Оливия Паркър
На лов за съпруга (9)

8

Може би ако достатъчно силно си блъска главата в полицата над камината, мислеше си Гейбриъл, ще успее да загуби съзнание и по този начин ще спаси ушите си от наказанието да слушат звуците, излизащи от устните на близначките Феърборн.

Беше твърде жалко — макар че изпълняваха ария от „Семирамида“ на Росини, толкова малко старание влагаха в италианското си произношение, че все едно пееха на фински.

Тази вечер започваха демонстрациите на дарбите на кандидат-невестите. Не че на Тристан му пукаше дали някоя от тях може да пее вярно, да свири или дори да чете — очакванията на брат му започваха и се изчерпваха с възможностите на всяка от тях в спалнята — или която и да е стая. Но за една — мъчителна вечер — музикално надарените имаха възможност да покажат уменията си. За съжаление, тази възможност му причиняваше ужасно главоболие.

Гейбриъл се отдели от стената до огнището и остави погледа си да се рее из слабо осветената стая, докато не се спря върху целта си: мис Хейууд. Проклет да е, но тялото му жадуваше за вкуса на устните й, за усещането на гъвкавото й тяло така близо до неговото. Когато я съзря, цялото му тяло се стегна като опъната тетива. Боже мили, ами луничките й! Искаше да запомни мястото на всяка една и да ги целуне всичките.

Облечена в тъмносиня копринена рокля, тя се усмихваше спокойно, докато котките продължаваха да престъргват на метър от нея. Някой не толкова наблюдателен би си помислил, че тя се наслаждава на изпълнението им. Но от време на време, когато съзвучието на двете Феърборн затреперваше и се сриваше, ъгълчетата на очите й се свиваха и бузите й се повдигаха леко нагоре.

Той си смени мнението. Тази жена забележително умело се правеше на безразлична. Определено бе дяволита. Така предпазлива, толкова умела актриса, добре би се справила в театъра, смяташе той.

Беше заподозрял, че се опитва да държи Шарлот надалеч от Тристан и тази вечер, преди не повече от пет минути, подозренията му се бяха потвърдили, когато видя къде избра да седне Маделин.

Тристан бе попитал мис Грийн дали може да седне до нея на канапето. Бърза като светкавица, Маделин се провря между двамата и се пльосна по средата, преди Тристан да успее да се наведе. С невинна усмивка тя посочи на брат му да заеме празното място от лявата й страна.

Гейбриъл поклати глава. Колко смяташе, че ще продължава това? Най-вероятно тя само влошаваше нещата. Колкото по-дълго пречеше на брат му да разговаря, да се разхожда или да седи до мис Грийн, толкова по-решителен щеше да става Тристан. Без да знае, дразнеше апетита му. Но в крайна сметка нямаше значение. Гейбриъл беше решил, че няма да я остави да спечели тази игра на любов.

Той възнамеряваше да ожени брат си до края на следващата седмица и ако Шарлот Грийн успееше да го заинтригува, Гейбриъл нямаше да позволи нищо да им попречи. И това включваше дръзката госпожица със склонност да влиза под кожата му и да го кара да се усмихва, да се закача, да се препъва в думите си и да се смее, както… както никога преди.

Точно преди Гейбриъл да реши, че стъкленият полилей наистина вибрира и е на ръба да се пръсне, сестрите Феърборн приключиха изпълнението си и всички ги аплодираха учтиво, докато близначките приемаха похвалата с широки усмивки. Той се накара да доближи пръстите до дланта си, вътрешно горд, че е успял да устои на желанието да скочи и изкрещи победоносно, задето са свършили.

Обявиха кратка почивка, за да могат всички да се подкрепят и гостите започнаха да обикалят стаята и да се събират на групички. Гейбриъл остана на мястото си, тъй като искаше да види какво ще направи мис Хейууд, след като стане от стола си. Защото в същото време Тристан се протегна зад нея, за да подръпне игриво широката сатенена панделка, обвиваща талията на мис Грийн.

Но преди Маделин да успее да предотврати заигравката, вниманието й веднага бе завзето от мащехата й, която я поведе напред с недотам нежно дръпване за ръката.

Устата на баронесата бе силно присвита, докато говореше строго на подопечната си. С пръсти около лакътя на мис Хейууд, тя я придърпа още по-напред, като по този начин, без да иска остави Тристан и мис Грийн седнали един до друг. Гейбриъл се засмя тихо, като видя как Маделин се опитва да се обърне, за да погледне зад себе си, но не успяваше, тъй като баронесата изискваше цялото й внимание.

Точно както Гейбриъл подозираше, Тристан поведе разговор с мис Грийн, като се престори, че не чува какво му казва тя, за да може да се приближи и да наведе глава към нея. Тази хитрост не беше нужна. Лишена от очилата си, мис Грийн и без това стоеше опасно близо до него.

Горката мис Хейууд, помисли си Гейбриъл, когато погледът му се върна на нея. Какво ще прави сега? Без да иска, ще бутне Тристан на пода? Ще припадне в отчаян опит да привлече вниманието на Шарлот?

Той се усмихна на себе си… и след това замръзна. По ръката на Маделин се появиха червени следи от пръсти на мястото, където мащехата й я беше стискала допреди малко. У Гейбриъл се надигна горещ, осезаем гняв. Той тръгна по диагонал към тях с ръце, сключени зад гърба, за да намали вероятността да сграбчи баронесата за кльощавия врат и да я изхвърли от стаята.

— … може би ако беше сложила роклята, която ти бях приготвила, щеше да седне до теб, вместо да стои… О, Ваша Светлост! — Присила потъна в плавен реверанс, след което бутна с крак Маделин, за да я подсети да стори същото.

Маделин понечи да го направи, но Гейбриъл взе облечената й в ръкавица ръка и я спря.

— Мис Хейууд.

Той целуна въздуха над кокалчетата й, но вместо това устните му копнееха да се притиснат към нейните.

— Ваша Светлост — промълви тя, а очите й бяха изпълнени с особена смес от леко раздразнение и притеснение.

Той освободи пръстите й.

— Изглеждате… — Пленителна, очарователна, чувствена, изкусителна — добре в синьо. — Добре в синьо? Какво, по дяволите, му ставаше? — Този нюанс… ми е любимият — довърши той, чувствайки се страхотно глупаво за пръв път в живота си. — Имам нещо в точно същия цвят.

— Какво е то, моля?

Цветът бе почти същият като този на завесите на леглото му. Това, разбира се, го накара да си я представи легнала в него, което пък извика в съзнанието му образа й без проклетата рокля, а от това му хрумна, че ще й е студено да си лежи така без никакви дрехи, което на свой ред го наведе на мисълта да се настани върху нея, за да я стопли, а това пък го накара да си представи как плъзга…

Проклятие. Не можеше да й каже, че завесите на леглото му са предметът със син цвят.

Докато се колебаеше, Тристан бе дошъл при тях, с Шарлот под ръка. Маделин веднага забеляза и изражението й доби паникьосан вид.

— Може би е същият цвят като очите ви? — предположи баронесата неловко.

Гейбриъл се обърна и я изгледа сърдито. Тази глупава жена явно си въобразяваше, че им е задал някаква гатанка.

— Не — отвърна Маделин и веднага привлече вниманието му. — Твърде са блестящи, за да могат да се сравнят с тъмния цвят на роклята ми.

Внимателният й поглед се спря в неговия само за миг и тя прекъсна връзката с примигване и скована усмивка. Обърна се към Тристан и Шарлот.

— Шарлот — започна тя мило, — моля те, ела с мен. — Протегна ръка. — Да се подкрепим.

— Благодаря, но сега нямам нужда — отговори Шарлот с многозначителен кос поглед към Тристан.

— Но…

— Навярно — прекъсна я Гейбриъл, — бихте позволили аз да ви придружа?

— Н-н… — Маделин понечи да откаже, но един удар в бедрото от мащехата й я спря. Тя погледна бързо към баронесата, която присви застрашително очи. — Да, би било чудесно.

Той й предложи присвита в лакътя ръка. След кратко колебание тя я прие с леко като пеперуда докосване. Двамата се приближиха мълчаливо към масата до стената, отрупана с напитки и различни торти и сладкиши.

— Нямате ли музикална дарба, която да покажете тази вечер, мис Хейууд? — попита Гейбриъл и й подаде чаша пунш.

Тя поклати глава и отпи.

— Никаква. Винаги съм искала да се науча, но се боя, че ми липсва и търпение, и дисциплина.

— Можеш да рисуваш и изрязваш забележително фини силуети. Розалинд ми показа тези, които си направила на другите гости. Каза, че си ги завършила с невероятна бързина и сръчност. Несъмнено са забележителни.

Кафявите й очи се изпълниха със сдържано удоволствие и тя порозовя. Гейбриъл разбра, че не е свикнала да й правят комплименти, караха я да се чувства неудобно.

— Благодаря — промълви Маделин с поглед в чашата си.

Гейбриъл взе брадичката й с показалец и нежно повдигна главата й, за да може да я погледне в очите.

— Може би някой ден ще направиш и на мен.

Тя кимна и потърка ръката си по начин, който той отпърво бе взел за нервен жест, но сега осъзна, че пръстите й разтъркват кожата, сякаш нещо я бе раздразнило.

И тогава си спомни как баронесата я бе стискала там. Знаейки, че е прибързано да я докосва отново, но неспособен да се спре, той прокара пръст по следите от пръсти над лакътя й.

Тя рязко дръпна ръката си и покри мястото, което бе докоснал, с длан.

— Кой го направи? — попита Гейбриъл.

— А… — поколеба се тя. — От урока по стрелба…?

Тази жена изобщо не можеше да лъже. Отговорът й звучеше като въпрос.

Той се навъси.

— Ненавиждам лъжите.

— Нищо ми няма, наистина.

И той вярваше, че е искрена. Кимна бавно и се намръщи. Направи крачка към нея и се наведе да прошепне в ухото й:

— Ако споделиш, че някой, без значение кой, е отговорен за тези следи по тялото ти, то този човек заслужава един здрав пердах. Или най-малкото опеката му върху теб трябва да се отнеме и повече да не трябва да понасяш компанията му.

— Да, но тогава кой ще трябва да понася моята?

— Лично ще се погрижа за това. — Той се отдръпна и се взря в големите й очи.

Страните й порозовяха и тя се огледа. Прониза го съжаление, че така неласкателно прозвуча отговорът му. Но нямаше намерение да се поправи и да изглежда като шут.

— Само ми кажи и ще го сторя — настоя той.

— Моля те, нека се върнем при Шарлот — тихо помоли тя.

— Разбира се.

След като Маделин си изпи пунша, Гейбриъл я върна при групичката й, като кимаше на познатите си, докато прекосяваха стаята. Двамата се пуснаха и тя понечи да застане между брат му и Шарлот, но с ръка върху кръста й той леко я насочи да застане срещу тях.

— Някой виждал ли е мисис Грийн? — започна Тристан.

Групата се обърна едновременно към дивана на прозореца, където майката на Шарлот се бе настанила и похъркваше леко. Розалинд бе застанала до нея и явно едва тогава забеляза, че жената, с която разговаряше, бе заспала.

— Ясно. И така, Шарлот прояви интерес към колекцията ми от ботанически книги — заяви Тристан.

На Гейбриъл не му убягна, че Маделин едва не изскочи от чорапите си, като чу как Тристан фамилиарно използва малкото име на приятелката й.

— След като приключим тук, мислех да я заведа долу в личната ми библиотека…

— Това не ми се вижда разумно — изтърси Маделин.

— Розалинд ще й бъде придружителка — настоятелно заяви Гейбриъл.

— Не се засягайте, но не се наложи твърде дълго да я увещават, за да остави вас и… — Маделин стисна устни, за да прикрие гримасата си.

Гейбриъл знаеше, че тя почти бе издала как двамата бяха останали насаме. Но дали беше така? Той подозираше, че Розалинд не си бе тръгнала наистина. А и освен това Роузи знаеше, че Тристан не трябва да се оставя и една минута насаме с жена. Шарлот щеше да е в безопасност.

— Да остави вас и кого къде? — попита Присила с живо любопитство.

Гейбриъл й се навъси. Очите й смениха израза на силен интерес с такъв на безразличие точно за една секунда. Тя стисна устни и премести поглед в точка в другия край на стаята.

— Уолвърест. Тристан.

Гейбриъл се обърна, познал гласа на Адам Фарамонд. Граф Ротбъри беше застанал зад Маделин — която изглеждаше, сякаш току-що е видяла ужасяващо привидение. Гледаше право пред себе си с ококорени, немигащи очи. А от бързото вдигане и спадане на гърдите й личеше, че дишането й се е ускорило двойно за няколко секунди. Помисли, че сигурно се тревожи от мисълта брат му да покаже на Шарлот личната си библиотека. Добре би било сега тя да изостави плана си. Когото и да пожелаеше Тристан, Гейбриъл щеше да се погрижи да няма пречки.

— Ротбъри — кимна Гейбриъл, обръщайки се към него.

В действителност беше малко изненадан от появата на графа, след като вече бе отклонил поканата. Приятелят на Тристан от училище ненавиждаше събития с много хора и ако отидеше на такова, то беше в преследване на някое нищо неподозиращо същество от женски пол. Мнозина загрижени настойници бяха отвеждали дъщерите си от Ротбъри. Гейбриъл без колебание му бе разяснил нещата, когато коварният мъж бе имал дързостта да набележи Розалинд за своя жертва немного отдавна. Доколкото можеше да се прецени, Ротбъри нямаше съвест. Той обожаваше изкуството на съблазняването, без значение дали ставаше въпрос за свенлива дебютантка или съпругата на най-добрия му приятел.

— Виждам, че си променил решението си — каза му Гейбриъл.

Може би бе дошъл да говори за коне с Тристан.

Ротбъри наклони глава, без да обръща внимание на херцога и вместо това фокусира вниманието си към гърба на Маделин.

Гейбриъл помисли да представи Ротбъри на останалите, но се спря, когато графът мина пред Маделин. От искрата в очите й му стана ясно, че двамата вече се познават.

— Мис Хейууд — поклони се Ротбъри. — Надявам се, че сте добре?

Тя направи реверанс внимателно и погледът й пробяга от Ротбъри към Гейбриъл. Прикри го добре, но той все пак забеляза неудобството в него.

Поредица акорди на пианото нарушиха съмнителното мълчание и Розалинд привлече вниманието на всички към предната част на стаята. Мис Бийчъм, въоръжена с цигулка, обяви произведението на Моцарт, което щеше да изпълни, акомпанирана от мис Елис на пианото.

Време беше Гейбриъл да си върви. Докато гостите заемаха местата си, той се извини и тръгна към вратата. Когато стигна до нея, той се обърна и видя, че Тристан и Шарлот седят един до друг на канапето. Усмихна се. По-добре мис Хейууд по-бързо да осъзнае, че човек не може да избира в кого да се влюби. Макар че той самият едва сега бе научил този урок, когато тя влезе в живота му с валсова стъпка.

Той поспря, загледан в Ротбъри и Присила, които отведоха Маделин до друго канапе. Когато седнаха, Маделин бе настанена по средата и Гейбриъл забеляза, че тя се оглежда из стаята за нещо или някого. Тогава търсещият й поглед се свърза с неговия и спря.

Той примига, отхвърляйки страха, който му се стори, че съзря в шоколадовите дълбини на очите й. Излишно се притесняваше — Тристан не би се опитал да насили приятелката й в пълна със свидетели стая. И ако след края на музикалните прояви Тристан настояваше да покаже на Шарлот книгите си, Розалинд непременно щеше да ги придружи. Гейбриъл се обърна и излезе от стаята, преди импулсът да се завърти и да се върне при Маделин да го е завладял напълно.

Беше му все едно дали гостите му ще го сметнат за невъзпитан простак, задето предпочита спокойствието на библиотеката си на долния етаж пред музикалната стая. В крайна сметка сигурно бяха изненадани, че изобщо се е появил на събитието.

Загледан в огъня зад решетката, той бавно поклати глава и постави чашата бренди на коляното си. Задачата да наблюдава мис Хейууд беше по-опасна, отколкото си бе представял. Беше сгрешил. Не можеше просто да не я забелязва, както не можеш да не забелязваш слънцето, което свети в очите ти. Тя притежаваше светлина, ореол на тиха красота и той неволно си представяше как я улавя и прави своя. Обаче знаеше колко опасно може да се окаже това действие, затова стисна зъби и си нареди просто да я забрави и толкова. Тя беше само една жена, при това несъвършена.

Гейбриъл отметна глава и довърши питието си, след което огледа чашата сърдито.

— Определено не ми помагаш.

За щастие, нямаше да има причина да я наблюдава още дълго, след като вече знаеше какво е намислила. Беше я разгадал и сега можеше да стои настрана, както бе планирал първоначално. Когато успее да вкара Тристан в действителен и добър брак, смяташе да замине за ловната си хижа в Шотландия, а мис Хейууд щеше да си стегне багажа, като всички останали и да се върне у дома, където и да е това. Което беше хубаво. Направо чудесно. Ако е далеч от мис Хейууд, въображението му със сигурност ще поутихне, ръцете му ще се укротят, а дрехите й ще си останат на тялото.

Сега трябваше само да се увери, че Шарлот има възможността да бъде с Тристан, както и другите момичета преди нея. Малката девойка едва ли би могла да го надхитри. Тази вечер го бе доказал, когато тя се опита да държи Шарлот до себе си и далеч от брат му.

Той стана от любимото си кресло с висока облегалка и отиде до стъклената гарафа на масата до стената, но се сви конвулсивно, когато дуетът на мис Бийчъм и мис Елис взе фалшив завой и завърши с дисонанс.

Минута по-късно от вратата се чу въздишка и Гейбриъл спря насред наливането на питието си. Погледна през рамо и видя Тристан, облегнат на рамката на вратата.

— Още ли смяташ да заведеш Шарлот в библиотеката си?

— Ако майка й успее да остане будна достатъчно дълго, за да ни придружи. Боя се, че мис Хейууд успя да убеди мис Грийн да настоява за това.

— Не се учудвай, ако малката хитруша ви следва по петите на всяка крачка — промърмори Гейбриъл.

Тристан поклати глава:

— И все пак не разбирам защо ти трябваше да каниш Ротбъри — изсумтя той.

— Е, хайде — отвърна Гейбриъл, — нали не очакваше всички да са само за теб, едновременно? Роузи настоя да поканим и мъже. Явно не може да позволим група нацупени жени да стоят и да чакат реда си да танцуват с теб в нощта на бала. Освен това Ротбъри не си търси булка, доколкото ми е известно. Ще пийнеш ли?

Прие изсумтяването на Тристан за съгласие, наля една чаша на брат си и му я подаде, като се върна на мястото си. Гейбриъл затвори очи, потъна в креслото и предпочете да пропусне да позаглади себелюбието на Тристан, като му съобщи, че няма повод за притеснения. Може би малко ревност би му се отразила добре. Може би това би накарало непостоянния му брат малко по-бързо да си избере невеста.

Тристан завъртя чашата в ръката си и после изсипа съдържанието й в гърлото си.

— Изненадан съм просто — намръщи се той. — При положение, че точи лиги по мис Хейууд от миналия сезон насам. Но пък донякъде се радвам, че е тук. Нали исках да видя арабската му красавица.

Гейбриъл скочи в стола и почти разля питието си.

— Какво каза?

— Ротбъри. Арабската кобила.

— Не. Какво каза за мис Хейууд?

— А, това ли — кимна Тристан. — Иска да се ожени за нея или да я завлече в леглото си. Не съм сигурен кое от двете. Изглежда й е предложил брак миналата пролет, но тя е отказала. Каза, че подозирал, че само проверявала дали е искрен. Правела се на недостъпна. — Той сви рамене. — Няма да се откаже, естествено. Устремен е като разгонен бик. Дявол го взел, за какво си ми се намръщил?

Гейбриъл примига и потъна пак в креслото; всичките му мускули се бяха изопнали. Значи Ротбъри искаше Маделин. И със сигурност не беше заради зестрата й. Той затвори очи за миг, надявайки се бурята от ревност да го подмине, но уви. Тя прокънтя в ушите му. Той започна да свива и разтяга пръстите си, за да успокои желанието си да удуши Ротбъри с голи ръце.

Знаеше, че трябва да се махне, да отиде надалеч от нея.

— А ти какво мислиш за това? — попита той в опит да овладее неоснователната си ревност, като се занимае с емоционалния отклик на брат си.

— За това, че имаме още един вълк, който души наоколо ли? — Тристан отново сви рамене. — Не съм сигурен. Мисля, че не бях обръщал внимание на мис Хейууд, преди Роузи да я доведе в Уолвърест. Чудесна е и прочее, но със сигурност не е първокласна перла — довърши той насмешливо.

Забележката на брат му извика пристъп на покровителство у Гейбриъл, но той успя да запази мълчание и да я пренебрегне.

Тристан въздъхна.

— Не знам. Честно да ти кажа, не съм взел решение. Даже никак. Май още се надявам да си промениш мнението и да си избереш една от тях за себе си, за да мога да си остана мързеливия, безразсъден, порочен, разточителен втори син. — Тристан се изсмя. — Просто съм изненадан, че си го поканил, като знаеше, че е решен да преследва девойчето.

— Не знаех — промърмори Гейбриъл.

— Вероятно няма значение. Не знам само дали ще мога да се съсредоточа, докато Ротбъри пръхти наоколо. — Брат му сви рамене и остави чашата на масата до стената. — По-добре да се връщам — ухили се той. — Шарлот ще свири менует.

Гейбриъл кимна разсеяно. Без очилата си? Дано знае нотите наизуст, защото иначе би било катастрофално.

— Знаеш ли какво — предложи Тристан, — може да кажа на Ротбъри спокойно да си ухажва мис Хейууд — че не се интересувам от нея.

— Струва ми се, братко, че дали си я искал за себе си или не и без това нямаше да има никакво значение за него.