Ребека Ан Колинс
Хрониките на Пембърли (16)

Глава тринадесета
Бракът на сърцата

Сватбеният ден на Джорджиана започна със свежо и ясно утро — сякаш и природата знаеше колко специален е той за Пембърли. В това величествено имение не бяха омъжвали момиче от две поколения насам. А самото момиче също беше много специално. Нямаше човек в околността, който да не й желаеше цялото щастие на земята.

Елизабет се събуди рано-рано и от вълнение и очакване повече не можа да мигне. За петте години, откакто познаваше младата си зълва, тя я беше обикнала от цялото си сърце. Към никого, освен към любимата си сестра, не беше изпитвала подобна топлота и привързаност. Съпругът й добре знаеше това и беше много признателен за старанието й да поддържа тази близост, защото според него тя беше особено ценна за сестра му — благодарение на нея от плахо, свито и неуверено девойче тя се беше превърнала в чаровна и талантлива млада жена.

Самата Елизабет не беше склонна да приеме, че заслугите за израстването на Джорджиана са изцяло нейни, както твърдеше съпругът й, а с радост отдаваше част от тях на д-р Грантли, чиято зрялост, интелигентност и отлична преценка особено много ценеше. И все пак никой, който беше познавал невзрачната петнадесетгодишна мис Дарси и я беше наблюдавал как постепенно се променя подобно на пеперуда, излюпваща се от какавида, не можеше да се съмнява в безценното влияние на Елизабет върху нея.

Дори икономката мисис Ренълдс, която с пристрастния си поглед не можеше да види нито един недостатък както у господаря си, така и у сестра му, също оценяваше приноса на Елизабет. Докато привършваха последните приготовления за сватбата, Елизабет се обърна към нея:

— Ще бъде голям ден за всички ни, не само за мис Джорджиана, нали мисис Ренълдс?

Мисис Ренълдс се съгласи, като подчерта, че от години всички очакват такова събитие в Пембърли, и добави по своя скромен начин:

— Наистина е много специален ден, господарке, и ако ми позволите, ще кажа, че на всички ни е ясно колко много дължим на Вас и на сестра Ви, мисис Бингли.

Елизабет беше приятно изненадана от щедрите й похвали не само към нея самата, но и към Джейн за добрината им към мис Дарси.

— Знаете ли, господарке — обясни тя, — след като милата й майка си отиде, тя си нямаше никой, който да й бъде за пример. Господарят беше много грижовен и правеше всичко по силите си за нея, но не е същото, не мислите ли?

Елизабет също смяташе така, но предположи, че все пак е имала гувернантки и приятелки.

— О, да, госпожо, но те не можеха да й дадат това, което Вие й дадохте — Вие й станахте като сестра. Наблюдавах я как беше започнала все повече да се затваря в себе си, преди да се ожените с господаря. Сега вече е истинска дама. Е, вярно, пред нас не се стесняваше и да попее, и да посвири, и да ни позабавлява, но в чужда компания си оставаше все такава плаха и свита. И освен това, ако ми позволите, госпожо, някой ще каже, че не ми е работа да говоря така, но не мисля, че мис Каролайн Бингли влияеше добре на нашата мис Джорджиана.

Елизабет се постара да потисне въодушевлението си и да не й проличи колко искрено съгласна е с тази преценка, но усмивката й я издаде. Знаеше обаче, че няма от кого да се притеснява. Дарси сам беше подчертавал колко посредствени и безсмислени са разговорите между двете сестри Бингли и как ярко контрастират обогатяващото общуване с мис Каролайн Гарднър — много по-млада от тях, но несравнимо по-интелигентна и по-начетена. И Елизабет, и Джейн бяха останали с впечатление, че той търпи сестрите най-вече с приятелството и уважението си към Бингли, които безспорно му бяха много скъпи.

За Дарси нямаше никакво съмнение, че след неговата женитба сестра му е спечелила много ценни познанства, а за най-ценна сред тих смяташе сърдечната привързаност, зародила се между нея и съпругата му.

Връщайки се от обичайната си сутрешна езда, Дарси влезе в спалнята и завари Елизабет загледана към парка и гората навън, оцветени в нежни пролетни багри. Когато застана до нея край прозореца, тя се обърна към него и каза:

— Не е ли прекрасен ден? Толкова се радвам за тях! Заслужават най-хубавото начало за брака си.

Дарси се съгласи.

— Дума да няма, въпреки че не вярвам нещо да може да огорчи деня им дори отгоре им да се излее най-проливният дъжд. Никога не съм виждал Джорджиана толкова щастлива. Елизабет, мила, много сме ти задължени за това и тя, и ние всички!

Тя понечи да му даде знак да замълчи, но без успех. Той взе ръката й в своята и като я задържа, заговори:

— Не, любов моя, това просто няма как да се отрече — всеки, който познава Джорджиана, вижда колко се е променила за последните четири години. Тя сама ми каза колко много цени близката и сърдечна връзка помежду ви. Доверието й в теб и твоето мнение, възхищението й към твоята честност, дори безгрижните весели мигове, които прекарвате заедно — всичко това й е много скъпо. То промени живота й до неузнаваемост.

Елизабет възрази:

— За мен е голяма чест, че ми приписвате всички тези заслуги, но не смяташ ли, мили, че д-р Грантли е този, който имаше най-голямо влияние върху Джорджиана — зрелостта му и широките му възгледи трябва сериозно да са променили нейното мислене.

— Да, безспорно, не го отричам. Франсис е най-скъпият ми приятел — за мен той е най-добрият човек на света — не се съмнявам, че е разширил хоризонта й и е обогатил мисленето й, но Джорджиана се нуждаеше, копнееше за сестринска подкрепа и обич, а ти, мила Елизабет, ти й даде всичко това.

Елизабет си спомни онзи ден в странноприемницата в Ламбтън преди повече от пет години, когато Дарси беше довел стеснителната си по-малка сестра да се запознае с нея. Макар много да се гордееше със своя прекрасен брат, Джорджиана неведнъж беше признавала, че й се иска да има сестра. Пο онова време Елизабет дори не се беше надявала да заеме това място, като се омъжи за мистър Дарси. Тогава, след случайната им среща в Пембърли, връзката й с него току-що беше започнала. Съвсем скоро след това позорните събития около бягството на Лидия бяха попарили и най-слабата надежда, която може би беше таила. Κοгато се замисли над промените в собствения си живот — промени, които бяха дали отражение и върху голяма част от семейство й — върху Джейн, Кити, мистър и мисис Гарднър, а сега и върху братовчедка й Каролайн, Лиза се усмихна и изведнъж се почувства освободена от всякакви тревоги, осъзнала колко съществено влияние е оказала споделената им любов както върху тях двамата, така и върху най-скъпите им хора. Обърна се и го прегърна — с толкова много топлота, което го накара да се усмихне и да се замисли, че денят е прекрасен не само за младоженците, но и за всички тях.

Цялата църква беше изпълнена с гости, сред които (дошли за първи път от години насам) бяха и лелята на булката, лейди Катрин де Бърг, и дъщеря й Ан, в градината на пасторския дом пък се бяха стекли хора от цялото имение — наематели и работници с жените и децата си, които радостно приветстваха булката, когато каретата й наближи и тя слезе от нея, придружавана от брат си и посрещната от стройния и изискан младоженец. Венча ги съпругът на Кити, а един приятел на д-р Грантли прочете проповед, която цитираше един от Шекспировите сонети: „Да не издигам пречки и стени пред брака на сърцата…“^[1] Звучаха сватбени химни, изпълнени от децата от хора на Пембърли, които пяха като сладкогласни ангели.

По-късно гостите се върнаха обратно в Пембърли, където беше организиран бляскав прием. Всички очи бяха обърнати към прекрасната булка — облечена в безупречен тоалет от сатен и френска дантела. Въпреки че д-р Грантли беше гостувал в Пембърли години наред като приятел на мистър Дарси, малко хора го познаваха добре. Сега всички горяха от нетърпение да се срещнат с мъж, който, освен че беше спечелил сърцето на мис Дарси, се ползваше и с голямо уважение от страна на всеки, който го познаваше отблизо. Дори и лейди Катрин не можеше да намери недостатък в избора на Джорджиана. Приела беше поканата, изпратена от името на мистър и мисис Дарси, без коментар. Явно поласкана от почтителното отношение, засвидетелствано й в църквата — като към най-висок гост и леля на булката, тя прояви забележителна снизходителност към Елизабет и Джейн, когато ги срещна в компанията на съпрузите им.

Макар да нямаше намек за истинско уважение, тя явно беше приела (с толкова благосклонност, колкото и беше възможно), че бракът между Дарси и Елизабет не е осквернил светите двери на Пембърли, както се беше опасявала. Тя искрено обичаше Джорджиана и сърдечната привързаност между племенницата й с Елизабет — привързаност, за която Джорджиана беше говорила с голяма топлота, когато двамата с д-р Грантли я бяха посетили в Розингс, беше успяло да смекчи отношението й поне дотолкова, че да ги предпази от обикновено доста острия й език.

Преди да тръгнат за Езерната област, която Джорджиана винаги беше мечтала да посети, семейство Грантли дойдоха да благодарят на Дарси и Елизабет. Когато двете се прегърнаха като сестри със сълзи на очи, Джорджиана прошепна:

— О, Лизи, никога няма да мога да ти се отблагодаря. Ако не беше ти, никога нямаше да имам това щастие.

Елизабет се възпротиви:

— Джорджиана, недей да мислиш така.

— Напротив, това е самата истина; благодаря ти и за това, че беше толкова прекрасна сестра за мен — настоя тя, преди да се обърне към брат си и да го прегърне толкова силно, че едва не развали красивия накит на китката си.

Лицето на Дарси издаде силните му емоции, когато младата му сестра напусна бащиния си дом. Разбрала как се чувства, Елизабет хвана ръката му и я задържа в своята, докато се сбогуваха с младоженците и ги изпращаха до каретата им. После, под дъжд от розов цвят и съпроводени от хубави пожелания от гостите, те заминаха.

С присъщия си шеговит тон мистър Бенет беше отбелязал, че лейди Катрин явно трябва много да е искала да види колко добре или колко зле се справя новата господарка на Пембърли и сватбата е била добър случай да направи тази оценка. Ако беше така, едва ли нейно благородие можеше да намери нещо, което да я обезпокои — всички бяха единодушни, че събитието беше безупречно организирано. Армията от слуги и помощници, които дни наред се бяха упражнявали как да бъдат в услуга и да задоволяват дори най-малката прищявка на гостите, се бяха справили отлично, с изключение на някоя и друга счупена чаша или разплискана напитка. Дори самата лейди Катрин почти го призна, когато Дарси и Елизабет я придружиха до файтона й.

— Справил си се чудесно, Фицуилям — каза тя. — Скъпата ти майка щеше да бъде доволна. Организацията беше много добра. Моите поздравления и за Вас, мисис Дарси, без съмнение Вие също имате принос за всичко това.

Елизабет прие комплимента с поклон и учтиво отговори: „Благодаря, Ваше благородие!“. Когато тя добави: „Радвам се да видя, че Пембърли изглежда все така добре, както винаги!“, Дарси също й благодари, но когато си замина, двамата с Елизабет хубаво се посмяха на думите й, от които като нищо можеше да се заключи, че се е опасявала, че в нейно отсъствие Пембърли ще потъне в разруха.

* * *

След сравнително спокойната пролет, останалата част от 1819 година се оказа неочаквано трудна. Краткото възстановяване от рецесията в сферата на земеделието даде път на мрачна депресия, обхванала цялата страна, особено в областите с развита текстилна индустрия в Средна Англия. Колапсът на текстилната промишленост, оставил без работа стотици хора, доведе до жестоки последствия — повсеместно чупене на машини, нападения и палежи.

Подемът на външната търговия през последните две години беше отвличал вниманието от постепенното разрушаване на по-малките текстилни фабрики. Онези, които бяха загубили правото си да ползват обработваема земя и бяха мигрирали в градовете да търсят работа в новите производства, се бяха озовали на улицата — не за първи път, но този път в чужда среда, далеч от домовете си и от всякаква помощ с изключение на унизителните подаяния в приютите за бедни. Много от тях изпадаха в отчаяние и се обръщаха към дребната престъпност и дори още по-лошо.

Полковник Фицуилям беше на гости в Пембърли, когато мистър Гарднър пристигна с новини за едно особено сериозно нападение, което беше довело до арестуването и осъждането на няколко мъже за това, че са чупили машини. Ако ги признаеха за виновни, присъдата щеше да бъде или смърт чрез обесване, или бавна смърт — заточение в Земята на Ван Димен^[2].

Фицуилям кипна:

— Какво смятат да правят — възкликна той, — да избесят или да изпратят на заточение половината от населението на Средна Англия ли?

Дарси се съгласи, че няма много варианти. Ако проявите на вандализъм не бъдеха прекратени, щеше да се стигне до още по-големи репресии.

— След като правителството не поема никаква отговорност, на бедните и разочарованите не им остава нищо друго, освен да се обърнат към радикалистите — каза той.

Фицуилям възрази, че онези, които се наричат радикалисти, не са революционери, желаещи смъртта на богатите, както във Франция, а консервативни мъже като майор Картрайт^[3] — основателя на клубовете „Хампдън“, които доминират парламентарната реформа и уважават вигите като сър Франсис Бърдет^[4] или лорд Брум^[5].

— Това не са хора, които целят да преобърнат държавата с главата надолу, Дарси — продължи той, — те просто искат по-добро отношение към бедните и представителство в Парламента за хората, на които страната дължи напредъка си — търговците, работниците и средната класа.

Дарси не беше оптимистично настроен, нито пък мистър Гарднър.

— Не вярвам, че това правителство ще се съгласи на каквито и да било реформи — тази хора са осъдени да защитават интересите на земевладелците, на които дължат мястото си в Парламента. Не проявяват никаква толерантност към инакомислещите — каза той мрачно.

Фицуилям скочи, раздразнен и превъзбуден, и изрази решимост да се присъедини към поддръжниците на Кобет^[6], които настояваха за реформа.

— Ако това е единственият начин, по който гласовете ни могат да бъдат чути, опасявам се, че нямам алтернатива — заяви той с гняв и разочарование в гласа.

Този ден двете дъщери на мистър Гарднър бяха на гости в Пембърли. Елизабет подозираше, че неочакваното посещение на Фицуилям се дължи по-скоро на тяхното присъствие, отколкото на желанието му да навести братовчед си. След като се бяха нахранили, двете момичета се бяха качили на горния етаж заедно с Елизабет, докато Дарси и братовчед му бяха останали в дневната. Когато чуха гласа на баща си, те решиха да слязат долу, но докато бяха на горната площадка, до тях достигнаха думите на мистър Гарднър и ядното избухване на Фицуилям, при което Каролайн изтича обратно в стаята на Елизабет.

Елизабет я последва и намирайки я разплакана, незабавно отиде да я успокои, без да подозира каква може да бъде причината за разстройването й.

— Каролайн, какво има? — попита тя.

Каролайн отначало отказваше да каже каквото и да било, но постепенно склони да сподели с Елизабет, че се притеснява затова, че Фицуилям може да се присъедини към радикалистите и да се изложи на опасност.

— Може да го арестуват или да го убият, братовчедке Лизи, татко казва, че времената са опасни.

Елизабет не можеше да повярва на ушите си.

— Каролайн, какво говориш? Защо му е на полковник Фицуилям да прави това?

— Решен е да стори нещо за бедните, които са изхвърлени от работа и са на улицата. Той казва, че е несправедливо ние да се облагодетелстваме от тяхното страдание и да ти кажа, Лизи, аз съм съгласна с него, наистина, само че ме е страх, защото може би го грози голяма опасност.

За известно време Елизабет остана безмълвна, докато неочаквано Каролайн наруши тишината, като издуха малкото си носле и рече:

— Много ме е страх, но не мога да кажа нищо.

— Защо? — попита Елизабет, още неокопитила се от изненадата.

— Защото… защото го обичам, Лизи — той не знае, че го обичам и не би било подобаващо да говорим за такива неща. О, Лизи, не знам какво да правя — и отново се разрида.

Елизабет не беше склонна да говори много, но реши, че откровеността е най-добрата стратегия.

— Никога ли не сте говорили за чувствата си?

— Разбира се, че не! — Каролайн изглеждаше ужасена от въпроса.

— А ти казвала ли си на някого досега?

Каролайн поклати глава, все още хлипайки.

— Не, на никого, няма на кого да кажа.

Елизабет я прегърна и се опита да я убеди, че полковник Фицуилям едва ли ще се изложи на такава опасност, но за да я успокои, обеща да помоли мистър Дарси да поговори с него.

— Нали знаеш колко уважава мистър Дарси, ще се вслуша в съвета му, сигурна съм.

Каролайн място не можеше да си намери от вълнение. Хвърли се да прегърне Елизабет.

— Ще го помолиш ли? Наистина ли? О, Лизи, знаех си, че те ми помогнеш. Моля те, много те моля, ще попиташ ли мама дали може да му позволи да…

Елизабет я прекъсна.

— Каролайн, мила, едно по едно. Предполагам, че майката и баща ти не могат да разрешат на никого, колкото и подходящ да е той, да се среща с тебе, докато си само на петнайсет — възрази тя.

— Мама се е омъжила на шестнайсет — контрира я Каролайн.

— Да, така е, но аз все пак смятам, че за теб може би е малко рано да вземеш такова важно решение. Чуй ме, мила, разбера ли нещо повече, след като мистър Дарси приказва с Фицуилям, обещавам ти да говоря с майка ти, но ти трябва да бъдеш търпелива.

След почти половин час, като изми лицето си от сълзите и оправи косата си, Каролайн беше готова да слезе долу. Баща й чакаше, за да ги прибере у дома. Междувременно Емили се беше върнала в любимата си библиотека и Елизабет отиде да я доведе. Когато се върнаха, Дарси и мистър Гарднър бяха във вестибюла, а Каролайн и Фицуилям се бяха захласнали в разговор край камината в дневната. За изненада на Елизабет и двамата бяха усмихнати и очевидно щастливи. Сякаш нищо не се беше случило.

Елизабет реши, че трябва да говори с Дарси още тази вечер. Когато му разказа за Каролайн, отначало той остана доста озадачен. Призна, че е забелязал известно пристрастие към нея от страна на Фицуилям, но не го е взел на сериозно. Колкото до самата Каролайн, той подчерта, че като се има предвид колко талантлива, будна и мила девойка е, човек трудно би могъл да вади нещо повече от напълно разбираемо и приемливо приятелство помежду им. В крайна сметка, отбеляза той, тя беше просто дете, а Фицуилям — два пъти по-възрастен от нея.

— Това й казах и аз, Дарси, но отговорът й беше такъв, че в мен не остана съмнение, че помежду им има (или поне започва) много близка връзка. Не можеш ли да поговориш с Фицуилям? — попита Елизабет и виждайки безпокойството, което пробяга по лицето му, добави: — Той ти е братовчед и знам, че уважава и цени съветите ти.

Дарси не желаеше да се намесва. Припомни й за злощастните последствия от последното му вмешателство в отношенията на една друга млада двойка и подчерта, че е категорично решен да избегне подобно нещастие. Елизабет разбираше притесненията му, но заради младата Каролайн, заради близостта им със семейство Гарднър, някой трябваше да проучи какви са намеренията на Фицуилям.

— Сега вече не можем да се преструваме, че не знаем за това, дори ако до днес сме си давали вид, че не забелязваме нищо. Сигурна съм, че ще обвинявам себе си, ако тя бъде наранена и леля Гарднър никога няма да ми прости — каза Елизабет и изглеждаше толкова нещастна че той отстъпи.

Опита се да разсее страховете й:

— Елизабет, знам, че се страхуваш да не би да направим същата грешка, в резултат на която сестра ти Лидия избяга с Уикъм, но, миличка, съгласи се, че има много големи разлики. Каролайн съвсем не е като Лидия — тя е интелигентна, чувствителна — дори да смята, че е влюбена, няма да направи нищо необмислено. Убеден съм. От друга страна, аз самият бих заложил цялото си богатство за честта и почтеността на Фицуилям. Той не е Уикъм, мила, а и двамата сме наясно със стабилното му финансово състояние, ето защо смятам, че в това отношение не бива да имаме опасения.

Елизабет не се възпротиви, но си оставаше твърде притеснена, че комбинацията от младежка невинност и голяма чувствителност може да разбалансира дори най-добродетелните характери и горещо помоли за помощта на съпруга си. Виждайки безпокойството й, той се съгласи.

Същата вечер Елизабет, не можейки да заспи, стана и написа на сестра си:

„Мила ми Джейн,

Изникна нещо, което трябва да обсъдя с теб възможно най-скоро. Изключително деликатно е и засяга някои от онези, които са най-близки на сърцата ни, затова не мога да говоря открито за това в присъствието на друг — дори и от семейството. Ето защо ще направя всичко възможно да дойда в Ашфорд Парк в сряда и се надявам, че ще можем да останем за известно време насаме. Междувременно трябва да те помоля да не казваш на никого за това. Моля те, не разкривай дори на Бингли причината за посещението ми. Ще кажа, че искам да се посъветвам за нещо във връзка с Каси. Не искам да те притеснявам, затова нека те уверя, че реално не е свързано директно нито с теб, нито с Бингли, по-скоро е деликатен «семеен проблем», който, ако остане неразрешен, може да причини нещастие на онези, които всички много обичаме. Ето, сега те обърках напълно, нали? Мила ми Джейн, имай търпение, ще бъда при теб в сряда и всичко ще ти обясня.

Твоя любяща сестра,

Лизи“

Във въпросната сряда, както беше уречено, Елизабет отиде в Ашфорд Парк, за да прекара деня със сестра си. Мистър Дарси смяташе да се срещне с Фицуилям, който беше в имението си да наглежда ремонтните работи. Дарси реши, че така ще има възможност да повдигне въпроса, който толкова вълнуваше Елизабет. Пристигайки в Ашфорд Хаус, Елизабет намери Джейн напрегната и нетърпелива да разбере причината за тревогата на сестра си. Докато пиеха сутрешния си чай, Елизабет разказа на сестра си подробно за това, което й беше направило впечатление в отношенията между Каролайн и полковник Фицуилям и за тревожната случка отпреди два дена.

— Но, Лизи, тя е още дете — възкликна Джейн с недоверие, изписано върху прекрасното й лице.

Елизабет се засмя и вдигна ръце.

— Колко пъти още трябва да чуя това! О, Джейн, не искам да те разочаровам, но ще ти кажа, че макар всички да сме на това мнение, се оказва, че Каролайн е пораснала пред очите ни, без да забележим. Предполагам, че когато пристигна миналата есен, три години и половина след последния път, когато е виждал Каролайн, полковник Фицуилям е видял в нея млада жена, докато всички ние сме продължили да я възприемаме като дете.

Джейн отвори широко очи.

— Права си, Лизи, за разлика от всички останали, той се отнася с нея много по-различно — целува й ръка, прави й комплименти като на млада дама, каквато тя е всъщност. Мама се е сгодила на петнадесет.

Елизабет се съгласи, но не пожела да се отклонява.

— Може и така да е, мила ми Джейн, но тревогите ни в момента са съвсем различни. Доколкото знам, нито леля, нито чичо са наясно със ситуацията. Вероятно в техните очи, както и в нашите съвсем доскоро, тя си е просто момиченце. Освен това нямаме представа какво чувства самият Фицуилям. Дали е разбрал, че чувствата на Каролайн са толкова сериозни? Струва ми се, че не е. И дали ако знаеше за тях, щеше да ги приеме?

— Не си ли забелязала някакъв знак за чувствата му, Лизи? Признавам, че не съм особено наблюдателна, откакто се роди Ема. Тя отнема почти цялото ми време, когато е будна. Какво ще кажете обаче вие с мистър Дарси, Лизи? Не сте ли ги наблюдавали по-отблизо? Не е ли имало някакъв намек за чувствата им? — настоя Джейн.

Елизабет помълча известно време, преди да отговори, при което подчерта единствено собствената си склонност да не се отнася сериозно към някои от наблюденията си и спомена за нежеланието на Дарси да се меси в живота на братовчед си.

— Да приемем, че след като леля не е споделила с нас нищо по този въпрос, той не е говорил с тях, което пък може да ни даде обяснение защо не е казал нищо и на самата Каролайн.

Джейн изглеждаше угрижена и когато заговори, гласът й беше изпълнен със съчувствие, породено от собствените й изживявания само отпреди няколко години.

— О, Лизи, моля се Каролайн никога да не изпита такава мъка, не дай боже пък, на такава крехка възраст!

Благородството и загрижеността й бяха отражение на собствената й нежна природа.

Разговорът за терзанията на Каролайн спря до тук, защото мистър Бингли доведе малкия Джонатан, които незабавно поиска вниманието на майка си и леля си, прекратявайки всякакво по-нататъшно обсъждане на проблема.

Слез обяда Джейн трябваше да отиде при Ема, а Бингли настоя да покаже на Елизабет красиво разцъфналите пролетни цветя в Ашфорд Парк. Откакто се бяха пренесли от Недърфийлд, той показваше много повече интерес към земята и беше горд с успеха си.

С наближаването на вечерта Елизабет взе да става все по-неспокойна. Дарси трябваше да дойде за вечеря. Надяваше се и се молеше въпросите му към Фицуилям да не са били погрешно разбрани или отхвърлени. Това щеше да бъде ужасно. За нейна изненада той се върна в чудесно ведро настроение. Джейн отбеляза, че всъщност изглежда доста весел.

— Означава ли това, че всичко е наред, а, Лизи? — попита тя с надежда.

Елизабет беше нетърпелива да разбере резултата от усилията му, но Дарси нямаше склонност към прибързани действия, а в случая в негова полза беше и фактът, че темата не можеше да бъде обсъждана, докато прислугата беше наоколо и сервираше вечерята. Можа да внесе яснота едва когато се оттеглиха в салона и Джейн отпрати слугите.

Отначало заговори тихо на Елизабет, възползвайки се от отсъствието на Бингли от стаята. Каза й, че срещата с Фицуилям е минала добре и има някои новини, които смята, че всички трябва да чуят. Дарси смяташе, че няма да бъде честно да очаква от Джейн да пази тайна от съпруга си. Фицуилям му беше дал позволението си да им каже. Джейн и Елизабет нямаха търпение да чуят новините. Бингли, без да подозира, че има проблем за обсъждане, се върна в стаята и весело отбеляза колко му е приятно и колко много ситуацията му напомня за старите времена в Недърфийлд.

Дарси изчака, докато приятелят му седне удобно с кафето и портвайна си, но Бингли заговори преди него, питайки дали някой няма да посвири и попее тази вечер. Предположи, че може би Лизи ще се съгласи. Джейн обаче, неспособна да понесе напрежението повече, докосна ръката му и каза нежно и категорично:

— Скъпи, мистър Дарси има да ми каже нещо важно.

И тъй като съпругът й изглеждаше малко изненадан, добави:

— Отнася се за полковник Фицуилям.

— Фицуилям ли? Защо? Какво се е случило? Той добре ли е, Дарси? — запита Бингли искрено обезпокоен.

Дарси го увери, че Фицуилям е напълно добре.

— В момента е във фермата си, ремонтират къщата му. Там прекарах по-голямата част от деня днес, а това, което трябва да ви кажа, се отнася до нещо, много скъпо на сърцето му.

Сега и Бингли се заинтригува. Дарси продължи:

— А също така засяга и някого, когото всички много обичаме — мис Каролайн Гарднър.

Бингли съвсем се обърка. Дарси обясни, че е отишъл при братовчед си и извинявайки се, че се меси в личните му дела, го е попитал за чувствата и намеренията му към мис Гарднър. Докато говореше, Дарси забеляза недоумението, изписано върху лицата на Джейн и Бингли. Поне Елизабет беше подготвена за част от това, което следваше.

След първоначалната изненада от подхода на Дарси, Фицуилям се беше съгласил, че Елизабет, като братовчедка и довереница на Каролайн, има право да се интересува какви са намеренията му спрямо нея. Беше оценил това, че възрастта и невинността й я правят уязвима, но беше добавил, че тя по никакъв начин не е застрашена от него. За Дарси беше трудно да предаде загрижеността на Фицуилям, подчерта само, че не е искал такива уверения от него и че не се съмнява в почтеността му.

Фицуилям беше споделил, че миналата Коледа е открил, че е влюбен в мис Гарднър. Отначало се страхувал да го признае дори пред себе си, опасявал се, че може да засегне родителите й, защото виждал, че и те, както всички, я приемат като дете. Джейн и Елизабет се погледнаха разбиращо, а Дарси продължи да разказва за нещастните и напълно неуспешни усилия на братовчед си да потисне любовта си. За беда започнал да подозира, че и Каролайн споделя неизразените му чувства — виждал го всеки път, щом се срещнели, всеки път, когато пеели или танцували заедно и въпреки че никой от тях не говорел открито за чувствата си, при всеки разговор те ставали все по-очевидни.

Скоро станало ясно, че няма да бъде възможно да скрия това от мистър и мисис Гарднър. Макар да се страхувал от неодобрението им, той бил убеден, че е длъжен да бъде откровен с тях. След това решил да сложи картите си на масата, каквито и да са последствията. Когато след сватбата на Джорджиана Каролайн останала в Пембърли, той отишъл у семейство Гарднър и излял сърцето си пред тях. Дарси продължи:

— Каза, че обещал да не казва или прави каквото и да е без тяхно съгласие, уверявайки ги, че за всички неща, касаещи дъщеря им, ще бъде направляван от тях. Настоял да няма брачен договор, а обещал да й припише част от състоянието си веднага щом се сгодят. Уверил ги, че няма да настоява за определяне на дата за сватбата, докато тя не навърши шестнадесет години. Признал им, както призна и пред мен, че никога не е обичал жена така дълбоко и чисто, и помолил да му позволят да говори с нея, за да й разкрие чувствата си.

Джейн слушаше, обляна в сълзи, стиснала здраво ръката на съпруга си. Елизабет попита:

— А те какво са му отговорили?

Дарси поясни със сериозно изражение:

— Били разбираемо уклончиви, тъй като тя е твърде млада, и поискали да помислят. А през това време той обещал да не говори с Каролайн.

— О, горката Каролайн — каза Джейн с треперещ глас, — и горкият, горкият полковник Фицуилям — колко ли ужасно трябва да се чувства!

Дарси добави, че според него братовчед му е бил успокоен от това, че е могъл да сподели с тях. Твърде дълго бил живял с тайната си.

Елизабет се намеси:

— А чичо и леля изненадани ли са били?

Дарси поклати глава:

— Не особено. Предполагам, че са имали известни подозрения. Невинаги можем да скрием чувствата си така, както бихме искали, Лизи. От това, което ми каза Фицуилям, съдя, че независимо от резервите си заради крехката възраст на дъщеря си, те са го уверили в уважението и привързаността си към него. Оценили са високо дискретността в поведението му, както и честността и откритостта в отношението му към тях. Той е убеден, че ако тя не беше толкова млада, не биха възразили. Просто не са готови още да й позволят да се сгоди.

Джейн, независимо от голямата си чувствителност, винаги беше постъпвала изключително разумно.

— Не биха могли да имат други възражения, разбира се. Не вярвам леля и чичо да имат нещо против съюза им, особено ако се обичат истински.

Дарси отвърна, че той категорично би могъл да гарантира за Фицуилям.

— Познавам го цял живот — той безспорно е много влюбен. Всичко в поведението му го потвърждава.

Бингли го прекъсна, за да каже колко много той лично харесва и уважава Фицуилям.

— Безспорно достоен мъж, безупречен джентълмен — отсече той.

Дарси се усмихна и прие похвалите към братовчед си без излишна гордост, като изтъкна, че винаги е имало много голяма близост между Фицуилям и цялото семейство Гарднър — през целия си престой далеч на изток, той беше поддържал връзка с тях. В момина пък беше ценен партньор в компанията на мистър Гарднър. Дарси добави, че ако им бъде позволено да се оженят, по всяка вероятност ще имат всички основания за успешен и щастлив брак.

Елизабет отново се обади:

— Фицуилям кога очаква да получи отговор?

— В неделя ще ходи у мистър и мисис Гарднър. Лизи, позволих си да кажа, че с радост ще поканим госпожиците Каролайн и Емили в Пембърли. Ще трябва да изпратим съобщение на мисис Гарднър утре.

Елизабет го увери, че лесно ще намери повод да ги покани и после попита, почти на шега:

— А какво ще кажеш за онази глупост с присъединяването на Фицуилям към радикалистите?

— Той сподели, че има намерение да участва в агитациите. Знаеш колко се вълнува от безхаберието в Парламента, от предизборната кампания и исканията за реформа. Съгласил се е да помага в набирането на привърженици. Не виждам никаква опасност в това — засмя се Дарси и добави: — Що се отнася до вероятността да бъде въвлечен в нещо по-рисковано, можеш да успокоиш Каролайн — той няма намерение да излага живота са на опасност. Има много по-приятни планове за бъдещето.

По пътя обратно към Пембърли през гората, която сега беше тъмна и тиха, Дарси имаше доста уморен вид и Елизабет реши да не захваща темата отново. През повечето време той беше замислен и не каза почти нищо. В един момент изненадващо хвана ръката й и прошепна тихо, за да не го чуе кочияшът:

— Елизабет, доволна ли си от мен?

— Дали съм доволна от теб? Като цяло ли? — пошегува се тя, а после, виждайки разочарованието в изражението му, омекна и го увери, че е напълно удовлетворена. — Не мисля, че е било лесно да зададеш на Фицуилям всички тези въпроси, без да го засегнеш. Справил си се чудесно. Разбира се, че съм доволна от теб, любов моя. Не мога да ти опиша колко щастлива съм да зная, че леля и чичо са наясно и могат да вземат правилно решение.

— И при това толкова правилно, колкото ме уверява Фицуилям — додаде Дарси. — За мен лично беше важно да знам, че братовчед ми не е на грешен път. Изпитвам само най-голямо уважение и обич към леля ти и чичо ти и децата им. Знам, че Каролайн ти е особено скъпа, и не исках да оставя нещата без контрол и без да се успокоя, че всичко е наред.

— Дали и накрая всичко ще бъде наред, как мислиш? — попита тя развълнувано.

Той кимна:

— Искрено се надявам и се моля да бъде — отвърна, обгръщайки я с ръка и придърпвайки я към себе си.

На Елизабет не й оставаше нищо друго, освен да въздъхне: „Дано!“.

* * *

Емили и Каролайн пристигнаха рано в неделя, нетърпеливи да бъдат отново в Пембърли, Емили веднага се оттегли в галерията. Когато се умореше да чете, тя най-много от всичко обичаше да влезе в дългата галерия и да разглежда картините — особено знаменитата италианска колекция, която беше подредена на специално място, където светлината разкриваше цялата прелест на картините.

За Каролайн най-ценното в Пембърли бяха не мебелировката и декорациите, а хората. Обичаше да слуша историите за мъжете и жените, живели там, разказани от някого, който можеше да отдели време за това. Мисис Ренълдс с удоволствие й разказваше историите на трите поколения от рода на Дарси, които познаваше — Фицуилям намираше този интерес за доста забавен, Дарси обаче я насърчаваше, щастлив, че някой от младото поколение се интересува от миналото. Беше й разказал всичко за ексцентричните предци в рода Дарси, за които мисис Ренълдс не знаеше много или пък тактично избягваше да говори.

В края на изключително приятния ден, през които и двете момичета се бяха радвали на специално внимание, всички се бяха преоблекли за вечеря и тъкмо се канеха да слязат долу, когато прислужницата на Елизабет, Джени, избърза нагоре по стълбите, за да каже, че е дошъл полковник Фицуилям и чака в дневната. Дарси слезе при него, а Елизабет остана да подготви Каролайн за срещата. Вече й беше казала за намерението му да помага в подготовката на кампанията на мистър Кобет, сега обаче трябваше да й разкрие и че е разговарял с родителите й.

Каролайн беше сащисана. Нямаше как да знае, че вече е имало и друг разговор и трепереше при мисълта, че тяхното неодобрение може да означава край на мечтата й.

— О, Лизи, какво мислиш, че е казал? Дали мама е била много ядосана? — попита тя, изпълнена със страх от предстоящата развръзка.

Елизабет я успокои:

— Няма причина да се боиш от майка си, тя е най-милият човек, когото познавам. Сега ела с мен, не трябва да изглежда, че се мотаем без причина.

Слязоха долу и когато приближиха вратата на дневната, се появи Дарси с думите:

— Елизабет, Каролайн, ето къде сте били! Фицуилям ви очаква.

Не каза нищо повече, но Елизабет забеляза, че изглежда радостен, и сметна това за добър знак. Каролайн едва се сдържаше да не се втурне вътре, но хвана ръката на братовчедка си за сигурност и успя да се овладее доста добре, преди да влезе в стаята.

Фицуилям стоеше до прозореца, който гледаше към западната ливада. Обърна се и се усмихна, и Елизабет разбра, че сърцето на младата Каролайн няма да бъде разбито. След като поздрави и двете, той се извини и помоли да поговори с Елизабет. После се върна при Каролайн, която седеше до камината и протегна и двата си ръце към нея. Елизабет излезе от стаята, давайки им знак, че ще бъде наблизо, ако имат нужда от нея. Нямаше желание да пречи на радостния миг, който знаеше, че ще последва.

Когато след известно време се върна заедно с Дарси, те все още бяха хванати за ръце, седнали един до друг на канапето до прозореца. Казаха много малко, но нямаше съмнение, че са щастливи. Каролайн прегърна мистър Дарси, целуна Елизабет и изтича нагоре по стълбите. Когато най-после беше готова да се върне, първоначално изглеждаше малко свита, но скоро успя да се отпусне. Започнала беше да проявява все повече зрялост и съобразителност. Благоприличието, което и двамата показваха с поведението си, говореше много за чувствителността и благоразумието им.

Фицуилям остана за вечеря, а на тръгване съобщи:

— Имам покана за мистър и мисис Дарси от мистър и мисис Гарднър за вечеря в Оукли в сряда. Ще дойда утре сутринта след закуска да отведа Каролайн и Емили у дома в Оукли — знам, че Каролайн изгаря от желание да види родителите си.

Каролайн, щастлива до неузнаваемост, се усмихна и грейна, но не каза нищо. По-късно, когато прегърна силно Елизабет за лека нощ, прошепна:

— Никога няма да забравя добрината ти, мила Лизи, нито пък на мистър Дарси.

Елизабет и Дарси можеха само да им се радват с умиление. Лично познали терзанията на раздялата в любовта, те желаеха на братовчедите си единствено да бъдат щастливи. Единодушни бяха обаче, че могат да им пожелаят само щастие, равно на своето, защото не желаеха друг да заеме мястото им на най-щастливата двойка на света.