Ребека Ан Колинс
Хрониките на Пембърли (15)

Глава дванадесета
Прекрасната зелена английска земя

Тази година в Дарбишър есента позакъсня. Примамена от меката вечер, Елизабет беше помолила чаят да бъде сервиран на моравата откъм западната страна, откъдето се откриваше изглед към великолепните горести хълмове зад Пембърли и седнал в златистата светлина на залязващото слънце, човек можеше да се наслаждава на възхитителните им цветове. Тя все още не беше свикнала с пъстротата и обаянието на земите и горите в имението, а още по-малко с ролята си на господарка на всичко това.

Тази вечер Елизабет си имаше компания. Дарси и мистър Гарднър бяха заминали за Ливърпул по работа, за да уредят подробностите по пренасочването на търговските си интереси от Лондон към пристанищата по западното крайбрежие. Очакваха ги да се приберат навреме за вечеря. Двамата синове на мисис Гарднър бяха в колежа, а тя и дъщерите й бяха на гости за няколко дни в Пембърли. Прекарали бяха сутринта в разходки из парка заедно с Каролайн, която обожаваше разходките из гората, а ранния следобед — в библиотеката с Емили, която не можеше да се откъсне от книгите.

След като се бяха преоблекли за вечеря, те единодушно бяха решили, че вечерта е твърде приятна и красива, за да стоят вътре. Каролайн и Емили, седнали върху килимче между майка и Елизабет, се редуваха да четат на глас от една нова книга с поезия. Елизабет я беше купила в Лондон при последното си пътуване и сега я беше подарила на момичетата. Емили вече знаеше някои от стихотворенията наизуст и току-що беше изрецитирала едно от любимите си — малък откъс от стихотворението на Уърдсуърт за нарцисите, залюлени „в лек танц край езерната шир“^[1] в любимата му Езерна област. Казала го беше чудесно и когато свърши, попита дали могат да посетят Езерата. Елизабет и мисис Гарднър размениха погледи и се усмихнаха, спомнили си последния път, когато бяха планирали да пътуват до Езерата — разочарованието, което бяха изпитали първоначално и, разбира се, събитията, които бяха последвали от решението им да изберат Дарбишър в замяна. Когато момичетата забелязаха, че майка им и братовчедка им имат обща тайна, поискаха те да я споделят с тях и не се успокоиха, докато не им беше разказана някаква съкратена версия. Останалото от историята трябваше да почака, както каза майка им, добавяйки, че може да се наложи да искат позволението на мистър Дарси, за да допълнят детайлите. Това сериозно обърка момичетата, но след като се убедиха, че няма да получат повече информация нито от Елизабет, нито от майка си, се отказаха и се върнаха към поезията.

Сега беше ред на Каролайн да чете и тя също избра откъс от Уърдсуърт, но съвсем различен. Каролайн беше прекарала по-голямата част от живота си в Лондон и обичаше града, особено реката, покрай чиито брегове семейството често се беше разхождало в неделните утрини след църква — понякога чак до Ричмънд Хил, където гледката към реката беше толкова красива, че много разумни лондончани си бяха построили къщи там с изглед към Темза. Сонетът, съчинен на Уестминстърския мост, беше точно като за нея и нежният й, леко променен глас се извиси, когато зачете редовете:

„Едва ли толкоз много светлина

в зори е нявга слънцето раздало!

Не помня друг път тъй спокойна тишина!

Тече реката в позлатена равнина.

И сякаш зданията даже са заспали,

и сякаш на града сърцето е замряло!“^[2]

Когато свърши, скромната публика я аплодира. Тя вдигна очи към Елизабет:

— Толкова е красиво, братовчедке Лизи! Този сборник е прекрасен! Съгласна ли си, мамо?

Преди майка й да успее да отговори, откъм къщата се чуха приближаващи се стъпки и един непознат глас каза:

— Аз безспорно съм съгласен, а начинът, по който го прочетохте, беше възхитителен, мис Каролайн.

Всички се обърнаха, а Елизабет направо скочи на крака, виждайки полковник Фицуилям пред себе си.

— Полковник Фицуилям! Какво правите тук?

Той стоеше усмихнат и напълно невъзмутим. Поздрави я сърдечно и се извини, че се беше появил така изненадващо:

— Мисис Дарси, Елизабет, простете ми, зная, че не ме очаквате преди края на месеца, но имах рядката възможност да се кача на кораб, който отплава по-рано. Откакто получих писмото на Дарси, нямах търпение да се върна в Англия колкото е възможно по-скоро.

Обръщайки се към мисис Гарднър, той заговори топло:

— А това да видя Вас, мисис Гарднър, мис Каролайн и Вас, малка Емили, тук, е наистина неочаквано удоволствие за мен. Трябва да призная, мис Каролайн, чух Ви да четете сонета на Уърдсуърт и изчаках, докато свършите, преди да се обадя. Беше прекрасно, предадено с толкова чувство!

Каролайн беше очевидно зарадвана. Той попита за мистър Дарси и мистър Гарднър и след като му казаха, че ги очакват за вечеря, заяви, че едва ли би могъл да избере по-подходящ момент да дойде в Пембърли. След като седна и прие да изпие чаша чай, той отново се върна към томчето с поезия.

— Аз също си купих екземпляр от него — каза той. — В Лондон много се харесва.

— А Вие имате ли любимо стихотворение? — попита Емили.

Той се усмихна и отговори:

— Всъщност имам, ще го намерите на девета страница. Казва се „Ерусалим“.

Момичетата нетърпеливо запрелистиха страниците.

— „Ерусалим“? — Елизабет не беше запозната със стихотворението. — На каква тема е?

— Англия, английската земя и унищожаването й — отвърна Фицуилям. — Поетът Уилям Блейк е обезпокоен от това, което се случва около нас.

Знаеше стихотворението наизуст и зарецитира тихо, но с чувство:

„Нима по планините в Англия

са вечно бродели нозете Му?

Нима по тучните ни пасбища

и Агнето на Бог са срещали?

Нима Светият Лик над хълмите,

сега обгърнати в мъгли, е светел?

Нима Ерусалим е бил издигнат

сред тези сатанински мелници?“^[3]

Елизабет и мисис Гарднър слушаха притихнали, а Каролайн намерила стихотворението в книгата, му заприглася:

„Дайте ми лъка от жарко злато;

Дайте на желанието ми стрелите;

Дайте копието — облаците се разтварят!

Дайте ми моята огнена колесница!

Няма да напусна битката на умовете

и мечът няма да заспи в ръката ми.

Дорде не съградим Ерусалим

във тучната земя на Англия“^[4]

Когато свършиха и погледите им се срещнаха, мисис Гарднър и Елизабет изръкопляскаха, а Емили, отворила широко очи, остана неподвижна, напълно омагьосана.

Каролайн поруменя и ненадейно прекъсна мълчанието, като запита дали мистър Блейк е написал още много стихотворения. Но не получи отговор, защото в това време пристигна мистър Дарси и чуя гласовете им, на мига се появи иззад къщата, като едва не се блъсна в братовчед си, който тъкмо се изправяше доловил стъпките му.

— Фицуилям! Кога пристигна? Откога си в Англия? — подхвана Дарси, едновременно учуден и радостен че го вижда.

След като се поздравиха сърдечно, Фицуилям обясни и се извини отново, като подчерта, че е наел стая в странноприемницата в Ламбтън — в случай че в Пембърли има настанени други гости.

— Що за глупост? — възнегодува Дарси. — Фицуилям, като че ли не знаеш, че тук има предостатъчно място! Напиши една бележка до съдържателя и да изпратим да донесат багажа!

Елизабет подкрепи съпруга си:

— Разбира се, можеш да останеш в Пембърли. Защо да губиш време да се връщаш тази вечер в Ламбтън? Мистър Гарднър ще вечеря с нас, а ти със сигурност ще искаш да се срещнеш с него.

Фицуилям лесно склони да остане и двамата с Дарси незабавно отидоха да се погрижат багажът му да бъде донесен от странноприемницата, а през това време Елизабет изпрати да повикат мисис Ренълдс, за да приготви стаите му.

Мистър Гарднър пристигна навреме за вечеря, след като се беше отбил да уреди някои сметки и да се погрижи за някои домашни дела във фермата. И искрено се зарадва, че намира Фицуилям в Пембърли цял месец по-рано, отколкото беше очаквал да го види в Англия. Полковникът, с когото през последните три години си бяха разменяли писма по въпроси, свързани с търговията, приемаше мистър Гарднър с голямо уважение — не само като проницателен и почтен предприемач, но и като доверен приятел. Беше останал много впечатлен от цялото му семейство, когато се беше запознал с тях по време на приготовленията за сватбата на Дарси и Елизабет. Както Дарси беше предположил, мисис Гарднър го беше очаровала като жена с достойнство и отличен вкус, чиито деца, особено момичетата, се отличаваха с безукорно поведение и изключителна начетеност.

Тъй като те живееха в Лондон, и преди, и след сватбата Фицуилям често се срещаше с тях, предпочитайки тяхната компания пред тази на колегите си офицери в лондонските клубове. Тогава той не разполагаше с достатъчно пари, които да пилее по игралните маси, и съвсем не беше склонен да участва в офицерските флиртове с благоразположени дами, затова често оставаше сам и често биваше канен на вечеря у семейство Гарднър. Като ерген без собствен дом, където да се прибере, той беше много щастлив и благодарен за щедрото им гостоприемство. Гостуваше им редовно, особено в неделите, които очакваше с нетърпение, и беше започнал да вярва, че те също ги очакват. Заминаването за Индия беше особено болезнено за него и писмата не бяха успели напълно да компенсират болката. Всички много му бяха липсвали.

Неочакваната им среща в Пембърли ги върна към тези спомени. Имаха много неща да си кажат и Дарси, знаейки, че ще разполага с предостатъчно време да говори с братовчед си, тъй като е в Пембърли, ги остави насаме, като подчерта пред Елизабет с известен сарказъм, че очевидно бъбривостта е присъща не само на дамите. Елизабет се засмя и добави, че винаги е приемала Фицуилям за доста словоохотлив и затова съвсем не е изненадана. Което веднага предизвика контриращ отговор относно предпочитанията й към сурови и мълчаливи мъже, разбира се!

Без да подозира, че е станал обект на коментари, Фицуилям се беше задълбочил в сериозен разговор за някои проблеми, които особено го вълнуваха. По време на престоя си в Индия, той беше разбрал за притесненията на мистър Гарднър и някои от познатите му предприемачи за посоката, в която държавата очевидно беше поела. Най-обезпокоително се беше оказало безсилието на средната класа да изрази позицията си в парламента и да принуди правителството да приеме проблемите им на сериозно. А сега виждаше как разочарованието обзема цялото английско общество.

— И какво излиза — поддръжниците на торите недоволстват, че са недостатъчно репресивни, а реформистите и вигите критикуват липсата на достатъчно свобода и непригодността на парламентарната ни система да защитава интересите на цялото общество, вместо само тези на ленд лордовете — отбеляза той и никой от присъстващите не изрази несъгласие.

Мисис Гарднър и Елизабет заведоха момичетата да си легнат. Бяха уморени от дългия ден и вълненията около неочакваното пристигане на Фицуилям. И лелята, и племенницата се радваха на завръщането му — с галантността и дружелюбното си отношение той беше спечелил обичта и на двете. Докато завиваха Емили, мисис Гарднър отбеляза:

— Доста оживление донесе полковник Фицуилям, а, Лизи!

Елизабет се съгласи и допълни:

— Трябва да призная обаче, че никога не съм вярвала, че е толкова политичен.

— Какво е политичен? — обади се Емили и преди някоя от двете да успее да каже каквото и да било, отговорът дойде откъм отсрещното легло — от сестра й:

— Много си невежа, Ейми — означава да си заинтересован от начина, по който Парламентът управлява държавата. Нали така, братовчедке Лизи?

— Точно така — потвърди Елизабет учудена и много впечатлена.

На излизане от стаята леля й поясни:

— Заради Едуард и приятелите му е. Все говорят за Парламента и за нуждата от реформи. Явно Каролайн попива всичко. Знам, че изглежда, че не е за нейната възраст, но според чичо ти момичетата трябва да знаят толкова, колкото и момчетата.

— И е напълно прав, лельо. Невежеството е най-сигурния път към нещастието. Нашето семейство има горчив опит в това отношение — подчерта Елизабет, когато се присъединиха към мъжете долу.

Те вече се бяха преместили в салона, за да пият кафе, но разговорът продължаваше все в същия дух. По време на краткия си престой в Лондон, Фицуилям беше чул за хаоса в града и в Двор. Беше се срещнал с двама приятели, които бяха станали членове на клубовете „Хемпдън“^[5] и на Обществата за свободно слово, основани от възрастния вече радикал, майор Картрайт и някои симпатизиращи на идеята виги. Фицуилям заяви, че възнамерява да се присъедини към движението.

— Но преди това, Дарси, мистър Гарднър, трябва да го обсъдя с вас — каза той.

Мистър Гарднър му даде съвет да бъде предпазлив, като изтъкна, че правителството е много отмъстително към опонентите си и вероятно е по-разумно, преди да се ориентира към някое от движенията първо добре да проучи политическата обстановка. Фицуилям му благодари за загрижеността, но заяви, че е категорично решен да работи в полза на реформата.

— Няма да продължавам да навеждам глава от срам всеки път, щом чуя за американската Декларация за независимост или за Декларациите за човешки и граждански права в някои европейски държави, докато ние все още страдаме под натиска на система, която лишава болшинството от нас от право на вот.

Беше напълно искрен, а Елизабет беше истински щастлива да разбере, че Дарси е съгласен с принципите на братовчед си, макар да го съветваше внимателно да обмисли решението си.

— На Дарси, ако ние не настояваме за реформа, никой няма да го направи, убеден съм.

Мисис Гарднър попита предпазливо:

— Ще се кандидатирате ли за Парламента, полковник Фицуилям?

— Ако се наложи — да. Ако това е единственият начин да се стигне до реформа, ще се кандидатирам — заяви той с такава убеденост и категоричност, че никой вече не се съмнявате в решителност му.

Дарси погледна към Елизабет и щом очите им се срещнаха, и двамата се усмихнаха. Припомнили си бяха един разговор от преди няколко седмици, когато Дарси, след като беше получил писмо от Фицуилям, беше заявил, че е уверен в намеренията му, когато се завърне, да се присъедини към реформистите и да се кандидатира за Парламента. Тогава Елизабет не му беше повярвала.

По-късно същата вечер, докато разресваше косата си и се приготвяше за лягане, Елизабет призна пред съпруга си, че все пак е бил прав. Той прие победата си скромно, признавайки, че е имал предварителна информация от разговорите с чичо й. Сподели обаче, че не е очаквал енергията и готовността, които братовчед му беше показал. А имал и много други планове, които искал да осъществи. Дарси довери на Елизабет, че са говорили за доста неща.

— Да започнем с това, че вече не е онзи лишен от привилегии по-малък син, зависим от благоволението на баща си. Позициите му в Западноиндийската компания са му дали възможност за контакти с много богати хора — плантатори и търговци, което му е позволило с няколко разумни съвета от страна на чичо ти и някои други хора да направи не малко отлични инвестиции както в Индия, така и в Цейлон — в стоки като чай, памук и подправки, за които има голямо търсене и тук, и из цяла Европа. Дори подозирам, че притежава дял в мина за скъпоценни камъни в планинската част на Цейлон — за добив на сапфири и рубини — продължи Дарси и забелязал оживения поглед на съпругата си, добави, — които без съмнение са достатъчни за цял кралски откуп.

— А чичо ще се възползва ли от тези възможности? — попита тя.

— Не, той се интересува от традиционната търговия — там му е силата — отвърна Дарси. — Фицуилям ще се присъедини към търговската компания като партньор, заедно с мен и Бингли. Останалите инвестиции са си лично негови.

Елизабет въздъхна — трудно й беше да повярва колко се е променил Фицуилям — от онзи съвсем скромен, макар и привлекателен младеж в този ентусиазиран, енергичен и също толкова привлекателен, но много различен човек, който се беше появил в Пембърли тази вечер. Призна, че е доста объркана. Дарси разбираше причината за объркването й. За три години спокойният и сговорчив Фицуилям напълно се беше преобразил, а Елизабет, която харесваше предишната му същност, беше притеснена да не би да не намери път към новата, ако не успее да го приеме.

— Не се тревожи, Лизи, сега той е по-устойчив и по-благоразположен, по-самостоятелен и уверен във възгледите си, но същинската му природа и нравът му си остават непроменени. Фицуилям винаги е имал добро сърце и чувство за справедливост. Само дето, когато не разполагаше с нужните условия, за да следва стремежите си, не можеше да им даде воля. Чувал съм го да се възмущава от несправедливостите на не една система, но докато зависеше от щедростта на роднините си и докато беше на служба на Короната, трябваше да бъде много сдържан. Спомни си, мила, че баща му и общата ни леля — лейди Катрин, които са основните му благодетели, са толкова консервативни, че дори и най-малкият намек за радикализъм от негова страна би предизвикал строго порицание и дори намаляване на доходите му — обясни Дарси.

Елизабет се досети за един разговор с Фицуилям по време на една от разходките им в гората на Розингс преди няколко години, когато измежду другите теми, той беше засегнал и тази за несправедливото отношение, на което са обречени малките синове в благородническите семейства. И дебело беше подчертал липсата на независимост.

— Това означава ли, че сега може да даде повече воля на сърцето си не само по отношение на политиката, но и по отношение на брака? — попита тя.

Дарси отговори без колебание:

— Несъмнено. Не вярвам нещо да може да му попречи, освен ако не става въпрос за особености на характера или пък за възгледи.

— А лейди Катрин дали ще отпусне примката, при положение че той продължава да разчита на добрата й воля и на щедростта й?

Дарси знаеше, че се шегува, и й отвърна в същия тон:

— Никой не знае докъде може да стигне лейди Катрин, ако има планове за Фицуилям — за него дава мило и драго.

— Както даваше и за тебе — вметна тя с усмивка.

— И още как, тъй че няма начин да се предвиди какво може да предприеме; едно нещо обаче е абсолютно сигурно — сега състоянието на Фицуилям е по-голямо от всичко, което могат да му отнемат. И за разлика от тези на останалите — продължи той, — вложенията му тепърва ще растат, защото е вложил в търговията — най-бързо развиващия се отрасъл в света. И затова е свободен да прави какъвто иска избор и да взема каквито си иска решения. Можем само да се надяваме и да се молим да бъдат правилните за него.

— И вероятно ти, мили, имаш намерение да се увериш, че са? — попита тя със закачлива нотка, прокрадвала се в гласа й.

Дарси я обгърна с ръце и сякаш за да даде знак, че разговорът е приключен, духна свещта на тоалетната й масичка и каза:

— Скъпа Елизабет, мислиш ли, че не съм си взел поука? Никога вече няма да се меся и личните дела на приятелите си. Все още не мога да си простя, че толкова много нараних двама души, които и двамата много обичаме, с тая моя непоносима надменност.

Елизабет го накара да замълчи, не искаше да слуша повече. Прекрасно знаеше колко много съжаляваше той за терзанията и болката, които бяха последвали от неговата добронамерена, но коравосърдечна намеса в живота на Бингли и Джейн. Това обаче беше вече минало и след като нещата бяха взели добър обрат, всичко му беше простено.

* * *

Ден или два по-късно, след като беше пренесъл вещите си и се беше установил в Пембърли, Фицуилям потърси съвет от Дарси за закупуване на имение. Беше заделил сериозна сума, за да се сдобие със собствен дом, която включваше и постъпленията от продажбата на някои имоти, завещани му от майка му.

— Дарси, не съм тръгнал да купувам никое величествено имение. Една солидна къща с достатъчно голяма ферма и няколко акра гори е напълно достатъчна — каза той, докато седеше пред камината.

Елизабет четеше, но следеше разговора.

— Нямам намерение да ставам земевладелец — нямам нито времето, нито желанието да управлявам голямо имение, нито пък смятам да поддържам голямо домакинство с безчет прислужници. Ако има арендатори, ще трябва да изготвим споразумение, според което те да си бъдат що-годе независими. Ще изисквам, разбира се, да поработват във фермата, за което ще им плащам, но извън това възнамерявам да водя скромен живот.

Макар да беше малко изненадан, Дарси не се опита да го разубеждава — съветът, който му даде, беше практичен и много добре обмислен:

— Така, както цените на обработваемата земя са тръгнали надолу, ще имаш известни затруднения. Къде мислиш да се установиш? Убеден ли си още, че искаш да ни бъдеш съсед?

Фицуилям се засмя:

— Много бих се радвал, ако остана на един хвърлей от вас и мистър и мисис Гарднър — не само защото обичам Пембърли, но и защото сме решили да работим заедно.

Елизабет остави книгата си настрана.

— А смяташ ли да участваш активно в Компанията? — попитат тя.

Фицуилям се засмя.

— Толкова активно, колкото искат съдружниците ми — отговори той. — Аз имам позиции в колоните, а мистър Гарднър гори от желание да установи контакти с предприемачите там. Трябва да обсъдим някои неща.

Дарси кимна в знак на съгласие, но не задълба в темата. Продължаваше да бъде впечатлен от ентусиазма на братовчед си.

Когато Елизабет сподели, че смятат да организират прием с вечеря в чест на завръщането му, Фицуилям откликна също толкова въодушевено.

А ще има ли танци след вечерята? — попита със светнал поглед, при което Дарси, който не беше от най-запалените танцьори, отвърна:

— Ако искаш да танцуваш, Фицуилям, и можеш да накараш дамите да се присъединят към тебе, бъди сигурен, че ще има и танци.

Следващата събота в Пембърли дойдоха на вечеря всички съседи, които познаваха полковник Фицуилям, а заедно с тях и някои, които не го познаваха: Чарлс и Джейн Бингли, цялото семейство Гарднър, цялата фамилия Камдън, Розамънд и съпругът й, Кити и мистър Дженкинс, които наскоро се бяха върнали от Уелс, както и няколко младежи от селото. Джорджиана и мисис Ансли току-що се бяха прибрали от Лондон, очакваше се да пристигне и д-р Грантли от Оксфорд. Празненството не беше никак малко, но Елизабет и мисис Ренълдс с радост можеха да признаят, че са се справили чудесно.

Вечерята беше безупречна с внимателно подбрано меню и блюда за всеки вкус. След това дойде ред на обичайната олелия в очакване на забавни игри и най-вече на музика. Фицуилям винаги беше обичал музиката. Елизабет си спомни всеотдайната му подкрепа към усилията й в Розингс преди няколко години. Тя изпя една-две песни, Кити също се включи, като пригласяше на съпруга си, чийто прекрасен уелски глас спечели искрено възхищение. Джорджиана — сега доста по-уверена в сравнение с първия път, когато Елизабет я беше чула да свири с лекота изпълни една сложна композиция, а Каролайн с добре овладян и шлифован глас изпя една прекрасна английска песен и спечели бурните аплодисменти на всички.

Каролайн тъкмо събираше полите си, приемайки поздравления за сладкогласното си изпълнение и за отличната си фразировка, когато се приближи полковник Фицуилям и я покани да изпея заедно един дует, който бяха пели преди около три години преди заминаването му за колониите. Намериха партитурата и инструменталната част, а Елизабет, въпреки че не си я спомняше много добре, се съгласи да им акомпанира. Музиката се лееше така красиво, че всички присъстващи затаиха дъх и дори камериерите изчакаха с поднасянето на кафето, за да не развалят магията. Когато изпълнението свърши, последваха такива възторжени овации, че младата Каролайн поруменя, а Фицуилям най-галантно целуна ръката й.

Вече почти дама, тя отвърна на комплимента му с дълбок поклон, след което се оттегли в дъното на стаята, където плахо потърси ръката на братовчедка си Джейн. Едва тогава осъзна, че трепери. Джейн стисна ръката й и я задържа в своята.

— Великолепно беше, Каролайн, великолепно — прошепна тя, а мистър Бингли се пресегна откъм противоположната страна на съпругата си и подкрепи ласкавите й думи.

Мисис Гарднър и Елизабет размениха погледи, но и двете не казаха нито дума. Елизабет изрази недоумение как Фицуилям беше успял да си припомни текста след три години и половина.

— Как можа да си го спомниш така добре? — запита тя, след като го поздрави за изпълнението.

За нейна изненада той й разказа как месеци наред след като напуснал Англия, не могъл да забрави мелодията и в момент на голяма носталгия писал на мистър Гарднър с молба да закупи едно копие и да му го изпрати в Цейлон, където по това време се бил установил. Но тъй като нямало налични копия, Каролайн преписала песента на ръка и ръкописът бил изпратен още със следващата поща.

— Бях така щастлив, че имам думите пред себе си и че мога да ги пея толкова далеч от Англия. От тогава това стана любимата ми творба — заяви той.

— А можеше ли винаги да намериш партньор, с който да я изпееш?

— О, да — отвърна той, — но никога не намерих такъв, който макар и малко да наподобява първата ми партньорка с нейния съвършено хармоничен и благ глас. Както се уверихте от изпълнението й тази вечер, мис Гарднър има най-прелестния глас.

Елизабет се съгласи.

— Да, така е — каза тя, когато се присъединиха към останалите гости, а после добави на ум: „И по всичко личи, че май те е омагьосала с него“.

Зарадва се, че младата Каролайн не чу пламенните му комплименти накрая, защото й се беше сторило, че в леките колебания на гласа му долавя много повече от изречените думи и в съзнанието й беше започнала да се прокрадва слаба тревога. Случаят обаче беше толкова хубав, че си наложи сега да не мисли за нея. На следващата сутрин тя и Дарси слязоха по-късно за закуска и разбраха, че Фицуилям е станал рано и е препуснал към Ламбтън заедно с Бингли. Джейн, която пиеше сутрешния си чай, наслаждавайки се на спокойствието, след като почти всички гости си бяха тръгнали предишната вечер или много рано сутринта, знаеше само, че Фицуилям е настоял да се присъедини към Бингли за обичайната му сутрешна езда и заедно да отидат до Ламбтън.

— Не съм съвсем сигурна, Лизи, но чух, че споменаха за някаква ферма близо до Матлок — каза тя.

Елизабет повдигна вежди озадачено и не каза нищо повече. Дарси явно знаеше нещо, но не беше склонен да го обсъжда.

Когато наближи обяд, а тях все още ги нямаше, Джейн започна да се притеснява за съпруга си — вероятно безпокойството и идваше от това, че до раждането й оставаше не повече от месец. Дарси тъкмо се канеше да излезе, когато отвън се разнесе конски тропот. След малко в сутрешния салон влетя Фицуилям, а след него се появи и Бингли, видимо изтощен.

— Къде бяхте? Джейн много се притесни — каза Елизабет, едва съумяваща да прикрие раздразнението си.

Фицуилям, разкаял се на мига, отиде и искрено се извини на Джейн. Каза, че не с искал да задържа съпруга й надалеч толкова дълго, но въпросната ферма била чак в долината под Матлок край река Дъруент. Мистър Гарднър му бил казал за нея миналата вечер и той на всяка цена искал да я види. И тъй като сутринта била толкова приятна, решил да отиде веднага.

— Бингли, толкова съжалявам, беше много неразумно от моя страна, но това е просто съвършеното място. Дарси, трябва да го видиш и да ми кажеш какво мислиш.

— А ще има ли някакво значение, ако не се съглася с тебе? — попита Дарси, видимо развеселен.

— Естествено, че ще има, Дарси — възнегодува Фицуилям. — Знаеш, че ценя твоето мнение повече от всичко. Може невинаги да променям решенията си според него, но със сигурност го приемам сериозно.

— Каква е тази ферма, Бингли? — поинтересува се Дарси, по-склонен да вярва на него, отколкото на ентусиазма на братовчед си.

Бингли сви рамене:

— Несъмнено чудесна ферма, направо превъзходна с прекрасен изглед към хълмовете и ливадите надолу по склона към реката. Къщата е малка, но изглежда удобна, градината е хубава — спря до тук, защото по нареждане на мисис Ренълдс сервираха прясно приготвена храна и чай, а Бингли беше страшно изгладнял.

Когато се нахраниха, Джейн и Бингли решиха, че ще е по-добре да тръгнат веднага, за да си бъдат у дома, преди да е мръкнало. Докараха каретата им и след сърдечно сбогуване те потеглиха. Дарси, все още обезпокоен от бързината, с която Фицуилям се хвърляше във всичко, опита да му обърне внимание върху това. Вместо да го смъмри обаче, предпочете да го увери.

— Знаеш, че можеш да останеш тук, колкото поискаш, Фицуилям. Не е нужно да прибързваш с нищо.

Макар да беше благодарен, братовчед му подчерта, че няма време за пилеене:

— Разбира се, че знам, Дарси, и това е голям жест от ваша страна, но трябва да се установя някъде колкото е възможно по-скоро. Чувствам, че имам нужда от собствен дом, преди да мога да се заема с делата си, а това място е много подходящо, ще видиш.

Мистър Гарднър какво мисли?

— Казва, че цената е много добра; всъщност няма някакви съществени недостатъци. Намира се на половин миля от Матлок — можеш да стигнеш до селото пеш, освен това е достатъчно близо до Чатсуърт, че да не ти доскучае. Аз вече определено го харесвам, но мистър Гарднър казва, че трябва добре да помисля и сам да взема решение.

— И е прав, разбира се — заключи Дарси, след което неочаквано додаде: — Фицуилям, ако щеш, ми кажи да си гледам работата, обаче трябва да те помитам нещо. Има ли някаква специална причина да бързаш толкова? Да не би да си се сгодил тайно…

Дори не успя да довърши.

— Да съм се сгодил? Естествено, че не! Дарси, какво те накара да мислиш така? Не, няма друга причина, освен това, че съм на 33 години и чувствам, че почти половината ми живот се с изнизал, без да съм сторил нищо съществено. Дори да съм имал желание, не съм имал нужните средства. Сега имам и двете и, знаеш ли, Дарси, толкова много неща искам да направя като начало?

Беше напълно искрен, после продължи:

— Виждам колко сте щастливи — ти с Елизабет, и Бингли с Джейн, дори малката Джорджиана, изглежда има повече цели в живота си в сравнение с мене. Просто искам да въведа ред в своя, а за това трябва да имам собствен дом.

Дарси се извини, че е проявил любопитство към личния живот на братовчед си, Фицуилям обаче ни най-малко не се беше обидил:

— Знам, че си го направил с най-благородни намерения, а пък ако имаше дама, повярвай ми, вие с Елизабет първи щяхте да научите.

Внесъл яснота по въпроса с дамата, той се върна отново към фермата, но Дарси реши, че ще е по-добре да продължат разговора на сутринта, за да може да подреди мислите си. Чувстваше се отговорен, независимо че беше по-млад от Фицуилям. Той винаги се беше обръщал към него за съвети и сега Дарси нямаше как да му откаже.

И така, поеха към Матлок, само че този път с карета, тъй като и Елизабет пожела да тръгне с тях. Първо се отбиха у семейство Гарднър и се оказа, че мисис Гарднър и момичетата също искат да ги придружат. Продължиха с две карети, тъй като дамите Гарднър решиха да отидат до Матлок след това. Елизабет, виждайки колко приятен е денят, се пошегува, че са компания тъкмо като за пикник и че ако е знаела предварително, е щяла да приготви една кошница с провизии.

Въпреки че селцето Матлок беше съвсем близо до северната граница на Пембърли, Елизабет не беше ходила там от сватбата си. Пазеше вълнуващи спомени от Пийк дистрикт^[6] — едно от любимите места на леля й Гарднър, и от почивката им в Дарбишър преди три лета и сега с искрена радост си припомни всичките онези чувства на объркване, щастие и радост, които беше изпитала при неочакваната си среща с Дарси в Пембърли. Много по-късно беше признала пред леля си, че пътуването им обратно до странноприемницата й се е сторило като сън и през цялото време необичайните трепети на сърцето й са вземали надмощие над мислите й, поради което съвсем не е обърнала внимание на величествения суров пейзаж наоколо. Тогава мисис Гарднър се беше пошегувала с нея, че когато заживее в Пембърли, разходките до Пийк дистрикт ще й се струват като разходки не по-далече от околностите на имението.

Елизабет мислено се усмихна при спомена за случайността, която тогава ги беше събрала всички на едно място по едно и също време. За разлика от суровата красота на скалистите местности, чиито каменни върхове стърчаха надвиснали над дълбоки падини и зашумени долове, равнинните части бяха слънчеви, приветливи и гостоприемни. Навремето бяха посетили и Давдейл^[7] и Елизабет още помнеше радостното вълнение, с което беше стояла на спускащата се покрай река Дав пътека, загледана нагоре към склоновете — в ниското покрити с гъсти гори, обагрени в зелено, златисто и пепеляво, а по-нависоко преминаващи в стръмни изсечени урви, проблясващи в светлината на огряващото ги слънце.

Пътят се виеше през долината, а после, на около миля преди Матлок, се отклоняваше по посока на възвишенията, които се редяха нагоре към Хай Тор^[8]. След това, спускайки се плавно в извивката на една просторна котловина, изведнъж се губеше измежду тучни ливади и ръждиви стърнища, които слизаха към реката в далечината. В горния край на котловината, където гористите хълмове преминаваха в прелестна падина, изпъстрена с диви маргаритки и избуяла мента, се виждаше къщата — солидна, с приветлива симетрична фасада и спретната ливада отпред.

Те слязоха от каретите и застанаха да се полюбуват на открилата се гледка, когато най-неочаквано прозвуча развълнуваният глас на Емили: „Мамо, виж — куче!“ и от храстите от отсрещната страна на падината изскочи едно ловно куче. След него се появи мъж и като видя новодошлите, се упъти към тях. Полковник Фицуилям, Дарси и мистър Гарднър тръгнаха към него. Оказа се, че това е човекът, който стопанисва къщата, и те изразиха желание да поговорят с него и да разгледат сградата отвътре. Междувременно Елизабет, мисис Гарднър, Емили и Каролайн поеха нагоре по настланата с чакъл пътека и след като изкачиха няколко ниски стъпала, се озоваха пред засводения вход на къщата.

Господата бяха заобиколили отзад, за да огледат някои важни постройки — конюшните, стопанските сгради, хамбарите, а дамите, явно доволни от видяното до тук, нямаха търпение да се запознаят с къщата и отвътре. Мистър Гарднър и мъжът се бяха отправили към далечния край на ливадата, който се спускаше със стръмен наклон към мястото, където реката правеше плавна извивка и сякаш прегръщаше малката котловина, преди да се разлее нашироко надолу към пролома. От другата страна на един полегат мост се простираха обработваемите земи на имението, за които до момента се грижеха две семейства, работили за предишния собственик до смъртта му във войната. Оказа се, че имотът е бил продаван веднъж по време на войната, когато при усиленото изкупуване на стопански земи вдовицата на собственика напуснала района и се завърнала в родната си Шотландия. С рязкото спадане на цените заради рецесията сега отново беше обявен за продан. Мистър Гарднър научи, че двете семейства на наемателите нямат желание да напускат, нито пък имат къде да отидат и са готови да продължат да работят във фермата, ако новият собственик им позволи да останат. Когато се присъедини към останалите, мистър Гарднър вече беше убеден, че за този имот си струва да се преговаря.

Видял здравия градеж на къщата, доброто разположение на стаите на долния етаж и петте чудесни спални и дневната на горния, както и просторната, типична за провинциална къща кухия с миялно помещение, той не се съмняваше, че Фицуилям ще направи предложение на собственика.

Дамите също бяха впечатлени. Мисис Гарднър смяташе, че най-хубавата част от къщата е трапезарията с изглед към подножието на хълмовете. Елизабет хареса добре разпределената гостна, а според Каролайн нямаше по-приятно място от голямата стая на горния етаж, която беше разположена по цялата ширина на къщата и от всички прозорци се откриваха прекрасни гледки към горите и хълмовете отвъд реката.

— Според мен тук може да се направи прекрасен музикален салон — каза тя, а Фицуилям, чул думите й, заяви без колебание, че и него самия го е осенила същата идея.

— Да, точно така, музикален салон — това е идеалната стая за такава цел — подкрепи я той.

Елизабет успя да избегне погледа на Дарси, но мисис Гарднър забеляза, че изглежда доста замислена, и каза:

— Случило ли се е нещо, Лизи?

Елизабет не вярваше леля й да се е досетила какво я тревожи. Затова само се усмихна и не каза нищо, поне засега.

Когато потеглиха обратно към къщи, Фицуилям веднага потърси мнението на Дарси за имота. Досега той не беше казал много с изключение на това, че разположението е доста впечатляващо. Отговори без заобикалки:

— Имаш изключителен късмет, Фицуилям. Ако си убеден, че нямаш възражения и можеш да договориш прилична цена, предлагам ти да сключиш сделката колкото е възможно по-скоро.

Братовчед му се зарадва.

— Дарси, наистина ли мислиш така?

— Категорично. Имотът е отличен и ако размерът и типът те устройват, смятам, че това е твоето място — отговори той.

Фицуилям засия. Вече знаеше мнението на мистър Гарднър, липсвало му беше единствено одобрението на Дарси.

— Ще се свържа с посредника още утре — заяви той, видимо щастлив, а после се обърна към Елизабет и усмихнато попита: — На теб също ти хареса, нали, Елизабет?

— О, да, прелестно място — отвърна тя. — Мисля си, че ще ти трябват няколко нови килима и няколко нови завеси, а с малко повечко търкане и миялното помещение ще стане чудесно.

Фицуилям я увери, че ще обнови целия интериор за нула време, а новите пердета няма да представляват никаква трудност. Попита дали може да разчита на нейните съвети, а тя отговори, че не бива да се съмнява, че ще бъдат насреща за всякаква помощ.

Когато пристигнаха у семейство Гарднър, пладне вече преваляше и мисис Гарднър настоя да хапнат, преди да продължат за Пембърли. Поканата беше приета с благодарност. Току-що бяха седнали да се хранят, когато пристигна писмо за мисис Гарднър. Беше от мистър Бингли, който съобщаваше за безпроблемното раждане на дъщеричката им — Ема Джейн, появила се на бял свят тази сутрин. Очакваха я най-рано след две седмици!

— И тя подранява — като истинска Бингли! — засмя се Елизабет.

В семейството обичаха да се шегуват, че мистър Бингли подранява винаги и във всичко. Заради онова време, когато посещаваше Джейн в Лонгборн и често идваше преди закуска. Бързо бяха направени нужните приготовления, за да могат да навестят Джейн на следващия ден.

Годината приключи с празнично настроение, въпреки напрежението в градовете, където банките фалираха и ставаха причина за разоряването и на търговци, и на земевладелци. По улиците имаше нападения, палежи и престрелки, нарастващата вълна от дребни престъпления подхранваше тревожни слухове и хората се страхуваха да не бъдат нападнати в собствените си домове, нито пък смееха да замръкнат на пътя. Това вече не беше познатата добра стара Англия. Застрашителното покачване на пените, последвано от разрухата на индустриалната ера, беше разбунило масите.

Въпреки това на тазгодишните избори правителството на торите отново беше преизбрано (само с няколко загубени позиции в Лондон). Реформистите и радикалите заключиха, че вигите са се провалили, и взеха решение да се борят не само за победа над торите, но и за парламентарна реформа.

Насърчен от успешните преговори, вследствие на които с подкрепата на мистър Гарднър беше сключена чудесна сделка за имота на Фицуилям, той реши да направи опит да продължи политическата си кариера, като се кандидатира за Парламента на предстоящите избори. За нещастие младостта и ентусиазмът му не можеха да се мерят с влиянието на повечето дългогодишни членове на реформистката партия. След като кандидатурата му беше отхвърлена, той се върна разочарован, но решен да опита отново. Когато се отби у семейство Гарднър, за да съобщи лошата новина, ги намери в разгара на приготовленията за Коледа и остана, за да се включи и той. Двете момчета се бяха прибрали за Коледа и заедно с Каролайн и Емили успяха да го разведрят.

Станеше ли въпрос за Коледа, семейство Гарднър се придържаха към традицията. Сега беше техен ред да организират семейното празненство и те бяха приели тази отговорност много сериозно. Имаше изобилие от традиционни ястия, приготвени от мисис Гарднър, децата пък часове наред закачаха украсата и избираха подаръци за родителите си.

Фицуилям, който никога не беше прекарвал такива коледи у дома си, беше запленен от топлотата и сърдечността в техния дом. Тъй като нямаше изгледи имението му да бъде готово до края на годината, той все още живееше в Пембърли, но беше започнал да прекарва все повече време в Оукли не само по работа, а и защото му беше приятно. Елизабет, която намина да предложи помощта си, не се изненада, че намира Фицуилям при тях, тъй като той често им гостуваше. Безсмислено беше да му предлага да си тръгнат заедно с нейната карета — той винаги предпочиташе да остане до по-късно и да се прибере сам.

В деня преди Коледа очакваха Каролайн и Емили в Пембърли, за да помогнат за детското коледно тържество. Малко след обеда Фицуилям отиде да ги доведе. Когато към пет часа пристигнаха в Пембърли с близо час закъснение, от каретата слезе само Каролайн. Казаха, че на Емили и прилошало, след като яла много сладкиши. Джорджиана, която търпеливо ги беше чакала, беше изключително благодарна, че може да разчита на помощта на Каролайн и бързо я поведе навътре, като отпрати Фицуилям в салона.

Елизабет обаче, застанала до любимия си прозорец, не можеше да не забележи как двамата сияеха от радост и как свойски и естествено Каролайн подаде ръка на спътника си, за да й помогне да слезе от каретата, след което въобще не побърза да я отдръпне.

Фицуилям имаше вид на младеж, загубил всякаква власт над чувствата си. Усмихваше се без причина и усмивката дълго не слизаше от лицето му, изглеждаше така, сякаш не изпитва нито глад, нито жажда, беше изключително любезен с всички, но очевидно не чуваше нито дума от казаното, а погледът му се луташе из стаята, докато не открие единственото лице, което го вълнуваше. За Лизи тези симптоми бяха повече от ясни.

По средата на вечерта, когато Елизабет беше застанала до д-р Грантли и Джорджиана, Каролайн се появи с едно от малките деца на ръце. Бързината, с която Фицуилям скочи да й помогне, и загрижеността заради това, че носи детето (което всъщност никак не й тежеше), накара и тримата да се усмихнат, а д-р Грантли прошепна нещо на Джорджиана. Елизабет не можа да го чуе, но беше сигурна, че се отнася до двойката, която наблюдаваха.

По-късно тази вечер мистър Гарднър дойде да прибере дъщеря си и Елизабет си отдъхна не защото бяха направиш нещо нередно или пък защото се бяха държали непристойно, а защото се притесняваше за тях. Тя обичаше Каролайн като собствена сестра и въпреки че беше сигурна в нейната непорочност и в почтеността на Фицуилям, не можеше да не се тревожи за последствията от романтичното им увлечение. Помнеше терзанията на Джейн, помнеше и собствените си неволи — те бяха краткотрайни и с щастлив край, но как ли щеше да се справи Каролайн, ако бъде наранена на такава крехка възраст? Реши да поговори за това с Дарси, но не й се удаде възможност да го направи веднага.

* * *

Коледният ден беше толкова напрегнат, толкова много неща трябваше да се свършат, че въпросът за Каролайн и Фицуилям остана на заден план. Не и на следващия ден обаче, когато беше рожденият ден на Каролайн. У семейство Гарднър беше организирана празнична вечеря с танци в нейна чест. Най-малко три пъти Фицуилям попита в колко точно ще тръгнат. Когато пристигнаха, Каролайн все още не беше слязла при гостите. Големият салон беше предвиден за танците, за които бяха поканили малък камерен оркестър, а две от другите стаи бяха наредени за вечерята. Точно в седем часа оркестърът тържествено възвести появата на младата Каролайн, която слезе по стълбите, придружена от гордия си баща. Изглеждаше неописуемо красива тази вечер. В синя като синчец рокля с нежни лавандулово лилави панделки, с накит от теменужки и прическа в моден гръцки стил, тя пристъпваше с такава грация, че майка й се просълзи. Посрещнаха я с ръкопляскания, на които тя отвърна с реверанс и усмивка, и в този момент зазвуча първото музикално изпълнение.

Елизабет затаи дъх. Щеше ли Каролайн да разкрие тайната си пред всички, като сподели първия си танц с Фицуилям? За такова неблагоразумие, пък било то и съвсем невинно, по-късно и двамата можеха да съжаляват — така смяташе Елизабет. За нейно огромно облекчение Каролайн прие поканата на братовчед си Джеймс — младеж с безупречно възпитание, син на брата на мисис Гарднър, Джон. По-късно тя танцува с брат си Ричард, с Бингли, с Дарси, с чичо си Джон, докато полковникът търпеливо чакаше своя ред. Това чакане, по време на което и двамата се държаха безупречно, беше истинско изпитание за него. Той танцува и с Елизабет, и с Джейн, и с Джорджиана, и с Емили, явно беше обаче, че в целия салон има само един човек, който го вълнува. И когато не танцуваше, погледът му неотлъчно следваше всяко движение на Каролайн. От време на време очите им се срещаха и те се усмихваха.

Накрая Фицуилям беше възнаграден за търпението и дискретността си и през останалата част от вечерта (или поне докато не сервираха вечерята и музикантите не спряха да си отдъхнат) тя танцува само с него. Джейн и Елизабет, застанали една до друга, очакваха съпрузите си, за да се присъединят заедно към останалите за вечерята. Джейн заговори първа:

— Как ти се струва, Лизи — не са ли чудесна двойка Каролайн и полковник Фицуилям?

Елизабет се засмя.

— Несъмнено! И човек трябва да е сляп, че да не забележи колко са влюбени.

Джейн се усмихна. Засега нямаше какво повече да кажат.