Оливия Паркър
На лов за съпруга (22)

Епилог

— Всички да дойдат! Казах, всички да дойдат на палубата — извика лейди Юджиния Дивайн във веселата жълто-бяла дневна.

Множество големи чаршафи, метли с различни височини, дълги въжета и поразително количество от стратегически разположени мебели, бяха превърнали любимата стая на новата херцогиня Уолвърест в страхотен военен кораб, достоен за кралския флот.

— Качвай се на борда, неопитен моряко — продължи тя, но бе смушкана в гърба заради коментара си от един много нисък, бързоног мореплавател. — О!

Капитанската хартиена шапка застана накриво върху черната му коса, докато заобикаляше вдетинената си пралеля, смеейки се. Светлите му очи проблеснаха като погледна през рамо. Той изписка радостно и се гмурна под ниските балдахинени драперии между двата стола с щитовидни облегалки, но точно преди да се скрие напълно вътре, тя се протегна и сключи ръка около глезена му.

— Какво нахалство! За това трябва да те накарам да изтъркаш палубата — възкликна тя, преструвайки се на обидена, — или най-малкото да те окова във вериги!

— Кажи, какво е направило момчето сега? — попита Гейбриъл, точно когато влизаше през вратата.

— Боже мой — каза леля му със смях, — не се мръщи така. Ние си играем.

— Татко! — Малкият моряк се изстреля светкавично от скривалището си и се затича към баща си с протегнати ръце.

Вдигайки момчето, Гейбриъл го дари със сърдечна прегръдка и го целуна по челото.

— Июу — възкликна той и избърса лицето си с опакото на ръката си.

— Ей, кой те научи на това? Не може да съм аз — измърмори Гейбриъл.

— Разбира се, че не — каза леля му и стана от земята, подпирайки се на една претрупана табуретка. — Така, както се държите със съпругата ти, някой би си помислил, че сте се оженили току-що, а не преди четири години — добави тя многозначително.

Гейбриъл се усмихна. Каква забележителна промяна бе настъпила в неговата леля през последните няколко години. Двете с Маделин се бяха уговорили да стоят далеч една от друга. Но след като синът им се роди преди две години, леля му не успя да остане настрана за дълго. Тя никога не бе имала свои собствени деца и за нея нямаше по-голяма радост от това, да обсипе сина на любимия си племенник с любов и внимание.

Само за няколко месеца заразителният смях и ведрия дух на жена му бяха спечелили сърцето на леля му. Тя му бе признала — насаме, разбира се — че е сгрешила за Маделин, че той е направил чудесен избор, и че тя е добра съпруга и прекрасна майка. И не след дълго, един ден тя лично бе казала тези неща на изненаданата Маделин.

— Гейбриъл? — извика Маделин от коридора. — Гейбриъл?

Връчвайки сина си на леля си, той притисна пръст до устните си, молейки да не го издават, а след това се мушна под същите чаршафи, изпод които синът му се бе появил преди малко.

— Мили боже — каза Маделин със смях, когато мина през прага на дневната. Ако не беше портретът на майка й над камината — същият, който бяха открили на тавана в Уилоубрук преди четири години — щеше да си помисли, че е влязла в съвсем друга стая.

— Майкъл ли те накара да направиш всичко това? — попита Маделин.

— Я стига — каза Юджиния. — Момчето е само на две години и едва казва шепа думи. Как би могъл да ме принуди да направя такова нещо? Може да хвърлиш вината изцяло върху леля му. Направих го сама.

Маделин скептично повдигна вежда. Знаеше дяволски добре как тези светли сини очи могат да разтапят сърца и да убедят някого да изпълни волята му. Синът й много приличаше на баща си в това отношение.

Майкъл се прозина, подтиквайки лейди Юджиния да действа. Тя се отправи към вратата и го наклони напред, за да може майка му да постави целувка на пухкавата му бузка, след което обяви, че ще го заведе в детската стая, за да поспи.

— А виждала ли си Гейбриъл? — попита Маделин, но не получи отговор, тъй като жената започна да гука на Майкъл, без да й обръща внимание.

Маделин постави ръце на ханша си и огледа бъркотията.

— Е, надявам се, че добре са се забавлявали.

Тя изтъркаля малкото писалище от палисандрово дърво на предишното му място под прозореца и изведнъж чу странен звук, който идваше изпод драпираните чаршафи. Любопитството й — да не говорим за страха — бе възбудено и тя се отправи натам на пръсти, молейки се Майкъл да не е осиновил още някое диво създание и да го е донесъл в замъка.

Маделин застана на ръце и колене, вдигна ръба на чаршафа… и незабавно бе издърпана вътре от силните ръце на Гейбриъл, които се сключиха около бедрата й. Съвсем неочаквано, тя се оказа по гръб, притисната от познатата тежест на съпруга си. Топлата му уста незабавно похити нейната.

След един разкошно дълъг момент, тя успя с нежелание да се откъсне от него.

— Колкото и изкушаващо да знам, че може да бъде оставането ми тук долу с теб…

— Може да бъде?

— … истината е, че трябва да стана и да оправя тази бъркотия. Шарлот ще дойде за чай след един час.

Той й се намръщи — честно казано, би го нарекла цупене, ако не беше фактът, че е зрял мъж — а тя му се усмихна в отговор.

— Не — каза той, оглеждайки техния ленен пашкул. — Капитанът на този плавателен съд е поискал да се срещне насаме с вас в покоите му. Изглежда имате карта за съкровище, скрита върху вас и аз имам намерение да изследвам всеки сантиметър, докато не я открия.

— О, наистина? — попита тя, кикотейки се.

Той звучеше толкова сериозно.

— Наистина. — Кимна той, а сините му очи потъмняха от желание.

— Леле, колко си игрив — изтананика тя, когато той се притисна във врата й.

— Учих се от майстор — отговори той и дъхът му опари кожата й. — Но първо, трябва да ми кажеш какво искаш.

— Какво…

Гейбриъл взе лицето й в ръце и я целуна звучно.

— Търсеше ме — каза той провлачено, прокарвайки устните си по меката част на ухото й.

За миг Маделин не разбра за какво говори, защото тялото й бе залято от чувствените вълни на желанието.

— О, да — каза тя и се почувства глупаво, задето бе забравила. — Има нещо, което трябва да ти кажа.

Той спря, когато чу сериозния й тон.

— Какво е то?

— Е, мили мой… ще имаме още едно бебе.

Гейбриъл примигна и прекрасните му очи мигновено се насълзиха.

— Н-наистина ли?

Тя кимна щастливо и собствените й очи също се изпълниха със сълзи.

Надигайки се леко, той се плъзна надолу по тялото й и я целуна по корема.

— Обичам те — прошепна Гейбриъл и се върна обратно нагоре.

— И аз те обичам.

— Но все още няма да се измъкнеш оттук — каза съпругът й с палава усмивка.

— По заповед на капитана ли?

— Именно — прошепна той и я целуна с цялата си любов.