сенки. Елизабет и Джорджиана излязоха да го посрещнат.

— Решихме, че можем да пием чай тук — каза Елизабет, — следобедът е толкова приятен.

— Чудесна идея! — съгласи се той, придърпвайки ги в прегръдка от двете си страни.

— Изглеждаш уморен — забеляза Елизабет и сестра му я подкрепи.

Дарси поясни:

— Говорих с мъжете. Бяха се разтревожили за всички онези неща, дето се говорят за ограждането в съседните имения. Има общности, които се опитват да прокарат закона и да лишат арендаторите от правото им да използват горите и общинските мери. Надявам се, че успях да ги успокоя.

Когато стигнаха до поляната, където под един красив разклонен бряст беше сложена масата за чая, мисис Ренълдс се приближи към тях. Тя току-що беше говорила със сина си, който й беше казал за уверенията на мистър Дарси към мъжете. В очите й се четеше благодарност, когато тя стисна ръката му и му благодари. Спокоен, трогнат и доволен от това, че е постигнал целта, която си беше поставил, поне в нейния случай, Дарси повтори уверенията си, че никой няма да бъде изхвърлен от къщата или фермата си в границите на имението.

— Няма нужда да ви уверявам, мисис Ренълдс, вие знаете, че никога не бих направил такова нещо.

— Не съм се и съмнявала, мистър Дарси, но синът ми беше притеснен — обясни тя и след като му благодари още веднъж, отиде да донесе подноса с чая.

Доказателство за привързаността й беше това, че често лично тя самата прислужваше на господаря си, което обикновено беше задача на домашните прислужници. С Джорджиана и Дарси, а сега вече и с Елизабет тя не робуваше на етикета. Дарси говореше разпалено:

— Непростимо е мъже и жени, които са обработвали земята ни и са ни служили поколения наред, да бъдат толкова объркани и уплашени заради закони, измислени да обслужват алчността на други — каза той. — А целта на законите всъщност е да улесняват живота на хората, не да го правят по-тежък.

Двете жени слушаха внимателно как Дарси обяснява същността на думите си към арендаторите и работниците във фермите и размишляваха върху начина, по който те самите го възприемаха в ролята му на господар на Пембърли. Елизабет виждаше в този образ поредните доказателства за впечатляващата щедрост на съпруга си — черта на характера му, която не беше и подозирала, че може да открие в него, когато се бяха запознали в началото, но за която тя и семейството й имаха всички основания да му бъдат благодарни. За Джорджиана той беше просто нейният брат — такъв, какъвто го беше познавала винаги.

Когато приключиха с чая, Джорджиана помоли да я извинят, че трябва да се оттегли. Очакваха я в църквата за репетиция с хора. Кити вече беше там.

— Подготвяме специална програма за сватбата на Розамънд — обясни тя.

— Кога можем да дойдем да послушаме? — попита Елизабет.

— О, още е рано — отговори тя и изчезна в къщата, оставяйки Елизабет и Дарси насаме в светлеещия здрач.

Известно време те седяха мълчаливо, наслаждавайки се на спокойната вечер. Ято скорци прелетяха над къщата, покръжиха наоколо и отлетяха към гората с криле, озарени от последните лъчи на гаснещото слънце. Време беше вече да се прибират, колкото и да не им се искаше.

Следващата седмица мистър Дарси получи покана от сър Едмънд Камдън да присъства на среща на земевладелците от околността. Тъй като беше лято, той реши да язди до Ръшмор Фарм с управителя си и един коняр. Наясно с противоречията около някои от огражданията, които следваха прилагането на законите за ограждането от Парламента, Дарси беше подготвен за спор с някои от съседите си, но не и за гнева, с който се сблъска. Както сър Едмънд, така и Дарси не желаеше да огражда общинските мери и горите и да ги превръща в обработваеми земи в ущърб на наемателите и работниците във фермите, които бяха живели и работили там поколения наред.

От най-ранна възраст техните семейства им внушаваха, че чувството за отговорност върви ръка за ръка с притежаването на земя. Макар и патриархална, това беше връзка на взаимна ангажираност и в много случаи тя пораждаше взаимно уважение. Това беше нещо, което безспорно липсваше във Франция, и онези, които се бяха докоснали до силите, отприщили се в ужасния сблъсък на Френската революция, никога нямаше да могат да го забравят.

Според Дарси, който беше в колежа, когато революцията избухна и разцепи Франция, опетнените с кръв ръце принадлежаха на мъже и от едната, и от другата страна. Въпреки че не беше в природата му да пламва от революционни каузи, той не можеше да не види, че експлоатацията на селяните и работниците беше довела директно до отхвърлянето на френския режим и до последвалия терор. По това време, когато животът във Франция не струваше пукната пара, не беше трудно човек да се чувства морално и социално сигурен като англичанин. Но началото на аграрната революция в Англия беше довело до обедняване на голям брой дребни собственици и селяни и забогатяване на привилегированата група на богатите земевладелци, които имаха власт над Парламента.

Хората като Дарси и Уилям Камдън, по-малкия брат на Розамънд, споделяха подобна загриженост, но не всички бяха поставени в условията, в които беше поставен Дарси при смъртта на баща си, когато трябваше да вземе нещата в свои ръце. Много други синове на английски земевладелци из страната сякаш не забелязваха коварните последствия от процесите на своеволно и насилствено ограждане върху хората, които прогонваха. Те безочливо говореха за „напредък“ или за „цената на прогреса“, без да се интересуват, че този „напредък“ е отнел на хората техните отворени полета, общински мери, гори и пасища, а в много случаи и домовете им, предавани от поколение на поколение.

„Дендитата“ и „контетата“, както ги наричаха, рядко се случваше да изцапат обувките си, нежели пък ръцете си с пръст. Много от тях прекарваха времето си по събрания в Лондон и в именията си в провинцията, а поверяваха имотите си на управителите и икономите, от чиято милост сега зависеха обезземлените и обеднели селяни. В продължение на две-три години Дарси беше стоял настрани от проблемите, произтичащи от начина, по който земевладелците из страната използваха политическата си власт, за да лишат селяните от основните им права, докато те самите забогатяват. Семейството му никога не беше имало нужда да експлоатира наемателите си, а вместо това ги беше подкрепяло, за което беше получавало искрената лоялност на всеки един от тях. Сега, не повече от седем години след появата на първите законопроекти за ограждането, беше упражнен натиск върху онези от земевладелците, които не се подчиняваха на новия ред.

На срещата у семейство Камдън присъстваха група земевладелци от нов тип — доскоро богати и проспериращи, а сега недоволни от внезапния обрат в състоянието им след войната. Демобилизацията на войските и падането на цените на зърното, причинени от заливането на пазарите с пшеница от земите, които самите те бяха оградили и направили по-продуктивни, бяха станали причина за депресия, каквато Англия не помнеше.

Тези новозабогатели собственици, които знаеха малко за превратностите на фермерството, бяха обезверени от рязкото спадане на цените на зърното и западането на фермите, които бяха купили с надежда да забогатеят. Те настояваха да получат отговор защо някои земевладелци не прилагат новите закони за ограждането, които парламентът беше приел, за да им попречи да увеличат ползите и да намалят загубите си.

Няколко доста вехто облечени млади мъже се обърнаха към сър Едмънд Камдън, подмятайки, че той и някои от другите по-стари земевладелци нарочно протакат и не подкрепят усилията на новодошлите да се грижат за земята си по най-добрия начин. Един от тях, надменен и наконтен мъж с тежък камшик в ръката, се провикна през стаята:

— Дарси, готвят ли се твоите хора за жътвата?

Мистър Дарси, на когото той не беше представен, погледна към него, но не каза нищо.

— Готвят ли се, а? — настояваше той. — Или смяташ и ги оставиш да гуляят за твоя сметка?

Дарси пророни нещо в смисъл, че това си е негова работа. Уилям Камдън, застанал до него, се намеси:

— Празненствата по случай края на жътвата са традиция тук от векове. Този празник е почти толкова важен, колкото е и Коледа — каза той.

— Да, ама в моята ферма не е — надигна глас онзи, който се беше обадил пръв, така че всички да могат да го чуят. — И ако ги оставиш да гуляят, си пълен глупак!

Дарси се изопна от възмущение, видимо ядосан, но не каза нищо. Друг мъж, застанал до Уилям, добави:

— Вижте, това само им отваря ищах да пият повече, а после и другите ще поискат същото. Аз лично въобще не смятам да си хвърлям парите за пируване и пиянски гуляи.

Друг от мъжете се обърна към сър Едмънд.

— А какво ще кажете за вашите наеми, сър Едмънд? Смятате ли да ги вдигнете следващия сезон?

Сър Едмънд отвърна кратко:

— Не, не смятам.

— Дарси, ами ти?

Дарси пое дълбоко въздух — беше обиден и ядосан от това, че трябва да се впуска в спор с тях, но беше решен да вземе отношение.

— Нямам намерение да увеличавам наемите нито на арендаторите, нито на работниците. В трудни времена, когато реколтата е лоша или цените са паднали, моето семейство, както и това на сър Едмънд, се опитва да окаже подкрепа на хората си. Семействата на повечето от тях живеят в имението от поколения — бащите и дедите им са обработвали същата земя, това осмисля живота им и те работят много всеотдайно. Не виждам никаква причина да лишавам тях или, още по-лошо, децата им от храна и дрехи, само за да събера повече наем.

Настана тягостна тишина в стаята, когато Дарси, потънал в това, за което говореше, продължи разпалено:

— Що се отнася до ограждането на общинските мери, въобще няма да го коментирам. В имението Пембърли няма земя за продаване. Имаме премного незасята земя за оран, ако пожелаем да увеличим производството — нямаме никаква основателна причина да ограждаме общинските мери.

— Да разбирам ли, че няма да ни подкрепите? — попита първият мъж.

До този момент Уилям беше успял да информира Дарси, че този човек е Барлоу, борсов агент от Лондон, който е хвърлил око на няколко имота в околността.

— Не се нуждаете от моята подкрепа, сър — отвърна Дарси. — Свободен сте да използвате закона и да правите каквото пожелаете със собствената си земя. В моето имение аз ще правя това, което смятам, че е в най-голям интерес на семейството ми и на хората, които работят за нас.

— А не си ли давате сметка, че онези от вас, които не спазват разпоредбите за ограждането, го правят дяволски сложно за нас, които имаме нужда да изкараме нещо от земите, които сме закупили?

Мистър Дарси вдиша рамене.

— Съжалявам, но това не е мой проблем. Доколкото схващам, имаме система, която дава на всеки земевладелец правото да се възползва или не от Закона за ограждането. Що се отнася до имението Пембърли, нямаме нужда от предимствата на този закон, нито пък аз имам нужда да увеличавам наемите на арендаторите си.

Той се обърна към Уилям и даде да се разбере, че няма какво повече да каже и иска да си тръгва, Уилям Камдън, единственият от синовете на сър Едмънд, който проявяваше интерес към семейната ферма и към развъждането на коне, беше наблюдавал с възхищение как мистър Дарси отстоява позицията си срещу новаците — земевладелци. Но освен това беше наясно и с гнева на тези хора. Те бяха посетили баща му няколко дена, преди да се вземе решение да се свика събранието. Бяха убедени в правотата на убежденията си, уверени, че само чрез широко разпространено ограждане и екстензивно механизирано фермерство Англия ще изхрани увеличаващото се население и земевладелците ще просперират. Сър Едмънд беше опитал да успокои напрежението, изтъквайки, че мистър Дарси действа според свои правила и ще бъде свободен да управлява имението си, както смята за добре. Джеймс Фицуилям, който не беше добре познат на новодошлите от града, също се беше изказал. Той напомни, че за разлика от новите собственици на наскоро закупени имоти, семействата като неговото обработват земите си от векове и имат отговорности към наемателите и работниците си.

Това предизвика подигравателен смях от страна на „градските контета“, както ги наричаше Уилям, и сериозно подразни Дарси, който се обади откъм изхода:

— Може и да не ви е известно, но има една нишка на взаимна отговорност, която преминава през тъканта на обществото ни и на която дължим сигурността, на която се радваме днес. Ако френските селяни се присъединиха към бедните в Париж, за да подкрепят революцията, английските фермери досега не са били изкушени от лозунги, защото системата, която имаме тук, им е осигурявала свобода и непокътнато имущество. Ако прекъснете тези нишки и разкъсате тъканта на английското общество, трябва да бъдете готови да си понесете последствията.

Когато Дарси излезе, управителят и конярят, които го чакаха отпред, се присъединиха към него. Бяха се надигнали гласове в негова подкрепа, но много повече бяха несъгласните и оспорващите правото му да се изказва. Уилям, притеснен от явната им враждебност, изпрати Дарси до конюшнята. Спряха се за малко да поговорят със сър Едмънд и неговия управител, и двамата загрижени, че Дарси ще се прибира в сгъстяващия се мрак.

— Не би ли предпочел да оставиш конете си тук и да вземеш моята карета? — предложи сър Едмънд. — Конярят ми ще ги доведе утре.

Дарси не беше особено притеснен.

— Няма страшно, едва ли ще ни нападнат. Би било глупаво, след като всички са ги видели тук.

— Не се заблуждавайте, че са просто луди глави, сър — намеси се управителят на сър Едмънд. — Ако настоявате да яздите до Пембърли тази вечер, аз предлагам да Ви придружа с няколко от моите хора.

Сър Едмънд побърза да подкрепи идеята и Дарси се отказа да спори. Още повече, че беше нетърпелив да се върне в Пембърли, тъй като беше станало по-късно, отколкото беше очаквал. Дарси и двамината с него яхнаха конете си и потеглиха напред, докато Уилям Камдън, Джеймс Фицуилям, управителят на Камдън и около половин дузина мъже ги последваха на подобаващо разстояние.

Луната, наполовина, беше изгряла, но беше все още ниско в небето и лятната вечер беше доста тъмна. Вместо да яздят през Ламбтън, откъдето бяха дошли, Дарси предложи да изберат по-кратък маршрут през гората, по една позната конска пътека, която пресичаше границата между двете имения. Яздиха, необезпокоявани от нищо, докато почти достигнаха мястото, където пътеката се спускаше стръмно към потока. Както беше уговорено, управителят на Дарси подсвирна, за да даде знак на тези, които ги следваха, че са си почти у дома, тъй като, веднъж прекосили потока, те щяха да са в парка и на безопасно място. Чу се шумолене и конски тропот и те сметнаха, че това е групата от Ръшмор, която си тръгва. Тогава остро и напълно непознато изсвирване прониза нощната тишина и най-неочаквано те се оказаха заобиколени от шест или седем мъже — някои пеша, други на коне, всички с лица, скрити под шапки или шалове. Конят на управителя се изправи изплашен на задните си крака и изцвилването му явно беше достигнало до останалите от групата, които обърнаха конете и препуснаха обратно, с всичка сила и успяха да пристигнат точно навреме, за да видят Дарси, изправил се срещу як мъж с вдигната тежка сопа, докато управителят и конярят се бореха с други двама на земята.

Значително по-малко на брой от нападателите, те изпитаха истинско облекчение, когато групата от Ръшмор се притече на помощ да усмири и задържи настървените негодници, без да обръща внимание на протестите на един разгневен денди, който обвиняваше Дарси и поддръжниците му за спада в печалбите си. Управителят на Дарси, Томас, и останалите мъже от Ръшмор Фарм решиха да отведат разбойниците обратно и да ги задържат до сутринта, а после да ги предадат на властите. Уилям Камдън и конярят му останаха да придружат Дарси през останалата част от пътя му до господарската къща в Пембърли, въпреки възраженията му и твърденията, че е в пълна безопасност.

Неспокойна още откакто беше започнало да мръква, Елизабет стоеше до един от горните прозорци и очакваше да си дойде съпругът й, когато малката група излезе от горичката и мина по моста. Разпознавайки Дарси, докато яздеше към къщата, тя изтича надолу по стълбите и преди той да успее да слезе от коня си, беше вече на предния вход. Когато видя Уилям Камдън с него и забеляза, че Томас и конярят ги няма, Елизабет се досети, че нещо не е наред. Свикнала обаче да запазва самообладание, тя търпеливо изчака Дарси да се появи горе и да свали връхната дреха и ботушите си, преди да попита за раздърпания му вид и за отсъстващите мъже. Не желаейки да я притеснява, Дарси омаловажи положението, като й спести много от подробностите и обясни вида си с препускането през гората във ветровитата нощ. Елизабет не се подведе. Решена беше да разбере какво се е случило, за да накара съпруга й да се прибере в такъв вид, без двама от хората си и в компанията на Уилям Камдън и коняря му. Знаеше че ако попита направо, Дарси няма да я излъже, но виждайки, че е уморен, не настоя, а реши първо сама да разкрие някои факти. Междувременно той излезе да се изкъпе и да се преоблече за вечеря, но преди това я притисна силно в обятията си, сякаш се безпокоеше по-скоро за нейната безопасност, отколкото за своята. Джорджиана вече ги очакваше в трапезарията и тъй като не искаха да я притесняват, те не казаха нищо повече. Тази нощ Дарси, явно изтощен, си легна рано и скоро заспа дълбоко. За разлика от него Елизабет не можа да заспи и седна да напише писмо на Розамънд Камдън, молейки я да поразпита брат си Уилям за повече подробности. Предложи й да се срещнат в църквата в неделя.

Щом получи писмото от Елизабет, Розамънд веднага се обърна към по-малкия си брат. Тъй като никой не го беше предупредил, Уилям не се поколеба да разкаже на сестра си точно какво се беше случило през изминалата нощ. Прибързаното съобщение и безпокойството на Елизабет подсказаха на Розамънд, че това е нещо, което не може да бъде отлагано до неделя. Под предлог, че трябва да се консултира с Елизабет за някакви детайли по тоалета си за сватбата, Розамънд дойде в Пембърли още на следващия следобед, когато Дарси беше излязъл.

Нейният разказ за случилото се толкова ужаси Елизабет, че тя се разплака и известно време не можеше да разсъждава трезво. Розамънд я увери, че сър Едмънд, който беше магистрат, се е отнесъл много строго към задържаните и изправени пред него нападатели. Той беше помолил дъщеря си да успокои мисис Дарси и да я увери, че лично ще се заеме със случая и ще направи така, че извършителите на осуетеното нападение да бъдат хвърлени в затвора, а онези, които стоят зад него, скъпо да си платят. Розамънд не знаеше дали самоличността на организаторите е известна, но увери Елизабет, че ще бъдат разобличени.

Мина известно време, докато Елизабет съумее да събере мислите си — беше изключително обезпокоена за безопасността на съпруга си. След като многократно благодари на Розамънд за това, че така бързо и със съпричастие се беше отзовала, реши да пише до леля си с молба за съвет.

Когато Дарси се върна късно вечерта, тя положи много усилия да скрие от него, че знае повече подробности от сутринта. Не спираше да бъбри с престорена веселост за предстоящата сватба и дори попита Дарси дали очаква с нетърпение да стане кум на братовчед си. Скоро той започнала подозира, че нещо не е наред, и когато се оттеглиха в спалнята си, изчака подходящ момент, в който да се опита да разбере какво става, но се оказа, че е отприщил порой от емоции, напрежение, страх и объркване.

Никога досега в своето относително спокойно съществуване Лизи не беше изпитвала такъв страх за сигурността на някой от близките или приятелите си. Това беше последното нещо, с което беше очаквала да се сблъска, когато беше заменила спокойната и непретенциозна среда на Лонгборн с великолепието и изтънчеността на Пембърли. Макар да беше чула да се говори за своеволията на новодошлите в областта, те бяха толкова далеч от нея, толкова невероятно беше да пресекат нейния път, че за такъв проблем въобще не беше и помисляла.

И сега, когато осъзна, че въпреки изискания и спокоен живот в Пембърли и изключително високото уважение, с което семейство Дарси се ползваше из цялото графство, се надигат нови и затова непредвидими сили, които застрашават живота им, всичко се преобърна с главата надолу. Случилото се я беше разтърсило повече, отколкото беше очаквала, и нямаше как да скрие това от съпруга си.

Стреснат от силата на чувствата й и от степента на безпокойството й, Дарси, който до този момент не се беше отнесъл особено сериозно към тревогите й, изведнъж омекна. Осъзна, че в старанието си да й спести притеснения, само е утежнил положението. Той й се извини, че е пренебрегнал страховете й. Разказа й спокойно и без заобикалки какво се е случило и й обясни последвалите ходове.

Когато разбра, че мистър Дарси и сър Едмънд са предприели действия срещу виновниците и могат да се предпазят от бъдещи посегателства, тя вече беше по-склонна да възприеме случилото се като необмислен опит на глупави, безразсъдни мъже да сплашат съседите си.

— Не могат да направят нищо, мила моя, нищо — увери я той, надявайки се, че категоричността му ще я убеди, че страховете й са безпочвени. — Знаем кои са и сме взели мерки. Още една грешка и заминават в изгнание. Едва ли на някой от тях му се иска да го изпратят на мизерен каторжнически кораб или още по-лошо — в Нов Южен Уелс.

Въпреки благия му тон — плод на загрижеността му към нея, в гласа му имаше решителност, която малко я поуспокои и тя за първи път се усмихна.

— Ами ако опитат отново? — все още не й се вярваше.

Той обаче беше категоричен:

— И да опитат, няма да успеят, милата ми — вече се показаха какви са — невъздържани и безразсъдни. И да опитат, ние вече сме подготвени.

Елизабет беше вече по-уверена и се съгласи да остави страховете настрана, но не и преди да изтръгне от него тържествено обещание, че няма да поема никакви рискове и няма да ходи никъде сам. Тъй като нямаше вероятност това да се случи, Дарси на драго сърце й даде дума. Имаше ясното намерение да се пази добре и едва ли щеше да влезе в капан отново.

Инцидентът го беше убедил в правотата на собствените му убеждения. Наследството на английското село, което той обичаше, почиваше на солидни основи, но въпреки това беше достатъчно крехко, за да бъде разрушено от действията на хора, чиито връзки със земята бяха нетрайни и чиято единствена мотивация беше алчността.

Взаимната зависимост и споделената отговорност — основите на общността, в която той беше израснал и в която се надяваше да отгледа наследниците си, даваха онази сигурност, която беше отличителният белег на патриархална Англия.

Скорошните събития бяха започнали да отнемат тази сигурност и отчаянието на разорените бедни се оглеждаше в отчаянието на онези, които бяха заграбили земята им и все още смятаха, че имат малка полза от нея. За Дарси това, че промените бяха намерили израз в нападение над него, беше голям удар. Но нахлуването на насилието, макар и предотвратено, в гората на обичаното му имение Пембърли го нарани повече от нападението върху него самия.

* * *

Мисис Гарднър се канеше да излиза, когато пристигна писмото от Елизабет. Беше толкова дълго и така ситно изписано, че тя реши да отложи разходката си по магазините. Племенницата й, чиито писма бяха винаги интересни, не трябваше да бъде карана да чака. Тя беше изпратила на мисис Гарднър най-цветисто описание на нападението над Дарси, без да крие загрижеността си или гнева си, но уверявайки леля си, че Дарси и сър Едмънд са овладели положението:

„Все още ми е трудно да пиша за страха и тревогата, които почувствах, когато разбрах, че Дарси е бил нападнат, и то тук, в парка на Пембърли. Не смея да си помисля какво е могло да се случи, ако не е била съобразителността на хората на сър Едмънд и куражът на коняря на Дарси, който бил ранен при схватката с двама от нападателите, но въпреки това не го изоставил. Дарси ме уверява, че срещу нападателите са взети сурови мерки, а господарите им (негодниците са ги предали лесно) са били задържани и незабавно изправени пред закона, като са били предупредени да не създават повече проблеми. Имаме голям късмет, че бащата на Розамънд е магистрат, който отговаря за тази част на графството — и Дарси, и Розамънд ме уверяват, че се ползва с уважение из цялата област.“

Мисис Гарднър беше силно изненадана от разкритията в писмото на Лизи. Напоследък семейство Гарднър биха започнали да се уморяват от постоянната динамика в тази част на Лондон, в която беше домът им и която стремително се превръщаше в търговски квартал, където се струпваха всякакви хора и се продаваха всякакви стоки. С четири деца — две от които момичета, те бяха започнали да се питат доколко е разумно да продължават да живеят в къщата си в Чийпсайд. Писмото на Елизабет ги убеди, че вече е време да вземат решение за преместване извън Лондон.

„Мила ми лельо, как копнея двете с Джейн да сте тук, или поне да не сте толкова далеч от мен, за да ми дадете малко успокоение!

Страх ме е, но не бива да си позволявам прислугата да забележи безпокойството ми, нито пък да притеснявам Дарси.

Той каза и направи всичко възможно, за да ме успокои и да разсее страховете ми, но тъй като никога не съм очаквала нещо толкова ужасно да ни сполети на такова прекрасно място като това, все още не мога да възвърна предишното си спокойствие. Докато ти пиша, гледам към парка и погледът ми проследява потока до мястото, където мостът минава над него и пътеката се губи в гората. Сега, когато всичко е огряно от ярката слънчева светлина, ми е трудно да повярвам, че съвсем малко по-навътре, в сянката на същите тези дървета, нападателите са се прокраднали в тъмното. Не смея да си помисля какво можеше да сполети милия ми съпруг, ако беше сам или ако с него е бил само Томас, който е на възраст почти колкото татко.

Мила ми лельо, не искам да те притеснявам, но ми се струва, че неочаквано се сблъскахме с обстоятелства, много различни от тези, при които сме израснали. Огромна нужда имам да те видя и да поговоря с теб възможно най-скоро — така ми се иска да се уверя, че не сме застрашени да изгубим онзи щастлив живот, на който се радвахме някога…“

Нямаше съмнение, че Елизабет беше сериозно разтревожена от случилото се и мисис Гарднър тъкмо беше решила, че трябва да вземе дъщерите си и да замине за Пембърли за няколко дни, когато й донесоха още едно писмо, този път от Експрес Поуст. Притеснена да не би да съдържа лоши новини, тя застана във вестибюла и го отвори с мрачно предчувствие.

Писмото беше от мистър Бингли, който молеше мисис Гарднър да дойде колкото е възможно по-бързо. Не само защото Джейн много искала тя и Елизабет да бъдат до нея, но и защото той се опасявал, че мисис Бенет може да пристигне спешно от Нюкасъл и да се настани в Недърфийлд, ако до леглото на Джейн все още няма никой друг. Макар да не искаше да показва неуважение към тъща си, Бингли очевидно не изгаряше от желание за такава визита. Той пишеше, че Джейн е изразила предпочитание към компанията на леля си. Мисис Гарднър не загуби нито миг повече. Дадени бяха нареждания, направени бяха всички приготовления, разпратени бяха съобщения, накрая беше опакован и багажът (тази неизбежна досадна част от приготовленията) и след не повече от двадесет и четири часа те бяха вече на път.

Междувременно Елизабет и мистър Дарси също получиха подобно писмо, само че доставено от прислужник от Недърфийлд Парк. Във вълненията покрай сестра си, докато сновеше из къщата в приготовления за пътуването, Елизабет забрави всички мисли за нападатели и разбойници.

Виждайки я така — с блеснал поглед, с постоянно играеща върху устните усмивка, тананикаща си тихо, докато подтичва пъргаво или направо хвърчи в стремеж да довърши някоя задача, Дарси беше повече от щастлив, че синът на Бингли и Джейн неочаквано беше възстановил щастието на Лизи, а заедно с това и неговото собствено щастие.

Писмото ги зарадва и с покана да бъдат кръстници на малкия Джонатан Чарлс. За Дарси и Елизабет обичта към Джейн и Бингли беше нещо много съкровено и тази привилегия беше вече предложена и обещана преди много месеци. Елизабет знаеше колко много означава това дете за сестра й, знаеше, че то ще внесе още повече щастие в благословения й брак. И копнееше да бъде до Джейн и да сподели това щастие.

Така, с истинска радост в сърцата, те потеглиха за Недърфийлд.