Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дивайн и приятели (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
At the Bride Hunt Ball, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 129 гласа)

Информация

Сканиране
kati (2013)
Разпознаване и корекция
Еми (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Оливия Паркър. На лов за съпруга

Американска. Първо издание

ИК „Тиара Букс“, София, 2013

Редактор: Яна Иванова

Коректор: Галя Иванова

ISBN: 978-954-296-909-9

История

  1. — Добавяне

9

На следващия следобед Маделин все още се възстановяваше от учудването си, че отново бе срещнала лорд Ротбъри.

Докато вървеше тихо надолу по коридора заедно с Шарлот, тя загърна по-плътно испанския син шал около раменете си и се опита да пренебрегне болката, която чувстваше в корема. Двете се отправяха към мраморната зала, където се събираха гостите за предвидената по програма обиколка на замъка Уолвърест. Струваше й се, че залата е ужасно далеч, докато не си спомни, че е твърде възможно лорд Ротбъри да е там. При тази мисъл я завладя усещането, че Шарлот направо подтичва и я дърпа напред със себе си, макар в действителност крачката им да бе бавна.

Миналият сезон той я беше преследвал с финеса на обсебен ловец. Имаше навика да се появява навсякъде, където отидеше тя и това я караше да подозира, че бе подкупил някого от слугите им за тази информация. Ротбъри просто не приемаше не за отговор.

Предвид факта, че е граф с доход над тридесет хиляди на година, Присила буквално бе умолявала Маделин да му позволи да я ухажва. Простата истина обаче бе, че тя въобще не се интересуваше от този мъж. Той имаше репутацията на женкар, постоянството на опитен ловец и наглостта да й предложи да стане една от любовниците му, след като бе отклонила предложението му.

Трябваше да се съгласи, че е красив, с тези негови пепеляворуси коси, висока фигура и лека усмивка. Само че имаше нещо в кехлибарените му очи, което й напомняше на лъв. Преследващ методически прясно месо.

А сега беше тук. Маделин силно се надяваше той да е загърбил миналото, макар че много се съмняваше да е така.

Но всички тези нерви, които присвиваха стомаха й в момента, не можеха да се сравнят със спомена за вълнението, което изпита в балната зала, когато Гейбриъл я притегли към себе си и я целуна. Заедно с новите невероятни усещания в главата й се зароди и един глас, който й напомни колко разочарована се почувства, след като Гейбриъл напусна музикалната стая миналата вечер. В балната зала той беше така мил и изискан. Бе успял да я накара да не се тревожи за стъпките на танца и за първи път в живота си тя се бе почувствала наистина грациозна. Тогава даже си помисли, че между тях се е зародило нещо. Дали приятелство или нещо друго, обаче не знаеше и беше най-добре да не разсъждава над въпроса. Защото в онзи миг той се бе променил.

В музикалната стая се държеше по-скоро дистанцирано. Когато целуна въздуха над ръката й, тя откри, че копнее да усети топлината на докосването му. Когато пръстите му се плъзнаха по извивката на свития й лакът, я полазиха тръпки на талази от раменете до коленете. А когато ръката му се притисна към кръста й, тя усети как всичките й сетива се изострят, но като се обърна да го погледне, той изглеждаше отегчен, сякаш мислите му бяха на километри разстояние оттук, далечни и недостижими.

Колко неблагоразумна се бе оказало, че може да бъде. Беше дошла в този замък с две ясни намерения: да държи Тристан далеч от Шарлот и да подсигури бъдещето си в Уилоубрук, като се преструва, че се опитва да спечели херцога. При първото залагаше на малко хитруване, макар да усещаше, че за момента планът й незнайно как успява. Но при второто трябваше да се потруди още: само се притесняваше, че ако прекара още известно време в компанията на Гейбриъл, опитвайки се да накара Присила да вярва, че се старае да го спечели, всъщност можеше да се случи немислимото и тя наистина да се влюби в този мъж.

* * *

Гейбриъл беше в отвратително настроение.

Наполовина скрит от кадифената завеса, той се подпря на полирания дъбов парапет на балкона, с изглед към главната зала, който опасваше коридора на горния етаж. Кръстоса ръце върху гърдите си и продължи да се мръщи към събралото се множество от дами и техните придружители, които чакаха обиколката на замъка да започне.

Една от причините за сегашното му раздразнено състояние, се дължеше на това, че Джулиен Кембъл бе отстранена миналата вечер. Никой не го бе информирал, докато девойката, заедно с баба си и дядо си, не бяха поели към Единбург тази сутрин. Това не трябваше да се случва. Никой не биваше да бъде отстраняван преди нощта на бала. Тристан беше проклет глупак.

Но втората, по-настойчива причина за отвратителното му настроение бе, задаващия се направо към него по тъмния коридор, крачещ заедно с Тристан — Ротбъри.

През целия си живот, Гейбриъл се бе дистанцирал от всякакви сантиментални чувства, свързани с жени. И му беше изненадващо лесно. Беше. Стената от безразличие, която бе изградил се разтрепери и разруши. Ръцете му се свиха в юмруци и в него се надигна сляпо желание да свали с удари Ротбъри на земята, след което да завлече развратника надолу по стълбите и да го изхвърли от къщата. Всичко това, а Маделин дори не бе негова.

Рано тази сутрин, след като закуси сам, той събра малка група за лов, която включваше Тристан, Ротбъри, лорд Феърборн, местен фермер и приятел, и него самия. Свежият въздух изглежда бе изпъдил мис Хейууд от главата му, докато Ротбъри не бе започнал да дрънка за нейните физически качества. Гейбриъл се бе ухилил и погледнал надолу към пистолета си, мислейки си колко лесно човек би могъл да го сбърка с яребица.

— Чудя се — каза провлачено Ротбъри, докато се приближаваше, — ще ги последваш ли, за да се увериш, че никой няма да открадне среброто?

Гейбриъл отговори със сумтене. Игнорирайки графа, той се обърна към Тристан.

— Защо отпрати мис Кембъл?

— Защото имаше крив долен зъб — небрежно каза Тристан. — Освен това ме отегчаваше.

Ето защо не му беше казал.

— Не можеш да ги отстраняваш заради глупавото ти въображение.

— Въображение? Всеки път, когато погледнех момичето, не можех да спра да се взирам в устата й. Беше разсейващо. — При вида на мълчаливия свиреп поглед на Гейбриъл, Тристан добави в защита: — Аз със сигурност не й казах това… точно. И няма да се повтори отново. Имам предвид факта, че не ти казах. Нещо повече, ти не можеш да очакваш от мен да се оженя за жена с толкова очевиден недостатък. — Пренебрегвайки мръщенето на брат си, Тристан се присъедини към Ротбъри, като се наведе над парапета, за да огледа многозначително дамите отдолу. — Каква прекрасна гледка.

Близначките Феърборн ги забелязаха първи, изпратиха им флиртуващи усмивки и им помахаха с дантелените си кърпички. Пърхайки с мигли Хариет втора забеляза Тристан, следвана от Лора Елис, която се изкиска зад облечената си в ръкавица ръка.

— Хм… Изглежда две от дамите липсват — предположи Ротбъри. — Да разузная ли?

— Не — изреваха Гейбриъл и Тристан едновременно.

— Нека видим — каза Ротбъри, потривайки челюстта си. — Това ще да са мис Грийн и мис Хейууд, нали?

Гейбриъл изсумтя.

При това, Тристан се изправи, а лицето му придоби замислено изражение.

— Знаеш ли, мисля, че доста харесвам мис Хейууд.

Ротбъри се обърна към него, а устните му се изпънаха в тънка линия.

— Така ли?

Очите на Гейбриъл се присвиха. Какъв бе този присмехулен блясък, която бе съзрял в погледа на Тристан?

— И защо? — запита той, мразейки любопитството, което го гризеше.

— Хайде де, Гейбриъл — каза Ротбъри. — Както отбелязах тази сутрин, доста се насладих на елегантната извивка на врата й.

— И кога имаше време да съзерцаваш врата й? — попита Гейбриъл.

— По време на вечерята миналата вечер — отвърна Ротбъри.

— Трябваше да дойдеш, Гейб — каза Тристан, усмихвайки се като дявол. — Роклята й беше бледорозова, а кожата й изглеждаше като панделка от сметана.

Гейбриъл пое дълбоко дъх, за да се успокои. От кога брат му бе станал поетичен? Той си помисли за разпръснатите точици по врата и раменете й, които бе забелязал по време на урока по стрелба с лък.

— Тя има лунички — каза той раздразнено. — Много.

Тристан само сви рамене.

— Подобно на мен, ти никога не си харесвал лунички, помниш ли? — посочи Гейбриъл.

— Сега нямам нищо против тях. — Тристан изчака брат си да го погледне, след това вдигна предизвикателно вежда.

Гейбриъл кимна бавно.

— Значи възхищението ти към мис Хейууд се основава единствено на сметанова кожа и лунички?

— Има още — каза Тристан в защита.

— Боже, помогни ми.

— Тя ухае просто възхитително.

Гейбриъл не каза нищо, обезпокоен, че брат му също е забелязал съблазнителния й аромат.

— И косата й е така великолепно тъмно, наситеночервена.

— Ти си пристрастен към блондинки, още от раждането си — напомни му Гейбриъл.

Тристан отговори на коментара му с още едно свиване на рамене, но Гейбриъл не пропусна едва доловимата усмивка, която потрепна на устните му. Изглежда, Тристан умишлено предизвикваше ревността му. И той се беше вързал като пълен глупак.

— Трябва да се съглася с брат ти — намеси се Ротбъри. — Тя е доста различна от другите.

— И аз съм съгласен — каза Гейбриъл с дразнеща увереност.

— Намирам за забавна сдържаността й — продължи Тристан. — Тя е така скромна.

— Какво? Скромна? Въздържана? Тя е дръзка и безразсъдна.

Тристан се ухили.

— Тя не притежава нито богатството, нито благородното потекло на останалите дами и все пак се държи с такова тихо достойнство, сякаш си въобразява, че ги превъзхожда.

— Мис Грийн също може да бъде поставена в тази категория — каза провлачено Гейбриъл. — Защо не вземеш предвид нейните качества?

— Ах, ето ги и тях — отвърна Тристан. — Мисля да отида да им пожелая всичко хубаво и да изразя нетърпението си от връщането им. — Обръщайки се с усмивка, той се понесе надолу по стълбите, за да се присъедини към нарастващата тълпа.

Приближавайки се с мис Грийн, мис Хейууд определено изглеждаше спокойна в светлозелената си муселинена рокля, която без съмнение беше една от собствените й, тъй като гърдите й не бяха така пристегнати. И слава на Бога за това. Гейбриъл не мислеше, че може да се справи с такава прекрасна гледка от сегашната си позиция над нея, особено с Ротбъри до себе си, който от своя страна я зяпаше похотливо като гладен вълк.

Ротбъри потърка наболата си челюст и кимна на себе си, очевидно взимайки решение за нещо.

— Ротбъри — изръмжа Гейбриъл предупредително.

Графът се отблъсна от парапета.

— Мисля да тръгвам.

— Изчакай. — Гейбриъл го спря, хващайки го здраво с ръка за рамото. — Не съм ги поканил тук, за да бъдат грабнати от теб.

Ротбъри хвърли оскърбен поглед към ръката върху рамото си, преди да я отмести.

— Няма да ги грабвам всичките.

— Няма да докосваш с пръст нито една от тях.

— Хайде сега, Гейбриъл — започна Ротбъри с дяволит поглед. — Знаеш толкова добре, колкото и аз, че няма да навреди, ако дръпна една отделила се от стадото овца в затъмнен коридор и изпробвам способностите й. В края на краищата, не трябва ли Тристан да знае, дали избира студенокръвна риба или пламенна ученичка?

— Стой далеч от нея — предупреди го Гейбриъл.

И двамата знаеха, че говори за мис Хейууд.

— Тцъ-тцъ. Аз съм гост в дома ти — упрекна го Ротбъри. — Ако си спомняш, бях поканен заедно с тях за обиколката на тази купчина камъни — каза той и когато се обърна, за да продължи пътя си, подхвърли през рамо: — Чух за твоите малки събеседвания. Какво ще направиш? Ще насрочиш още едно и ще я попиташ дали не съм натикал езика си в гърлото й ли?

В гърлото на Гейбриъл се надигна ядосано ръмжене. Той протегна ръка, хвана Ротбъри отзад за палтото и го обърна към себе си.

— Ако не искаш да ти го отрежа с някоя ръждива сабя, гледай да си го държиш в устата. — После внезапно го пусна.

Графът се препъна леко назад, но лицето му все още имаше развеселено изражение.

— Виж ти, Гейбриъл. Не сме ли малко прекалено покровителствени? — Той се изтупа. — Изглежда имам някаква конкуренция. Това би могло да бъде забавно.

— Ще те наблюдавам — каза Гейбриъл и се отправи с горделиви крачки към горния край на широките стълби.

Докато слизаше надолу по стъпалата, той хвърли поглед към тълпата от жени, оттатък залата. Преди да завие зад ъгъла, очите му за миг срещнаха тези на мис Хейууд. Тя се усмихваше на нещо, което беше казала една от другите дами. Наведе главата си в поклон, за да покаже, че го е забелязала, но Гейбриъл погледна настрани, оставяйки жеста й несподелен.

* * *

— Възстановяването на замъка Уолвърест е започнало в края на петнадесети век — редеше икономът, — и продължава и днес, с изключение на западното крило и неговия оригинален параклис…

Докато отегчителния тон на иконома продължаваше да буботи — безмилостно — Маделин стоеше в задната част на тълпата и се преструваше, че се възхищава на някаква огромна опушенозелена ваза, от която бяха казали, че има само три в света.

Тя мразеше обиколките на големи къщи. Но за нещастие, това беше нещо, което семейство Грийн обичаше да прави, когато пътува. През юношеството си, Маделин ги бе съпровождала в повече зали, абатства, замъци и необятни имения, отколкото изобщо можеше да преброи. А ако имаха и репутация на обитавани от духове… е, толкова по-добре за нея.

Това, което Маделин не харесваше особено в обиколките, бе да й казват къде й е позволено да се разхожда и къде не. Забраненото стълбище бе онова, което искаше да разгледа или пък затворената тъмница, която според господарката на къщата бе твърде непоносима за крехката им чувствителност. И фактът, че не можеше да го направи, я разстройваше. С две думи, да бъде развеждана от стая в стая, в които е разрешено да се влиза, изобщо не я очароваше, както посещението на една-единствена забранена стая.

С това на ум, тя въздъхна, мислейки за заключените врати, които им пречеха да разгледат личната художествена галерия на семейство Дивайн. Когато икономът прегледа връзката с ключовете за последен път и след това обясни, че е сложил ключа за тази стая на грешното място, Маделин едва се въздържа да не заръкомаха лудо иззад групата, за да изрази желание доброволно да отиде и да го донесе.

Тълпата продължи нататък по коридора, а развълнуваните членове на семейство Грийн водеха заедно с иконома. За Маделин не бе изненадващо, че Шарлот е решила да носи очилата си за обиколката, макар да ги криеше в плетената си чантичка докато лорд Тристан се сбогуваше с тях. Нямаше начин приятелката й да пропусне дори една подробност, заради глупавите си притеснения, че той би могъл да я види с очила. Освен това, не се очакваше младият лорд да се присъедини към тях преди вечеря.

Докато групата от млади жени влизаше в стаята със скулптури като стадо овце, отегчена като в унес, Маделин спря. Тя проследи в ума си своите стъпки, мислейки, че трябва да има поне още една врата към художествената галерия, която би могло да бъде отключена. Чертаейки мисловна карта, тя си припомни стаите, които бяха посетили с техните свързващи коридори.

— Приемният салон на херцогинята — прошепна тя, поглеждайки през рамо към осветения от свещи коридор зад себе си.

Маделин си припомни двойка високи, облицовани с бяла ламперия врати зад гърба на иконома, когато той се бе впуснал в монолог относно ползите от изящния дизайн на братята Адам. Ако изчисленията й бяха верни, вероятно тези врати трябваше да я отведат точно до личната художествена галерия. Струваше си да опита.

Тя надзърна зад тежката дъбова врата на огромната стая за скулптури, за да се увери, че Присила няма да забележи оттеглянето й. В далечния ъгъл мащехата й водеше задълбочен разговор с лорд Феърборн. Доволна, Маделин се обърна и се прокрадна надолу по коридора, насочвайки се към последната стая отляво. С един последен поглед през рамо, тя се шмугна вътре.

— Скъпа моя мис Хейууд — възкликна лейди Бийчъм, гласът й отекна гръмко в големия красив салон в златни и кремави цветове. — Не си прекарвате добре, нали момичето ми?

Маделин изпъшка вътрешно.

— Лельо Лусинда — поздрави предпазливо тя.

Леля й явно бе видяла редицата от гарафи на страничната маса, когато групата бе посетила стаята по-рано. Очевидно тя бе решила да остане и да опита съдържанието им.

Въздъхвайки тихо, Маделин осъзна, че излизането от стаята, макар и по-лесно, отколкото да разговаря с леля й, нямаше да успокои нарастващото й любопитство към тези врати. Тя се плъзна навътре в тъмната стая, осветена само от малък огън, тлеещ в огнището.

Пресушавайки последната останала капка вино в чашата си, лейди Бийчъм я остави върху малката масичка пред пурпурното канапе, на което се бе разположила.

— О, как се къса сърцето ми за теб, дете. Е, малко. Това е състезание, в края на краищата.

— Какво искаш да кажеш? — попита Маделин, като в действителност не я интересуваше. Тя небрежно продължи по пътя си през стаята към двойката бели врати.

— Небеса! Мисля, че се изразих съвсем ясно — каза лейди Бийчъм с пиянско кискане. — Падна в езерото, обърна се към Негова Светлост неподходящо и на всичкото отгоре спори с него и му обърна гръб. Според семейство Феърборн не си направила почти нищо, с което да привлечеш херцога и само си предизвикала гнева му с изпълненията си.

Леля й се засмя отново. Този път движението я извади от равновесие и тя се залюля на мястото си. Ако жената не седеше, размишляваше Маделин, най-вероятно щеше да свърши с лице върху обюсонския килим.

— Това не ме тревожи — отговори Маделин, минавайки покрай набраздените от дъжда високи прозорци. — Ако са избрали да ме отстранят, така да бъде.

— О, аз се надявам, че няма да го направят, дете. Може и да не си хванеш съпруг, но определено се справяш добре с това да ни забавляваш.

На половината път към вратите в другия край на стаята, Маделин се престори, че се интересува от сложната спирала на тавана, отчасти защото детайлът беше удивителен и отчасти, защото разсейването предотвратяваше нарастващото раздразнение от думите на леля си.

— Такива посещения в провинцията… хлъц… намирам ги за ужасно скучни. — Лейди Бийчъм притисна кърпичката пред гърдите си. — Ужасно е влажно тук, нали? Този малък огън съвсем не успява да прогони сенките и почти не затопля стаята.

— Може би е така, защото вали още от обяд — предложи Маделин, надявайки се, че леля й няма да я попита защо е на път да раздруса дръжките на вратите. За нейна изненада, те се отвориха лесно. Тя се усмихна. Тръпката на очакване накара сърцето й да препуска.

— Изгуби се, нали? — попита лейди Бийчъм, клатейки се напред-назад в усилието си да измести масивната си фигура до ръба на канапето.

— Ъъм… да. Имаш ли нужда от помощ?

В отговор на въпроса й, лейди Бийчъм махна с кърпичката си отрицателно.

— Тези врати ще те отведат до коридор, от който се стига до стаята със скулптури — каза леля й и замлъкна, докато се опитваше да се изправи на крака, за да може да възвърне чувството си за равновесие.

Раменете на Маделин се отпуснаха съкрушено.

— Благодаря ти — каза тя учтиво и натисна дръжките.

— Мислеше си, че тези врати ще те отведат в личната художествена галерия, нали, дете?

Примигвайки изненадано, Маделин се обърна назад и улови заговорническото намигване на леля си.

— Не си много умна, нали, дете? Седя си тук, чуруликайки весело и дори аз успях да го разбера. Може би това е твоят проблем. Имаш нужда от питие.

Останала без думи, Маделин съумя да кимне несигурно с половин усмивка. Жената обиждаше хората от години — нея самата, от раждането й. Повечето отдаваха освободения език и оскърбителните забележки на лейди Бийчъм на склонността й често да си пийва бренди, обаче Маделин знаеше, че леля й както пияна, така и трезва, просто нямаше последователност на мисълта, за да осъзнае какво причиняват обидите й.

Тя се плъзна в тъмния коридор и щом затвори вратата зад гърба си, заглуши и малкото светлина, идваща от салона. Когато очите й привикваха с тъмнината, Маделин видя, че на пода в края на коридора проблясва светлина от свещи. Тя се отправи натам, разочарована, че трябва да се присъедини отново към групата и да прекъсне краткото си проучване. До ушите й достигнаха приглушени гласове и тя забави крачка.

— … така сини, досущ като на ангел…

— Толкова е висок — каза някой с въздишка. — Раменете му са силни и широки. Помислих, че ще припадна в прегръдките му, когато ме погледна.

— Не преодоля ли завистта си от вчера, когато той така очевидно се опитваше да се преструва, че не гледа мен? Флиртува така изтънчено.

Маделин незабавно разпозна хленчещия глас на мис Бернадет Феърборн. Изглежда стадото от дами, възхищаващи се на лорд Тристан в момента изброяваше различните му качества. Тя си пое дъх и се подготви да прочисти гърлото си, след като заобиколи ъгъла и попадне в полезрението им. Следващият коментар я накара да замръзне.

— И човек да си помисли, че бихме искали лорд Тристан, когато такъв впечатляващ екземпляр като Негова Светлост е наоколо — обяви Бернадет. — Негово Благородие е същински ученик в сравнение с херцога. Той изглежда толкова мрачен, присъствието му е така доминиращо. Вярвам, че очевидната му незаинтересованост към брака крие дълбок копнеж за женско внимание. И мисля, че всяка от нас може да промени мнението му.

— Наистина. Поне една от нас, във всеки случай.

Последва пауза, докато групата се опиташе да задуши прилива на смях.

— Тихо. Тя ще те чуе.

— Кой? Шарлот? Тя е твърде заета да се крие в ъгъла от лорд Тристан — тихо каза Бернадет. — Бедното същество, твърде жалко е, че сложи очилата си. Видя ли паниката върху лицето й, когато той ни изненада и влезе в стаята? Очевидно тя не мислеше, че Негово Благородие всъщност ще се присъедини към обиколката. — Бернадет замълча, за да се изкикоти. — Лорд Тристан продължаваше да се обръща към нея, а тя не спираше да се върти, така че да не може да я види.

— Ами, Шарлот може да го вземе — добави някой с драматична убеденост, може би другата Феърборн или Лора Елис.

— О, не съм сигурна. — Това дойде от Хариет. Маделин бе съвсем сигурна, че високият мелодичен глас принадлежеше на нейната братовчедка. — Аз все още предпочитам лорд Тристан.

— Глупости, Хариет — каза Бернадет със смях. — Никоя от нас не трябва да вярва на факта, че Негова Светлост няма да си промени мнението и сам да си вземе булка. Ако някоя от нас се омъжи за лорд Тристан, след това би било твърде късно, защото мечтата да се превърне в следващата херцогиня Уолвърест, в крайна сметка ще изчезне.

— И все пак… — изхленчи Хариет.

— Дори не си го помисляй! Нуждаем се от твоята концентрация. Имаме по-голяма игра за печелене — каза Бернадет. — Но не забравяйте, дами, това е приятелска конкуренция, предпазливостта е ключът.

Бърборенето им продължи, но бе очевидно, че се отдалечиха, за да се върнат при останалите от групата, тъй като гласовете им заглъхнаха, както и слабата светлина от свещите, която ги придружаваше.

Дъхът на Маделин излезе от устните й с леко свистене. Те искаха херцога, не лорд Тристан. За няколко минути тя просто остана на мястото си и продължи да примигва, без да знае как или дали това ново откритие изобщо я засегна. Имаше нужда да се върне в стаята си и да помисли.

Тя се обърна, решавайки да се върне по обратния път през салона, вместо да оповести присъствието си. С всяка следваща стъпка навлизаше все повече в непрогледната тъмнина.

Изведнъж по гръбнака й полази тръпка и косъмчетата на врата й настръхнаха. Можеше да се закълне, че освен нея в тъмното има някой друг, който следва всяка нейна стъпка. Тя отхвърли тази възможност и обвини за подозрението си нервността, която я бе споходила след най-новото й откритие.

Наистина ли тези жени се преструваха, че се интересуват от лорд Тристан, докато тайно копнееха за херцога? Или това току-що им бе хрумнало? И какво щеше да направи тя по въпроса? А защо изобщо трябваше да прави нещо? Странно, но всъщност почувства прилив на съчувствие към лорд Тристан.

Коридорът изглеждаше по-тъмен и по-дълъг, а без свещите зад нея от галерията за скулптури, Маделин едва виждаше ръцете пред лицето си. Тя продължи напред и забеляза снопче светлина, която идваше от леко открехнатите врати. Странно, можеше да се закълне, че ги беше затворила. Забави темпото си, а когато се приближи протегна бавно върховете на пръстите си и докосна хладната дръжка на вратата.

Тя се поколеба. Леля й най-вероятно все още бе в салона и Маделин знаеше, че ще трябва да успокои любопитство й, като й обясни защо се е върнала отново. Но след това отхвърли тази мисъл. Пияната й леля въобще нямаше да си спомня предишното й преминаване през салона. С едно натискане и леко изскърцване, вратите се отвориха по-широко. Стаята беше празна.

Внезапно иззад нея се появи сянка и в последвалата вихрушка от движения, Маделин бе дръпната обратно в тъмния коридор от две големи силни ръце, сграбчили раменете й в безмилостна хватка. Само за секунда тя се озова притисната до стената от твърдо, неотстъпчиво мъжко тяло.