Оливия Паркър
На лов за съпруга (8)

7

Не можеше да спре да мисли за нея. И за всичките начини, по които искаше да я вземе в леглото си.

— Проклет слабоумен глупак! — измърмори Гейбриъл на следващия ден, когато седна на пейката пред пианото в музикалната стая.

Опита се да се убеди, че изпитва просто малко страст, нищо повече. Със сигурност не повече от онова, което би изпитвал с всяка нахвърлила му се привлекателна жена. Но после дойдоха уроците по стрелба…

А и тя безспорно имаше нужда от помощ. Той просто проявяваше отзивчивост. Е, да, не биваше да я дразни или да стои толкова близо до нея. Но пък тя не биваше да ухае толкова хубаво и да се усмихва така открито. За малко да си помисли, че винаги е умеела да стреля отлично.

Той прокара пръсти през косата си и я разроши още повече. Знаеше, че най-добрият план би бил да напусне Уолвърест засега, може би дори да се върне в Лондон и да си хване нова любовница. Но по този начин Тристан със сигурност щеше да остане ерген до края на двете седмици, а боже опази да замине, преди брат му да е произвел наследник с подходяща невеста. Ако не се погрижеше за тази работа сега, следващата херцогиня на Уолвърест като нищо можеше да се окаже някоя красива жена със съвършено тяло, прави зъби, безукорно лице — и мозък колкото на един пън.

Освен това го глождеше съмнение, че мис Хейууд също има план. И според него планът беше да направи всичко възможно да държи приятелката си Шарлот далеч от Тристан.

Беше го осъзнал едва вчера, докато гледаше мис Хейууд от коня си. Тя следваше мис Грийн по петите навсякъде и я отведе под навеса, когато Тристан се опита да ги заговори. Държеше се като майка-квачка, решена да опази пиленцето си от лапите на лисицата. Щеше да е хубаво, ако тази жена, която се меси в чуждите работи, спре да се меси в неговите собствени. И проклета да е, задето изглежда така прелестна, докато го прави.

Пръстите на Гейбриъл се плъзнаха по клавишите, докато намериха познато положение и той разсеяно засвири отдавна забравена приспивна песен от Моцарт, която бе изпълнявал като дете. Но след няколко такта умът му вече не бе съсредоточен върху клавишите и пръстите му пробягаха през остатъка от произведението по спомен.

Мислите му отново се върнаха към предишния ден, когато мис Хейууд беше застанала с гръб към него, докато я учеше как да стои. Спомни си съблазнителния й аромат — на роза и мента — и луничките, пръснати по тила й, приканващи го да ги докосне с устни. Тялото му отново тръпнеше при спомена за това, колко трудно му беше да възпре ръцете си да смъкнат късите й ръкави от раменете, да плъзне пръсти по корсажа й, да забие зъби в плътта точно над ключицата. Ако знаеше какво си мисли той, тя несъмнено щеше да побегне. И толкова по-добре за нея.

Той се изправи, като избута пейката назад, заобиколи я и се отправи към вратата. Реши, че ако се заеме със сметките си в кабинета, може би ще я забрави за малко.

Ако трябваше да бъде честен, въздействието й върху него го объркваше. Беше пълна противоположност на жените, които харесваше. Беше непохватна и не си мълчеше, в повечето пъти бе разрошена и доста често импулсивна. А той бе мъж, свикнал да се обгражда с прелестни млади жени с нрав и възпитание, подобаващи на високото им положение в обществото. Кожата им никога не бе опръскана с кал, косите им винаги бяха безупречно подредени, дрехите им прилягаха съвършено. Лесни за отпращане, тези жени често бяха студени и сдържани и плътските му отношения с тях бяха директни, безстрастни срещи — по негово желание. Така предпочиташе. Нямаше чувства, освен взаимното желание за удовлетворяване на потребност. Винаги владееше положението. Но всичко това не обясняваше защо усмивката на мис Хейууд продължаваше да извиква и неговата.

Човек не би могъл да се отегчи от нея.

По дяволите! Той прокара ръка през косата си, без да обръща внимание на кичура, който винаги падаше върху очите му. Влезе в кабинета си и се отправи по тясната и дълга стая към бюрото в далечния десен ъгъл до огнището.

Мис Хейууд заслужаваше някого, който ще я цени и защитава, който ще се възхищава на детския й дух и ще намира радост у спонтанността й, вместо да я укорява за нея. Заслужаваше повече, отколкото той би могъл да й предложи. Тя заслужаваше, неохотно си призна той, някой по-добър от необуздания му брат.

Седна на бюрото и отвори счетоводната книга, която управителят на имението му беше оставил. Възнамеряваше да прегледа предвидените разходи за годишния панаир, който спонсорираше, но скоро вдигна поглед от книжата, защото знаеше, че вече няма как да се съсредоточи над работата си. Разтри челото си и си нареди да остане резервиран, независимо колко много го влечеше мис Хейууд и зле скроените й рокли.

* * *

Маделин обожаваше да си пъха носа в чуждите работи. Идваше й отвътре и затова го правеше толкова често, смяташе тя. Тъй като осъзнаваше, че повечето хора биха го сметнали за недостатък, тя предпочиташе да гледа на себе си като на жертва на вродено неутолимо любопитство. Шарлот й отвръщаше, че е просто нахална.

Въпреки че любознателността й я беше въвличала в неприятности и често даваше стряскащи плодове — на петнадесетгодишна възраст беше разбрала точно какво иска да направи техният лакей с новата камериерка на горния етаж — Маделин просто не можеше да се спре. Само че сега вече имаше реална причина да слухти — някой изглежда много се забавляваше да й играе номерца и тя възнамеряваше да разбере точно кой е той.

Първо, беше твърде силното греяно вино с мляко, което подозираше, че виновникът беше направил, за да й скрие обувките и така да я принуди почти да изпусне първия уговорен излет. Второ, някой я беше заключил в стаята й, което пък щеше да й попречи да отиде на урока по стрелба, ако не беше собствената й изобретателност. И трето, едва същата сутрин, когато всички трябваше да се съберат за късна закуска с лорд Тристан, някой пъхна бележка под вратата й. В нея пишеше:

„Скъпа М.,

Нека се срещнем в овощната градина в подножието на кулата на старата мелница. Имам да ти разкрия нещо много важно.“

В очакване на бързото ти пристигане: Ш.

Бележката я обърка и Маделин не можеше да разбере коя кула е на стара мелница, затова реши да върви по протежението на целия вътрешен двор, което щеше да й отнеме остатъка от сутринта. За щастие, един лакей в ливрея я забеляза, посочи й кулата и й каза, че не е виждал жива душа от разсъмване — освен Негова Светлост, който всеки момент се очаквало да се върне от сутрешната си езда. Тъй като не смееше да го срещне отново, тя извика „Благодаря!“ през рамо и побягна обратно в замъка.

Разбира се, беше пропуснала закуската. Присила и Шарлот влязоха в стаята една след друга и Маделин ги разпита, но без успех. Мащехата й само я обвини, че нарочно не е слязла за закуска, а Шарлот заяви, че не знае нищо за никаква бележка. И тогава Маделин заключи, че някоя от другите кандидат-невести е решила да я изхвърли от състезанието. Беше забавно, но само си губеха времето. Тя нямаше намерение да участва. А дори и да имаше, първа щеше да признае, че няма никакви шансове.

Беше време за разходка до кухнята. Някой бе поръчал силното греяно вино с мляко онзи ден и може би някой от кухнята щеше да й каже истината. Джени твърдеше, че нищо не знае и само го е донесла, но Маделин не беше вчерашна, та да повярва на дрънкало като нея.

И така, в ранния следобед на шестия ден от престоя й в Уолвърест, Маделин се измъкна от стаята си. Останалите момичета в този час си почиваха, преди да се преоблекат за чая, а за мъжете беше дочула, че са в билярдната зала с лорд Тристан. Не знаеше обаче къде е херцогът и тази мисъл я човъркаше, докато пресичаше мраморната зала.

Когато наближи масивното огнище със запален буен огън, тя се замисли кой от тъмните и дълги коридори води към кухнята. Бяха два — по един от всяка страна на огнището. За миг прехапа устна, след това избра коридора с висящ над вратата гоблен със златисти ресни, на който бе изобразена ловна сцена. Ловът значи дивеч, дивечът — храна, храната — готвене, а готвенето — кухня. Доста лесно. А ако грешеше… малко неща биха й доставили по-голямо удоволствие в един четиристотингодишен замък от това, да слухти из него.

Тя влезе и в началото й трябваше малко време, за да привикнат очите й към сенките. След няколко секунди мигане и примижаване, тя забеляза един-единствен стенен свещник навътре в коридора и тихо се упъти към него. По виненочервените стени висяха различни картини, като повечето изобразяваха мъже в битка или на лов. Имаше и други на места, където светлината не достигаше и тя не можеше да различи сцените по тях. Спираше да се полюбува на някои, а други отминаваше и накрая стигна до две двойни врати. Първата беше заключена, но другата поддаде веднага. Маделин пъхна глава през нея и подуши аромата на кожа и лек тютюн. Със сигурност не беше кухнята, но силното, мъжествено присъствие разпали сетивата й. Какво пречи да надникне?

На двете срещуположни стени на дългата и тясна стая от тавана до пода бяха наредени книги. Блестящият от чистота под бе от полирано дърво, с богато украсени турски килимчета под мебелите, чиято подредба подканваше човек да седне, чете или разговаря. В отсрещния край на стаята, зад две кресла с високи облегалки, в огнището весело пращеше огън. Върху едното кресло бе преметнато червено одеяло. В дъното на стаята, поместено в ниша в стената, стоеше огромно махагоново писалище. Зад него високият разграфен прозорец разкриваше мрачния ден и слабо осветяваше дългата тясна стая. Хрумна й, че стаята е направена така, че да внушава страхопочитание. Всеки, изпратен да прекоси дългата стая и да се изправи до писалището, за да бъде мъмрен, трябва да е доста храбър.

Тя примижа, взирайки се в сенките, които танцуваха из стаята. Стори й се, че забеляза някакво движение зад бюрото.

— Търсите ли нещо?

Маделин подскочи цялата.

— Милостиви боже — пое си дъх тя с ръка върху гърлото. — Не знаех… искам да кажа, нямах представа…

— Мис Хейууд — прекъсна я Гейбриъл сърдито, като вдигна поглед от купчината счетоводни книги пред себе си, — мога ли да ви помогна с нещо?

— О, не — отвърна твърдо тя.

Днес изглеждаше съвсем като надут и самонадеян аристократ с това навъсено изражение. Облечен почти изцяло в черно, той едва се виждаше в слабо осветената стая. Връзката му бе подредена в сложен възел, а черната му като обсидиан коса обграждаше в безпорядък лицето му. Той излъчваше увереност, делово отношение и… зрънце порочност.

Беше благодарна за сенките в стаята, защото без съмнение бе зачервена като зряла йоркширска ябълка. Естествено, че ще се озове направо в леговището тъкмо на онзи, когото се опитваше да избегне.

Ръцете й трепереха и не беше сигурна защо. Едва вчера се бе смяла и шегувала с него по време на урока по стрелба. Тогава той беше мил, игрив, закачлив, опасен.

А сега беше достъпен колкото и някое полудяло горско животно с пяна на устата. Не беше сигурна кое е по-лошо.

През целия си живот досега Маделин никога не се бе чувствала удобно в кожата си. Но вчера Гейбриъл промени всичко. Когато бе близо до нея, тя тайно се чувстваше великолепно в кожата си — особено ако това й позволяваше да се наслаждава на тръпките, пробягващи по гърба й или да се топли на лъчите на вниманието му.

Независимо дали действията му бяха репетирани или просто продукт на въображението й, Маделин чувстваше, че я влече към него, че е пристрастена към опияняващите усещания, които той разбуждаше в зажаднялата й душа. И точно поради това знаеше, че трябва да стои далеч от него. Когато беше наблизо, тя се съмняваше в себе си, в становищата си. Най-вече в мнението си за надутите благородници.

— Още дълго ли смятате да държите вратата отворена, та да влиза студеното?

— Н-не. Извинете. — Тя излезе на заден ход с колеблива усмивка. — Тръгвам си.

— Елате тук.

— О, не, благодаря ви.

Само това й трябваше, да остане насаме с него в тъмна стая. Освен това Присила пак я бе пристегнала в една от тесните си рокли, а беше забравила шала си.

Той се изправи в стола си.

— Да не сте закована за пода?

Тя надникна отново в стаята и поклати глава.

— Не, разбира се.

Какъв непоносим човек!

— Нямате достатъчно сили ли?

Тя отново поклати глава.

— Това „не“ ли означава или трябва да се уверя в гъвкавостта на краката ви със собствените си ръце?

— Краката ми са си наред, благодаря ви — заяви спокойно тя, макар че от картината, която думите му извикаха, я заля неочаквана топлина.

— Тогава елате тук — заповяда той.

Явно загубила разума си, тя се върна в стаята. Едва ли бе чак толкова опасно, колкото предполагаха виковете на съвестта й. Беше оставала насаме с него повече пъти, отколкото смееше да преброи и той никога не се бе опитвал да я насили. А и защо ще иска да те насилва? Странно, но гласът в главата й подозрително много напомняше за мащехата й. Искаше й се да удуши този глас.

Стиснала устни, тя се понесе към него. Шумоленето на бледосинята й рокля бе единственият звук в стаята, като изключим по някое пукане или изсъскване на огъня. Спря на около половин метър от бюрото му.

— Трябва да ви попитам — започна той, а сребристосините му очи проблясваха на светлината на огъня, докато я оглеждаше от главата до кръста и обратно, — какво ви подтикна да нахлуете в личния ми кабинет?

Тя се огледа.

— Не знаех, че е тук. Аз… ами, аз се загубих.

— Нима? — попита той невярващо.

Облегна се обратно в стола си и започна да изучава лицето й под полузатворени клепачи.

— Мхм.

Погледът му мина към корсажа й и остана там доста дълго. Внезапно тя не можеше да мисли за нищо друго, освен за това колко опънат е платът там.

— Вашата мащеха ви облича ужасно.

Лицето й пламна от срам. Беше вярно — тя всъщност бе съгласна с него. Но само един безчувствен и егоистичен звяр би си позволил наглостта да съобщи на една дама, че не се възхищава на роклята й.

В този момент, тя наистина мислеше, че го мрази — както и трябваше да бъде от самото начало.

— Както почти всички други, тази рокля ми е дадена назаем от мащехата ми — отвърна тя, — и предполагам затова не ми е съвсем по мярка. Наясно съм с ограниченията на гардероба си.

— За съжаление… — херцогът се изправи и заобиколи бюрото, за да застане пред нея, — и аз съм наясно.

Той й се ухили. Ухили се! Обиди я, почти я разплака, а сега й се хили? Тя примигна, като се молеше той да не види как се навлажняват очите й. Мнозина я бяха обиждали и предвид непохватността й, трябваше да признае, че им даваше предостатъчно поводи за това, но неговата критика я уцели право в сърцето. И разкритието, че този мъж можеше така лесно да я нарани, с такава лекота, я разстрои. Знаеше, че е самонадеян и че трябваше да очаква злобни забележки и мрачни погледи, но незнайно кога неканена искра надежда се бе запалила у нея. Надеждата, че грешно го бе преценила.

Маделин прехапа нервно устната си.

— Затова ли ме извикахте? Да съдите облеклото ми? Трябваше ви светлината на огъня, за да сте сигурен, така ли?

— Не — отвърна той, — извиках ви за съвсем друго нещо.

Той се протегна зад гърба й с две ръце. Маделин се дръпна назад, когато тялото му се наведе над нея. За миг си помисли, че иска да я целуне.

От силното му едро тяло се излъчваше топлина и тя чувстваше кожата си пропита от нея. Виждаше единствено долната страна на брадичката му с леко набола брада. От гърлото й се откъсна тихо възклицание, когато опияняващото усещане за близостта му я обгърна цялата.

— Сър?

Червеното одеяло прошумоля тихо, когато Гейбриъл го дръпна от стола зад нея. После бавно го плъзна нагоре по гърба й с плавни, небързащи движения.

— Ще настинете — прошепна той и отстъпи, само колкото да може да я погледне в лицето.

Погледите им се срещнаха и двамата останаха така. Тя не знаеше какво да си мисли в този момент. Първо я обиди, а след това я зави с непривично кавалерство, докато се взираше в очите й, сякаш много му се искаше да я целуне.

А тя много искаше да го целуне. Това не трябваше да се случва. Той не трябваше да й се случва. Дяволски красивите мъже с благороднически титли са долни. Те са себични, груби, самонадеяни негодяи, които не се интересуват от крехките чувства на нежния пол, а само от следващата фуста. Тя си напомняше всичко това, докато гледаше как кожата около очите на херцога се набръчква от леката усмивка, промъкнала се на лицето му. Дали осъзнаваше дори как я гледа? Никой не я беше гледал така преди.

— Аз… имам проблем — промърмори тя.

Искрата в очите му угасна.

— И какъв е този проблем?

Че подривате решимостта ми.

— Някой влиза неканен в стаята ми, краде ми обувките, оставя ми твърде силни питиета, заключва ме вътре, а имаше и писмо…

Като видя удивлението, изписано на лицето му, Маделин съжали, че е повдигнала въпроса.

— Забравете. Сигурно ви изглеждам луда.

— Мис Хейууд — забеляза той с интерес, — да не би да намеквате, че някой от гостите е прибягнал до подмолни стратегии?

Тя се съсредоточи и разказа събитията от последните няколко дни с изненадваща яснота. Гейбриъл кимаше където трябва и изглежда се отнасяше сериозно към притесненията й, макар че… независимо за какво говореха, светлите му очи сякаш проникваха в нейните с дяволити обещания — все едно знаеше някаква неразкрита тъмна тайна за нея. Сякаш я слушаше само с половин ухо, докато съзнанието му рисуваше греховни картини — нещо подобно на онова, което лакеят им искаше да направи с новата камериерка.

Почувства, че се е изчервила и се надяваше, че той слуша изливащите се от устата й думи, защото тя вече не помнеше за какво говори.

— Трябва да вървя — изтърси накрая.

— Моля ви. Седнете — посочи той с ръка столовете зад гърба й.

Тя погледна през рамо към удобните кресла и се изкуши да рискува и остане с него. Но чувството й за самосъхранение я върна към здравия разум.

— Неприлично е да оставам насаме с вас — прошепна тя развълнувано.

— Само ще поговорим. Няма да ви съблазнявам. Обещавам — ухили се той с ръка върху сърцето.

Тя го огледа внимателно. Толкова мрачно красив, с екзотични черти, с непоклатим взор, съсредоточен в лицето й, приканващ я за кратък миг да си представи, че би я взел в обятията си. Може би ще откъсне одеялото от ръцете й, ще го захвърли на пода и ще я издърпа към стройното си тяло, където ще я държи властно, докато не се предаде. Представи си как изваяните му топли устни притискат нейните…

Тя разтърси глава.

— Трябва да вървя.

Вкопчена в одеялото, Маделин се отправи към вратата, без да погледне назад.

Сякаш цяла вечност мина, преди да стигне до вратата. И можеше да се закълне, че усещаше изпепеляващия му поглед върху себе си през цялото това време. Излезе в коридора, без да затвори вратата, съсредоточена в опитите си да потисне желанието си да се върне.

На половината път по тъмния коридор тя изруга под нос. В объркването си беше влязла в друг пасаж. Завъртя се в кръг, опитвайки се да заглуши внезапно нахлулата паника. Ами ако онзи вълк тръгне след нея в тъмното? Не дай си боже да ги заварят заедно. Репутацията й ще бъде разклатена. Единственият възможен път би бил да ги оженят набързо. Присила щеше да бъде на седмото небе. Шарлот щеше да се стъписа, но в себе си би се радвала. А тя самата щеше да целуне сърцето си за сбогом и да го изрита в някоя канавка.

Маделин зави отново и съзря мека, бледа светлина да я зове нататък. Пасажът се отваряше в дясно от нея, където се виждаха редица колони от алабастър. Тя се обърна и остана с отворена уста. Това бе най-великолепната бална зала, която беше виждала.

Матовобялата зала бе огромна и малко по-дълга, отколкото бе широка. Маделин влезе между две високи колони и пантофките й се подхлъзнаха върху лъскавия паркет. Пет блещукащи стъклени полилея пръскаха отразена слънчева светлина из помещението. От време на време някой отблясък рисуваше дъга по стените. Искрящото сияние почти накара Маделин да зажуми. Цялата задна стена представляваше ред френски прозорци, покрити с прозрачни кремави завеси.

Тя навлезе в стаята; вниманието й бе привлечено от нещо над нея. Шията й се изви назад, докато се взираше удивено във високия таван. По широкия му купол без капка свян играеха голи богове и богини. Някои пазеха честта си само с кичур коса или ръка на правилното място.

Не беше лесно да се присмееш на предвидимостта им, когато устата ти е зяпнала. Може да се очаква от семейство Дивайн да дадат привидно благоприличен бал, докато разни чувствени красавици се впускат в страстни лудории над главите на всички.

Внезапно замаяна, Маделин разтърси глава, за да дойде на себе си. Върна вниманието си към стаята и направи грациозно завъртане с разперени ръце — или поне си представи, че е грациозно завъртане. Танците не бяха силната й страна. Не можеше да следва мелодията, бъркаше ритъма и винаги успяваше да настъпи партньора си. Тя сви рамене. Може би защото винаги се притесняваше, че някой я гледа, сравнява, оценява — например мащехата й. Но тук нямаше никого. Нямаше кой да й каже, че движенията й са плавни колкото на задръстена река. Нямаше кой да се смее на искрените й опити да се движи елегантно. Нямаше никого, освен боговете и богините над нея, а те бяха твърде заети, за да й обърнат внимание.

Маделин затвори очи и се усмихна на себе си, вдигайки ръце в положение за валс. Преброи до три и се понесе по паркета с все така затворени очи. Одеялото, с което я бе увил херцогът, се плъзна с шумолене на пода. Тя не му обърна внимание — толкова бе потънала в стъпките на танца. Все пак погледна през присвити клепачи, за да не мине с трясък на стъкло през френските прозорци.

И тогава го видя. Стоеше до входа на стаята със сериозна съсредоточеност, изписана на лицето. Тя спря, ръцете й бавно паднаха до тялото, а полите й се прибраха около нея. От срам не можеше да издаде и звук — сведе поглед към пода, докато събираше кураж да проговори или избяга. Не направи нито едно от двете. Остана на мястото си вцепенена.

Той тръгна бавно към нея и спря пред червеното одеяло, паднало на купчина върху пода. Когато вдигна очи към него, той се наведе да го вземе, без да откъсва поглед от лицето й.

— Обяснете ми нещо, моля — тихо започна той с изтънчен тон, напълно в унисон с атмосферата на стаята. — Тъй като твърдите, че семейство Дивайн не са нищо повече от най-долни негодници, бих искал да зная как така не се посвенихте да дойдете при мен с дреха, способна да изкуши и най-големия светец?

Страните й пламнаха.

— Не съм направила нищо подобно — измънка тя, изпълнена с негодувание, задето тялото й тръпнеше от наслада при най-малкия комплимент. — Аз, изкусителка? — Тя поклати глава невярващо. — Най-много да изкуша някого да ми намери прилична модистка.

Той се поклони.

— А човекът, отговорен за тази изкривена представа, която имате за себе си, е… баронесата, предполагам?

— Навярно… Не знам. Никога не съм я смятала за изкривена.

— Притежавате ли огледало? — попита той, докато я наближаваше, преметнал червеното одеяло през ръката си.

— Разбира се — отвърна тя, като оглеждаше одеялото и очакваше отново да я покрие с него.

— Използвате ли го често?

Всъщност не, размисли се Маделин. Стараеше се да избягва отражението си при всяка възможност. Е, да, проверяваше прическата и лицето си от време на време, но само с бърз поглед, нищо повече.

— Така си и мислех — без да откъсва очи от нея, той хвърли одеялото на един сложно украсен стол до стената.

Маделин потрепери. Чувстваше се така открита.

Той направи дълбок поклон и взе ръката й.

— Мога ли да ви поканя за този танц?

От устата й се откъсна бърз кикот.

— Наистина?

Той се изопна, а на лицето му се появи престорена обида.

— Но, разбира се!

— Но… няма музика — поколеба се тя със загатната усмивка в тона на гласа си.

Широките му рамене се повдигнаха и отпуснаха.

— Ще изтананикам един валс.

— О, не — отвърна тя и заотстъпва. — Не ви трябва да танцувате валс с мен. Боя се, че съм опасна.

— Така ли? — повдигна вежда той.

— Сигурно сте чули какво се случи със сър Уилям миналия сезон?

Той премигна с мнимо учудване.

— Вие ли сте били това?

Страните й пламнаха.

— Значи сте чули?

— Не — отвърна той категорично.

Със закачлива светлинка в необикновено сините си очи той я поведе към центъра на залата.

— Ваша Светлост, аз…

— Гейбриъл.

— Гейбриъл, не умея да танцувам валс, не мога да спазвам такта и винаги настъпвам партньора си.

Той взе дясната й ръка със своята лява, докато другата му ръка остана да лежи тежко и уверено на кръста й — съвсем малко по-надолу, отколкото би било прилично.

— Кой ви каза това? — Той започна да тананика и вибрациите на дълбокия му тенор затрептяха през костите й.

Маделин се поколеба отчасти, защото звукът на ниския му глас я хипнотизираше и отчасти, защото смяташе, че той й задава въпрос, чийто отговор вече му е известен, за да докаже нещо.

— Мащехата ми — отговори твърдо тя, — и аз й вярвам.

Той я придърпа към себе си и бедрата им се докоснаха, когато я поведе по паркета.

— Глупости — провлече той насред тананикането. — Чудесно се справяхте сама, когато ви заварих тук.

Розовината на страните й отново разцъфтя, като си представи каква жалка гледка ще да е била, когато той се е появил.

— Танцувахте като ангел — добави Гейбриъл тихо.

— Това беше друго. Не се притеснявах да не сгреша, а и бях с въображаем партньор, който, разбира се, нямаше крака.

— Кавалерът води партньорката си — заяви той, като спря за малко тананикането. — Хрумвало ли ви е, че може би партньорът ви е бил виновен за грешките? Или критичният поглед на мащехата ви, който е отвличал вниманието ви от такта?

— Не зная — замисли се тя. — Предполагам…

— В момента се справяте великолепно.

Така и беше. Двамата се справяха великолепно. А дори не беше забелязала, че са влезли в стъпките. Той водеше всяко нейно движение с лекота и увереност. От гърдите й се изтръгна смях и тя се усмихна така широко и свободно, както не бе успявала през целия си живот досега.

С всяко завъртане из просторната бална зала всичките й съмнения и опасения се разбягваха и криеха от светлината в смеха й, от радостта в сърцето й. И със зашеметяващо усещане тя се предаде на прелестната и майсторска власт на партньора си. Ритмичното издигане и снижаване в танца бе хипнотично, а с Гейбриъл и невероятно лесно и естествено.

Той започна да я върти по-бързо и тя се почувства сякаш лети, а той, нейната опора, нейният пътеводител, я пази да не се изтърси на седалището си.

Тихата му мелодия замря и очите му се приковаха в нейните. Продължиха да се въртят из стаята, в съвършен такт и съвършено мълчание. Не преставаха да се въртят. Тя се чувстваше елегантна, изящна и отново й се прииска да се засмее.

Смехът преля и тя затвори очи, смеейки се без задръжки. Той се присъедини и дълбокият му глас я насърчи още повече. Гейбриъл повтаряше завъртанията без усилие, краката им не се блъскаха, ритъмът им бе безукорен. Когато нейните пристъпи смях се разпаднаха в доволна въздишка, тя отвори очи и осъзна, че са спрели точно на мястото, от което бяха започнали. Маделин се опитваше да успокои дишането си с дълбоки вдишвания. Не беше лесно, когато лазурният поглед на Гейбриъл искреше с такъв плам, прикован в нейния.

— Усмивката ти е обаятелна — прошепна той с почуда в гласа, — а когато се смееш си пленяваща.

Широката й усмивка затрептя и изчезна — толкова бе зашеметена от комплимента. Поклати лекичко глава в опит да разсее магията на думите му.

— Замаяна ли си? — попита той. Усилието от танца явно не беше засегнало неговото дишане, за разлика от нейното.

— Не, никак — въздъхна тя. — О, Гейбриъл, беше просто прекрасно.

Той донесе одеялото от стола и тя го усети отново около раменете си; ръката му го държеше добре загърнато между гърдите й. Маделин замига, сякаш излизаше от вцепенение, дойде на себе си и посрещна твърдия му поглед. Закачливата светлина в него беше изчезнала, нямаше го и дръзкият пламък, а на тяхно място беше пронизващият му взор, който я караше да желае той да я докосне повече от всичко друго на света.

И тогава гласът му я заля, нисък и равен:

— Не зная как… — започна тихо той с поглед върху устните й, — и ти със сигурност нямаш представа… какво въздействие ми оказваш.

Той преглътна и доби объркано изражение, сякаш докато подреждаше мислите си, бе направил някакво ново откритие.

— Гейбриъл — прошепна Маделин в опит да го откъсне от мислите му. Дяволски човек, защо трябваше да й говори такива хубави неща, защо трябваше да я кара да мечтае за живот с него, за любов? — Отново сме насаме — добави тя, като се взираше в устата му.

Между тях назря чувствено привличане. Устните й леко се разтвориха.

— Да — съгласи се той.

Гейбриъл рязко я дръпна към себе си, хванал одеялото, с което я бе завил. Устата му сега бе на сантиметър над нейната и той я докосна с устни влудяващо, болезнено бавно и леко като с перце — нагоре и надолу и след това отново.

Вместо шок, потръпвания полазиха по тялото й, по гърдите, стомаха и краката й. Почти готова да изхленчи, тя почувства как мускулите й заплашват да поддадат от копнежа по докосването му.

И тогава устата му потъна в нейната и й даде кратко, но трайно усещане. Устните му бяха гладки и твърди и Маделин се бореше с импулса да се повдигне на пръсти, за да ги усети по-добре, да го вкуси по-добре.

Но той се отдръпна твърде скоро и отпусна одеялото. Тя почти се люшна назад, но Гейбриъл изправи раменете й. След това взе лицето й в длани, сякаш тя бе счупено стъкло и се взря в нея по своя особен начин.

— Не е редно да ме гледаш така — промълви тя.

— Как? — попита той, а ръцете му пуснаха лицето й.

Сигурно бе измамно, защото изглеждаше стъписан от думите й. Но след миг самонадеяното изражение се върна на лицето му.

Тя направи бърз реверанс с наведена глава.

— Благодаря за танца. Беше ми приятно.

Той се поклони.

— Удоволствието беше мое.

Тя прехапа устна и сведе поглед, вече безсилна да среща неговия. Дали защото се съмняваше в искреността му, или защото се страхуваше, че той ще разбере колко много тя иска да я целуне отново, не знаеше. С тази скандална мисъл в главата Маделин придърпа червеното одеяло около себе си и избяга от залата.