Оливия Паркър
На лов за съпруга (19)

18

Широка плитка локва се криеше от слънцето до извисяващия се тисов плет и блокираше пътя на Маделин. Тя без притеснение мина през нея, като си мислеше само как да стигне по-бързо до убежището на стаята си. Завивайки зад ъгъла, Маделин се блъсна в стена от мускули.

Тя почти отскочи назад от силата на сблъсъка. Той едва помръдна — само се протегна към гърба й, за да я предпази от падане.

— Милорд — каза Маделин и примига изненадано, взирайки се в златистия поглед на Ротбъри. — Не ви видях.

— И на мен така ми се стори. Не и като вървите с такова бързо темпо.

— Ако ме извините — каза тя набързо, като не искаше графът да забележи, че плаче. Твърде късно, защото отпуснатото му, леко развеселено изражение се промени в твърда, мъжка загриженост.

— Случило се е нещо. Какво?

— Нищо. Добре съм — отвърна тя с усмивка, макар че лицето му потрепваше пред взора й, заради сълзите.

Ротбъри извади бродирана кърпичка от джоба си. Тя я взе и издуха носа си. След като приключи и я сгъна, Маделин понечи да му я върне, но той отказа, като поклати глава, гледайки кърпичката така, сякаш бе заразена с чума.

Той я измери с изпитателен поглед.

— Е, сега, след като… се почистихте, кажете ми какво мога да направя, за да ви помогна?

Тя се изсмя тъжно.

— Не можете да ми помогнете, сър.

— Дали това има нещо общо с онзи надменен херцог, който отказва да ми позволи да ухажвам сестра му?

Тя кимна и след това хлъцна.

— По дяволите — каза той с въздишка. — Вие сте влюбена в него, нали?

Тя сви рамене, не желаейки да обсъжда личните си чувства с човека, който й бе предложил миналата година, а след като му бе отказала, й бе отправил покана да сподели леглото му като негова любовница.

— Да го вземат мътните, мислех, че все още имам шанс. — Той поклати глава мрачно. — Упорит глупак, това е той — промърмори Ротбъри, докато изправяше панделката на бонето под разтреперената й брадичка. — Не оценява вашия дух и спонтанност, предполагам. Но не се притеснявайте, мила моя.

Тя избърса бузите си с опакото на ръцете си.

— Какво искате да кажете с това, „не се притеснявайте“?

— Всичко, от което се нуждае един стар вълк, е малко тласък в правилната посока — отвърна Ротбъри с хитра усмивка и намигване.

— Не знам какво имате предвид и не мисля, че трябва да се замесвате в това, милорд. — Тя мина покрай него. — Но ви благодаря — каза през рамо. — Хубав ден.

— Хубав ден — отвърна той с пресметлива нотка в гласа. — И не се плашете, захарче. Ако изиграя картите си правилно, до утре вечер ще моли за ръката ви.

— Не разчитайте на това — промърмори тя, знаейки достатъчно добре, че графът не може да чуе отговора й.

Почувствала се внезапно изтощена, Маделин поклати глава. Не, тя никога нямаше да се ожени за Гейбриъл. Само щеше да го разочарова и да огорчи себе си. За разлика от всички останали, тя се харесваше точно такава, каквато беше. По-скоро би танцувала жига върху хлъзгав покрив, отколкото да се промени, за да се впише в идеала на някого. Дори и заради мъжа, когото обичаше.

* * *

Двадесет минути по-късно Маделин седеше на ръба на леглото си в крилото за гости. С тежка въздишка, тя се втренчи в няколкото рокли, които бе сгънала, за да бъдат опаковани за пътуването, макар да знаеше, че все още не може да си замине от Уолвърест. Не и когато предстоеше бал утре вечер. Никога нямаше да остави Шарлот, за да се погрижи за себе си.

Вратата на спалнята й изскърца и тя разбра, че някой влиза без предупреждение. Вдигна поглед и видя мащехата си да стои на вратата със скръстени пред тесния й гръден кош ръце и извити надолу устни, като на снизходителен монарх.

— Плакала си — каза рязко Присила, влизайки в стаята.

Маделин притисна ръце към горещите си бузите. Въпреки че не бе плакала от почти десет минути, знаеше, че по лицето й личат следите от неотдавнашния плач.

— Ще премина направо на въпроса — каза Присила, спирайки пред нея. — Какво по-точно се е случило? И не се прави на глупава — видях двамата да си тръгвате сами и сега те намирам тук да плачеш като бебе.

Нямаше смисъл да й противоречи, но Присила никога не е била човек, на когото може да се довери. Мащехата й винаги бе отхвърляла притесненията и желанията й, сякаш тя не бе по-значима от досадна муха. Затова тя остана смълчана, взирайки се в скута си.

— Ще ми кажеш какво става и то веднага — избухна Присила.

— Той ми предложи — каза Маделин с тънък глас, ужасена каква ще бъде реакцията на мащехата й при тези новини.

— Предложение! Мили боже! Маделин, винаги съм се надявала и мечтала за това. — Присила обви ръцете си около нея си и я завъртя в кръг. — Това е по-хубаво, отколкото някога съм си представяла. Херцог! О, не желая нищо повече!

— Аз му отказах — отвърна Маделин, а гласът й бе по-тих и от шепот.

Присила замръзна при тези думи.

— Какво? О-отказала си му?

Но Маделин не успя да обясни. Как може някой като мащехата й изобщо някога да разбере защо тя не можеше да се ожени за Гейбриъл?

— Ти си напълно побъркана — заяви Присила с разгневени и невярващи очи.

— Не съм — отвърна спокойно Маделин. — Просто желая да се омъжа за човек, който ме обича такава, каквато съм.

— Такава, каквато си! — Присила се засмя горчиво. — Кой би могъл да обича една маса с различни крака, тесте с по-малко карти, книга с липсваща последна страница.

Маделин преглътна бучката, заседнала в гърлото й. Знаеше, че ако се опита да се защити, това само ще доведе до по-язвителен смях.

Присила поклати глава неодобрително.

— Каква загуба. Какво проклето възмутително създание. — Тя отмести поглед от нея, като кършеше ръце, докато обмисляше какво да прави. — Добре тогава — каза тя, след като пое дълбоко дъх. — Мисля, че все още имаме време. Разбира се, той може да бъде прилъган да повярва, че ти просто се правиш на сдържана. Вероятно бих могла да го убедя да те попита отново.

— Не!

Една толкова проста дума бе хвърлена между тях, но Маделин я каза с такава упорита сила, че Присила се отдръпна назад, сякаш бе зашлевена. Въпреки това, вярна на себе си, баронесата се хвърли обратно към нея буквално за секунди, приближавайки се толкова до Маделин, че носът й едва не се допря до нейния.

— Когато за първи път те срещнах, плачеща и мрънкаща заради загубата на майка ти, аз видях потенциал. Знаех, че можеш да бъдеш ценна за мен. Представи си разочарованието ми, когато открих, че си неблагодарна непохватна госпожица, а сега и нещастна глупачка! Тази възможност ни пада от небето и ти ще захвърлиш всичко на вятъра, ей така!

Изведнъж Маделин отново се почувства като малко момиченце. Тя прехапа устни, докато несигурността я връхлиташе.

Загубата на майка й на осемгодишна възраст бе оставила огромна празнина в сърцето й. Когато баща й се ожени отново след една година траур, тя бе търсила безусловно приемане и любов от новата си мащеха, но нейната студенина бързо я бе попарила.

Нужни бяха само два месеца, за да осъзнае, че никога няма да успее да се хареса на тази постоянно недоволна жена. Но това не намали болката й, нито голямата празнина от липсата на майка й.

— Обичала ли си ме някога? — попита Маделин.

Присила отстъпи назад и присви очи, сякаш обмисляше въпроса. Когато заговори, думите й бяха студени и пропити със злъчно задоволство.

— Не съм обичала дори баща ти.

Болката в гърдите на Маделин бе заменена с възмущение.

— Тогава защо ме прие? Отговорността не беше твоя. Не трябваше да ставаш мой настойник.

Присила сви рамене.

— Баща ти постави условие в завещанието си, че ако те отгледам, храня и обличам, докато навършиш двадесет и една години или докато сключиш брак, което от двете стане първо, ще получавам по още три хиляди паунда на година. Така че, естествено…

— Естествено — каза Маделин, поразена от нечувствителността на мащехата си.

— И предполагам, че сега е добър момент, да ти кажа за Уилоубрук — продължи Присила и вдигна самодоволно брадичката си.

— Да, относно къщата… — Маделин седна с изправен гръб. — При това положение ще бъде допустимо да предположа, че няма да ми позволиш да живея там, след като провалих твоята „брачна“ мисия. Но бих искала да отида до там, преди да се отправим обратно към Лондон.

Присила, която се обърна и тръгна да излиза от стаята, хвърли презрителен поглед през рамо.

— Няма нужда.

— Давам си сметка, че семейството ти най-вероятно е разчистило къщата в момента, в който тя е попаднала в ръцете ви — каза Маделин, — но искам да погледна сама. Предполагам, че мистър и мисис Уайт все още се грижат за имота.

Когато достигна до вратата, Присила небрежно вдигна рамене.

— Нямам абсолютно никаква представа. Разбираш ли, така се случи, че продадох проклетото нещо точно тази сутрин.

Маделин скочи на крака.

— Какво си направила?

— Продадох я, скъпа. — Присила се усмихна със стиснати устни.

Маделин се разтрепери от ярост и сви юмруци.

— Лъжеш.

— Не, дете. — Присила поклати глава с подигравателно съчувствие. — Изглежда е имало голям интерес към тази празна разпадаща се купчина. С помощта на мистър Аштън, тази сутрин сключих сделка за цена три пъти по-висока от реалната.

След тези думи, лейди Хейууд се завъртя и напусна стаята с вирнат нос, оставяйки Маделин разтреперана, докато напрежението от събитията през последния час заплаши да я събори и да я превърне в жалка локва от сълзи.