Оливия Паркър
На лов за съпруга (21)

20

Един час по-късно Маделин седеше срещу Шарлот на възглавничката до прозореца в стаята за гости на приятелката си.

След като се бяха отървали от фризурите със стотици фуркети и бяха сменили стягащите бални рокли с мекия уют на своите халати, приятелките споделяха удобна тишина, всяка загубена в собствените си мисли.

В стомаха на Маделин се бе стаила огромна яма от празнота и студ, откакто Гейбриъл я остави в балната зала. Пропастта продължаваше да расте, оставяйки я да плува в болезнено съжаление заради набързо изречените думи. Тя се бе държала като отмъстителната ученичка и сега копнееше да отиде при него и да се извини. Само че бе прекалено уплашена, че той ще я отпрати.

И защо трябва да те интересува? Мъжът е безсърдечен, критичен, безчувствен глупак. Той трябва да ти се извинява!

Шарлот се прозина шумно, нарушавайки тишината и предизвика прозявка и у Маделин.

— Майка ти много ли е разочарована? — попита Маделин тихо и прегърна коленете си.

— Не, изобщо — отвърна Шарлот, сгушвайки се по-дълбоко в дебелото одеяло, с което се бе увила. Носът й бе зачервен от плач, а гласът й все още звучеше носово. — Не знам какво ще каже баща ми. Истината е, че сега, когато всичко свърши, аз съм по-притеснена за него, отколкото за състоянието на собственото ми сърце.

— Чувствам се ужасно заради теб — обяви Маделин. — Най-важната част от намеренията ми тук, бе да те предпазя от нараняване, да те накарам да видиш истинския характер на лорд Тристан, а се провалих. Съжалявам, Лоти.

— Моля те — отвърна Шарлот и се засмя кратко. — Трябва да престанеш да се извиняваш. Знаех, че шансовете ми са малки през цялото време. Ето защо се осмелих да опитам нови начини за… да се поправя, така да се каже, в името на конкуренцията.

— Мисля, скъпа моя, че трябва да намериш мъж, който да те намира съвършена такава, каквато си — отбеляза Маделин.

— О, моля те — Шарлот отхвърли думите й. — Не всичко е загубено, Мади.

— Продължавай — каза тя, наблюдавайки приятелката си с трепет.

— Ако разбрах нещо от цялата тази афера, то това е едно ново чувство за неотложност и конкуренция. Ние сме толкова много, а има толкова малко ергени. Е, по-точно толкова малко, които да не са покрити със старчески петна или да не са достатъчно стари, че да могат да ни бъдат дядовци. — Шарлот пое дълбоко дъх, сякаш се приготвяше да разкрие някаква особено сочна клюка. — Тази вечер, след като лорд Тристан избра Хариет за своя невеста и двамата започнаха следващия валс — а ти бе почти завлечена до подиума за танци от онова младо момче, което носеше бричове за езда — този, който дойде незабавно, за да ме спаси, бе лорд Ротбъри.

— Ти го наричаш спасяване — каза Маделин подигравателно, — но аз смятам, че той е подло животно, което е забелязало ранено създание.

— Вярвам, че той има изкупващи качества — защити го Шарлот.

— Спри — каза Маделин, вдигайки ръка. — Чувствата ти са деликатни в момента и аз не желая да слушам повече глупости.

Шарлот изправи гръб и с все още променен от запушения си нос глас, заяви:

— Той е граф, красив е и има доход от тридесет хиляди годишно, а не е тайна, че си търси съпруга още от миналия сезон. Не мисля, че проявата ми на желание да го спечеля ме прави кандидат за Бедлам.

— Но точно Ротбъри ли? Та той е по-лош от Тристан.

Шарлот въздъхна.

— Предполагам, просто трябва да ти се доверя, че ще използваш добрата си преценка — каза Маделин.

— Да, трябва. В крайна сметка, аз мога да се справя… ъъ, с него. Така мисля. — Шарлот се усмихна, отблъсна се от пейката пред прозореца и се протегна. — Той знае ли, че го обичаш?

— Кой? — Изненадана от внезапната промяна на темата, Маделин сведе поглед към ноктите си и се опита да прикрие изражението си с нещо, което се надяваше, че изглежда като незаинтересованост.

— О, я стига! Не се преструвай, че не знаеш за кого говоря.

Маделин въздъхна — тази вечер определено доста го правеше.

— Не мисля, че съм му го казвала досега — каза тя тъжно.

— А той казвал ли ти го е?

— Не.

— Мислиш ли, че те обича? — попита тихо Шарлот.

— За съжаление, мисля, че ме обичаше, само че аз отидох твърде далеч и съсипах всичко, както обикновено.

* * *

В ранния следобед на следващия ден Маделин седна на канапето в дневната на замъка Уолвърест. Стените на богато обзаведената стая бяха в бледожълто и бяло, придавайки й весела, безгрижна атмосфера, която успя само да увеличи мрачното й настроение.

Тази сутрин, след като се облече, тя поиска среща с Гейбриъл. Обаче икономът учтиво я информира, че херцогът вече не е у дома. Това можеше да означава две неща: че Гейбриъл е все още тук и не желае да говори с нея никога повече или че си е заминал, защото не желае да говори с нея никога повече. Тя въздъхна. Където и да беше той в крайна сметка, помисли си Маделин с натежало сърце, резултатът бе все същия. Бе толкова очевидно, че не иска да се занимава с нея. Тя предположи, че така и трябва да бъде. Гейбриъл щеше да се ожени за нея, ако се съгласи да се „поправи“. А тя отказваше да живее до края на живота си в опити да оправдае нечии други очаквания.

В дъното на коридора се чу пискливият глас на Бернадет Феърборн, който отекваше високо, докато тя се караше на един лакей, натоварил погрешно многобройните й пътни чанти в каретата на някой друг.

С ръце на ханша, Присила потропваше с крак в ритъм с бърборещата Бернадет.

— Какво се предполага, че трябва да правим, докато той спори с тази опърничава жена? Семейство Грийн наредиха да подготвят каретата им преди час и все още чакаме.

Маделин заглади гънките на лавандуловолилавата си пътна рокля. Ръкавиците й бяха с цвят на слама и съответстваха на шапката й с широка периферия.

— Трябва да отбележа, че нито Шарлот, нито майка й са дошли.

— Да, очевидно е — каза Присила ядосано. — Това е проблемът, когато пътуваш с други хора. Никой никога не е готов да тръгне по едно и също време. — Тя разпери ръце възбудено. — Няма смисъл да стоя и да чакам тук. Ако искаме да тръгнем някога, по-добре сама да видя какво бави заминаването ни. — С тези думи мащехата й напусна стаята и сивата й връхна дреха прошумоля след нея.

Маделин се изправи и тъкмо щеше да се запъти към френските прозорци с изглед към малката градина и езерцето с лилии, когато от коридора се чуха стъпки.

— Добър ден, Маделин — каза Розалинд.

Кръглите й сини очи бяха изпълнени с внимателна загриженост. Изглеждайки прекрасно в розовата си муселинена рокля, комбинирана с кадифено боне, сестрата на Гейбриъл прекоси стаята и взе ръцете на Маделин в своите.

— Добър ден — отвърна тя.

— Търсех те. — Розалинд я погледна в очите и добави: — Не е моя работа да знам какво се е случило между теб и Гейбриъл, но много се надявам, че ще изгладите несъгласията и ще подновите чувствата си.

Маделин се поколеба и стисна устни за миг, но после каза:

— Исках да говоря с него тази сутрин, но ми казаха, че той не е у дома.

Розалинд само кимна в отговор, което унищожи надеждата на Маделин, че сестра му може да й разкрие местонахождението му.

— Чудех се… — Очите на Розалинд придобиха острота, която Маделин не бе виждала от краткия им разговор в оранжерията. — Няма ли да посетиш Уилоубрук, преди да се отправиш обратно към Лондон?

— Не мисля, че това ще бъде възможно. С мащехата ми заминаваме след броени минути…

— Защо не? — подтикна я Розалинд. — Ти си точно тук, в Йоркшир. Кога пак ще имаш такава възможност?

— Страхувам се, че няма смисъл. — Тя сви рамене. — Вече не е във властта ми… или по-скоро във властта на мащехата ми. Тя продаде имота точно онзи ден.

Устата на Розалинд се отвори в преувеличен шок.

— Колко ужасно! Е, това решава всичко. Идваш с мен. — Сграбчвайки ръката на Маделин, тя я задърпа към вратите на френските прозорци, които водеха навън.

Маделин нямаше друг избор, освен да я последва.

— Идвам с теб? Къде?

Отваряйки едната от вратите със свободната си ръка, Розалинд издаде звук, който прозвуча отчасти като въздишка, отчасти като разтревожен стон.

— В Уилоубрук. Току-що наредих да приготвят каретата за разходка. Днес е толкова хубав, необичайно топъл ден, нали?

— Ъх… наистина — каза Маделин, препъвайки се след Розалинд, която почти тичаше.

— И сега — продължи Розалинд, заобикаляйки езерцето с лилиите, — имам причина да я използвам.

Маделин не пропусна как хватката на Розалинд се затегна върху ръката й. Без съмнение, сестрата на херцога се страхуваше, че ще падне вътре.

— Но не можем просто да се натрапим там, без предупреждение.

Розалинд само сви рамене.

— Напълно възможно е новите собственици дори да не са там все още, а ако пък е така, съм сигурна, че не биха имали нищо против да разгледаме отвътре, след като обясним на икономката защо сме отишли. Не би ли искала, Маделин?

— Да. Да, разбира се. — Тя прехапа долната си устна, опитвайки се да потисне внезапната нервност, която я обзе. — Ами мащехата ми? Тя ще ме търси.

Розалинд махна с ръка, докато заобикаляха един завой, който ги доведе до предната алея.

— Прислужницата ми ще ни покрие. — Крачката й се поколеба, но след това забърза отново. — Ъъ… това, което имах предвид… е, че баронесата ще бъде твърде заета със събуждането на мисис Грийн — каза тя бързо. — Майката на Шарлот изглежда предпочита честите дремки, но сега е в разгара на една доста дълбока, опасявам се. Не се тревожи. Всичко ще бъде наред.

Маделин не беше толкова сигурна. Когато се озоваха пред замъка, там ги очакваше лъскава карета със свален покрив. С помощта на лакей, облечен в ливрея, жените бяха качени в луксозната карета и настанени с лице една към друга.

— Видя ли? Не се тревожи — изчурулика Розалинд.

Маделин се усмихна учтиво и хвърли притеснен поглед към най-високата редица от прозорци. Тя се чудеше дали Гейбриъл е там и ги наблюдава. Всичко това й изглеждаше много странно.

Файтонът се наклони и потегли напред по калдъръмения път, носейки се плавно.

Докато криволичеха през вътрешния двор и покрай двуетажната къщичка при портата, в ума й се завъртя странно усещане. Въпреки това, тя не успя да го определи, така че пренебрегна чувството.

Розалинд грабна дебело синьо одеяло, разтвори го и го разпъна върху краката им.

— Ето така — каза тя с широка усмивка. — Нека да се облегнем и да се насладим на пътуването. Ще бъдем там по-скоро, отколкото предполагаш.

След известно време Маделин откъсна очи от сменящия се пейзаж и много предпазливо погледна към Розалинд. Сестрата на херцога седеше удобно облегната в кафявата кожена седалка и на устните й играеше тайнствена доволна усмивка, докато светлите й очи съзерцаваха гледката от хълмисти зелени кадифени полета, разделяни от дълги живи плетове или ниски каменни стени.

Маделин се принуди да се отпусне или поне да изглежда сякаш се наслаждава. Тя несъмнено оценяваше добротата и желанието на Розалинд да й помогне да посети Уилоубрук. Нещо, което не беше в състояние да направи сама. Присила не би й позволила, а тя знаеше, че не би могла да отиде сама. Но сега… беше толкова близо. И в крайна сметка, нямаше какво да загуби.

Присила бе съвсем недоволна от завършека на изминалите две седмици и най-вероятно щеше да продължи да прави живота й нещастен. В интерес на истината, всичко, което Маделин трябваше да направи, бе да изчака Присила най-накрая да се откаже от амбициите си относно брака й и да я изпрати да живее със застаряващи роднини от женски пол, като компаньонка. И това не би бил толкова лош начин на живот, помисли си тя. Щеше да прекарва дните си в четене на глас, в носене на одеяла, в бъбрене, докато усъвършенства бродерията си… и в копнеж за Гейбриъл и живота, който можеше да има с него, ако не беше толкова унищожително упорита.

Вдигна поглед и забеляза, че ясният лазурен нюанс на небето болезнено много приличаше на цвета на очите на Гейбриъл, когато й се усмихваше. Внезапно ридание разкъса гърлото й и стомахът й се обърна. Как, за бога, щеше някога да го забрави? И, не дай боже, как щеше да оцелее, ако се сблъскаше с него в Лондон?

В съзнанието й бушуваше море от противоречиви емоции и Маделин се опита да изпъди Гейбриъл от мислите си и да се успокои. Тя наистина се стараеше да се наслаждава на топлото слънце и сладкия мирис на прясно подрязана трева, само дето сърцето й продължаваше да се свива болезнено, тъй като той оставаше на първо място в ума й.

Пътят към Уилоубрук за нейна изненада беше без коловози и кални локви. Още по-учудващо бе колко бързо се бяха озовали там.

При първия поглед към средно голямата двуетажна каменна постройка, сърцето й се качи в гърлото. Заляха я спомени за детството й, за здравата й майка… и очите й се изпълниха със сълзи.

Розалинд се протегна, хвана ръцете й и ги стисна.

— Щастлива ли си или тъжна? — попита тя тихо.

— И двете — отвърна Маделин.

Каретата се завъртя, за да спре пред входната врата, която сега висеше накриво между ниската каменна стена. Прекалено развълнувана, Маделин не си направи труда да изчака, за да й помогнат и просто скочи сама на земята.

До ушите й достигна познат звук и тя се усмихна. На полето в далечината, по един баир се изкачваха овце, като блееха и се блъскаха една в друга към върха.

Нещо черно помръдна и привлече погледа й. Тя видя един кон да пасе в ограден двор, в непосредствена близост до вече остарялата конюшня. Красивият звяр сигурно принадлежеше на мистър и мисис Уайт, които се грижеха за къщата или пък на новите собственици, помисли си Маделин.

— Не мога да повярвам, че съм тук — каза Маделин учудено. Усмихната, тя се обърна към Розалинд, която все още беше в каретата.

И тогава я осени онова странно чувство, което имаше, когато тръгнаха от замъка.

— Ти не каза на кочияша къде отиваме — заяви Маделин колебливо. — Знаела си още преди да дойдеш да ме вземеш, че ще ме доведеш тук. Права съм, нали?

Притиснала ръце в скута си, Розалинд потвърди думите й с рязко кимване на главата.

— И имам да ти призная още нещо. — Тя си пое дълбоко дъх. — Аз бях.

— За какво говориш?

— Обувките, питието, писмото, заключването.

— Какво? — Маделин примигна изненадано. — Защо?

Деликатно извитите вежди на Розалинд се сбърчиха притеснено.

— Бях замислила всичко така, че да се срещаш с Гейбриъл по един или друг повод. Надявах се да си помислиш, че някоя от другите дами се опитва да провали шансовете ти и да говориш за проблема си с Гейбриъл. Мислех, че след като веднъж започнете да комуникирате, опитвайки се да разобличите виновника, не бихте могли да отречете привличането помежду ви. — Изражението й омекна. — Маделин, мисля, че и двамата се влюбихте един в друг в момента, в който се срещнахте в онази градина. Вие си принадлежите. — Тя се усмихна и се засмя кратко. — Двамата сте толкова различни, но се допълвате един друг. Като две парчета от пъзел.

— Заедно, ние сме едно цяло — промърмори Маделин.

Тя се обърна към къщата. Забеляза разсеяно, че покривът се нуждае от поправка и два от прозорците на горния етаж са счупени. Къщата бе порутена, наистина.

Точно тогава се чу силен трясък, последван от нещо, което прозвуча като вик на човек. Конят на полето вдигна глава и помръдна ушите си. Секунди по-късно през един от счупените прозорци на горния етаж се разнесе голям облак от прах.

— Какво, за бога, стана? — Маделин премина през портата, пренебрегвайки лекото пробождане, което почувства, когато в палеца й се заби тресчица.

Тя се втурна към входната врата. Когато я достигна, зад нея прозвуча тропот на колела. Обърна се точно навреме, за да види как каретата на Розалинд завива по пътя и изчезва.

Изостави я. Розалинд я остави тук, без превоз за връщане и съвсем сама… е, с изключение на онзи, който се беше пребил на горния етаж.

Запретвайки полите си, Маделин пристъпи в малкото антре и погледна наляво, в първата отворена стая. Познатата, почти забравена гледка на приемния салон я накара да се почувства, сякаш е в сън — ужасен сън, в който съществуването й беше заличено. Стаята бе напълно празна. Нямаше ги уютните килими, картините, мебелите, както и колекцията от танцуващи порцеланови фигурки на майка й, които стояха замръзнали в различни пози върху полицата над камината.

Сърцето й заби лудо и тя продължи напред. Стъпките й звучаха глухо, докато вървеше надолу по коридора, покрай празната стая за закуска и малкия кабинет на баща й. Всичко изглеждаше толкова по-малко, отколкото го помнеше. Разбира се, последният път, когато бе стояла между тези стени, бе много по-малка.

Тя достигна до основата на тясното стълбище, колебаейки се дали да го изкачи. Подът изскърца над главата й и тя погледна нагоре.

— Мисис Уайт? — извика тя. — Мистър Уайт?

Нямаше отговор, само още стъпки, но този път скърцането се придвижи към върха на стълбището. След секунда щеше разбере кой е на горния етаж.

Отгоре се появи висока сянка и след миг Гейбриъл — много разчорленият Гейбриъл — застана на върха на стълбите. Неговата мастиленочерна коса изглеждаше почти бяла от праха. Облечен само в бяла риза, с ръкави навити до лактите, панталони от еленова кожа и ботуши, той изглеждаше очарователен и видът му направо я подканваше да го целуне…

— Какво те забави толкова? — попита той намръщено. — Едва не се убих.

— Какво правиш тук? — попита тя в отговор, примигвайки към него.

Да види този великолепен мъж — мъжът, когото обичаше — в къщата си от детството, беше повече, отколкото можеше да понесе. Никога не се беше смятала за човек, който припада от умиление, но в този момент със сигурност се чувстваше по този начин.

Той се усмихна с крива, спираща дъха усмивка и протегна ръка към нея.

— Ела — каза той безгрижно. — Искам да ти покажа нещо.

Изведнъж сякаш с него я свърза невидима верига и Маделин започна да изкачва стъпалата. Когато стигна до върха, той не помръдна дори със сантиметър и тя беше принудена да се отърка в него. Светлият му поглед се сведе от очите към устните й и се вдигна отново.

Къщата изведнъж стана прекалено гореща. Тя погледна към прашната му коса и забеляза, че това, с което бе посипана, покриваше също така и раменете му.

— Какво е това върху теб? — попита тя.

— Тавана.

— Не… — ахна тя и зяпна невярващо.

— Да — подчерта той с усмивка. — Претърсвах таванските помещения и изведнъж съвсем внезапно пропаднах.

Значи от това е бил трясъкът, който бе чула, когато пристигна преди малко.

— О, боже — каза тя и се опита да скрие усмивката си с ръка.

— Давай, смей се, ако искаш — каза той, правейки се на обиден. — Просто знай, че за малко щях да умра, без да успея да ти кажа, че те обичам.

Усмивката на Маделин първоначално бе колеблива, после изчезна за миг и накрая стана толкова широка, че бузите почти я заболяха.

— Обичаш ме?

Присвитите му очи блестяха със син пламък.

— Да.

— Обичаш ме? — повтори тя учудено.

— Да — повтори той нежно с усмивка, от която очите му се набръчкаха в ъглите. — Обичам те, Маделин.

Завладяна от емоции, тя се надигна на пръсти за целувка. Но той се отдръпна, докато стената не се опря в гърба му. Маделин се облегна предизвикателно на него, за да не падне. Опиянена от обяснението му в любов, тя пропусна предизвикателната светлина в погледа му.

Тя се надигна за още една целувка, но този път хвана слабите му наболи бузи в ръцете си. Затваряйки очи, тя пристисна меките си устни към неговите. Гейбриъл изобщо не отвърна. Маделин бавно отвори очи и отдръпна устата си няколко сантиметра от неговата. Той дори не бе затворил очи.

— Какво има? — попита тя шепнешком.

— Маделин, сами сме.

— Знам — каза тя и направи нов опит.

Гейбриъл извърна главата си, избягвайки ловко целувката й.

— Това не е никак благоприлично.

Неспособна да се спре, тя започна да разкопчава ризата му. После плъзна ръцете си вътре и погали плоския корем и топлите му гърди.

— Значи сега си господар на благоприличието?

Мили боже, колко силно желаеше тази жена. Тя го подлудяваше с нежното си докосване, но имаха прекалено много неща за обсъждане и решаване, преди да стигнат по-далеч. Освен това, все още съществуваше проблема с Ротбъри.

— Ти принадлежиш на друг — заяви той и макар да знаеше, че не е вярно, искаше да чуе какво ще каже тя.

— Не, Гейбриъл — отвърна Маделин тихо. — Беше ужасно от моя страна, признавам, но аз не съм му обещавала нищо.

— Знам — отговори той с нахална усмивка.

— Така ли? — Тя го перна по рамото. — И ме остави да вярвам другояче?

Той сви широките си рамене.

— Исках да го чуя от устните ти.

— Държах се детински и го казах само за да те нараня. Съжалявам.

Най-сетне той я докосна, поставяйки големите си ръце на кръста й, и цялото тяло на Маделин изтръпна от опиянение.

— Не. Аз съжалявам — започна Гейбриъл. Хващайки деликатно брадичката й с палеца и показалеца си, той наклони лицето си, така че да може да се вгледа по-дълбоко в очите й. — Ти ме плени още от самото начало, любов моя. Как съм могъл някога да си помисля да те променям? Прости ми.

— Вече разбирам — обясни тя делово. — Бих могла да изслушам някакви указания. Аз съм тромава и не съм грациозна, а…

— Не. — Той притисна пръст до устните й, после целуна челото й. — Ти си сладка, мила, покровителствена, интересна и спонтанна. — Той целуна носа й. — Ти си красива, скромна, чувствителна и си пазителката на сърцето ми. Знам, че ще отнеме известно време, след като си отраснала с такъв звяр за настойник, но ще дойде ден, когато вече няма да се критикуваш, когато няма да вярваш толкова малко в себе си и ще започнеш да се обичаш точно толкова, колкото те обичам аз. Е, почти толкова, предполагам.

— О, Гейбриъл — каза Маделин тихо. — Аз също те обичам.

Той се усмихна, придърпвайки я към гърдите си в една разтапяща костите прегръдка. Тя се почувства, сякаш потъва в него.

— Прегръщаш великолепно, знаеш ли — промърмори тя със заглушен от ризата му глас.

Той се засмя тихо и след това попита шепнешком:

— А ти познаваш ли жена, на която й липсва пръстен?

— Пръстен? — Тя се отдръпна леко от него, за да го погледне в очите. — Ти да не би…

— Да — каза той с копринен глас, а любовта и привързаността му към нея блестяха в очите му.

Той бръкна в малък джоб, пришит в талията на панталоните му и докато ровеше вътре я гъделичкаше. След това падна на колене пред нея и Маделин отново си спомни за онази нощ в градината му. Този път обаче, тя любящо зарови пръсти в косите му, изтръсквайки прашинките.

Държейки пръстена под сноп светлина, той й го предложи.

— Омъжи се за мен, скъпа моя, съвършена невясто!

Очите й се напълниха със сълзи и тя успя само да кимне. Усмихвайки се широко, Гейбриъл свали ръкавицата с цвят на слама от лявата й ръка, издърпвайки всеки пръст един по един. Ръката й остана гола и той постави продължителна целувка върху кокалчетата й, а след това плъзна пръстена на пръста й.

Докато се изправяше, Гейбриъл я издърпа към себе си и се наведе да я целуне. Маделин усети как нещо вътре в нея се отпуска и след това се освобождава. Изпълнена с шеметен възторг, тя отвърна на страстната му целувка с нежна пламенност.

Ръцете на Гейбриъл бродеха по гърба и кръста й, обещавайки й бъдещи удоволствия. Обхващайки задните й части, той я приближи до себе си и устните им се разделиха за споделено издихание.

— Чакай — промърмори тя, когато пръстите му започнаха да разкопчават роклята й.

— Хмм? — Той подуши врата й.

— Какво правиш тук? — Тя преглътна и погледна нагоре към него очаквателно.

— Тършувам. Надявах се да намеря някои от твоите вещи. Открих един стар сандък на тавана. Проблемът е, че пропаднах, преди да успея да стигна до него.

— Добре ли си?

— Достатъчно добре, предполагам — каза той, смеейки се на себе си.

Челото й се смръщи.

— Но не си ли обезпокоен за новите собственици? Несъмнено трябва да си се свързал с тях и да си поискал разрешението им, преди да дойдеш тук?

— Маделин, аз съм новият собственик. Е, всъщност си ти. Все още има някои документи, които трябва да бъдат оправени, а и тук определено има нужда от малко работа, но аз купих къщата за теб.

Дъхът секна в гърлото й.

— Наистина ли? — изписка тя.

Той кимна бавно и красивото му лице се разтегли от вълча усмивка.

— О, ти си най-милият мъж на света — възкликна тя, заливайки с порой от целувки цялото му лице.

— Но имай предвид, че не можеш да живееш тук — каза той предпазливо между целувките й. — Ти ще живееш с мен, било то в провинцията или в Лондон. И няма да спиш никъде другаде, освен в ръцете ми. Винаги.

Тя кимна щастливо.

— Да, разбира се. Не мога да се сетя за по-идеално място, където да бъда.

И тогава устата му се притисна към нейната в една разбиваща мислите целувка. Маделин потръпна в отговор и вплете пръсти в копринената му коса. Той прекъсна целувката им, за да гризне меката част на ухото й.

Носена от събитията, като лист от вятъра, тя все още имаше въпроси.

— Гейбриъл — каза Маделин, само че прозвуча като стон.

— Хмм?

— Знаеше ли какво е намислила сестра ти?

Той кимна и се отдръпна, за да я погледне в очите.

— Кога разбра? — попита тя.

— В деня, когато попадна в кабинета ми и спомена за проблема си. Имах подозрения, и след като танцувах с теб, я разпитах и тя призна вината си.

— Ядоса ли й се?

— Не, изобщо — каза той, като я целуна бързо. — Въпреки че оценявам усилията й — тя те доведе до тук, както й наредих — аз бях пленен от теб и без нейното усърдие. Нямаше как да го спра. Ти ме омагьоса.

Очите й бяха на едно ниво с гърлото му и тя целуна основата на шията му, точно там, където туптеше пулсът му.

Гейбриъл преглътна конвулсивно.

— Къде, по дяволите, научи това?

— Ти го направи на мен в спалнята ти — прошепна тя и го щипна по гърдите.

— В спалнята ни — изпъшка той. — О, господи, има толкова неща, които възнамерявам да ти направя. Трябва да те предупредя… че ако някога се случи отново да попаднеш в личния ми кабинет, ще бъдеш напълно и изцяло похитена точно там, на бюрото ми…

— Това обещание ли е или заплаха?

— Избери сама, в зависимост от това, кое те вдъхновява да се държиш неприлично.

Тя се усмихна порочно на думите му, които бе казал по почти същия начин по време на събеседването й, когато пристигна в началото.

— О, и… Маделин?

— Хмм?

— Ако някога ми се ядосаш, ще ми обещаеш ли нещо?

Тя кимна, а веждата й се повдигна заинтригувано.

— Моля те, стой далеч от оранжерията — отговори той, разтривайки челото си.

Тя обви ръцете си около врата му и се съгласи с радостен смях.