Ребека Ан Колинс
Хрониките на Пембърли (21)

Глава осемнадесета
„Несломими като корабите, мощно порещи вълните…“

Две събития събраха семействата заедно в късната есен на 1833 г. Първото им донесе истинска радост — в Ашфорд Парк се състоя кръщението на София Бингли. Скоро след това последва нова семейна среща — този път заради тъжната вест за смъртта на мисис Бенет вследствие на тежка пневмония. Дъщерите й — мисис Бингли, мисис Дарси и мисис Дженкинс, придружени от съпрузите и по-големите си деца и от мистър и мисис Гарднър, се отправиха към Лонгборн, където семейство Бенет беше живяло заедно с единствената си неомъжена дъщеря Мери и немногобройната си прислуга. Щом пристигнаха и се видяха с баща си, чийто траур и печално изражение бяха по-скоро плод на сериозно отношение към установените порядки, отколкото израз на вътрешно състояние, те се включиха в приготовленията за погребението.

Сестра им Мери, която се беше грижила за майка си по време на краткото й, но изключително сериозно боледуване, беше обяснимо много по-разстроена. Мистър и мисис Гарднър, незаменими както винаги, поеха грижата за повечето от формалностите около погребението, за да могат Джейн и Елизабет да окажат нужната подкрепа на баща си, а Кити да помогне на Мери. По-късно същия ден от Нюкасъл пристигна мисис Уикъм, придружена от съпруга си и всичките си деца. Изглеждаше видимо неспособна да се овладее и твърде разстроена, за да могат сестрите й да разчитат на помощта й. Оттегляйки се незабавно в стаята си от моминските години и изпращайки да повикат Кити, която да се погрижи за нуждите й и за нуждите на децата й, Лидия явно смяташе, че по право на нея се полага да заеме мястото на майка си в домакинството. Елизабет и Джейн не сметнаха за нужно да изразяват съчувствие към преувеличената скръб на сестра си. И те като леля си Гарднър имаха известни резерви относно демонстрациите на синовна привързаност от нейна страна, а ако по реакциите на баща им можеше да се съди за чувствата му, то и той със сигурност имаше своите съмнения. Благодарение на гостоприемството на сър Уилям Лукас, всички можаха да пренощуват в неговия дом, като така не се наложи да търпят компанията на семейство Уикъм на вечеря.

На поклонението в селската църква дойдоха много хора — доказателство за многото приятелства, които семейството беше създало в околността през годините. След погребението Джейн и Бингли побързаха да се върнат у дома при семейството си, но Елизабет и Кити останаха, за да бъдат няколко дена до баща си и Мери. За своя изненада разбраха, че Лидия имаше същите намерения. Усамотила се в будоара на майка си и потънала в дълбока скръб, Лидия беше проумяла колко дълго и изтощително е било пътуването й до тук и колко дълго и изтощително пътуване я очаква обратно. От подмятанията й за това колко скъпо й е излязло всичко, ставаше ясно, че очаква от баща си някаква компенсация.

— Вярвам, че разбираш, Лизи, колко ми струваше пътя до тук, да не говорим за траурните тоалети, които трябваше да купувам на децата — беше казала тя.

Безсмислено беше да се спори, че никой не е искал от нея да води всичките си деца, още по-малко пък облечени в официални тоалети за случая. Елизабет и Джейн бяха преценили, че е достатъчно на погребението да присъстват само по-големите им деца, Лидия обаче беше повела към църквата цялата си челяд, заедно с Уикъм, всички облечени в черно от главата до петите. Като че участваха в някакъв театър. Лидия, вече прехвърлила тридесетте, все повече започваше да прилича на майка си и беше придобила впечатляващо сходна склонност към себеизтъкване. Елизабет за нищо на света не искаше да оставя баща си в това положение и почувства истинско облекчение, когато Кити реши да удължи престоя си в Пембърли с една седмица, за да помогне на него и на Мери да си стъпят на краката. Това беше твърде голям жест от нейна страна и доказваше колко много се е променила в сравнение с онова лекомислено момиче, което е била в младите си години под влиянието на Лидия.

Спокойствието на Елизабет обаче не продължи дълго — когато след два дена се отбиха в Ламбтън, с изненада научни от мисис Гарднър, че икономката на мистър Бенет, мисис Хил, й е доверила, че Лидия възнамерява да се установи в Лонгборн за постоянно! Сара, камериерката на мисис Бенет, беше потвърдила, че мисис Уикъм е намекнала и пред нея за подобна възможност. Елизабет беше ужасена от това развитие на нещата — най-вече заради баща си. Той едва беше успявал да се справи със странностите на Лидия, когато беше празноглаво момиченце преди петнадесет години — как, питаше се тя, ще може сега да се разбере с нея и разглезените й деца?

— Ами Уикъм? И той ли смята да се премести в Лонгборн? — попита Елизабет.

Мисис Гарднър нямаше отговор, можеше единствено да предположи, че вероятно мистър и мисис Уикъм биха предпочели да бъдат по-скоро разделени, отколкото заедно! Прибрала се в Пембърли и все още обезпокоена от казаното от леля й, Елизабет незабавно писа на Джейн, разказвайки й подробно всичко и молейки я за съвет:

„Възможно ли е, мила Джейн, Лидия да възнамерява да се натрапи на татко, като остави Уикъм в Нюкасъл? Трудно ми е да си го представя. Не знам какао да мисля. Леля Гарднър смята, че Лидия се възползва от смъртта на мама, за да се настани в Лонгборн, като се преструва, че иска да се премести, за да се «грижи» за татко. Всъщност тя ще си свие гнездо там и ще подлуди горкия татко. О, Джейн, това е толкова нежелан обрат, а аз нямам никаква идея как може да го спрем…“

В отчаянието си тя умоляваше сестра си да предложи стратегия, към която да прибегнат, макар да не хранеше големи надежди за успех, при появилата се ситуация.

Така и не изпрати писмото. Току-що го беше завършила и беше тръгнала да ги предаде за изпращане, когато пристигна спешно съобщение. От Джейн. Елизабет го отвори още във вестибюла — веднага щом го получи, и с изненада прочете набързо нахвърляните от сестра й редове:

„Миличка Лизи,

След като се разделихме след погребението на мама, се е случило нещо много обезпокоително. Тази сутрин получих писмо от Кити, в което тя съобщава за една много неприятна среща между нея и Мери, от една страна, и Лидия, от друга. Кити пише, че докато приготвяла багажа си миналата неделя, Лидия заявила намерението си да се завърне напролет, «за да се грижи за татко и да наглежда Лонгборн» заради Хенри. Оказва се, че тъй като след смъртта на мистър Колинс Лонгборн остава на татко, синът им Хенри, които е с няколко седмици по-голям от нашия Джонатан, се явява негов законен наследник. Въз основа на това Лидия възнамерява да се подсигури двойно и да се пренесе в Лонгборн, докато татко е още жив. Кити и Мери се изключително обезпокоени и искат да запознаят татко с намеренията на Лидия, но досега не са успели, тъй като тя почти не се е отделила от стаята му.“

Елизабет избухна и разгневена хвърли писмото на масата с думите:

— Това вече е прекалено! Как смеят да издевателстват над татко тези непоносими създания?

Чула гласа й, Емили, която тъкмо слизаше от библиотеката, бързо притича до нея. Елизабет й подаде писмото на Джейн. Тъй като Дарси беше в Камдън и щеше да остане там до вечерта, не й оставаше нищо друго, освен да отиде направо в Ламбтън и да се посъветва с чичо си и леля си.

Нямаше никакво време за губене. Мисълта за вероятността семейство Уикъм да се пренесе в Лонгборн за ужас на баща й и на сестра й Мери, която нямаше къде другаде да отиде и щеше да бъде принудена да остане да слугува на Лидия и семейството й, беше потресаваща.

След като остави съобщение за Дарси, Елизабет замина за Оукли, придружена от Емили. Семейство Гарднър бяха приятно изненадани от неочакваната й визита, но радостта им незабавно се помрачи, когато видяха писмото на Джейн. Макар и донякъде запозната с намеренията на Лидия, мисис Гарднър остана изумена от безочието й:

— Как може да са толкова нагли? — възкликна тя. — Не мога да повярвам, че чета това тук!

Елизабет беше бясна и неумолима.

— Лельо, мила, нищо не може да ме изненада при Лидия и Уикъм. Не ми се вярва това да е работа само на Лидия. Убедена съм, че Уикъм я е подучил. И двамата са изключително себични, самонадеяни и безскрупулни, когато целят лични облаги. Пред нищо не се спират, за да получат това, което смятат, че им се полага.

— Но правилно ли е да смятат, че сега им се полага наследство? — попита Емили, която имаше известни резерви относно амбициите на Лидия.

Баща й поклати глава.

— Не съм убеден. Според мен, при положение че имението остава на мистър Бенет след смъртта на братовчед му, негово право е сам да определи на кого да го завещае. Въпреки това трябва да се допитаме до адвокат. И все пак, Лизи, не ми се вярва мистър Бенет да не е наясно с тази възможност. Бих могъл лично да поговоря с него и да видя какво мисли по въпроса — предложи той.

В друг случай Елизабет с радост би се съгласила с това предложение. Вярваше на чичо си безрезервно. Сега обаче твърде много се безпокоеше за баща си и по-малките си сестри. Заяви, че смята да тръгне с него в сряда, след като преди това е информирала баща си, че ще го посетят. И заедно с Емили да потегли обратно за Пембърли, за да се подготви за пътуването. Не че изгаряше от желание да се върне в Лонгборн толкова скоро след погребението, но гневът й от възмутителното поведение на семейство Уикъм беше взел връх.

Когато вечерта Дарси се прибра, Елизабет трябваше да го запознае с подробностите около подлите замисли на двамата Уикъм. Суровостта на мрачното му изражение, когато чу новостите и прочете писмото на Джейн, я остави вън от съмнение относно мнението му. И той като нея не се съмняваше, че Уикъм стои в основата на плана на Лидия, и беше категоричен, че на всяка цена трябва да им се попречи.

— Няма и капчица истина в това, че наследството може да излезе извън семейството. Освен ако не е изрично посочено в допълнение към оригиналното завещание, баща ти, в чиято власт остава имотът сега, е упълномощен да го припише на който член от семейството той пожелае.

Обнадеждена от подкрепата и искрената му загриженост, Елизабет горещо го помоли да я придружи. Първоначално Дарси отхвърли идеята, не желаейки да се намесва в делата на семейство Бенет, но съпругата му изтъкна, че след като нито те самите, нито децата им имаха интерес да се възползват от наследството, по-скоро те, отколкото Джейн и Бингли, чийто син Джонатан можеше да бъде потенциален наследник, трябваше да се чувстват свободни да се намесят. И макар и неохотно, Дарси се съгласи.

Пристигането им в Лонгборн в следващия четвъртък един мрачен късно ноемврийски ден беше предшествано от експресно съобщение от Елизабет. Кити и Мери излязоха да ги посрещнат и казаха, че мистър Бенет е в библиотеката с адвоката си, мистър Граймс. Кити добави, че са успели да информират баща си за намеренията на Лидия да се върне напролет, на което той отговорил категорично: „Напротив, няма да се върне.“

— От тогава той се среща с мистър Граймс поне два пъти, а днес всички трябва да се съберем в библиотеката, когато пристигне Джонатан — каза Мери с обичайното си спокойствие.

— Джонатан? — възкликна Елизабет, изненадана от този нов обрат на събитията.

— Да — каза Кити, — татко изпрати бързо съобщение до Лондон, с което го моли да бъде в Пембърли днес. Очакваме го всеки момент.

Дарси и мистър Гарднър изглеждаха много доволни, уверили се, че мистър Бенет не само е наясно с плановете на Лидия, но и е предприел необходимите мерки, за да ги осуети. Дарси определено изпита облекчение. Никак не му се искаше да изглежда така, сякаш поучава тъст си как да постъпи със собствения си имот. Не след дълго мистър Бенет дойде да ги поздрави и ги покани да заповядат в библиотеката, където бяха представени на мистър Граймс. Докато чакаха Джонатан Бингли, им сервираха лека закуска. Той пристигна малко по-късно от очакваното — височък седемнадесетгодишен младеж, красив като майка си, с безупречни обноски като баща си; сърдечно поздрави всички и се извини за закъснението.

Това, което последва, изненада всички. Мистър Граймс упълномощен от клиента си, мистър Бенет, потвърди, че мистър Бенет е внесъл промени в завещанието, касаещо имението Лонгборн, което отново беше станало негова собственост след смъртта на мистър Колинс, посочен за наследник по силата на старото завещание. След това имотът беше прехвърлен на дъщеря му Мери, като майка й имаше право да живее в него до смъртта си. Скорошната смърт на мисис Бенет обаче беше наложила преразглеждане, обясни мистър Граймс. Тъй като нямаше да има промени в разпределянето на състоянието, което щеше да бъде разделено между сестрите, Лонгборн щеше да остане за внука на мистър Бенет, Джонатан Бингли, като дъщеря му, мис Мери Бенет, щеше да има правото да живее в имението, докато е неомъжена. Ако изявеше желание да ползва част от имота за целите на уроците по музика, които преподаваше, нямаше да срещне пречки. На осемнадесетия си рожден ден Джонатан щеше да поеме управлението на имението Лонгборн, а по-късно щеше да има правото да се разполага с него, както намери за добре — да го даде под наем или пък да заживее в него.

Когато мистър Граймс свърши да говори, мистър Бенет също поиска думата. Каза, че е искал да бъде справедлив, защото само Мери от всичките му дъщери не се беше омъжила. Всички останали имаха съпрузи и домове, докато тя нямаше нищо освен Лонгборн, който доскоро дори не принадлежеше на семейството. Но след като Съдбата беше повелила да остане в неговите ръце, той се беше освободил от тази отговорност по възможно най-справедливия начин. Избрал беше внука си Джонатан да управлява, а впоследствие и да унаследи имението, защото беше син на най-голямата му дъщеря.

Елизабет и Дарси едва успяха да скрият задоволството си, но младият Джонатан остана сериозно озадачен. Не беше сигурен дали е готов за отговорността, която щеше да легне на плещите му с унаследяването. Призна, че има много да учи. Дядо му обаче внимателно му напомни, че няма защо да се притеснява още от сега и обгръщайки раменете му с ръка, го увери.

— Ще можеш да се учиш на спокойствие, момчето ми — аз смятам още да се понавъртам наоколо. Сигурен съм обаче, че когато му дойде времето, всички ще се гордеем с теб.

Мери, която рядко изпадаше в емоционални изблици, се разплака от щастие, когато Джонатан я увери, че никога няма да бъде изоставена и че ако се нуждае от помощ за основаването на собствено музикално училище, той ще направи всичко, което е по силите му. Елизабет улови в думите му същата щедрост и доброта, които винаги бяха отличавали майка му.

Перспективата да бъде икономка на семейството на сестра си Лидия, беше държала Мери в постоянен ужас. Сега, след като угнетяващата представа се разсея и тя можеше да види бъдещето си по-ясно, признателността й беше голяма. Тя прегърна сестрите си и благодари на баща си, обещавайки му, че докато има нужда от нея, ще бъде в Лонгборн и ще се грижи за него. Такова развитие на взаимоотношенията в семейството Елизабет съвсем не беше очаквала. Помежду им нямаше кой знае колко силни връзки или голяма близост, с изключение единствено на взаимоотношенията между сестра й Джейн и нея самата.

Неведнъж на подобни семенни събирания тя се беше срамувала от безпардонността и невежеството на майка си, леля си Филипс и Лидия. Този път обаче с истинско удоволствие наблюдаваше как между близките й се пораждат откритост и чувство за отговорност. Щастлива беше, че баща й беше взел разумно решение и че сестрите й проявяваха такава загриженост една към друга. Особено се гордееше с племенника си Джонатан и й се искаше родителите му също да бяха заедно с тях в този момент.

Това, че Дарси беше с нея, й носеше истинско удовлетворение. Въпреки че си бяха обещали никога да не захващат тази тема след злополучното предложение, което той й беше отправил в Хънсфорд, и след писмото му, последвало отказа й, през изминалите години Елизабет се беше чувствала много притеснена от членовете на семейството си в негово присъствие. Този път беше неимоверно горда с тях.

Тъй като мистър Гарднър имаше ангажименти в Лондон, а Джонатан също възнамеряваше да се връща в града, Дарси и Елизабет решиха, че ще поостанат за няколко дена там, преди да се върнат в Пембърли. Елизабет не беше ходила в Лондон от много време. Дотолкова щастлива се чувстваше в Дарбишър, дотолкова спокойна, че всичките й скъпи роднини са съвсем наблизо, че не смяташе за нужно да пътува до столицата, освен ако нямаше нещо особено важно, което да я привлече. Порасналият й интерес към управлението на дома и имението, сериозно беше ангажирал вниманието й, ето защо оживлението и блясъкът на града не й липсваха дори и за миг. Въпреки това тя особено много ценеше изобилието от музикални и театрални събития там и даваше воля на страстта си към тях всеки път, когато отиваха в Лондон.

Семейство Контини, които продължаваха да бъдат все така верни приятели, от време на време организираха по някое празненство заедно с Джорджиана и д-р Грантли и в тези случи Дарси и Елизабет им гостуваха за вечеря, за вечерно театрално представление или за някои от станалите популярни концерти на известни изпълнители от Европа. Ако имаше заседание на Парламента, на което Фицуилям щеше да говори по важна тема, той ги канеше да го слушат. Каролайн неизменно присъстваше и настояваше майка й и Елизабет да я придружават. Въпреки липсата на какъвто и да било интерес към политиката, Елизабет не можеше да не откликне на молбите на младата си братовчедка.

Този път семейство Фицуилям бяха в Лондон за приемането на два закона, за които полковникът предричаше, че ще променят лицето на Британия и Европа. Първият забраняваше робството на британските територии, като така слагаше край на зловещата търговия с хора, от която мнозина се бяха облагодетелствали, но която също така беше причинила страдания на милиони други. Вторият беше мярка, обещана от лорд Алтроп^[1], когато вигите спечелиха голямата си победа през 1830 г. — закон, който налагаше ограничения върху работното време на жените и децата и за първи път регламентираше контрола върху фабриките, като така правителството можеше да прилага закона и полза на работниците, които трябваше да защитава^[2].

Фицуилям и Каролайн, които бяха участвали и кампаниите и за двете реформи, бяха въодушевени — основно защото така Британия се разграничаваше от Европа. Когато вечеряха заедно в дома на Дарси на Портмън Скуеър, Елизабет използва възможността да ги запознае с новостите в семейството, сред които бяха и последните новини от Лонгборн. Когато се събраха в дневната след вечеря, младият Джонатан получи поздравления и няколко закачливи забележки за това, че става наследник на Лонгборн, той обаче отказа да приеме тази „титла“.

— Не възнамерявам да мисля за това — заяви, — докато дядо е в отлично здраве и за доста години напред няма изгледи на Лонгборн да му е нужен нов наследник. Въпреки това ще отделя далото нужно време да се уча как да управлявам имението добре.

Дарси и Фицуилям изразиха увереност в способностите му, изтъквайки, че вече е научил немалко от баща си, който се справяше безупречно с Ашфорд Парк.

В писмото до сестра си Елизабет не можеше да не спомене любимия си племенник:

„Мила Джейн,

Ако съжалявам за нещо, това е, че двамата с Бингли не бяхте там да станете свидетели на изтънчеността и благородството на сина си. Татко беше толкова горд и говори с такава обич за внука си. Всички присъстващи бяха единодушни, че Джонатан се държа много достойно, показвайки зрялост, доста нетипична за възрастта му. Скъпа ми Джейн, трябва много да се гордеете с момчето си. Знам, че няма нужда да ти казвам това, миличка, но и двамата с Дарси сме много щастливи, че Джонатан ще бъде дясната ръка на татко и впоследствие ще наследи Лонгборн. И аз, и Кити смятаме, че няма по-подходящ човек, на когото да бъде поверено имението, от Джонатан. Думите му към татко и Мери бяха толкова искрени, че и двамата се просълзиха, и дори и аз, дето съм толкова трезвомислеща, се разчувствах. Не са много онези днешни младежи, които съчувстват така дълбоко на по-възрастните и по-онеправданите от тях…

Отделно от това изключително щастливо обстоятелство, мога също така да съобщя, че Уикъм са напълно обезоръжени и наглите им планове са разбити на пух и прах. Само като чул за тях от Мери и Кити, татко веднага накарал мистър Граймс да направи всичко необходимо, за да се избегне такава катастрофа. Дарси и чичо Гарднър смятат, че татко е обмислял тази стратегия за Лонгборн още от смъртта на мистър Колинс, но докато майка е била жива, не е искал да я разстройва, като променя завещанието. Внезапната й кончина и безочливото прибързване на Уикъм с обявяването на плановете им очевидно са го принудили да реагира бързо. Признавам, че може и да съм предубедена в оценката си, но когато се срещнахме на погребението на мама, младият Хенри Уикъм съвсем не ми се стори привлекателен и приятен младеж и затова съм напълно доволна, че няма да има никаква роля за бъдещето на Лонгборн. Притежава твърде много от самодоволството на баща си и твърде малко от обаянието му, което, ако си спомняш, беше качеството, което първоначално му спечеш нашите симпатии, когато се появи в Меритън преди толкова години. Вероятно е за добро, защото Хенри ще има много по-малко възможности да мами, след като му липсва галантността, с която баща му е подлъгал толкова много хора, включително и мен самата.

А сега нещо по-приятно, мила Джейн — татко и Мери, а също и Джорджиана и д-р Грантли ще бъдат с нас на Коледа. Нямаме търпение да ви видим с Бингли и децата. Шарлот и момичетата също ще дойдат, така че ще разполагаме с много възможности да си поговорим надълго и нашироко заедно, а има толкова много неща да си кажем. Чакам ви с нетърпение.

Твоя любяща сестра,

Лизи“

Завръщанията в Пембърли винаги бяха много специални моменти за Елизабет. Когато каретата достигнеше до мястото, където от излизащия от гористите околности път се откриваше най-завладяващата гледка към красивата каменна сграда, която сега беше неин дом, тя неизменно затаяваше дъх. Към естественото й очарование се добавяше и щастието от годините, прекарани там — спокойствието, което беше намерила във времето на всенародните кипежи, нежната грижа и разбирането, които беше получила от прислугата и семейството си, радостта, която беше споделяла с Дарси и двете си обични деца. Имението Пембърли се беше превърнало в символ на всичко това. Дори сега, по средата на зимата, то беше нейният топъл и сигурен дом.

Когато слезе от каретата, Елизабет се огледа наоколо и остана изненадана, че не вижда нито Емили, нито Касандра. Спокойна, но леко озадачена, тя попита за тях. Лицето на мисис Ренълдс не издаваше тревогата й, но когато заговори, гласът и трепереше:

— Щях да Ви кажа, като влезете вътре, господарке. Имаше ужасен инцидент в долината — една пощенска кола изхвърчала от пътя в дерето близо до Кимптън и казват, че много хора са пострадали. Мис Гарднър и мис Касандра отидоха да помагат. Взеха Джени и няколко от мъжете — обясни тя и въпреки всичките усилия не успя да сдържи сълзите си.

Елизабет незабавно влезе в къщата и настоя за повече информация. Дарси вече беше говорил с конярите, които първи бяха научили новината. Един от тях беше препуснал към Ламбтън, за да доведе помощ.

— Можахте ли да разберете кои са? — попита Дарси и момчето отговори, че по всяка вероятност са пътници, които идват отвън и не познават рисковете на пътищата по тукашните места.

— Пътят беше заледен, сър. Колелата трябва да са поднесли, когато са взимали големия завой над дерето.

След половин час Елизабет и Дарси, заедно с още двама мъже и всичко необходимо за оказване на първа помощ, вече пътуваха към мястото, за да се уверят дали не може да се направи нещо повече. Когато пристигнаха в църковния двор в Кимптън, там кипеше трескава дейност. Естествено, много от спасените пътници бяха доведени на топло в църквата, където им бяха раздадени топли напитки, докато останалите, които бяха имали по-малко късмет и бяха пострадали, бяха закарани във вестиария, където за своя изненада Елизабет откри Ричард Гарднър и Пол Антоан, които с помощта на Емили, Касандра и Джени обгрижваха ранените. Семейство Гарднър също бяха дошли, донесли одеяла, превръзки, чай и нещо по-силно за онези, които се нуждаеха. За щастие загинали нямаше, но някои от децата бяха контузени и премръзнали. Останалата част от следобеда премина в прекарване на ранените до областната болница на няколко мили разстояние.

Когато се мръкна и рискът от поледица и инциденти стана неизбежен, Дарси реши, че седмината останали пътници не могат да прекарат нощта в проветривото преддверие на църквата. Някои от тях вероятно щяха да имат нужда от допълнителна грижи. След като се допита до Ричард и Елизабет, той изпрати съобщение до Пембърли със заръка да бъдат приготвени легла за тях и храна за онези, които им бяха оказали помощ в мразовития следобед.

Ричард, който беше работил часове наред без почивка, беше щастлив, че пациентите му скоро ще имат храна и топла постеля. Но същевременно се тревожеше за верния си помощник Пол Антоан. Емили беше забелязала, че Пол не спря да тича напред-назад из църковния двор, за да помага на Ричард, който полагаше усилия да окаже първа помощ на ранените и да успокои онези, които бяха обхванати от паника. Независимо от топлите си дрехи, той изглеждаше явно премръзнал, макар сам да не го забелязваше. Когато тя го беше пресрещнала с купа гореща супа, той искрено й беше благодарил, но едва хапнал няколко лъжици, се беше спуснал да утешава едно изплашено дете. Ричард намери Елизабет и сподели, че е притеснен за Пол, след което попита дали не може да го вземе със себе си в Пембърли. Елизабет веднага се съгласи.

Когато и последният от пътниците беше докаран в Пембърли, вече беше късно и много студено, там обаче ги очакваха приготвени за тях стаи, легла, одеяла, гореща вода и храна. Мъжете, жените и няколкото малки деца нямаха никаква представа кои са благодетелите им, но бяха истински благодарни за навременната им намеса. Ако не бяха спасени и подслонени навреме, със сигурност вече щяха да са премръзнали до смърт. Чист късмет беше, че Ричард гостуваше в къщата на майка си в Ламбтън по това време и беше повикан от един от хората на Дарси, и това, че той се беше отзовал незабавно, вероятно беше спасило живота им.

Вечерта, изтощен, но и удовлетворен от свършената работа, той използва възможността да повдигне пред Дарси въпроса за лечебница за района.

— Безсмислено е да разчитаме на правителството или на общинския съвет да направят нещо. Единствената болница се намира на мили от тук и както виждате, в истински спешни случаи пострадалите могат да издъхнат, преди да стигнат до там. Истински късмет беше, че бях тук, за да мога да помогна — каза той.

Дарси беше заинтригуван. Самият той винаги беше вярвал, че една община се нуждае от местни болници, училища, библиотеки и други подобни институции. Те бяха същността на всяко общество. Успехът на началните училища в Пембърли и Кимптън бяха доказали, че е прав. Обеща да поговори с другите собственици на имения в областта и най-вече със сър Томас Камдън и да даде отговор на Ричард до Коледа.

— Има един проблем обаче — продължи Дарси — нуждаем се от доктор, който да се установи в района, нали тика?

Думите на Ричард приятно го изненадаха:

— Вие само ни направете лечебница, лекар ще имате, имате думата ми.

— Да не искаш да кажеш, че ще се пренесеш тук от Бирмингам?

— Така е, сър — отвърна Ричард за изненада и за радост на майка си. — Отидох в Бирмингам, защото там се нуждаеха от лекар. Там имаше работа. Разполагат с общинска болница, в която работя по два дена в седмицата, а непрестанно приемам и в собствения си кабинет. Ако и тук работата е толкова много, с радост ще се преместя.

— Това — отбеляза Дарси — ми звучи като предложение, на което не бих могъл да откажа. Ако успея да убедя Камдън, гарантирам ти, че няма да те разочаровам.

Дойде Емили и съобщи, че Пол има висока температура и трябва да остане на легло, Ричард веднага скочи и я поведе нагоре по стълбите, а Елизабет, която изгаряше от желание да зададе на леля си някои въпроси, запази мълчание. Ричард се върна посърнал.

— Пол е много зле. Не бива да го местим. Братовчедке Лизи, мога ли да остана за през нощта?

— Естествено, че можеш, Ричард. Всъщност възможно е и някои от пътниците да се нуждаят от помощта ти. Дарси ще ти даде дрехи. Междувременно има ли нещо, което можем да направим за Пол? — поинтересува се Елизабет, готова да помогне.

Ричард поклати глава.

— Не, просто е твърде изтощен от работата на студа цял следобед. Не е особено устойчив.

Емили също изглеждаше много притеснена, но Елизабет забеляза, че след като брат й поговори внимателно с нея, видимо се поуспокои.

За щастие следващата седмица донесе по-ясно, макар и не по-топло, време и всички пътници, които бяха предимно премръзнали и с повърхностни наранявания и се бяха вдигнали на крака, можаха да се върнат в Матлок, за да продължат прекъснатите си пътувания.

Пол Антоан обаче остана в Пембърли по препоръка на своя приятел и лекар. Емили се чувстваше видимо много щастлива в компанията му и с радост изпълняваше стриктно инструкциите на брат си по отношение на лечението. Самият Пол беше изключително благодарен пациент, неизменно оценяващ грижите, които получаваше, и подобряващ се с всеки изминал ден. Емили беше убедена, че топлината, удобствата и добрата храна в Пембърли са от голямо значение за бързото му оздравяване. Елизабет пък не се съмняваше, че личността на болногледачката му е също толкова важна за оздравяването му, колкото и грижите, които получаваше.

По време на престоя му в Пембърли Елизабет откри особения чар на този скромен и деликатен млад французин. Наблюдавайки Емили и Пол заедно, тя виждаше колко им е приятно да бъдат заедно, но все пак не мажеше да каже със сигурност, че помежду им има по-сериозна привързаност. Ангажираността на Емили с грижите за оздравяването на Пол беше изключителна.

И въпреки това колкото и да се стараеше, Елизабет не успяваше да намери доказателство за романтични чувства. Това я озадачаваше още повече и тя беше решена да търси обяснение.

Наближаваше Коледа и въпреки благосклонността на съдбата до момента, не се очертаваше предстоящият празник да бъде толкова весел за фамилията, колкото миналогодишният. Въпреки че не беше взел жертви, инцидентът с пощенската кола на пътя за Матлок беше уплашил много хора и празничното настроение наоколо беше помрачено.

На Бъдни вечер три от децата в хора не дойдоха, защото се бяха разболели от круп. За голямо огорчение на Касандра, която беше поела организирането на детското празненство от Джорджиана. Елизабет също беше разочарована, но въпреки това беше твърдо решена да прекарат хубав празник заедно. Поне не бяха затрупани от преспите, както преди няколко години. Макар да беше голяма, господарската къща в Пембърли беше проектирана така, че да бъде уютна във всякакво време. Без много усилия беше създадена топла и ведра атмосфера за коледните празници и къщата се огласи от смеховете на гостуващите семейства.

Джейн, Шарлот и Елизабет с радост наблюдаваха колко близки приятелски отношения имаше между децата им — също както между тях самите някога. Амелия-Джейн, най-малката дъщеря на Шарлот, която още нямаше четиринадесет години, настоя да научи Уилям на най-новия европейски танц — поли, който според него приличаше повече на народен танц.

Джонатан и Ема Бингли бяха без съмнение най-красивата млада двойка сред танцуващите, но Ричард Гарднър и Касандра Дарси също извикаха не малко възхищение.

В края на благотворителния ден след Коледа, когато празничната трапеза беше вдигната и големият салон засия от светлината на свещите и топлината на разпаления огън в камината, Елизабет почувства, че всичко в нейния свят е както трябва. Родителите насядаха наоколо, а децата звънко запяха. Уилям и Касандра изпълниха една омайна френска коледна песен с акомпанимент, която бяха упражнявали в продължение на цяла седмица и за която бяха възнаградени с бурни аплодисменти. Седнал до съпругата си, Дарси я прегърна, а Елизабет улови погледа на сестра си от отсрещната страна на стаята и се усмихна. Заобиколена, както обикновено, от прекрасното си семейство, Джейн изглеждаше истински щастлива.

Елизабет усети как в ума й се прокрадна мисълта за постоянното безпокойство на Джейн — за натрапчивото колебание „дали това щастие е заслужено“. Но, ядосана, че е допуснала тази мисъл да наруши собственото й щастие, бързо я пропъди.

Уловил едва забележимото раздразнение, което пробяга по лицето й, и усетил безпокойството й, Дарси попита:

— Наред ли е всичко, Лизи?

Елизабет кротко се усмихна и кимна:

— Да, скъпи — отвърна, — всичко е наред.

Децата запяха прелестна коледна песен и гласовете им изпълниха стаята.