Ребека Ан Колинс
Хрониките на Пембърли (11)

Глава осма
За наследниците и Божията благодат

Раждането на нито едно дете, родено преди или след малкия Джонатан Чарлс Бингли, нито е било, нито ще бъде съпътствано от толкова поздравления и благопожелания. Това беше справедливото мнение на неговия дядо, чиято радост от това, че Джейн се беше сдобила със син, му беше придала изражение на постоянно щастие, съвсем нетипично за обичайната му язвителна нагласа към света. За разлика от жена си, изпаднала в състояние на изключително вълнение заради раждането на сина на Лидия преди няколко месеца, мистър Бенет беше останал встрани от събитието поради това, че се беше случило в Нюкасъл.

Когато дойде новината, че раждането на Джейн е започнало по-рано от очакваното, той почувства неотменим дълг да се отправи към Недърфийлд Хаус и да бъде до зет си по време на напрегнатите часове, докато Джонатан се появи на бял свят. А след това щеше да е от помощ при съобщаването на добрата новина на всички, които щяха да се отбият да питат за състоянието на майката и детето.

Дали заради всеизвестната красота и благия нрав на майката, дали заради неизменното благородство на бащата, или пък заради това, че се беше появил наследник на увеличаващото се богатство на семейство Бингли, през следващата седмица Недърфийлд Парк без съмнение се превърна в най-посещаваното място.

Раждането на малкия господар Бингли беше значимо събитие за цялата околност. Когато новината се разнесе, заприиждаха приятели, познати, наематели и любопитни съседи — мнозина носеха цветя, плодове и други малки подаръци, някои се надянаха да зърнат мисис Бингли и бебето и се чувстваха много разочаровани, че Джейн и синът й още не бяха готови да приемат посетители. Слугите не подвиваха крак, мистър и мисис Гарднър бяха ангажирани с посрещането на посетителите, а Чарлс Бингли беше почти неотлъчно до жена си.

Мистър Бингли беше изключително благодарен за пристигането на мисис Гарднър, която незабавно се зае с домакинството, докато съпругът й по особено практичен начин се включи с неща като изпращането на обичайните известия до подходящите вестници и посрещането на пощенската кола в Меритън, с която се очакваше мисис Бенет да пристигне от Нюкасъл. Само брат й беше способен да я убеди, че не е нужно да се втурва при Джейн веднага, а трябва да се прибере в Лонгборн, където ще може да си почине и да се преоблече, преди да посети дъщеря си и внука си вечерта. Въпреки бурните й протести, че със сигурност трябва да отиде при „бедната Джейн“, мистър Гарднър не се подаде на увещанията й.

— Не се разстройвай, сестро, но Джейн се чувства превъзходно, а малкият Джонатан изглежда наистина чудесно — дробчетата му безспорно са в отлично състояние — каза мистър Гарднър, настоявайки, че няма спешна нужда да се отправи веднага към Недърфийлд. — След дългото пътуване от Нюкасъл по-добре ще бъде да се освежиш и малко да си починеш, преди да отидеш при тях — Мисис Гарднър е в Недърфийлд от два дена и се грижи за всичко необходимо. Можеш да си починеш, уверена, че Джейн получава най-добрите грижи.

— Ами Лизи къде е? Тя пристигна ли? — попита мисис Бенет. — Очакваме мистър и мисис Дарси всеки момент — отвърна брат й.

— Мистър и мисис Дарси! Брей! Как звучи само! — вирна нос мисис Бенет при тези думи. — Знаеш ли, братко, когато споменах имената им в Нюкасъл сред дамите на военните — особено тези, които са приятелки на Лидия, те направо позеленяха от завист за чудния късмет на двете ми момичета. Лизи и Джейн постъпиха толкова умно!

Брат й изрази съгласие и добави, че новините за Кити също са добри.

— Така е, вярно, изненадах се, когато дойде онова писмо от мистър Бенет, в което ми съобщаваше, че Кити се е сгодила. „Кити сгодена? — казах си аз. — Не е ли хитруша?“ Кой би помислил само? И при това каква чудесна партия, нали, братко — момчето е енорийски пастор в Пембърли!

Доволен, че я е отклонил от мисълта за незабавното притичване на помощ на Джейн, мистър Гарднър даде нареждания на кочияша да поеме по пътя за Лонгборн, знаейки колко благодарна ще бъде останалата част от семейството в Недърфийлд. За по-сигурно той щеше да я придружи до там и да се върне в Недърфийлд с каретата, което щеше да гарантира, че тя няма да има с какво да дойде, докато мистър Бенет не изпрати своята карета да я доведе следобед.

Мисис Гарднър беше на прозореца на спалнята на Джейн, откъдето се виждаха паркът, и пътят отвъд, когато видя каретата на съпруга си да завива по алеята. Непосредствено зад него имаше още една карета, в която се оказа, че са Дарси и Елизабет, които бяха пренощували в Лондон. Мисис Гарднър слезе бързо по стълбите и излезе да ги посрещне. Мистър Гарднър вече беше долу на входа. Докато прислугата разтоварваше багажа им, Елизабет прегърна леля си и чичо си и поиска веднага да отиде при Джейн.

— Тя добре ли е? — попита и след като получи уверения, че е така, незабавно добави: — А Джонатан?

— Много е мъничък, но иначе е здрав и е толкова красив, Лизи! — отговори леля й, едва успявайки да следва Елизабет, която бързаше по стълбите нагоре. На площадката в края на стълбите ги чакате Бингли, цял грейнал в усмивка.

— Мила ми Лизи, Джейн копнее да те вили — извика той, поздравявайки я топло, и я поведе към стаята на Джейн.

Радостта на Джейн, когато най-накрая видя сестра си, беше равна единствено на тази на Елизабет. Беше бледичка и изглеждаше малко уморена, но лицето й направо сияеше и изражението й беше толкова прелестно, че Лизи направо онемя. Красотата й, която винаги е била изключителна, сега беше придобила нова отсянка — като на най-фин китайски порцелан, което я правеше още по-безценна за една любяща сестра.

Бингли остави сестрите да се нарадват една на друга и да си кажат новостите и отиде да доведе мистър Дарси, докато мисис Гарднър донесе Джонатан от детската стая. Елизабет беше пленена от него — мъничък, розов, с деликатни черти като майка си и с малко перчемче медено руса коса. Джонатан все още спеше, когато Джейн го взе на ръце, а Бингли застана до нея като най-гордия баща на света.

Поглеждайки към съпруга си, Лизи видя как чертите му омекнаха, когато се усмихна, щом малкият Джонатан отвори очи. Тя се наведе и взе детето от ръцете на сестра си, при което Джейн, Бингли и мисис Гарднър се спогледаха умилени. За никой от тях нямаше съмнение, че Дарси и Елизабет също копнеят за свое дете.

По-късно, когато останаха насаме, Джейн зададе на сестра си неизбежния въпрос.

— Лизи, ще се ядосаш ли, ако те попитам нещо? — започна тя малко неуверено.

— Разбира се, че не, миличка Джейн, знаеш, че можеш да ме питаш за всичко. А пък в този случай, ако обещаеш, че ще пазиш тайна, мога да ти дам и щастлив отговор — отвърна Елизабет.

Джейн на мига изтръпна от вълнение и поиска да чуе отговора.

Лицето на Елизабет поруменя, когато обясни, че се надява, но още не е съвсем сигурна и трябва да посети доктора, преди да може да каже новината на съпруга си.

— Първо трябва да говоря с леля — каза тя, но мисис Гарднър, която тъкмо беше донесла чай за Елизабет, дочу забележката и поиска да знае за какво трябва да говори с нея и защо не може да й бъде казано сега.

Когато чу новината за Елизабет, тя нададе такъв радостен възглас, че Лизи трябваше да я успокои и да я помоли споделеното да си остане само между тях трите, докато не отидат в Меритън и не се срещнат с доктора. Джейн въобще не беше сигурна, че може да опази тайната от Бингли, но тържествено обеща да направи всичко по силите си.

Всъщност тя даде едно много полезно предложение, което можеше да снеме необходимостта Лизи и леля им да пътуват до Меритън вън видимо влошаващото се време за консултация с д-р Фолкнър.

Джейн обясни, че нейният лекар трябва да я посети след ден-два и предложи Елизабет да се консултира с него, като така избегне всякаква възможност из околността да се разчуе, че е ходила при доктора в Меритън, и да се подложи на всичките съпътстващи слуха мълви и клюки.

Елизабет много хареса идеята.

— Колко време можете да останете при нас, Лизи? — попита Джейн, на което сестра й отговори, че Дарси има работа в Лондон следващата седмица, но тя няма защо да бърза да се връща в Дарбишър поне за няколко седмици.

— Трябва да сме в Пембърли през октомври за сватбата на Розамънд, разбира се — каза тя.

Джейн обясни, че кръщенето на Джонатан ще бъде след три седмици и Лизи беше уверена, че и двамата ще могат да останат дотогава.

— Дори и Дарси да трябва да се върне, със сигурност ще бъде тук за кръщенето — каза тя.

Мисис Гарднър вметна, че мистър Гарднър също й е казал, че с мистър Дарси имат работа в Лондон, което означаваше, че къщата ще бъде на тяхно разположение за няколко дена. Едва беше изрекла това и откъм долния стаж долетя невъздържан смях и в следващия момент по стълбите се разнесоха гласовете на мисис Бенет и сестра и мисис Филипс. Малко след това една от прислужниците въведе двете дами в стаята. Елизабет се опита да се измъкне, но майка й и леля й побързаха в един глас да подчертаят колко добре изглежда и да се поинтересуват кого ще има нови попълнения в семейство Дарси. Елизабет не ги удостои с отговор и след като цялото им внимание се прехвърли върху сестра й, тя успя да се спаси от любопитството им.

Междувременно мисис Бенет се обърна към Джейн:

— Джейн, милата ми дъщеричка, какъв късмет извади ти, че можах да се отърва! Преди две седмици Лидия въобще нямаше и да ме пусне, но сега нае една много подходяща бавачка за Хенри — шотландка, с много добри препоръки. Той вече доста попорасна и мога да кажа, че направо е одрал кожата на баща си.

Елизабет си отдъхна, когато бавачката внесе малкия Джонатан, за да го види баба му.

— Ау, миличка, ама той е много дребничък! — възкликна тя, а мисис Филипс се съгласи.

Елизабет, неспособна да понесе повече, излезе тихо от стаята и макар да се чувстваше виновна, че оставя сестра си, знаеше, че Джейн винаги е съумявала да се справя по-добре с бръщолевенето на майка им.

На вечеря не се случи нищо по-различно. Приказките на мисис Бенет за живота „на север“ с „дамите на военните“, както тя упорито ги наричаше, отнеха повечето от времето, след което тя и мисис Филипс започнаха да дават на мистър Бингли съвети за отглеждането на Джонатан, които, Елизабет беше убедена, той въобще и не си направи труда да чуе. Осъзнавайки, че нито дъщеря му, нито зет му могат да изтърпят мисис Бенет и мисис Филипс цяла вечер, баща й милостиво отбеляза, че всички трябва да са много уморени след дългото пътуване, изпрати за каретата и си тръгна за Лонгборн, вземайки със себе си съпругата си и сестра й. Когато си вземаха довиждане, в очите на Елизабет се четеше голяма благодарност, макар всички да чуха как мисис Бенет обеща да се върне колкото е възможно по-скоро.

Въпреки че съпругът й и зет й бяха твърде любезни и не го показаха, Елизабет изпита огромно облекчение. Тя се надяваше и вярваше, че баща й ще направи всичко възможно майка й да не се връща поне за ден-два. Щеше да има куп домашни проблеми, които плачат за нейното внимание, а и тя без съмнение щеше да иска да навести лейди Лукас, мисис Лонг и всичките си останали приятелки от околността, за да сподели новините и клюките от Нюкасъл. Чувствайки се виновна, че проявява неуважение към майка си, но при все това неспособна да напрани нищо, за да промени начина, по който я приемаше, Елизабет реши да използва времето си заедно с Джейн по възможно най-добрия начин. Искаше й се да се порадват една на друга на спокойствие. Джейн и Лизи от край време си биха близки, но последните две години след настъпилите промени в живота им ги сближили още повече, за което беше спомогнала и връзката между съпрузите им. Тъй като мисис Гарднър беше поела грижите за домакинството, двете сестри можеха на воля да се порадват на осъществяването на най-голямото си желание — да бъдат оставени насаме и необезпокоявано да си приказват часове наред с изключение единствено на моментите, когато Джейн трябваше да отиде при Джонатан. При това те никога не бяха били толкова щастливи — всичките мечти на Джейн се бяха сбъднали, а единственото желание на Елизабет беше да се изпълни надеждата й за дете, за да може и нейното щастие да се изравни с това на сестра й. Лизи копнееше да сподели това със съпруга си, но беше решена да изчака, докато бъде напълно уверена, тъй като не искаше да го нарани, като разбие сърцето му с разочарование.

Докато се приготвяха да си легнат, Лизи попита Дарси кога ще отидат в Лондон двамата с мистър Гарднър и колко дълго ще отсъстват. Дарси каза, че възнамеряват да заминат в понеделник за цяла седмица, защото планират да посетят и един имот в Дарбишър. Когато тя изрази изненада, той обясни, че това е свързано с желанието на семейство Гарднър да напуснат Лондон. Наскоро един имот беше привлякъл вниманието на Дарси и той беше предложил на мистър Гарднър да го огледа. Изненадата на Елизабет стана още по-голяма, когато той продължи:

— Виж, мила моя, след малкия ни сблъсък с джентълмените от Лондон сър Едмънд беше потърсен от името на двама от тях — земевладелци, които не живеят в имотите си. Те губят парите си и земята им губи стойността си. Искат да продават, преди цените да са паднали още повече. Сър Едмънд не може да им даде предложение — той е магистрат, който отправя предупреждение към тях, и това не би било редно, но сподели с мен и тъй като чичо ти често е споменавал, че иска да купи имот в Дарбишър, веднага се сетих за него.

— Леля ще е очарована. Винаги е искала да се върне в Дарбишър. Знаеш колко го обича — каза Елизабет.

— Да, знам — каза съпругът й, — и затова този имот е толкова ценен. В това е истинската му стойност. Става въпрос за господарска къща и ферма на не повече от пет мили от Ламбтън със собствен поток с пъстърва и с овощна и зеленчукова градина. Част от земите са подготвени за отглеждане на царевица, но ливадите и горите са все още свободни и вероятно няма да бъде проблем да останат в този вид. Тъй че, ако вуйчо ти го хареса, има реалната възможност да преговаря за много добра цена.

Елизабет не можеше да си намери място от радост.

— Това означава, че ще бъдем съседи! — възкликна тя.

— И аз си помислих същото, Лизи — каза той, явно доволен, когато тя се хвърли на врата му и го прегърна, при което той нежно отвърна на топлината на ласките й.

На следващия ден дойде една още по-добра новина — Бингли съобщи, че Ашфорд Хаус в Лестършър е готов и веднага щом Джейн може да пътува, ще се пренесат. Той подчерта, че ще имат достатъчно време, тъй като договорът за наемането на Недърфийлд изтича след два месеца, а после добави:

— Този път ние ще имаме удоволствието да ви поканим за Коледа.

Какво повече можеше да желае Елизабет — оставаше само съкровеното й желание да намери потвърждение. Това се случи на следващия ден, когато лекарят на Джейн посети Недърфийлд Парк и заключи, че Джейн и Джонатан са в прекрасно здраве, а след това продължи с преглед на Лизи. Той потвърди надеждата й за дете, което щеше да се роди на следващата пролет. Елизабет, мисис Гарднър и Джейн се прегърнаха и в прилив на щастие и си поплакаха.

Мистър Дарси и мистър Гарднър бяха заминали за Меритън. Веднага щом се върна, Дарси потърси Елизабет и след като не я откри на долния етаж, тръгна да провери къде е. Когато я намери сама в стаята им, доста се озадачи. Виждаше се, че е плакала, но се усмихваше.

— Какво има, мила? — попита той с известна тревога.

Когато му съобщи новината, тя със задоволство забеляза как обикновено сериозното му лице светна, когато я вдигна на ръце.

— Елизабет, мила моя, сигурна ли си?

Тя кимна и му каза, че се е срещнала с лекаря на Джейн онзи ден.

— Казва, че ще бъде през пролетта — вероятно през май.

Те се целунаха, прегърнаха се и се разсмяха, споделяйки този момент на много съкровена радост и признавайки един на друг колко много са копняли за тази новина.

После, след като отново станаха сериозни, те решиха, че няма да казват на никого, освен на семейство Гарднър, Джейн и Бингли.

— Миличка, иска ми се да запазим удоволствието от тази благословена вест за себе си за известно време — каза той и Лизи се съгласи — тя също желаеше малко да се понаслаждава на радост от съкровената си тайна, преди да трябва да я сподели с цялото семейство и съседите.

— Ще им кажем след кръщенето на Джон, преди да си тръгнем за Пембърли.

— Така няма да се налага да изслушаш съветите на всички съседи.

— Колко добре ме познаваш вече — каза тя нежно, — точно това ми се щеше и на мен.

И за двама им това беше най-вълнуващият момент на щастие, който бяха изживявали до момента. Дарси призна, че не е очаквал такава радост, но Елизабет, за да не му позволи да стане твърде сериозен, му напомни, че преди около година си бяха обещали да бъдат най-щастливата двойка на света. Дарси й отвърна мило в същия тон:

— Да, наистина — каза с усмивка, — и не трябва никога да ми позволяваш да го забравя.

* * *

Едва ли може да има по-красива есенна картина от картината, запечатала деня, в който малкият Джонатан Чарлс Бингли беше кръстен — с кристално синьо небе и дъбове, обагрени в червеникавокафяво и златно. Гордите баба и дядо, родителите и кръстниците, приятелите и съседите — всички искаха да зърнат малкото лъчезарно момченце. Джейн и Бингли бяха засипани с добри пожелания. Никой в околността не помнеше някога да е имало такъв интерес към раждането на дете — както Елизабет каза на съпруга си:

— Джейн е много специален човек.

Това наистина беше паметно събитие и избраният ден в ранната есен беше тъкмо като за него. Дори присъствието на сестрите Бингли — мисис Хърст и Каролайн, които бяха пристигнали от Бат за кръщенето, не можеше да помрачи радостта на Елизабет. Тя самата — пазеща тайната, която знаеха само най-скъпите на сърцето й хора, изглеждаше великолепно и излъчваше мир и спокойствие, които и най-голямата неискреност и най-ефектните преструвки от страна на сестрите Бингли не можеха да смутят.

„А преструвки имаше доста, защото и двете изглеждаха решени да превърнат себе си, а не Джейн и Джонатан, в център на внимание. Накипрени по последна мода, с шапки, натруфени с грамадни пера, те сякаш бяха на коронация в Абатството^[1], а не скромно семейно кръщене в провинциална църква. Джейн, облечена в любимия си нюанс на синьото и усмихната благо и естествено като Мадона, ги засрами всичките. Бингли, както и много други от присъстващите не можеха да свалят поглед от тях.“

Това писа Елизабет на приятелката си Шарлот Колинс. Шарлот не можеше да пътува до Хардфордшър, защото всеки момент очакваше второто си дете. Беше писала с молба да бъде извинена и обещаваше да посети Джейн, когато дойде в Лукас Лодж по Коледа. Елизабет трябваше да я информира, че за Коледа сестра й и зет й ще бъдат в новия си дом в Лестършър:

„Джейн ме помоли, мила Шарлот, да ти предам колко много оценява хубавия ти подарък и милите ти пожелания.

От все сърце се надява, че вие с мистър Колинс ще намерите време да ги посетите и да останете за няколко дена в Ашфорд Хаус — за предпочитане през април или през май, когато пролетта е много красива. Мила Шарлот, иска ми се да добавя и своите най-добри пожелания и да те помоля да обмислиш едно гостуване и в Пембърли, тъй като Пембърли е само на двадесет мили от Ашфорд Парк. Ние ще те посрещнем с най-голяма радост.“

Привързаността на Елизабет към приятелката й си оставаше все така голяма, независимо от глупостта на мистър Колинс и първоначалното й негодуване от това, че Шарлот се беше омъжила за него. Тя с радост беше открила, че Дарси има много добро мнение за характера и здравия разум на мисис Колинс, въпреки че не можеше да приеме надменното празнословие на съпруга й.

Шарлот беше заслужила добро отношение и с това, че преди две години беше поканила Елизабет на гости в Хънсфорд, като така тя беше имала възможност да посети Розингс и да срещне Дарси и полковник Фицуилям в условия, съвсем различни от недоразуменията в Лонгбърн и Меритън, които толкова бяха огорчили мистър Дарси.

Веднъж Лизи беше подхванала темата и съпругът й беше признал, че до момента на неочакваната им среща в Розингс е полагал всички усилия да я изхвърли от ума си.

— И успя ли? — беше попитала тя съвсем преднамерено.

Дарси видимо засрамен, беше признал, че въобще не бил постигнал успех.

Не защото не бях направил опити, мила ми Лиза, но както знаеш, тогава се оказах напълно безсилен. Когато разбрах, че си отседнала при мисис Колинс и си толкова наблизо, всичките ми опити отидоха на вятъра.

— Което ще рече, че поне част от сегашното си щастие дължим на Шарлот — заключила беше тя, а Дарси с радост беше признал, че това е самата истина.

Елизабет посвети и приятелката си в тайната за детето, което очакваше през май, надявайки се, че за Шарлот това ще бъде още една причина да посети Пембърли следващата пролет.

Родителите на Елизабет научиха едва в последната вечер от престоя на младите в Недърфийлд Парк след вечеря. Врявата, която се вдигна в Лонгборн и в която кротката радост на баща й беше напълно засенчена от екзалтираните емоции на майка й, която без съмнение щеше да се чувства задължена да информира цялата околност за специалното положение на дъщеря си, убеди Елизабет, че е постъпила правилно, като е премълчала новината до последно.

* * *

Сватбата на Розамънд Камдън и Джеймс Фицуилям трябваше да бъде голямо събитие. В ход бяха приготовления за празненство от голяма важност.

Но внезапната смърт на майката на булката месец преди насрочения сватбен ден доведе до пълна промяна на плана. Семейството реши, че независимо от скръбта им за загубата, по-добре би било да не отменят сватбата на Розамънд. Сър Едмънд, прекарал със съпругата си повече от двайсет и пет години, не можеше да приеме разочарованието, което дъщеря му щеше да изпита, ако бъде принудена да отложи сватбата си.

Няколко дена след погребението Розамънд и баща й дойдоха в Пембърли да кажат, че няма да има разточителна сватба, каквато бяха планирали, а само семейна закуска след церемонията в църквата, на която ще бъдат поканени близки приятели и роднини.

Елизабет не познаваше добре лейди Камдън, но приятелството й с Розамънд беше сърдечно и искрено. Скръбта на Розамънд я натъжи дълбоко и тя предложи да й бъде в помощ по всякакъв възможен начин:

Когато писа на Джейн по-късно, тя поясни:

„Бедната Розамънд! Това е възможно най-лошото нещо, което може да я сполети преди сватбата. Мила Джейн, не мога да знам колко дълбоко страда тя от загубата на майка си, тъй като никога не съм била така близка с мама, както Розамънд с лейди Камдън. Това, че е единствена дъщеря, трябва да е направило връзката им още по-силна и сега освен мен и Джорджиана тя си няма никого, към когото да се обърне за утеха.“

Елизабет разказа на Джейн за всичко, което се беше случило. Не можа да не добави и хубави думи за щедростта на съпруга си и загрижеността му към семейство Камдън:

„От щедростта му се ползват не само неговото и моето семейство, а и всеки от обкръжението му, който се нуждае от помощ. Не бих и предполага колко често е протягал ръка на хората, които живеят в имението му, докато мисис Ренълдс не ме осветли, когато случайно споменах за това при едно посещение в Ръшмор Фарм. Мила им Джейн, тъй като той рядко говори за това, което прави за нуждаещите се, то е малко известно. Но има хора като сестра ни Лидия и Уикъм, които не заслужават добротата му.“

В подобно писмо до леля си Елизабет подчерта, че е сигурна, че не й казва нищо ново, припомняйки й, че двамата с мистър Гарднър бяха разпознали благородството на характера на Дарси още преди две години — много преди самата Елизабет.

Тя пишеше:

„Разбира се, мога да се защитя като кажа, че аз самата не съм била свидетел на думите и делата, когато ти и чичо сте могли да видите и чуете. Не мога обаче да извиня предразсъдъците си, които толкова дълго ме заслепяваха за качествата, които ти можа да забележиш в него, защото погледът ти беше достатъчно ясен и не беше позволила оценката ти да бъде помрачена от слухове и зъл умисъл.“

След сватбата Елизабет отново писа на сестра си, изразявайки известна изненада:

„Всички се безпокояхме за Розамънд, знаейки, че със сигурност споменът за майка й ще изниква във всеки един момент. Но се оказа, че не е имало за какво да се тревожим. Розамънд беше спокойна и много сдържана. Мистър Дарси смята, че Джеймс и Розамънд са чудесна двойка и ще имат щастлив брак. Склонна съм да се съглася, въпреки че нямам неговото предимство да познавам и двамата от деца.

Джейн, знам, че ще бъдеш много щастлива да чуеш, че милата ни Кити се справи много добре с детския хор, който пя толкова хубаво, че очарова всички. Специално бяха включили и един уелски химн, който децата бяха научили от мистър Дженкинс и който беше просто съвършен. Всички много се гордеем с Кити и Джорджиана, и разбира се, с децата.

Сега, след като сватбата вече мина, Кити и мистър Дженкинс се канят да посетят Лонгборн, за да се представи той на мама. Утре тръгват с Джорджиана за Лондон, където ще отседнат при чичо и леля Гарднър (Кити възнамерява да си купи част от нещата за сватбата от Лондон и леля мило се съгласи да й помогне, тъй като Кити въобще не познава Лондон), и после ще продължат заедно с леля за Лонгборн. Без съмнение срещата с мистър Дженкинс ще бъде голямо събитие за мама. С нетърпение чакам новини от теб, мила ми сестрице, с всички подробности за посещението. Докато другите ги няма, Дарси смята да посетим семейното имение в Уелс. Видях част от него, когато пътувахме миналата година след сватбата, но, признавам си, нямах нито времето, нито нужното спокойствие, за да оценя напълно красотата на това място. Този път ще се постарая повече и толкова ми се иска да можех да го скицирам или да го нарисувам върху платно, както може Джорджиана. Но ще трябва да се задоволиш с описанието ми.

Предай нашата обич на съпруга си и на скъпия Джонатан. С нетърпение чакам да се съберем на Коледа.

Твоя любяща сестра,

Лизи“