Ребека Ан Колинс
Хрониките на Пембърли (12)

Глава девета
Нови срещи

Ден или два преди Дарси и Елизабет да потеглят за Южен Уелс, пристигна писмо за Дарси от зетя на Бингли, мистър Хърст. Изпратено беше от Лондон и мистър Хърст ги уведомяваше, че той, мисис Хърст и мис Каролайн Бингли ще се присъединят към голяма група от Бат, където живееха вече повече от година, и ще пътуват до Париж.

— До Париж ли? — възкликна Елизабет, тъй като Дарси четеше на глас. — Защо до Париж?

— Търпение, мила ми Лизи, отговорът на въпроса ти следва по-надолу — каза съпругът й и продължи да чете писмото.

В него пишеше, че след победата на Наполеон Бонапарт, Париж е започнал бързо да се превръща в модерен и космополитен град, който си заслужава да бъде посетен. Мистър Хърст уверяваше мистър Дарси, че не един или двама джентълмени с положение, които наскоро са прекосявали Ламанша, са му казвали, че вече много известни членове на английската и ирландската аристокрация успешно са се установили в Париж и са станали част от френските соарета и приеми. Споменаваше поименно няколко дами с доста голяма известност и изказваше предположение, че жена му със сигурност ще получи покана за прочутите им салони. Колкото повече четеше Дарси, толкова по-объркана ставаше Елизабет относно мотивите, които бяха накарали автора на писмото да го изпрати, но когато стигна до предпоследния параграф, Дарси изведнъж спря и възкликна:

— Мили боже! Той ни кани да се присъединим към тях! Лизи, мистър и мисис Хърст щели да се радват, ако с теб се присъединим към групата им. Изглежда, са се надявали, че Бингли и Джейн ще заминат, но появата на Джонатан е разбила надеждните им.

Елизабет не можеше да повярва на ушите си и високо се изсмя, когото той добави:

— Какво ще кажеш, Лизи, какво избираш — салоните на Париж или долните на Уелс?

— Не мога да си представя защо са избрали да поканил нас, какъв мотив може да са имали?

— Не смея да разсъждавам върху това, Лизи, но Хърст очевидно е решил да си подсигури компания — вероятно няма много познати в групата от Бат. Осъзнал е, че ще бъде сам, и е решил да ни убеди да се присъединим към тях.

На Елизабет не й се вярваше съпругът й да се съгласи.

— Какъв късмет, че вече сме планирали да пътуваме до Уелс — каза тя тихичко.

Дарси се усмихна дяволито и каза:

— Прочете ми мислите, мила моя, незабавно ще върна отговор и ще откажа, като изтъкна, че вече сме решили да пътуваме до Уелс, където, мога да добавя, има забележителен брой знатни семейства и отлични имения и могат да се видят едни от най-красивите пейзажи в страната. За салони и соарета не мога да гарантирам, но пък мога да се обзаложа, че няма да ни липсват. Не си ли съгласна, мила?

Елизабет се засмя и се съгласи, че наистина няма да им липсват.

Когато писа на леля си Гарднър за тази доста забавна история, Елизабет не пропусна да спомене нито очевадната ирония, с която Дарси беше подходил към парижката експедиция на семейство Хърст и Каролайн Бингли, нито пък задоволството, което това беше доставило на нея:

„Само си представи, мила лельо — как мисис Хърст и Каролайн, облечени по последна мода, натруфени с пернати калели, посещават салоните и соаретата на лейди Х. и мадам У. Маже би съм прекалено мнителна, но не мога да не смятам, че поканата е дошла по повеля на сестрите Бингли, които трябва да са се надявали да се покажат пред мен, провинциалното момиче, което не притежава нито капка от изтънчеността и размаха на изисканите парижанки. Няма нужда да ти казвам колко доволни бях, когато Дарси им писа с отказ (не че имаше някаква опасност да приемем), поради вече планирана визита в Уелс. Цитирам ти част от писмото: Отдавна искам да покажа на Елизабет изключителната и рядката красота на Южен Уелс, включително и великолепната област Брекън Бийкън^[1], която се простира на изток от земите, които моето семейство притежава отпреди около петдесет години. И двамата очакваме това пътуване с голямо нетърпение.“

Когато мисис Гарднър получи писмото, Дарси и Елизабет вече бяха напуснали Пембърли и пътуваха през Бирмингам, Уорстър и Челтнъм, където спряха за малко, преди да влязат в Уелс.

Сега пътуването им беше изпълнено със споделени радости, тъй като Елизабет беше настояла мистър Дарси да спази обещанието си от писмото до семейство Хърст и да й покаже всичко от рядката красота на Южен Уелс. След като няколко пъти спираха в малки градчета и селца, най-сетне достигнаха до имението, разположено на няколко мили нагоре от Ландавъри — старо келтско пазарно средище, някога римска крепост, а после и стратегически търговски център от времето на Ричард III. Имотът, който семейството на мистър Дарси беше придобило, се намираше в плодородната долина Таун и се простираше от леко хълмистите пасища до скалистите склонове на Камбрийските планини. В реките и потоците имаше пъстърви, колкото щеш, а изобилието от дивеч можете да задоволи и най-капризните вкусове на знатните господа. За Елизабет обаче най-хубавото нещо бяха разходките. Въпреки сериозните предупреждения да не се претоварва, тя прекара много щастливи часове в обиколки из горите и поляните, придружена от прислужницата си, която също обичаше разходките, докато в това време Дарси, заедно с управителя си, се беше заел със свои дела за решаване.

В Уелс също имаше нарастващ натиск за ограждане на земите, но по отношение на имението на Дарси, където и животновъдството, и земеделието се развиваха добре и това осигуряваше селскостопанска работа за много мъже и жени, натиск все още нямаше. Съществуваше друг проблем обаче, който бързо се разпространяваше из земите на Средна Англия и Южен Уелс. Наличието на големи залежи на въглища винаги беше предвещавало, че съдбата на някои райони от страната е да бъдат индустриализирани. Нуждата от въглища, особено за стоманодобивната промишленост караше все по-голям брой мъже, жени и деца да търсят препитание в мизерните малки градчета, които никнеха около мините. Дим, мръсотия и купчини шлака, пръснати навсякъде, превземаха някога красивия пейзаж в много части на Англия и Уелс, а заедно с него и живота на безпомощните хора, които се трудеха и живееха там.

Елизабет беше обърнала внимание на свежия въздух в долината Таун, но съпругът й доста мрачно беше отговорил, че едва ли дълго ще остане такъв. Долавяйки меланхолията му една вечер Елизабет го попита дали би споделил мислите си си нея. Той веднага съжали, че я изолирал, и охота обясни:

— Съжалявам, милата ми, не е защото не искам да споделя тревогите си с теб, а по-скоро защото самият аз не знам как да ги обясня. Стоим си ние тук от няколко дни и се наслаждаваме на уелската природа, а през цялото време над нас е надвиснала опасността от разрастването на въгледобива. Явно е, че собствениците на тези мини държат в ръцете си голяма власт. Те контролират правителството и са способни да оборят възраженията на който и да било местен земевладелец.

Чувството му на безсилие смути Елизабет.

— Но нали тук няма планове за въгледобив?

— За момента не, но имам информация, че са направени постъпки и едва ли бихме могли да променим нещо, ако успеят да получат разрешение да копаят в склоновете над реката. Купчините шлака ще покрият склоновете на хълмовете, а потоците ще се затлачат с отпадъчни води от мините.

Звучеше толкова нещастен, че в продължение на няколко минути Елизабет остана безмълвна, а после, в желанието си да го утеши, каза с въздишка:

— Поне на Пембърли няма посегнат.

Той се усмихна и хвана ръката й.

— Да, така е, ръка на Пембърли никога няма да сложат, но, Лизи, тук не става въпрос само за Пембърли и за моето семейство, става въпрос за наследството на Англия — тази природа е всичко, което имаме. Да я съсипем, означава да разрушим наследството за децата си. Твърдо съм решен, ако по някакъв начин мога да помота, да направя всичко възможно, за да не позволя тази долина да бъде унищожена.

Писмата на Елизабет до Джейн и до леля й бяха сдържани, сериозни и искрени:

„Тук има толкова много красота и заедно с нея толкова много грозота, която заплашва да съсипе всичко заради нечии облаги. Всеки ден виждаме невероятно красиви места, които, веднъж попаднали в ръцете на минните предприемачи, са обречени да станат част от голямата черна маса, която се разстила върху земята. Дарси е много притеснен от начина, по който районът се разграбва, и се кълне, че няма да остане безучастен.“

Последната вечер прекараха в Ландейло, където вечеряха със семейството на сър Тристрам Уилямс — приятел на бащата на Дарси и роднина по майчина линия на лелята на Дарси, лейди Катрин. Заговориха за тежкото положение на селяните в Англия. Дарси беше чул не един или два обезпокоителни разказа за действия, предприети от страна на отчаяни работници и миньори, изхвърлени от работа от алчните собственици на мини и фабрики като мярка за съкращаване на загубите в условията на задълбочаващата се рецесия. Синът на сър Тристрам — ненавършил още осемнадесет години момък, който се беше прибрал за ваканцията, се изказа против „безхаберното правителство“ и заяви, че е готов да се присъедини към реформисткото движение и да влезе в Парламента, тъй като това за него е единственият начин да бъде спряно лицемерието на управниците.

За всеобща изненада той подкрепи и по-голямата си сестра Джесика, която настоя, че жените трябва да имат право на вот, с обяснението:

— С нашия вот в Парламента в Уестминстър биха влезли и някои от правилните хора, а не само земевладелци и фабриканти, които се интересуват единствено от собственото си забогатяване. Англия има нужда от реформатори.

— Аз ще бъда един от тях и ще дам на поробителите и разрушителите да се разберат! — гневно заяви брат й.

Родителите на Дейвид приеха пламенните му чувства със снизходителна усмивка, Дарси обаче сподели по-късно, че му се ще и той самият да е толкова разпален, колкото Дейвид, и със същата решителност да подхожда към неправдите, които вижда около себе си.

— За съжаление, когато бях на годините на Дейвид, бях твърде доволен от собствения си живот и дори не помислях за проблемите на другите. Сега разбирам, че себичното съществуване, което сме водили, зле ни е подготвило за истинските ни врагове.

Елизабет възрази:

— Дарси, няма да ти позволя да говориш така! Не си себичен, всъщност ти си най-малко себичният човек, когото познавам.

— Това е така, мида моя, защото си взех урок — отвърна той, — и то до голяма степен благодарение на теб. Може би малко закъснял, но пък добре научен. Обещавам ти Лизи, че ще направя всичко възможно, за да възпитам децата ни в дълг не само към семейството и приятелите им, но и към всички, които споделят тази земя с нас.

Елизабет вече се беше научила да разпознава решителността в гласа му. И знаеше, че е убеден във всяка дума, която казва.

На връщане от Уелс те спряха в една странноприемница, където с потрес научиха за ужасен инцидент, който беше струвал живота на няколко пътници — пощенската кола се преобърнала и те били изхвърлени в една клисура. Независимо от усилията на пътните инженери и строители из цяла Англия, много от пътищата все още си оставаха твърде несигурни. Елизабет беше много разстроена от лошата новина и копнееше да се прибере в Пембърли — нейният сигурен пристан във все по-бързо променящия се свят.

Беше късен следобед, когато достигнаха гористите околности на имението и поглеждайки навън, Елизабет изведнъж осъзна до каква степен вече е започнала да го приема за свой дом. Запленена от отблясъците на залязващото слънце над червенеещия есенен листак, тя за пореден път се удиви на каменния градеж на господарския дом, когато го зърна в отвъдния край на долината. Обзе я дълбоко чувство на покой и хармония, които сякаш струяха от всичко наоколо и изпълваха сърцето и ума й сякаш прочел мислите й, Дарси й подаде ръка да слезе, усмихна се и каза простичко:

— Ето ни у дома, Лизи! Не е ли хубаво да се прибереш вкъщи?

— О! — отвърна тя с въздишка на облекчение.

В Пембърли ги чакаха няколко писма. След като поздрави мисис Ренълдс и даде инструкции на прислужницата си Джени как да разпредели багажа й, Елизабет избърза в стаята си, за да прочете онези от тях, които бяха адресирани до нея. Когато Дарси дойде от долния стаж, тя вече ги беше прегледала набързо по веднъж и тъкмо сядаше да ги прочете отново.

Първото писмо, което отвори, съдържаше добри новини от леля й Гарднър. Тя пишеше за Кити и за мистър Дженкинс, който се беше харесал и на двама им, благодарение на тънкия си хумор и безупречните си обноски.

„Ако не беше свещеник, човек би се притеснил, че си е сбъркал призванието. Той е всичко, от което Кити има нужда, за да надрасне своята незрялост и при все това по всичко личи, че на него особено му се нрави младежкият й ентусиазъм. Така захласнато ни описа до най-малката подробност всичките старания, които Кити и Джорджиана са вложили в детския хор и както разбрахме, изпълнението им на сватбата на мис Камдън е било направо съвършено. Това, че той толкова много я харесва и тя толкова се старае да го зарадва, безспорно предвещава добро бъдеще за съюза им.“

По-надолу следваше разказ за обиколките им по магазините и за това как Кити се е спряла на точно определен нюанс на зеленото за зимния си тоалет, който се харесал на мистър Дженкинс и за още много други неща. На устните на Елизабет заигра усмивка.

Писмото от Джейн, което беше написано преди няколко дена, приличаше по-скоро на нахвърляни набързо бележки в дневник. Разполагала беше с твърде малко време, за да пише в детайли за каквото и да било, изключение беше направила единствено за посещението на новите си роднини семейство Хърст и мис Бингли, като с известен скептицизъм съобщаваше факта, че заминават за Париж!

„Само си помисли, Лизи — те са с голяма група от Бат — най-вече бивши генерали и адмирали, които искат да видят Париж след Бонапарт! Можеш ли да си представиш Каролайн Бингли и сестра й сред тях? Споменаха за разни покани за салони и соарета, но при положение че компанията им се изчерпва единствено с мистър Хърст, не ми се вярва да останат очаровани. Всъщност мистър Бингли ми каза, че Каролайн малко поназнайва френски — колкото да чете и да пее, но не и да говори, мисис Хърст обаче и понятие си няма от езика. При положение че не разбират нито думичка френски, признавам си, Лизи, не ми е ясно как ще се оправят.“

Джейн безспорно беше озадачена. Елизабет се засмя и прочете цялото писмо на Дарси, който отвърна с коментар, че за соаретата ще трябва да се подсигурят с достатъчно голяма карета, която да побере мистър Хърст, когато заспи по време на рециталите.

Джейн имаше новини и за Кити:

„Очакваме Кити и леля Гарднър утре, а в четвъртък ще вечеряме в Лонгборн. Ще пиша отново, за да ти разкажа как е минало, но от това, което каза татко, съдя, че ще бъде един от специалните дни за мама. Поканени са семейства Лукас и семейство Лонг, а без съмнение ще дойде и леля Филипс. Много се радвам, че леля Гарднър ще бъде с нас.“

Джейн се извиняваше за краткото си и разпокъсано писмо — малкият Джонатан бил с простуда и тя трябвало да бъде неотлъчно до него. Накрая изразяваше желание те също да бъдат с нея. Винаги великодушната и мила природа на Джейн не й беше позволила да бъде директна, сестра й обаче можеше да усети колко усилия й коства да опази Кити и мистър Дженкинс от невъздържаността на майка си без подкрепата на Елизабет до себе си.

Най-интересно от всички писма, адресирани до Елизабет, беше това от Джорджиана Дарси. Тя беше прекарала една седмица на гости у семейство Контини — италианско семейство, с което се бяха сприятелили преди година в Лондон. Даровита и артистична двойка, те веднага бяха харесали Джорджиана и с позволението на брат й я бяха взели със себе см на опера и на камерен концерт с музика от италиански маестро.

Джорджиана с вълнение разказваше за галериите, които беше посетила, и за едно особено впечатляващо представление на „Вълшебната флейта“, което беше гледала заедно със семейство Контини и на което беше срещнала д-р Грантли сред публиката:

„Сеньора Контини го покани в нашата ложа, след което той дойде на Портмън Скуеър за вечеря и истински ни впечатли със забележителните си познания относно Моцарт и операта. Д-р Грантли е в Лондон, за да вземе участие в Синода, който, дълги дискусии и вземат важни решения за Църквата. Затова дните му са изцяло заети, но сеньор и сеньора Контини го поканиха да вечеря с час отново в края на седмицата, преди да си тръгнем за Пембърли. За тази вечер сеньора Контини е ангажирала струнен квартет и предлага да се присъединя към тях и заедно да изпълним един квинтет за пиано — композиция, която съвсем наскоро получихме от Париж. Музиката е прекрасна и макар да не съм сигурна дали ще се справя, възнамерявам да се упражнявам всеки ден, за да постигна най-доброто, на което съм способна. Д-р Грантли ли ме уверява, че ще успея, но, както е известно, той винаги е изключително любезен.“

Тонът на писмото беше несъмнено приповдигнат и Елизабет се запита дали не е назрял моментът да поговори с младата си зълва за д-р Грантли.

В същото време мълчанието на Дарси по въпроса я озадачаваше. Тя му подаде писмото и не свали поглед от него, докато четеше. Той си позволи само една лека усмивка, когато й го върна обратно.

— Явно на Джорджиана й харесва в Лондон — потвърди тя, надявайки се да го накара, да заговори.

— Винаги й е харесвало — отвърна той. — Контини са много привързани към нея — преди няколко години изгубиха момиче на нейната възраст и приемат Джорджиана като собствена дъщеря. Сеньора Контини се ползва с добро име като певица, а съпругът й е страстен меценат. Което означава, че при тях сестра ми е на идеалното място, където може да види и чуе не едно и две забележителни изпълнения.

Лизи никак не остана доволна. Интересуваха я не разсъжденията за Контини и изкуството, а какво мисли Дарси за д-р Грантли и Джорджиана. Опита отново, като подхвана по друг начин:

— Какво съвпадение само — да срещнат д-р Грантли в Операта!

Този път Дарси остави своето писмо и поклати глава.

— Заеми се с нещо по-разумно от това, мила — знам, че ти се иска да поговорим за тях, но докато не се появи нещо, за което да говорим, нямам какво да кажа.

Усмихваше се, но изражението му не издаваше нищо.

— О, ти се ядоса! — възкликна тя и реши да се включи в играта: — Е, предполагам, че ще трябва да почакам да го чуя от Джорджиана, когато се върне.

Елизабет беше сигурна, че Дарси е забелязал нарастващата близост между сестра си и най-добрия си приятел. Нямаше търпение да узнае мнението му, но хранеше твърде голямо уважение към него, за да любопитства, а и знаеше, че той сам ще й каже, когато е готов. Търпението й обаче се изчерпваше.

На следващата сутрин Елизабет се събуди, преди още слънцето да се беше издигнало над гористите хълмове зад къщата. Дарси беше станал и беше излязъл да поязди, както правеше повечето сутрини преди закуска. Като се загледа към парка, на нея й се стори, че го вижда с коняря му в далечината, но тъй като в тази част на парка сянката беше много плътна, не можеше да бъде съвсем сигурна. От стаята на съпруга й имаше по-добра видимост към пътеката, която излизаше от гората. Елизабет влезе през отключената врата и се отправи към прозореца, до който стоеше писалището. Прислужникът на Дарси беше идвал и беше оставил дрехите му, а на пода до тях имаше паднало писмо — два листа фина бяла хартия, плътно изписани с красив почерк. Преди да осъзнае какво прави, Елизабет вдигна писмото и го разгъна, за да види името на автора му. Щом го зърна, застина на място. Писмото беше от д-р Грантли и беше изпратено от Лондон само преди три дена. Елизабет незабавно се досети, че е писано само двадесет и четири часа след писмото на Джорджиана до нея. Защо ли Дарси не й беше разкрил съдържанието му? Елизабет беше много объркана и в разрез с всички свои вродени инстинкти (с изключение единствено на любопитството), в противоречие с всякакъв здрав разум зачете бързо, а страните й пламнаха от притеснение да не би някой от прислугата да влезе и да я завари така.

Това, което прочете, само потвърди собствените й догадки. Д-р Грантли беше дълбоко влюбен в Джорджиана, но не се беше осмелил да й разкрие любовта си, преди да се увери в своите чувства и в оценката на брат й. След като я беше срещнал отново в Лондон, той вече беше убеден, че не може да продължи да я вижда, без да й разкрие чувствата си и без да се опита да разбере дали са добре приети и споделени. Но при все това искаше позволението на Дарси да го направи „О, защо всички търсите неговото разрешение! — почти извика Лизи, спомняйки си за Бингли и Джейн. — Защо не следвате сърцето си?“ Но като продължи да чете, си отговори защо. Д-р Грантли знаеше за злощастния епизод с Уикъм, който едва не беше съсипал живота на Джорджиана. Тогава Дарси му се беше доверил и той не желаеше да стори нищо, което би могло да причини болка и да нарани както Джорджиана, така и Дарси. Елизабет скоро разбра защо Дарси не й беше казал нищо. Д-р Грантли го молеше да запази всичко в тайна, докато не се изясни положението.

„Причината да моля за това е, че за нищо на света не мога да жертвам дружбата си с теб и семейството ти. Дарси, вие сте толкова безценни приятели, че не бих понесъл да ви загубя, ако сестра ти не ме приеме. Ако това се случи или ако ти сметнеш, че съм твърде възрастен за нея или по някакви други причини не съм подходящ, загубата би била ужасна; още по-ужасно ще бъде обаче, ако приятелството ни пострада поради това, че моите симпатии и разочарования са станали твърде широко известни и обсъждани. Нямам право да искам това от теб, Дарси, но тъй като години наред сме били като братя един за друг, надявам се, че няма да ти бъде твърде трудно да го приемеш.“

Елизабет бързо сгъна писмото и го остави така, както го беше намерила. Доколкото можа да запомни, в останалата част от него той говореше за любовта си към Джорджиана и молеше за позволението на Дарси да й предложи брак. Имаше и един параграф, който съдържаше предложение да се сключи договор за попечителство, за да може значителният приход от нейното наследство да бъде спестяван и използван в бъдеще. Елизабет обаче не желаеше да знае нищо повече. Тя изтича обратно в стаята си и изплакна със студена вода пламналите си страни. Джени донесе чая й и я уведоми, че мистър Дарси е изпратил един от слугите до Ламбтън със спешна пратка за пощата, която трябва незабавно да замине за Лондон.

Елизабет се опита да си придаде равнодушен вид.

— Сигурно е нещо по работа за мистър Гарднър — каза тя, знаейки прекрасно, че е отговорът на Дарси до д-р Грантли.

Представа нямаше как ще изкара деня — Джорджиана щеше да се прибере на следващата вечер. Бедната Елизабет, и през ум не й беше минавало да мами съпруга си и въпреки това не се сещаше за приемлив начин, по който да му каже какво е направила и да избегне неодобрението му. Нима можеше да рискува доверието, което имаха един към друг? Какво оправдание можеше да изтъкне, за да й бъде простено? Объркана и нещастна, тя почувства силно главоболие и се оттегли в стаята си, където придърпа капаците на прозорците и трескаво затърси подходящо извинение. Нямаше никакъв апетит за закуска. Сигурна беше, че мисис Ренълдс и Дарси уместно ще отдадат всичко на умората й от дългия път на връщане. Преди да си легне, отново наплиска лицето си, молейки се Дарси да се върне по-късно от обиколката си из имението.

Събуди се след няколко часа и го видя, седнал до леглото й — силно разтревожен от влошеното й състояние и готов незабавно да даде разпореждане да доведат доктора, ако е необходимо. Елизабет веднага се надигна и тъй като се чувстваше леко замаяна, с радост се облегна на ръката му, за да се изправи. Слея като се увери, че няма нужда от лекар, той изпрати да повикат Джени. Когато по-късно слезе долу, Елизабет го намери в дневната. С ведър, макар и не особено убедителен тон тя предложи да нареди да им донесат чай и въпреки че Дарси не възрази, по всичко личеше, че мисълта му е някъде другаде.

След чая той я хвана за ръка и я изведе на терасата в приятната светлина на есенния ден, като затвори вратата към къщата. Там, за нейна най-голяма изненада, я помоли за прошка. Каза й, че съжалява, задето е бил толкова пестелив на думи в разговора си с нея предишния ден, и че не е имал намерение да нарани чувствата й, нито да откаже да даде отговор на въпросите й, но е защитавал сигурността на някого другиго. И че днес е предприел действия, които му дават възможност да бъде по-изчерпателен.

Това още повече обърка Елизабет. След като вече беше прочела писмото на д-р Грантли, тя нямаше представа как в момента Дарси може да говори по този въпрос с нея, без да наруши поверителността. И което беше още по-лошо не можеше да му разкрие, че знае всичко, без напълно да загуби доверието му. Докато тези мрачни мисли се въртяха в ума й, той извади две платно сгънати писма — видно беше, че едното е от д-р Грантли, другото пък беше със собствения му почерк и на собствената му хартия за писма. Той й ги подаде в реда, в който трябваше да бъдат прочетени. Елизабет седна и повторно зачете писмото, което беше прехвърлила сутринта, този път обаче бавно и внимателно. После, без да каже дума, протегна ръка за другото и прочете и него. Това очевидно беше копие на писмото, което Дарси беше изпратил до Лондон — в него той не просто даваше на приятеля си своята благословия, но беше вложил всичко от себе си, за да му вдъхне надежда за успех. Уверяваше д-р Грантли във високото си мнение за него и в обичта си и от все сърце пожелаваше на приятеля си най-съкровеното му желание да се сбъдне.

После продължаваше така:

„Като имам пред вид всеки знак, който съм забелязал, и без да забравям, че от младите дами невинаги може да се очаква да споделят всичко с по-големите си братя, чувствам, че мога да те уверя, Франсис, че Джорджиана храни най-добри чувства към теб. Последното й писмо до Елизабет, което дойде след вашата среща в Лондон, свидетелстваше за обич и уважение, каквито тя никога досега не е изразявала към никого. Убеден съм, че те обича, въпреки че не съм сигурен дали е наясно колко много или колко дълбоко. Сигурен съм, че съвсем скоро ти сам ще разбереш това. С Елизабет ще очакваме да ви видим и двамата в Пембърли идната неделя с, надявам се и вярвам, хубави новини. Тъй като пиша това, възнамерявам да покажа на Елизабет твоето писмо и моя отговор. До този момент не съм казвал нищо нито на нея, нито на когото и да било, но, уверен съм, ти най-добре от всички ще разбереш колко е важно да говоря със съпругата си, тъй като между нас няма никакви тайни. Зная, че тя споделя високото ми мнение за теб и би ти пожелала успех. Бог да ви благослови и двамата и доскоро!

Искрено твой,

Фицуилям Дарси“

Когато Елизабет приключи с четенето, подаде обратно на Дарси двете писма. Той беше очаквал те да породят множество въпроси у нея, тя обаче се обърна, без да продума, и го прегърна, оставяйки се в обятията му, докато очите й се наливат със сълзи. Дарси без много колебания отдаде емоционалната й реакция на състоянието й и на привързаността и обичта й към Джорджиана.

— Значи одобряваш? — попита той малко неуверено.

— Разбира се, че одобрявам — възкликна тя, усмихвайки се за първи път тази сутрин. — Толкова се вълнувах за нея, като я виждах как се влюбва в него, без да знам нито какво изпитва той, нито как ти би реагирал и без да мога да кажа и дума дори, за да я предпазя от разочарование, ако нещата не се развият в желаната посока. При все това смятах, че той ще говори първо с тебе, и когато ти не ми каза нищо, много се разтревожих, че всичко е загубено. Притеснявах се за скъпата Джорджиана, не съм искала да бъда любопитна.

Дарси веднага я успокои.

— Разбира се, че не си искала — дори и за миг не съм си го помислял. Както можа да разбереш от писмото му, Франсис ме беше помолил да не говоря с никого за любовта му, тъй като се опасяваше да не би накрая всичко да се окаже напразно. И той имаше същите тревоги. Но както виждаш, аз му писах веднага щом се отвори възможност, и му казах, че ти също трябва да знаеш — не можех да крия това от теб, мила ми Елизабет. Разбираш, нали?

Тя се усмихна — разбираше всичко и беше щастлива, че дребната й вина сега може да бъде десетократно компенсирана с любов и доверие.

Следващият ден мина под знака на приготовленията за завръщането на Джорджиана. Любимите й стаи бяха отворени и проветрени и всичко беше приведено в ред. Когато каретата сви в алеята, Елизабет, застанала до прозореца на втория етаж, се усмихна и се обърна към съпруга си:

— Всичко е наред — и двамата са тук.

Дарси се съгласи — едва ли щяха да пътуват заедно от Лондон, ако д-р Грантли е бил отхвърлен. Очарователното задоволство, изписано на лицето на Джорджиана, когато той й подаде ръка на слизане от каретата, говореше достатъчно. Едва-що слязла от каретата, мисис Ансли прошепна в ухото на мисис Ренълдс: „Сгодени са“, което извика такъв прилив на радост у нея, че тя се просълзи. Да види малкото си момиченце пораснало беше твърде голямо вълнение за обикновено сдържаната мисис Ренълдс.

Джорджиана прегърна брат си и му благодари, след което се обърна към Елизабет и прегърна силно и нея.

— Всичко ще ти разкажа, Лизи — обеща.

Сега около тях имаше достатъчно щастие, за да стопли сърцата на всички.

След вечеря, докато Джорджиана и д-р Грантли се подготвяха за изпълнение в музикалния салон, Дарси обясни на Елизабет какви възможности бяха обсъждани по отношение на Джорджиана. До скоро д-р Грантли не се беше интересувал от размера на нейния дял от наследството. Това го беше накарало да се замисли — не желаейки да бъде смятан за ловец на зестри, той се беше консултирал с адвокатите си и беше предложил на Дарси да подпишат договор за попечителство, за да бъде наследството й в сигурни ръце и приходът й да бъде запазен лично за нея и за бъдещите им деца. Той самият имаше добри доходи и беше убеден, че интересите на Джорджиана ще бъдат най-добре защитени, ако сегашните й настойници мистър Дарси и полковник Фицуилям — останат нейни попечители.

Макар нито за миг да не се беше съмнявал в мотивите на най-скъпия си приятел, Дарси беше доволен, защото това категорично го разграничаваше от ловците на зестри, от които той винаги се беше опасявал по отношение на сестра си.

— Не те ли притеснява разликата във възрастта им? — попита съпругата му.

Този въпрос определено я вълнуваше, но Дарси не изрази подобни притеснения, а каза само, че според него Джорджиана се нуждае от силата и сигурността на мъж, на когото може да вярва и да разчита с увереността, че любовта, която той й засвидетелства, е зряло и чисто чувство.

— Това е в неин интерес и тъй като познавам Франсис Грантли много добре, спокойно мога да кажа, че няма друг мъж, на когото бих я поверил с по-голяма убеденост, че ще бъде щастлива — допълни той с такава категоричност, че за Елизабет беше ясно, че няма място за съмнение.

В писмото до леля си тя съобщи новината с голяма радост.

„Няма нищо изненадващо в това, не след горчивия си опит с Уикъм семейството подхожда много предпазливо към ухажорите, особено ако са млади и бедни! Д-р Грантли — учен с добра репутация и добри доходи, очевидно е бил напълно незапознат с размера на наследството на Джорджиана. Той е бил привлечен от нея заради общите им интереси, елегантността й, добрия й вкус и деликатната й природа. Мога да добавя (а съм сигурна, че ти също би се съгласиш, мила лельо), че тя притежава също така свежест и младежка прелест, които трудно могат да оставят някого равнодушен. Когато разбрал за зестрата й, той решил да намери начин да остане встрани от нея. Типично за д-р Грантли — да се стреми да избегне и най-малкото подозрение, че може да преследва богатството й. Мисля, че са решили годежът да бъде по-дълъг от обикновено, за да изчакат до осемнадесетия рожден ден на Джорджиана следващата пролет. Междувременно сега очакваме д-р Грантли да бъде чест гост в Пембърли. Дарси, разбира се, е изключително щастлив, че ще повери обичната си сестра на един от най-добрите си и най-доверени приятели. Тази вечер написа писмо до полковник Фицуилям в Цейлон, за да му съобщи добрата новина.

Нека да те върна назад, мила лельо, към времето, когато бяхме подведени от мис Бингли да повярваме, че брат й храни големи симпатии към мис Дарси. Съдейки от забележките на мистър Дарси, които не дават и най-нищожно основание за съмнение относно това дали д-р Грантли е подходящият мъж, не смяташ ли, че твърденията на мис Бингли са били по-скоро в сферата на пожеланията? Без съмнение тя се е надявала да подхрани по-скоро собствените си надежди, отколкото тези на брат си. Как всичко се преобърна! Мисис Ренълдс място не може да си намери от радост. Тя напълно одобрява Франсис Грантли и тъй като съм сигурни, че не може да повярва, че някой смъртен би бил достатъчно подходящ за скъпата й Джорджиана, д-р Грантли по всяка вероятност се доближава до идеала й. При това пълно единомислие и всеобщо удовлетворение можеш да си представиш на каква несравнимо приятна и щастлива атмосфера се радваме в Пембърли в момента. Липсвате ни само вие, за да бъде всичко съвършено.“

И сякаш добрите новини не бяха достатъчни, на следващия ден пристигна писмо от мистър Гарднър, който ги уведомяваше, че сделката с агентите за покупката на имота в Ламбтън е сключена. След като беше завел мисис Гарднър и децата да го видят и беше получил уверение, че всички са го харесали, той беше написал следното:

„Винаги ще ти бъда задължен за това, че ме насочи към този имот, Дарси. Семейството ми, особено мисис Гарднър, е очаровано от мястото, а малката Каролайн е във възторг, че в допълнение имаме щастието да бъдем на не повече от пет мили разстояние от Пембърли. Както знаеш, тя е особено близка с Елизабет и с нетърпение очаква да я види отново. Надяваме се да се пренесем в имението Оукли през новата година, когато и двете ни момчета ще бъдат приети да учат в Оксфорд. Междувременно тримата с теб и Бингли трябва да се срещнем и да обсъдим как да действаме по отношение на офисите ни в Лондон, тъй като аз смятам да продам къщата на Грейсчърч Стрийт. Вероятно няма да бъде трудно да намерим и наемем подходящи офиси в по-голяма близост до складовете ни. Много предприемачи и търговци са започнали да разпродават имуществото си или са банкрутирали. Търговската собственост бързо губи стойността си и тъй като ние самите не сме претърпели такива сериозни загуби, трябва да се постараем да се възползваме от пазара.“

Мистър Гарднър, чийто богат опит в търговията се беше оказал от голяма полза за тях в началото на рецесията, която все повече затягаше хватката си върху Англия, настояваше, че е необходимо планиране. Неговата вещина, заедно с вродената предпазливост на Дарси и готовността на Бингли да се вслушва в разумни съвети дори и в случаите, когато цената беше охлаждане на собствения му ентусиазъм, успешно ги бяха опазили от рисковани начинания и дългове — двата бича на онова време, гибелни за хора и институции. Предпазливото изразходване на общите им печалби и икономисваното им за бъдещи инвестиции се беше оказало отлична стратегия. Сега съветът му беше да обмислят някои планове за бъдещето, да погледнат отвъд настоящите затруднения към една Англия, която без съмнение ще се съвземе, и да бъдат готови да се възползват от подема й.

„Не се заблуждавай, Дарси, тази рецесия със сигурност ще има край и когото пазарът стигне дъното, хората и нациите ще започнат да купуват отново и ако сме готови с добре обмислени планове и разумни стратегии, ще се справим добре. Няма нищо по лошо от това да оставим мракът на днешната ситуация да ни попречи да съзрем утрешните си възможности.“

И изпращаше поздрави в очакване на възможно най-скорошна среща. Дарси, който имаше малък, да не кажем нищожен, опит в сферата на търговията, беше повече от благодарен, че може да се възползва от мъдрите съвети на мистър Гарднър във време, когато никой нито в търговските среди, нито в правителството, не беше предвидил разрастващия се хаос.

Поземлената аристокрация в най-малка степен можеше да разбере новите сили, които индустриалната революция беше отприщила. Дарси знаеше, че много от неговите познати и приятели нямаха никаква представа какво се случва със страната. Свикнали с цикличността на традиционната икономика с присъщите й продължителни суши, наводнения, слаби реколти и непостоянни цени, те разчитаха на процесите на естествено възобновяване за възстановяването и поддържането им. Ако една култура биваше унищожена, друга оцеляваше. Цените се колебаеха нагоре и надолу.

Те не бяха подготвени за настъпващата рецесия в индустриалната действителност — с изправените през фалит фабрики и обречените на глад и просия бедни — по простата причина, че обикновените хора бяха твърде бедни, за да могат да си купуват храна и дрехи, а затъналите в дългове държави не можеха да внасят британски стоки за поданиците си.

Ясно съзнавайки, че семейството му е останало до голяма степен защитено от влиянието на рецесията, които обземаше държавата, Дарси беше прозрял какъв изключителен късмет е било сближаването му със семейство Гарднър, благодарение на женитбата му с Елизабет. В лицето на мистър Гарднър той беше намерил наставник и приятел, а също така и проницателен съдружник.

Тази вечер след вечери той сподели със съпругата си колко е задължен на чичо й, като обясни подробно, както никога досега, големия му принос към благополучието им и финансовата им сигурност.

— Ако не бях получил толкова добри съвети, ако не бях осъзнал необходимостта да бъда предпазлив и да отстоявам ценността на това, което притежаваме, да не говорим пък за възможността да инвестирам в търговията на мистър Гарднър, която той ръководи с такъв забележителен успех, опасявам се, че аз също щях да претърпя загуби.

Елизабет побърза да изтъкне, че Дарси едва ли би постъпил така прибързано или така наивно, както някои от познатите им джентълмени, чиито състояния бяха изчезнали пред очите им.

— Разбира се, не отричам, че вродената ми предпазливост можеше да ме предпази от невъздържаността, която разори тях, но също така можеше и да ми попречи да се възползвам от предимствата на някои сериозни сделки.

Елизабет беше съгласна и вътре в себе си ликуваше, защото по този начин Дарси много ясно заявяваше, че женитбата им най-малко не е ощетила нито него, нито мистър Бингли, и дори се е оказала изгодна, заради съдружието с чичо им Гарднър.

В писмото си до Джейн по-късно тя разказа за разговора със съпруга си и добави:

„Какви щастливки сме, мила ми сестрице, че имаме край себе си двойка като леля и чичо Гарднър, които във всяко отношение са пример за това какво е ценно и достойно. Ако добавим и признателността на моя съпруг към чичо за познанията и уменията му в ръководенето на търговските дела, а също и благодарността му за съветите, които той и мистър Бингли получават от мистър Гарднър, можем със задоволство да приемем, че страховете на лейди Катрин за вредата от съюза с нас са доста нелепи.

Нали си спомняш, мили Джейн, колко нещастни бяхме след безразсъдното бягство на Лидия. Колко обречени ми се струваха бъдещите ни възможности за женитба. Ще можеш ли да ми простиш вината за твоите страдания тогава? Ясно е като бял ден, че не съм била права. И дума не може да става, че бракът с нас им е навредил, тъкмо обратното. Независимо че нито ти, мила сестрице, нито аз сега се нуждаем от такива уверения от страна на скъпите ни съпрузи, все пак успокояващо е да знаем, че това е вярно. А да го знаем, при положение че имаме и любовта и уважението им, несъмнено е голямо щастие.“

За Елизабет писмото от чичо й и последвалият го разговор с Дарси ознаменуваха края на една седмица на непрестанно нарастващо щастие. След като Джейн и Бингли щяха да се местят в Лестършър — само на двадесет мили разстояние от Пембърли, и след като любимите й леля и чичо щяха да дойдат да живеят в Ламбтън, тя нямаше какво да желае повече.

Прели да завърши писмото си до Джейн, тя се замисли с какъв късмет бяха благословени двете с нея, а заедно с тях, както се беше оказало, и повечето членове на семейството им. Сега оставаше единствено безпроблемното раждане на детето й на пролет и щастието й щеше да бъде пълно.