Оливия Паркър
На лов за съпруга (7)

6

— Да се въоръжиш с лък и стрела, когато съперниците ти са разположени толкова примамливо оттатък моравата не е много мъдро — обяви Шарлот. Тя се намръщи и седна на един от столовете под навеса.

Маделин се върна от масата с освежителни напитки и връчи на приятелката си чаша лимонада.

— Само в случай, че носиш очилата си. Без тях, бих се обзаложила, че ще пропуснеш избраната конкурентка от женски пол и трагично ще пронижеш сърцето на Негово Благородие.

Шарлот прие напитката, като благодари разсеяно. Завистливият й поглед бе насочен в точка оттатък моравата, където Хариет Бийчъм стоеше на пръсти и шепнеше нещо в ухото на лорд Тристан.

Той носеше пищния костюм на своя клуб по стрелба с лък: тъмнозелено палто и къса пелерина, бяла риза, шалче и бричове, и заоблена шапка, украсена с тежко бяло щраусово перо. Той беше облечен така, за да впечатлява, подозираше Маделин и видно от многобройните погледи на възхищение — с изключение на нейния — вършеше великолепна работа.

Устата на Бернадет Феърборн имаше формата на купидонов лък и бе настойчиво нацупена, докато чакаше нетърпеливо неговата помощ, а пък сестра й Белинда стоеше с ръце, скръстени пред гърдите, взирайки се в Хариет, която хвърляше ответни кръвнишки погледи към нея. Това мигновено напомни на Маделин за картина в една книга, която веднъж бе видяла — на група лъвици, ръмжащи една срещу друга над трупа на повалена газела.

Лора Елис и Джулиен Кембъл стояха сгушени заедно на известно разстояние зад тях и се кикотеха зад ръцете си, облечени в ръкавици, докато хвърляха погледи към херцога — същият мъж, върху който се бе приземила Маделин един час по-рано. Представляваше красива картина, седнал върху прекрасен черен жребец на далечния хълм, наблюдавайки ги през последните петнадесет минути, докато конят му тъпчеше нетърпеливо в меката почва.

— Виж как всички са го наобиколили! — извика Шарлот, привличайки вниманието на Маделин обратно към лорд Тристан. — Нямат дори капка благоприличие. Толкова предизвикателно, така нагло. Можеш ли да повярваш, Мади?

— Честно казано, да — отговори Маделин делово. — И смея да кажа, че той по-скоро се наслаждава на техните изкусни маневри… — Гласът й заглъхна и пулсът й започна да препуска, когато с ъгълчето на окото си видя как херцогът подкарва коня си в тръс и се отправя към навеса. Беше успяла да го избегне по-рано, когато двете с Шарлот решиха да опитат късмета си, като пострелят към мишените и сега се притесни, че той идва да говори с нея.

— Искам да кажа, наистина, как очакват човекът да диша? — прекъсна я Шарлот, тряскайки леко чашата си върху масата. — Честна дума, Негово Благородие трябва да е раздразнен безвъзвратно!

— Аз по-скоро вярвам, че той е в стихията си — отбеляза Маделин с иронична усмивка. — Само погледни как се усмихва на една страна лениво. Носи се от дама на дама като пчела сред облак от орлови нокти. — Тя благоприлично се престори, че поглежда към горичката от дървета, която се намираше в дясно от нея, преди всъщност да отправи поглед към него. Херцогът бе изчезнал.

— Права си — каза Шарлот печално. — Лорд Тристан е повече от внимателен към стрелбата с лък на всички, освен моята.

— Да, забелязах и това. Но трябва да вземеш под внимание, че той се отзовава добре на тяхната настойчивост. Ти, скъпа, нямаш причина да се чувстваш пренебрегната. Твоето чувство за преценка е очарователно — вярвам, че подходящият мъж несъмнено ще го оцени. Те могат да разчитат единствено на своето безсрамие.

Шарлот въздъхна и на лицето й се изписа чисто униние.

— Не трябва да ги обвинявам — каза тя, без да отмества поглед от моравата. — Вината не е тяхна, а моя. Страхувам се, не мога да променя факта, че той ме намира толкова скучна.

— Глупости — отвърна Маделин, ненавиждайки факта, че приятелката й вече попадаше в дълбините на самосъжалението и то само на петия ден в Уолвърест. — Ако започнеш да хленчиш по петите му за внимание, като пренебрегвана хрътка, лорд Тристан ще се умилква около теб, както прави с останалите. Мъжете Дивайн просто предпочитат нахални жени. И това, че ти харесваш такъв мъж, наистина смущава чувствителността ми.

С ъгълчето на окото си Маделин забеляза някакво движение и чу дрънчене на поводи, затова обърна глава. Конят на херцога бе доведен до конюшнята от един коняр, но самият той липсваше. И защо подобно нещо трябваше да я интересува, че да го забелязва? Тя сведе поглед и заоправя дантелите на предпазващите си ръкавици с резки движения.

— Бих казала, че не знам къде е отишъл Негова Светлост, но ако планира да се доближи до мен, ще го застрелям в крака… стига само да имам лък и стрела под ръка.

— Намирам, че е твърде невероятно, дори и от близко разстояние.

Маделин се обърна и видя херцог Уолвърест да стои облегнат на дебелото дъбово дърво наблизо. Той неподобаващо бе свалил палтото си и го бе закачил върху нисък клон. Слънчевата светлина, промъкваща се през листата отгоре, хвърляше върху разбърканата му гарвановочерна коса сенки и отблясъци. Бялата му риза бе с навити над лактите ръкави, а загорелите му ръце почиваха върху жилестите му бедра. Той изглеждаше обрулен от вятъра и привлекателно освежен, сякаш тъкмо се е завърнал от буйна езда.

Маделин неохотно усети как пулсът й се ускори от очакването, а когато осъзна, че е център на вниманието му, дъхът й секна. Тя бе привлечена от този красив, елегантен и силен мъж — подозираше, че е така още от първата им среща. Щеше да е глупачка, ако не го признаеше пред себе си. Но това не означаваше, че трябва да направи нещо по въпроса с привличането. Със сигурност не би могъл да е единственият мъж в Англия, способен да накара плътта й да се стопля така особено под погледа му. Освен това, бе Дивайн. Име, свързвано с разбити сърца, откакто се помнеше. Бе известно, че дори собствената му майка е починала от разбито сърце.

Погледът й бе привлечен към плътно прилепналите му черни бричове, когато той сви единия си крак в коляното и ботуша му стъпи на стъблото. Тя се чудеше каква част от разговора й с Шарлот бе дочул.

— От колко време стоите там?

— Току-що дойдох. — Херцогът кръстоса мускулестите си ръце върху гърдите си. — Мис Грийн, ако позволите да ви предложа малък съвет…

Шарлот бе така погълната от заниманието си да наблюдава лорд Тристан и другите дами, че когато чу херцогът да се обръща към нея, се завъртя на стола си с широко отворени очи и почти изписка:

— Д-да?

— Свенливостта не го впечатлява. Ако искате да получите вниманието му, ще трябва да се включите в предизвикателството.

Тя кимна и примигна няколко пъти, очевидно учудена от неговата непринуденост.

— Ъъ… благодаря ви.

Херцогът наклони глава и втренчените му сини очи се върнаха обратно към Маделин.

Докато отвръщаше на погледа му, тя се чудеше защо е избрал да ги удостои с благородното си присъствие, след като в оранжерията твърдеше, че ще направи друго. Може би се бе присъединил към събирането им, за да я унижи допълнително. Със сигурност би трябвало да е наясно, че присъствието му тук само й припомня за срещата им в градината преди час.

— И какво казвахте? — подтикна я той.

— Казвах ли нещо? — избъбри тя, притеснена, да не би да е изказала мислите си на глас.

— Доколкото си спомням, заплашвахте да пронижете крака ми — заяви той и в очите му заблестяха весели искрици.

— Оу. Това беше празна заплаха, Ваша Светлост. Няма за какво да се тревожите.

Той се засмя, показвайки й ослепителнобелите си зъби.

— Уверявам ви, скъпа, стрела, изстреляна от ръката ви никога няма да намери целта си.

Тя се поизправи.

— Така ли мислите?

Херцогът бавно кимна с глава, усмихвайки се като негодник, тъй като без усилие я бе накарал да захапе въдицата.

— Отпускате рязко стрелата и позицията ви е лоша.

Не беше изненадващо, че някой бе забелязал несръчното й изпълнение. Но беше изненадващо, че именно той го бе забелязал.

— Наблюдавали сте ме? — попита тя. — И с всички тези жени тук, вие успяхте да се съсредоточите върху лошата ми поза при стрелбата с лък? Трябва да призная, че ви намирам доста даровит.

Той се ухили.

— Дамите са го споменавали и преди.

Очевидно остана незасегнат от сарказма й.

— Да, но имаше ли сред тях истински дами… — промърмори тя под носа си.

— Моля?

Маделин примигна като бухал.

— Какво?

— Стори ми се, че казахте нещо.

— Така ли? — усмихна се тя ослепително.

Той я погледна с присвити очи. В ослепителносиния им блясък се четеше открито недоверие. Младата жена прочисти гърлото си.

— Обсъждахме недостатъците ми… — Тема, с която бе добре запозната.

— Затваряте очите си точно преди да освободите стрелата — каза той. — Това е меко казано, опасен недостатък.

Някак, когато го чу да казва, че тя има недостатък, я заболя. Това определено бе различна реакция от тази, която предизвикваха Присила или леля й, като го изтъкваха.

— Да не би вие да сте експерт?

— Аз съм второ поколение член на Спортния клуб по стрелба с лък.

Името на групата по стрелба с лък, към която принадлежеше самият принц-регент, ни най-малко не впечатли Маделин. Тя предполагаше, че клубът вероятно бе само извинение, за да общуват и да прекаляват обезпокоително в пиенето на спиртни напитки.

— Принадлежа и към Обществото на шотландските стрелци — добави той.

Ей така просто трябваше да вмъкне и това. Чудесно. Значи херцогът може и да знаеше за какво говори.

Той задържа погледа си върху нея за момент, после се отблъсна от дървото.

— Бихте ли желали демонстрация?

Тя сви рамене.

— Разбира се, ако смятате, че вашата чувствителност няма да се разтърси — предизвика я той със закачлива усмивка.

Значи беше чул разговора им…

— Със сигурност ще успея да се справя с наставленията ви, Ваша Светлост.

— Съмнявам се — прошепна Гейбриъл. Той се приближи до навеса, приведе се леко, за да мине под него и й предложи ръката си. — Мис Грийн, бихте ли ни извинили?

Шарлот кимна бързо. Маделин се запита дали очните ябълки на приятелката й някога щяха да възвърнат нормалния си размер.

Маделин колебливо постави ръката си върху тази на херцога, като незабавно почувства топлината на кожата му, дори и през ръкавицата си. Той я придружи до лорд Тристан и неговото кикотещо се ято от жени и спря до една от масите, за да извади лък и колчан, пълен със стрели.

— Братко? Какво те вдъхнови да се присъединиш към нас? — Лорд Тристан се приближи, а бялото перо на шапката му се клатеше при всяка стъпка. — Има ли скъпата мис Хейууд нужда от помощ?

— Хубава шапка — каза херцогът през рамо, минавайки с Маделин покрай малката група.

— Ами… благодаря ти — отвърна лорд Тристан с тон, от който ясно си личеше, че поставя под въпрос искреността на брат си.

Очевидно припомняйки си протокола, изведнъж херцогът се завъртя на пети, държейки все още Маделин под ръка.

— Дами — поздрави той цялата група и наклони глава в лек поклон.

Последва шумолене на плат, когато петте млади жени направиха дълбоки реверанси и едновременно изчуруликаха: „Ваша Светлост“.

Той се обърна и поведе Маделин с енергично темпо надолу по редицата. Подмина последните стълбове с мишени и се насочи към гъстата горичка от брези.

Къде ли я водеше? Всички мишени бяха разположени на самата морава, от която те се отдалечаваха.

Едва ли бе имал предвид да я обучава някъде насаме. Това би било изключително неуместно. Тя притеснено погледна през рамо.

— Трябва ли да се отдалечаваме толкова?

Той погледна надолу към нея, сякаш й казваше: „Шегуваш ли се“.

— Колкото по-далеч сте от живи същества, толкова по-спокоен ще се чувствам. Не бих искал ненужни наранявания да развалят празничното настроение.

Тя ахна обидено.

— Не ставайте глупав. Не съм толкова зле.

— Никога не съм глупав. И да, вие наистина сте доста зле в стрелбата.

— Това е абсурдно! Шарлот почти прониза градинаря… а той бе на двадесет метра в дясно!

— Да, но вие трябва да вземете под внимание факта, че мис Грийн не носи очилата си. Ако ги носеше, съм почти сигурен, че щеше да уцелва центъра всеки път.

— Откъде знаете, че тя носи очила?

— От събеседването й.

— Оу — бе всичко, което тя успя да промърмори.

В момента умът й бе зает с мисли относно събеседванията на другите момичета. Дали и техните бяха прекъснати, както нейното? Дали Розалинд беше отпратена по същия начин? Дали той желаеше някоя от тях за себе си? Тази последна неочаквана мисъл я разтърси така силно, сякаш някой я бе ощипал.

Маделин се огледа и видя, че са спрели точно от другата страна на брезовата горичка. На около петнадесет метра в ляво имаше друга мишена, напълно скрита за погледите на останалите гости от дърветата.

Тя се обърна и погледна подозрително изражението му, което внезапно бе станало сериозно.

— Трябва да простите прямота ми, но понеже съм сигурна, че сте наясно с репутацията на мъжете Дивайн, и тъй като придружителите ни пият чай със сестра ви в замъка в момента, искам да зная… имате ли намерение да ме съблазните?

Ъгълчето на устата му се изви леко в усмивка. Държейки лъка отстрани, той се приближи с една крачка към нея, като остави между тях място, колкото да се побере колчана със стрели. През тях премина хладен порив на вятъра, изпращайки чистия му аромат на сапун и кожа в нейната посока.

— И-искам да кажа, че ние сме по-скоро отделени от останалата част от групата — каза тя, треперейки леко.

Той наклони главата си преценяващо, докато я оглеждаше с чаровна усмивка. Маделин едва пребори желанието да се усмихне в отговор и да се стопли от вниманието му.

Мили боже, защо той не казваше нищо?

Херцогът се наведе напред, сякаш да й сподели порочна тайна.

— Бихте ли искала да го направя?

Тя вдигна ръка към гърлото си.

— Разбира се, че не!

— Помислих, че трябва да се поинтересувам. Изглеждахте почти обнадеждена — каза той, а очите му блестяха палаво.

— Със сигурност не съм! — Тя преглътна, тайно притеснена, че го е погледнала с жално очакване. — Сбъркали сте загрижеността за личната ми сигурност с очакване. Вашата репутация е доста опетнена.

Кимайки, сякаш в съзнанието си бе осъзнал точно какъв тип жена е тя, херцогът каза:

— Виновен по презумпция, така ли? Кажете ми какво сте чули и аз ще се осмеля да ви просветля. Наистина, мис Хейууд, нямам скрити мотиви, които да се отнасят до вас.

— Хмм. По мое мнение, всичко това е част от плана на Дивайн да изглеждат невинни и да примамват жертвите си.

— Ако исках да ви съблазня — каза той тихо, — щях ли да увеличавам шансовете ви да отклоните опитите ми за сближаване, като ви въоръжавам с оръжия?

Маделин се изчерви и се засмя кратко.

— Ами… не — отвърна тя, смущението й бе толкова силно, че се почувства как по кожата й полазиха тръпки.

Защо, за бога, си помисли, дори и за секунда, че този мъж би искал да я съблазни? Една малка нищожна жена, с малко пари, незначителна зестра и дори още по-малко добър външен вид. Относно последното, тя нямаше съмнения — Присила постоянно й припомняше, че извивките й бяха твърде щедри, а гъстата й червена коса, прекалено червена. О, боже, сигурно я мислеше за глупачка. Маделин затършува из мислите си, решена да смени темата.

— Чудя се…

— Да? — Той изглеждаше много красив, докато гледаше надолу към нея очаквателно.

Вятърът раздвижи гъстите черни кичури, къдрещи се около яката му. Маделин погледна към очите му, които сякаш съответстваха на цвета на небето. Тя знаеше, че това отново бе плод на въображението или пък някакъв трик от негова страна, но той имаше вид на… ами, почти изглеждаше, като че ли… се наслаждава на компанията й.

Маделин се усмихна стегнато, припомняйки си да не се поддава отново на чара му.

— На събеседването ми казахте, че ще стоите настрана, а ето ви тук сега, застанал пред мен. — Безсрамно близо, добави тя наум.

— Наистина, но това беше преди… — Той замълча и отметна глава, за да се отърве от кичура коса, паднал върху очите му. — Разбирате ли… не можах да устоя.

— Да устоите на какво?

— На вас.

Маделин предполагаше, че той иска само да я подразни отново, но напрегнатият му поглед и интимният тембър на гласа му, заляха с топлина предателското й тяло. Тя преглътна с усилие и осъзна, че защитната й стена се пропуква под яростната атака на изкусното му флиртуване.

Как успяваше този мъж едновременно да я вбесява и очарова само с присъствието си? В първата минута тя твърдо решаваше, че може да го игнорира, а в следващата се разгорещяваше от нежните му закачки.

Той продължаваше да се взира надолу към нея, докато тялото му блокираше останалата част от света. Вятърът измъкна кичур от косата й, а бризът го пое и погъделичка бузата й. Тя понечи да отметне къдрицата, но в същото време и той се пресегна да го направи, само че успя да я улови първи. Връхчетата на пръстите й докоснаха опакото на ръката му. За страничен наблюдател, би изглеждало, сякаш той гали бузата й, а тя го насърчава. Маделин отпусна ръката си, мислейки, че той ще направи същото. Така и стана, но не и преди да затъкне къдрицата зад ухото й.

Притвореният му поглед се сведе към устата й. Тя нямаше да попадне в този капан отново. Инстинктивно облиза устните си, след което съсредоточи вниманието си върху ризата му, но това ни най-малко не успокои нервите й. Отворът между копчетата й предлагаше поглед към златната му кожа. Тя едва преглътна.

— Ще започваме ли урока? — попита Маделин, намирайки някак смелост да погледне към него отново.

Гейбриъл кимна бавно и замисленото му изражение изведнъж стана намръщено. Накрая, той откъсна втренчения си поглед от устните й и погледна към мишената отсреща.

— Тази е само на петнадесет метра — каза той, звучейки леко раздразнен. — Обърнете се.

Маделин премигна няколко пъти, не съвсем сигурна, че го е разбрала. Тя направи кръг във въздуха с пръста си и го погледна въпросително.

— Точно така, обърнете се.

Докато тя се обръщаше с гръб към него, както й бе наредил, светлата й муселинена рокля се развяваше от бриза. Той пристъпи до нея, а гънките на роклята й се понесоха на талази около краката му. Топлината, излъчвана от тялото му, незабавно се разпространи по целия й гръб.

— Първо, трябва да заемете подходяща позиция. — Дълбокият му изтънчен глас звучеше точно над лявото й ухо. Тя се опита да игнорира малките тръпки, които се спуснаха от врата към раменете й. — Първоначалната ви реакция, е да се обърнете и да застанете с лице към мишената, но това само ще доведе до лош изстрел.

— Тогава как трябва да застана? — попита тя с треперещ глас.

— Не наблюдавахте ли останалите дами? — Той стоеше толкова близо до гърба й, че тя можеше да почувства всяка дума, която излизаше от устните му.

— Не. Не съм.

— Бяхте прекалено заета да наблюдавате брат ми ли?

Маделин затвори очи и наклони главата си леко настрани, позволявайки тайно на дъха му да погали кожата на врата й, докато говореше. Господи, беше изгубила силата на духа си.

— Ако бях слушала Негово Благородие — каза тя, — предполагам, че щях да зная как да застана. Освен това, от всички, вие най-добре знаете, че не се интересувам от лорд Тристан.

— Хмм — промърмори той тихо. — Което ме кара да мисля, че е още по-вероятно да ви избере.

Очите й се разшириха при думите му, но преди да го попита какво иска да каже, той плъзна единия си крак между нейните.

Тя ахна.

— Ваша Светлост?

— Моля престанете с тези формалности и се обръщайте към мен с християнското ми име.

— Благодаря ви, но не. Не искам да преживявам това отново.

— Само когато сме насаме тогава.

Тя поклати глава.

— Настоявам.

— Не би било уместно.

— Както и катеренето по прозорци с поли, запретнати до кръста. Хайде сега, нека бъдем приятели. Смея да кажа, че съм видял повече от тялото ви през последните няколко дни, отколкото всеки мъ…

— Спрете — каза тя рязко и лицето й се обля с топлина. — Достатъчно. Добре, приемам. Нека бъде Гейбриъл. — Приятели, беше казал той. Защо това я смути толкова?

— А мога ли аз да ви наричам с рожденото ви име?

— Не — каза тя категорично.

Дълбокият му смях избоботи зад нея.

Тя се усмихна свободно, предполагайки, че той не би могъл да я види.

Гейбриъл постави топлата си ръка върху извивката на бедрото й и леко побутна крака й, за да се разкрачи.

— Плъзнете левия си крак малко назад — каза той с усмивка.

Тя го направи и дъхът й секна, когато коляното му докосна задната част на бедрото й.

— Щом веднъж усвоите тази позиция, можете да избирате от безброй други. — Тонът му се промени.

Въпреки че й даваше прости инструкции, въздухът бе наситен с чувственост, сякаш вече не говореше за стрелба с лък, а за някакви тъмни, греховни удоволствия, които тя можеше само да си представя.

— Внимавате ли? — попита той.

— Ммм-хмм — успя да измънка тя тихо.

— Питам, защото затворихте очите си отново.

— К-какво? — Маделин примигна вцепенено и изправи гръбнака си.

— Ужилването все още ли ви притеснява? Трябваше да опитате с моя ключ.

— Не беше необходимо. — Последното нещо, което искаше да обсъжда с него, бе състоянието на задните си части. — Напълно се възстанових.

— Добре. — Той прочисти гърлото си. — Практикувайте всяка позиция отново и отново. Сравнявайте резултатите при всеки изстрел. И с времето ще откриете коя е най-приятна за вас.

— За какво говорим?

— За вашата позиция. — Без да се отдръпва от порочната си близост, той се пресегна около нея, предлагайки й лъка. — Вземете го — каза Гейбриъл и дъхът му погали меката част на ухото й.

Маделин сграбчи лъка и го задържа здраво между палеца и показалеца си.

— Отпуснете захвата — каза той тихо. — Вземете стрелата. Вдигнете я… издърпайте… задръжте.

Мъжът беше наистина горещ. Топлината на тялото му объркваше мислите й. Докато ръцете й трепереха, тя съжали, че толкова видимо показваше неспокойството си. Макар че брат му бе толкова внимателен към другите дами, колкото и той към нея, тя никога не го бе виждала да си позволява да стои така греховно близо до тях. Наистина, ако направеше крачка назад, щеше да се притисне плътно до него. Мисълта тайно я развълнува.

— Това е причината да пускате рязко стрелата — каза той и премести дланта си от бедрото й, за да я сложи върху ръката, с която тя опъваше лъка. — Успокойте се.

— В този момент изобщо не е възможно да се успокоя. Стоите твърде близо — завърши бързо тя, сякаш въздухът й свършваше.

След кратко колебание, което й се стори като цяла вечност, той отстъпи крачка назад. Но не и достатъчно. Сърцето й все още биеше неравномерно и тя усети безспорно, че е разгорещена.

— Гледайте към целта си. Концентрирайте се върху това да държите очите си отворени — каза той, докато подреждаше пръстите й под своите в правилна позиция. — Оставете тетивата да се плъзне от пръстите ви, без да движите ръцете си. — Най-накрая херцогът напълно се отдалечи от нея, позволявайки по гърба й да премине прилив на свеж въздух.

Маделин остана на позицията си, давайки си време, за да възстанови самообладанието си.

— Ще пропусна, знам си аз. Просто съм твърде тромава за този спорт — каза тя след няколко равномерни вдишвания.

— Глупости. Когато сте готова, пуснете стрелата.

Поемайки дълбоко въздух, тя се прицели.

— Очите отворени — игриво й припомни херцогът.

— Да, да, очите ми са отворени. — Тя нарочно ги разшири, за да го подчертае.

Чу се плющящ звук — не дрънчене, каквото бе чула по-рано — и стрелата й полетя във въздуха, уцелвайки най-крайния пръстен. Не беше центърът, но тя уцели мишената. Не моравата или храст, или злополучните задни части на някой градинар, а истинската мишена. Удивена, Маделин се завъртя да го погледне.

— Браво — каза херцогът топло, като я потупа нежно по рамото.

— Не мога да повярвам, че го направих — каза тя лъчезарно.

Херцогът се усмихна на ентусиазма й и кожата около ъгълчетата на очите му се набразди от леки бръчици.

— Разбира се, че го направихте. Аз ви инструктирах.

Младата жена завъртя очи.

— Знам, че сигурно за вас това изглежда незначителен триумф, но за мен… — Тя въздъхна доволно.

През следващия четвърт час, тя продължи да се упражнява, а Гейбриъл да я инструктира. Той се усмихваше и я потупваше по рамото, когато се справяше добре — след като престанеше да скача щастливо, разбира се — и й предлагаше допълнителни тренировки, когато се представеше зле. Продължаваше да стои достатъчно близо, за да се докосва до нея както преди, но тя скоро свикна с това и често се улавяше, че търси закрилата на широките му гърди, когато през поляната преминеше хладен порив на вятъра.

Твърде скоро стрелите им свършиха и те се съгласиха да ги извадят заедно.

— Мащехата ми няма да повярва, че съм се справила, ако не го види със собствените си очи.

— Хайде сега, мис Хейууд. Със сигурност се подценявате.

Изявлението дойде от лорд Тристан, който се появи наперено иззад дърветата, следван от пастелната му свита. С тези тъмнокестеняви коси, дълъг прав нос и силна, квадратна челюст, не можеше да се отрече, че лорд Тристан е красив — в романтичен смисъл. Но Маделин смяташе, че студените му сини очи бяха пример за младежка повърхностност. Вероятно след около пет години, съзнанието му щеше да настигне външния му вид. Освен сините очи, той приличаше много малко на Гейбриъл — който бе тъмен и мрачен.

Хрумна й, че може би затова намираше Гейбриъл толкова очарователен. Нямаше вид на човек, който се усмихва топло или често. Но когато го направеше, изглежда изкарваше всичкия й въздух от дробовете. Цялото му лице се преобразяваше. В интерес на истината, ако той ходеше постоянно в лондонските бални зали и не се въсеше толкова много, Маделин смяташе, че всички дами щяха да се тълпят в краката му, вместо да бягат от намръщеното му изражение.

— Дамите са притеснени — заяви Тристан, нагласявайки шапката си, — че може да си променил мнението си относно цялата работа с твоето „няма да се женя“.

— Не се измъчвай, Тристан. Като видях как ръцете ти са толкова приятно заети по време на уроците, реших да облекча задачата ти и сам да помогна на мис Хейууд.

— Защо да се измъчвам? Нали не ме предизвикваш.

— А едно предизвикателство би те смутило?

— Разбира се. Бих се почувствал ужасно, когато те засрамя, докато се опитваш да докажеш, че си по-добрият.

Маделин наблюдаваше размяната на реплики между братята с жаден интерес. Тя не бе сигурна как започна всичко, но искрата на конкуренцията пламна между тях сякаш от нищото.

Настъпи мълчание и лорд Тристан добави:

— Добре тогава. — Той посочи на изток. — Какво ще кажеш за ябълковото дърво до павилиона с розите.

И какво тъжно малко ябълково дърво бе това. Маделин присви очи, едва различавайки единствената червена ябълка, висяща високо на иначе голия клон. Горкото нещо стоеше отделено от останалата част от овощна градина, която бе оградена със стени за защита от вятъра и дъжда.

— Около четиридесет метра — информира лорд Тристан групата. — Първият, който уцели ябълката, получава възможността да придружи мис Хейууд до замъка.

Херцогът склони глава, приемайки предизвикателството. Той вдигна ръка напред, давайки предимство на брат си.

Маделин не бе сигурна как се чувства като нечия награда, но не смяташе да разсъждава по въпроса. В края на краищата, подозираше, че двамата братя със сигурност не се бореха за нея. Това би било абсурдно.

Лорд Тристан пристъпи напред, давайки си достатъчно място. Протегна празната си ръка, секунда преди Хариет да промърмори „О!“ и да се втурне към него, за да му подаде лък и стрела.

— Благодаря ви, мис Бийчъм — каза лордът, без да се обръща, за да я погледне. Заемайки позицията си с голяма показност, той дръпна, задържа, насочи и освободи стрелата.

Маделин бе сигурна, че Негово Благородие ще спечели, докато наблюдаваше стрелата му. Последва серия от множество краткотрайни звуци, които разкъсаха въздуха, докато стрелата минаваше през разпръснатите листа на клона, точно под ябълката и после полетя към земята, забивайки се в пръстта. Гърлото на лорд Тристан потръпна от очевидно раздразнение.

Настана мълчание. Маделин стисна устни и огледа групата.

Белинда Феърборн пристъпи напред.

— Срамота е, че слънцето се скри зад облаците, милорд. Това със сигурност отвлича вниманието.

— И тази птица, чуруликаща над главите ни, е доста неприятна — добави нейната сестра Бернадет, сочейки нагоре. — Не сте ли съгласни, дами?

Хор от прекалено искрени „Да“ и „Наистина“ последваха изявлението.

Лорд Тристан се обърна и бялото перо на шапката му се разклати от движението. Той се ухили на младите дами, сякаш се съгласяваше с тях от цялото си сърце.

В Маделин се надигна кикот, но тя успя да го удържи. Засмените й очи срещнаха тези на Гейбриъл, докато взимаше лъка от ръката й. Бавното му докосване се плъзна по кокалчетата на пръстите й.

Той извади стрела от колчана и след това го подаде на Хариет. Тя се наклони по-близо и го взе, изглеждайки извънредно доволна. Гейбриъл благодари разсеяно и после закрачи напред, за да застане до брат си.

Без надутите жестове на лорд Тристан, той приготви стрелата си, издърпа я и задържа. Маделин се взираше като вкаменена в голите му ръце. Мускулите му се огъваха и стягаха, докато се прицелваше.

Свистящ звук раздра въздуха, когато стрелата му проряза небето, порейки вятъра и пронизвайки ябълката. Плодът падна на земята. Стрелата на Гейбриъл я бе разрязала на две.

— Доволен ли си? — обърна се той към брат си.

Лорд Тристан свали шапката си, навеждайки се за дълбок поклон.

— Аз съм смирен — каза той, докато се изправяше и връщаше пернатата шапка върху главата си.

Гейбриъл кимна и потупа брат си по гърба. Тогава лорд Тристан взе лъка от него и се отдалечи спокойно, с близначките Феърборн под всяка ръка, като Хариет водеше, а Лора и Джулиен ги следваха, гукайки успокоително.

Гейбриъл протегна ръка към Маделин.

— Моята награда?

Тя постави ръката си върху неговата.

— Не съм толкова сигурна, че съм подходяща да бъда награда за някого.

— Хайде сега, мис Хейууд. Кажете, че не сте от типа жени, които си просят комплименти.

Лицето й почервеня. Тя не беше сигурна защо бе направила този коментар, но със сигурност не и за да го накара да я ласкае.

— Не, разбира се, че не — отговори тя и се насили да се засмее.

— Добре — каза той, плъзгайки погледа си по нея. — Защото една красива жена никога не трябва да моли за ласкателства.

Изненадана, тя погледна красивия му профил. Мъжът се мръщеше, гледайки напред, докато вървяха. Красива? Само преди няколко дни твърдеше, че дори не е хубава.

Те навлязоха в горичката от дървета, лорд Тристан и другите момичета вече бяха далеч пред тях.

— Аз съм доста впечатлена от вашата точност — каза тя искрено.

— В интерес на истината — отговори той, все още гледайки напред, — съм изненадан, че той пропусна. Тристан е много добър стрелец.

— Заради перото е. Може би то наруши баланса му.

За нейна изненада, херцогът отметна глава и се засмя.

— Може би сте права, скъпа.

Те се подадоха от дърветата и продължиха през моравата. Лорд Тристан и другите бяха далеч напред. Маделин се насочи към замъка, но бе издърпана рязко наляво, когато херцогът се отклони в обратната посока.

Веждите й се събраха намръщено.

— Няма ли да се връщаме в замъка?

Той кимна.

— Не забравяте ли някого?

В първия момент не се сети, но след това изведнъж ахна.

— Шарлот!

Те се отправиха заедно към платнения навес, под който стоеше мечтаещата Шарлот. Гейбриъл се наведе, предложи на приятелката й другата си ръка и каза с усмивка:

— Тръгваме ли?

Прекъсната ненадейно и приятно изненадана, Шарлот стана от стола си с нервна усмивка. Докато тримата вървяха обратно към замъка, Гейбриъл водеше учтив разговор с Шарлот за времето и неговото въздействие върху овощните му градини, но Маделин запази мълчание.

Две натрапчиви грижи терзаеха мислите й. Първата бе срамът, който изпита, задето забрави, че Шарлот все още стоеше сама. Втората бе вълната от неохотно възхищение, която премина през нея, за това че херцогът се беше сетил.