Оливия Паркър
На лов за съпруга (4)

3

Йоркшир

Една седмица по-късно

Гейбриъл хвърли поглед към мис Хейууд и веднага съжали, че я е поканил.

От един от високите прозорци на кабинета си, който се издигаше над предната тераса, той оглеждаше неумолимата върволица от карети, преминаващи покрай двуетажната къщичка на портата, от десет часа насам. Гостите им пристигаха едни след други във вътрешния двор, карайки го да подозира, че всички те са решили да се състезават, за да бъдат първите приветствани във фамилния му дом.

За момент настроението му се помрачи заради тази намеса в личния му свят, но това бе по негово желание, а и просто трябваше да се направи. Той си напомни, че е предвидил усещането за нашествие, че редът в дома му ще се разклати и бавно ще се превърне в хаос. Но онова, което не бе очаквал, изуми се Гейбриъл, бе чувството за неизбежен ужас, което се разпростря в костите му, докато гледаше как мис Хейууд слиза от каретата на Грийн.

Той не бе повярвал на нито една проклета нейна дума, за това, че не иска да се омъжи за брат му. Млада жена със средни финансови възможности и здрав разум, никога не би опитала да избегне покана, за която други биха убили. В действителност, проявата на нежелание да бъде невеста на Дивайн вероятно беше част от стратегията за омъжване, помисли си той. Може би тя се надяваше, че Тристан няма да бъде способен да устои на такова предизвикателство.

По дяволите, докато бяха в градината му в Лондон той едва се бе възпрял да не я придърпа към себе си и да не притисне устни в нейните. Тя не бе поразително красива. Въпреки това, трябваше да признае, че момичето е очарователно по някакъв изкусителен начин, който го изумяваше.

Ъгълчето на устата му се изви в усмивка при спомена за онази вечер и за това как гъстите й червени къдрици се бяха измъкнали от фризурата й. Тя със сигурност не беше най-грациозната жена на света. В действителност, бе напълно неприемлива. И пълна с недостатъци. Ако беше негова повереница, щеше да наеме група от дообработващи гувернантки и да заключи всички им заедно в най-високата кула на Уолвърест за няколко месеца, а може би дори за година.

Гейбриъл се протегна и започна да масажира задната част на врата си с чувство на неудовлетвореност. Мис Хейууд имаше репутация, изпъстрена с несръчни случки на публични места, които той с неохота приемаше за допустими, и дръзка мащеха, която бе допуснала повереницата й почти да бъде компрометирана на няколко пъти.

— Тя е възмутително, неприятно същество, което не може да танцува, нито дори да се преструва, че може — бе казвала леля му Юджиния многократно.

Предвид тези факти името на мис Хейууд не би трябвало да остане в списъка. Но Розалинд бе настоявала, че момичето трябва да бъде в него, твърдейки, че се възхищава на откритостта в погледа й, на интригуващото усещане от неочакваното, и, да го вземат мътните, сестра му бе абсолютно права.

Гейбриъл поклати глава зашеметено. Защо, по дяволите, позволи това на Розалинд? Мис Хейууд нямаше място тук.

Той се приближи до високия прозорец и топлината от следобедното слънце затопли лицето му през стъклото. Мис Хейууд стоеше там на калдъръмената алея, с ведра усмивка на устните, а кръглите й тъмни очи създаваха впечатлението за скрита дълбоко чувствена натура. Това бе несъзнателно, със сигурност. Ако глупавото момиче знаеше, че притежава такъв омаен поглед, той беше сигурен, че досега щеше да се е научила да го използва, за да си спечели редица предимства в живота.

Докато стоеше с гръб към вратата на кабинета, той чу как брат му влиза, а звукът от стъпките му показа, че Тристан се е запътил направо към камината.

— Нека преговорим нашето споразумение — каза през рамо Гейбриъл.

— Спести ми идиотщините от подробностите — отбеляза Тристан от мястото си пред огледалото с позлатена рамка, което се намираше над камината.

Той стоеше и изтупваше въображаемите мъхчета от раменете си, но Гейбриъл знаеше какво всъщност прави малкият му брат: Тристан Евърет Дивайн бе измислил разни действия, които да извършва, за да си спечели повече време, в което да се възхищава на собственото си отражение.

— Осъзнавам, че не мога да те накарам да пораснеш, но, да го вземат дяволите, спри да използваш банални критики като повод да не си вземеш съпруга. — Гейбриъл се намръщи на нелепия си брат, който сега оглеждаше зъбите си.

— Аз само основавам преценката си на твоя пример. Всеки мъж има свои собствени предпочитания.

— Предпочитания? Ти намираш недостатък във всяка жена на възраст за женене, която пресече пътя ти. Тази е твърде бъбрива, твърде бледа, прекалено кльощава, прекалено закръглена, прекалено ниска, прекалено висока — завърши Гейбриъл почти без дъх. — Ти се съгласи да не бъдеш толкова взискателен.

— Хайде, хайде — каза провлачено Тристан. — Със сигурност не е това начинът да говориш на човека, който се е съгласил да се откаже от развратния си живот, за да се увери, че титлата ни ще остане у нас. Освен това, ако си спомняш, около теб изглежда винаги има по някоя зашеметяваща красавица. Ти си толкова виновен, колкото и аз.

Гейбриъл се намръщи още повече.

— Аз не ги подвеждам с глупави комплименти.

Тристан се засмя кратко.

— Не. Ти ги отхвърляш като горещ ръжен, стоял твърде близо до огнището, дори ако съзреш луничка. — Той порови в джоба на жилетката си, но очевидно не откри това, което търсеше.

— Аз не харесвам лунички — изръмжа Гейбриъл, спомняйки си тези върху носа на мис Хейууд. И мъничката бледа луничка точно над ъгълчето на горната й устна.

— Имаш ли още от онези ментови бонбони? — попита Тристан.

Без да отговори Гейбриъл се обърна към масивното си махагоново бюро и отвори най-горното средно чекмедже. След това грабна шепа бонбони и ги хвърли на бюрото си. Един от тях се търколи и безшумно падна на килима. Той поклати глава, а после си спомни задачата си и се обърна към прозорците с изглед към поляната отпред.

Маркиз Феърборн тъкмо помагаше на двете си светлоруси дъщери да слязат от каретата. Точно когато около втората карета, натоварена с пътнически сандъци се събраха трима прислужника, Феърборн хвана дъщерите си под ръка, пъчейки гърди с очевидна гордост.

Гейбриъл се усмихна мрачно. Мъжът явно мислеше, че вече е спечелил — той бе удвоил шансовете. Наистина, но това означаваше и два пъти повече притеснения.

— Ах, близначките — отбеляза Тристан иззад рамото на Гейбриъл.

— Не забравяй джентълменските си обноски — предупреди Гейбриъл с леко подигравателен тон.

— Аз ли да не ги забравям или ти?

— И двамата — промърмори херцогът, докато се взираше отвъд близначките.

Мис Хейууд тъкмо се бе заела със специфичната процедура по сваляне на фуркетите от бонето си. Какво, по дяволите, правеше тя?

— Те са доста апетитна гледка, нали?

Гейбриъл кимна разсеяно, отговаряйки на въпрос, който не бе чул. Един лакей се премести и препречи гледката му. Нетърпението опъна нервите му. Най-накрая едрият мъж се отдръпна, разкривайки жизнерадостно изглеждащата мис Маделин Хейууд, която заглаждаше къдриците, изскочили от хлабавия кок на главата й. Тя не знаеше ли, че една дама не бива да сваля бонето си пред хората?

Но неодобрителната бръчка на челото му постепенно се отпусна. На дневна светлина тъмночервената й коса със сигурност изглеждаше великолепно. Нюансът на виненочервено се превърна в пламък. Ах, по дяволите. Той реши да й прости. Все пак се намираха в провинцията.

След като приключи със задачата си, тя застана на място и прикри очите си от слънцето с едната си облечена в ръкавица ръка, а другата, с която държеше бонето за връзките му, отпусна върху бедрото си. Бонето се полюшваше напред-назад заради лекия ветрец и се потупваше в небесносинята й муселинена рокля, преплитайки жълтите си връзки в пръстите й, докато оценяващият й поглед обхождаше замъка Уолвърест.

— Чувал съм, че таят особена привързаност към французите.

— Кои? — попита Гейбриъл, без да влага смисъл във въпроса си. Изведнъж той осъзна, че няма представа за какво говори брат му.

— Как кои? Близначките Феърборн. — Тристан пъхна един от ментовите бонбони в устата си. — Щом им харресва да схлушат фхренски акценти, ще тррябва да им угодя, non?

Гейбриъл затвори очи за миг и поклати глава. Тристан понякога можеше да бъде отявлено абсурден.

Брат му се засмя на собствената си шега, оттегляйки се наперено от прозореца. Докато минаваше покрай стъклената витрина на библиотеката, той спря и използва отражението, за да заглади тъмната си коса.

— Къде е книгата с френска поезия, която Роузи четеше снощи?

— Нямам представа — отвърна Гейбриъл.

С малко късмет Розалинд бе предвидила тактиката за съблазняване на Тристан и я бе хвърлила в езерото.

— Жалко — каза брат му печално. Той прокара пръсти по челото си. — Знам със сигурност обаче, че не ти завиждам за тази противна синина на лицето ти. — Удареното място бе избледняло в отвратителен резедав нюанс. — Ще ми обясниш ли отново как го получи?

— Имах… злополука в градината в Лондон — отговори той разсеяно и продължи да гледа мис Хейууд.

— Братко? Ако не си забелязал, къщата бързо се пълни с жени, които желаят вниманието ми и аз трябва да се отправям натам — заяви Тристан и се изправи. — Доста забележителна група, цялата при това. Единственото ми съжаление е, че трябва да избера само една.

Гейбриъл се обърна към Тристан, който сега се бе облегнал на рамката на вратата.

— Използвай главата си — започна той. — Не показвай предпочитанията си. Внимавай да не обидиш някого. Остави одобрението и неприязънта си известни само на мен и Розалинд. Ако стане така, че направиш своя избор преди нощта на бала, би било разумно да го запазиш за себе си. Отново ти повтарям, не бива да има неприлично поведение, Тристан, без фалшиви френски акценти и, за бога, покажи някаква сдържаност.

— Ще го направя, ако и ти го направиш — отбеляза Тристан небрежно, докато разглеждаше внимателно ноктите си. — Свърши ли? Бих искал да побързам и да ги издебна, както сигурно се досещаш.

— Да ги издебнеш? — засмя се Гейбриъл. — Може да ти се наложи да се криеш.

Тристан оправи палтото си.

— Е, слава богу, че не ти си избираш невеста, Гейбриъл. С всички твои правила за държание и облекло без съмнение щеше да я убиеш от скука.

Усмивката на Гейбриъл замръзна и лицето му се намръщи. Неговият малък брат нямаше никаква представа за сериозността на подхвърления лекомислено коментар.

С преувеличен поклон, Тристан напусна стаята и продължи по коридора с весела крачка. И добре че излезе навреме, помисли си Гейбриъл — точно преди да го удуши.

Но би било нередно да обвинява брат си за зле подбраните му думи. Тристан бе твърде млад, за да помни каква щастлива и жизнена жена бе майка им… и как баща им бе променил всичко със своето безразсъдство.

Пронизителен вик привлече вниманието на Гейбриъл обратно към прозореца. Той погледна към земята за куче, защото със сигурност звучеше като кучешко скимтене.

Но не беше куче. Беше мис Хейууд.

Нейното хубаво малко боне хвърчеше във въздуха, докато тя тичаше напред-назад, размахвайки роклята си, сякаш бе в пламъци. Мис Грийн отчаяно се опитваше да настигне приятелката си, но мис Хейууд просто бе твърде бърза.

— Какво, по дяволите… — Гейбриъл пристъпи по-близо до прозореца и примигна няколко пъти, когато осъзна, че обезумялата жена случайно му предоставяше — както и на малката тълпа, събрала се около нея — гледка към стройните си прасци, да не говорим за коленете.

Тя продължи да се развява насред алеята по същия безумен начин, като прекоси малкото пространство от тревна площ, привличайки любопитните зрители, които бяха започнали да я следват.

Мис Хейууд се бе насочила направо към езерото. Той я наблюдаваше как се приближава към ръба, където моравата бе наклонена към водата. Ако момичето не внимаваше, щеше да падне вътре.

А от онова, което бе чул, че се е случило на градинското соаре у Монтеки миналата пролет, тя не можеше да плува.

Той изруга, прокарвайки ръка през вече разрошената си коса.

— Тази жена никога ли не стои мирно?

Гейбриъл се отдалечи от прозореца и изфуча през вратата. Искаше да й разкрие истинската си самоличност насаме, преди да се изложи като се обърне към него неправилно пред всички. Но не можеше и да остави момичето да се удави.

Във фоайето Гейбриъл забеляза иконома си да стои като мраморен страж до отворената двукрила входна врата. Куфари и чанти във всякакъв размер и форма бяха събрани на купчина пред него, докато слугите ги разнасяха до съответните стаи.

— Ваша Светлост — заяви икономът с безизразно лице. — Изглежда има безредица на моравата.

— Да, Джерард. Наясно съм.

— Разбира се, Ваша Светлост.

— Нареди да бъде подготвена вана за мис Хейууд.

Когато високият иконом с посребрени коси потвърди заповедта с бавно кимване, Гейбриъл мина през входната врата, надолу по стъпаловидната тераса и забърза по пътеката.

Образът на мис Хейууд, излегната във ваната и с оплискана от водата блестяща кожа, се появи нежелан в съзнанието му.

Той разтърси глава, за да изхвърли тази мисъл от ума си. Ако не обуздаеше въображението си, също щеше да се нуждае от потапяне в леденото езеро.

 

 

В единия момент тя се възхищаваше на лавандулата, която очертаваше пътя, извиващ се около замъка — дългите, сиво-лилави клончета подскачаха нагоре-надолу, докато множеството пчели събираха ароматния прашец — а в следващия запрепуска като обезумяла, защото едно от тези досадни малки същества се бе напъхало под роклята й.

— Пчела. Пчела. Има пчела — проплака Маделин с отчаян шепот, подскачайки наоколо.

— Къде? — Присила се завъртя и се огледа. — Няма пчела.

— Под роклята ми — извика Маделин, развявайки полите си. — Ще ме ужили.

— Ами, тогава я остави — каза през зъби мащехата й. — По-добре да стоиш на едно място и да се държиш като дама, отколкото да хвърчиш наоколо като луда.

— Шегуваш ли се? — попита Маделин невярващо, отърсвайки и размахвайки роклята си, докато прекосяваше тревата. — Последният път, когато бях ужилена, ръката ми се поду, зачерви се и ме боля в продължение на пет дни. Няма съществуващ мехлем, който да ме спаси.

— Стой мирно, за да ти помогна — увещаваше я Шарлот, докато я следваше.

— Феърборн гледат към нас — хленчеше Присила, изоставайки зад тях. Тя хвърли поглед през рамо. — И ни следват.

— Млада госпожице! — извика лорд Феърборн. — Какъв е проблемът?

Баронесата се усмихна със стиснати устни.

— Няма нищо, милорд. — Тя рязко се обърна и изръмжа през зъби: — Маделин, настоявам да спреш веднага.

И Маделин го направи — точно на върха на лек наклон.

— Чакай, чакай… — Маделин остана напълно неподвижна за част от секундата. — Мисля, че я няма… — каза тя с облекчена въздишка. — Наистина. — Раменете й се отпуснаха, тя се обърна назад и едва сега забеляза как поляната е наклонена рязко към голямо езеро. — Е, добре е, че не пад… Аууу! — Острото жило се заби в левия й хълбок.

Тя рязко се обърна, посягайки към задните си части, но след това, без да иска, настъпи подгъва си. И тогава падна или по-скоро, търколи се право в езерото.

Присила изпищя. Шарлот ахна. А Маделин се измъкна от дълбоките до коляно води, просна се върху затревения бряг и избухна в смях.

— О, Мади! — Шарлот се спусна надолу по хълма. — Добре ли си?

— Да, да, добре съм — издърдори тя, прибирайки кичур коса, паднала пред очите й. — С-студено ми е. Но съм добре. Поне водата не беше много дълбока тук.

— Трябваше да се досетя, че ще направиш нещо подобно — изсъска Присила. — Тромава крава.

— Ще потърся помощ — каза Шарлот с тих глас, хвърляйки неодобрителен поглед към баронесата.

Маделин погледна нагоре и видя малката тълпа, която се бе събрала на върха на склона. Близначките Феърборн й се усмихваха самодоволно под носовете си, макар да трябваше да признае, че нямаха избор, тъй като стояха над нея. А баща им, червендалестият лорд Феърборн, примигна към нея, сякаш тя бе новооткрит вид насекомо.

Изправяйки се, Маделин събра в шепи подгизналия плат и започна да го изстисква от водата. Тя вдигна поглед от заниманието си и видя млад лакей да слиза надолу по склона. Той хвърли един поглед към предната част на роклята й и се завъртя на пети.

— Ако… ако желаете, мис — каза той с гръб към нея, — ще ви донеса одеяло.

И после хукна обратно.

— Благодаря ви — отговори Маделин учудено.

Тя се чудеше, какво бе накарало прислужника да се почувства толкова неловко. Разбира се, вероятно не всеки ден някаква глупава жена скача в тяхното езеро. Или… Маделин погледна надолу. Водата бе прилепила роклята към кожата й, правейки бледосинята тъкан напълно прозрачна. Всяка ребрена кост, гърдите й, бяха шокиращо видими в потресаващи подробности за всеки, който би обърнал внимание.

Обвивайки ръка през гърдите си от благоприличие, тя бавно и уморено започна да върви нагоре по хълма, а подгизналите поли, прилепени по бедрата, я забавяха.

Тя осъзна, че всяка нормална млада дама щеше да бъде напълно покрусена от това, да падне в езеро толкова драматично пред очите на половин дузина хора. И всъщност, Маделин очакваше, че утре ще се чувства по-засрамена, отколкото в момента. Сега някак не можеше да усети унижението. Вероятно бе така, защото не я интересуваше какво мислят тези хора.

Или може би защото след изтощителното четиридневно пътуване в каретата с мащехата й и множеството й критики, падането в езеро й подейства направо освежаващо. Или пък… просто не беше изненадана. От ранна възраст бе приела факта, че такива неща просто й се случваха. Да. Това беше. Ако преди малко не бе паднала в езерото, щеше да е изненадващо.

Тя спря рязко, когато пред погледа й се изпречиха излъскани високи ботуши с доста голям размер.

Погледът й се издигна нагоре по краката на мъжа, от коленете към атлетично оформените му бедра, обути в светлобежови бричове, които бяха греховно плътни и спря някъде около стройните му хълбоци и плосък корем.

— Защо, мис Хейууд — дочу тя познат дълбок глас, — всеки път, когато ви срещам, вие сте мокра и опръскана с кал?

Тъй като не бе от срамежливите, Маделин вдигна глава, за да срещне красивия втренчен поглед на мистър Дивайн, който незабавно я зашемети така, че тя не можа да промълви и дума. Той бе толкова забележително красив! Как, за бога, познатите му успяваха да се концентрират върху нещо в негово присъствие? Тя не можа да каже нищо. Устата й просто се отвори и затвори като на риба. Вероятно и миришеше на такава, сега като се замисли.

След миг, по-продължителен, отколкото би искала, тя успя да се усмихне колебливо. Но ефектът, който се надяваше да има върху него бе съсипан, когато същият влажен кичур коса отново падна и покри лицето й. Мъжът се засмя тихо, докато го отместваше вместо нея.

Маделин отчасти очакваше да го види тук, тъй като той бе роднина на Дивайн, а те със сигурност щяха да поканят и други хора, освен потенциалните булки и техните семейства, за да изравнят броя на гостите, но тя би предпочела той да не я наблюдава, докато е толкова… толкова подгизнала.

Очите му искряха от потиснат смях.

— Какъв точно бе проблемът, скъпа мис Хейууд? — Той кръстоса ръце върху гърдите си. — Имаше ли проблем? Или просто ви се прииска да поплувате?

— Д-да… исках да кажа не. Имаше пчела.

В този момент лакеят се появи, спасявайки я от по-нататъшни обяснения и й подаде одеялото. Мистър Дивайн го взе от слабата й хватка и го обви плътно около раменете й.

— Ядосана съм ви — заяви тя, спомняйки си изведнъж как я бе измамил с поканата.

— И защо? — попита той, след като завърши с увиването.

— Вие пъхнахте поканата в ръката ми — подсмръкна тя. — Да не мислехте, че ще забравя?

— Глупости, това щеше да стане по един или друг начин. Просто помогнах на моя човек.

— Вашият човек? — Веждите й се събраха.

— Елате. Ще ви отведа вътре. — Той я изненада, като взе ръката й в своята, докато я водеше нагоре по хълма. — Трябва да ви обясня нещо насаме и след това можете да ми кажете защо почувствахте нужда да изпробвате водата.

Близо до върха, тя отново откри гласа си.

— Много бих искала първо да се преоблека. — Нещо мазно, което тя се надяваше да е просто кал, а не пиявица, се плъзна по прасеца й. — Тоест ако смятате, че херцогът ще прояви толерантност към мен да се мъкна из замъка му, капеща кална езерна вода навсякъде.

— Мога да ви уверя, че няма да е проблем — каза той и в леденосиния му поглед проблесна топлина. — Но преди това трябва да ми позволите да изясним нещо, което беше…

— Мистър Дивайн — заяви Маделин със силен стон, опитвайки се да освободи ръката си от неговата стегната хватка, — бих искала първо да се освежа мал…

Поради някаква неизвестна за нея причина, всички, които стояха на хълма едновременно ахнаха. А тя можеше да се закълне, че мистър Дивайн изръмжа изпод носа си.

Когато Маделин отвори уста, за да заговори отново, изчервената Шарлот бързо поклати глава, сякаш се опитваше да й изпрати сигнал. Маделин объркано смръщи вежди. Тя погледна към мащехата си, чиято алабастрова кожа бе станала пурпурна.

Присила пристъпи напред, сграбчвайки свободната ръка на Маделин.

— Моля, простете й, Ваша Светлост. Водата трябва да е повлияла на чувството й за благоприличие. Аз съм съвсем сигурна, че моята доведена дъщеря не е искала да се обърне към вас неподходящо и…

— Ваша Светлост? — Маделин погледна мистър Дивайн подозрително. — Защо тя се обръща към вас, сякаш сте…

Гласът й заглъхна, докато изучаваше избледняващия жълтеникав полумесец от вече завяхващата синина на челото му, а след това сведе поглед към фамилния герб, който украсяваше копчетата на тъмнозеленото му сако. Устата й се отвори, а очите й се разшириха, когато направи връзката. Човекът, излъчващ спокойна увереност, който стоеше пред нея, не беше мистър Дивайн. Той бе мошеник, интригант, измамник и тя трябваше да бъде по-предпазлива, вместо да вярва на пленителния му поглед.

Кожата й настръхна от смущение.

— Вие сте херцогът — прошепна тя невярващо. Маделин се почувства като пълна глупачка. — В градината… вие сте ме излъгали. Защо го направихте?

— Не ставай глупава, скъпа. — Присила стисна ръката на Маделин така болезнено, че всичките й пръсти се смачкаха. — Негова Светлост няма нужда да лъже. — Тя погледна извинително херцога. — Моля ви, нека я отведа вътре, така че да мога да поговоря с нея и да я успокоя. Тя обикновено е доста мила, ако просто й дадете още един шанс.

— Баронесо — подчерта херцогът, а очите му кипяха от гняв, когато се съсредоточиха в умолителния поглед на Присила. — Моля, разхлабете хватката си. Вярвам, че така прекъсвате притока на кръв към пръстите на мис Хейууд.

Присила я пусна незабавно. След това се поклони леко с глава и се оттегли нагоре по хълма като наказано дете.

Веднага след като херцогът върна вниманието си към Маделин, очите му омекнаха.

— Не предвидих това. Наистина, как бих могъл — каза той тихо и нежно стисна ръката й, докато я държеше в своята. — Планирах да говоря с вас насаме преди…

— Преди какво? — попита Маделин, опитвайки се да понижи гласа си. — Преди да се унижа?

— Смея да кажа — заяви той с тъмен поглед, — че вие, изглежда, добре се справяте с тази задача съвсем сама.

— Вие ми се подигравате — прошепна Маделин, но въпреки това думите й бяха изпълнени с неодобрение.

Поглеждайки към съединените им ръце, тя издърпа своята. После го стрелна с един последен укорителен поглед и сграбчи одеялото, което заплашваше да се плъзне от раменете й. Маделин подсмръкна и закрета нагоре по хълма. Гейбриъл я настигна на върха, блокирайки пътя й.

— Чакайте — нареди той, а строгото му изражение й казваше, че е човек, свикнал хората около него да правят точно това, което заповяда.

Тя отказа да го погледне и затова заби ядосания си поглед в гърдите му. За момент настъпи тишина, нямаше никакви думи, нито дори шепот от другите гости. Чуваше се само накъсаното й от гнева дишане, докато гърдите й се повдигаха и спускаха от усилието, което й отне изкачването на стръмния хълм с подгизнала рокля.

Накрая дълбокият му глас наруши мълчанието.

— Не съм ви лъгал — каза той тихо, само и единствено за нейните уши. — Това е моето рождено име.

— И двамата знаем, че не така е трябвало да се представите — каза тя малко по-силно. — И със сигурност не бе подходящо да се обръщам към вас така неофициално.

— Ако си спомняте, поведението ви онази вечер не предразполагаше нито един от нас да се държи спрямо правилата, по начина, който обществото изисква.

Тя погледна към него с недоверчиво изражение.

— Защо ме излъгахте? Затова ли бях избрана? — Тя погледна към лицата на онези, които стояха около тях, макар и на известно разстояние. С изключение на мащехата й и Шарлот, всички останали се хилеха дяволито, надавайки ухо отчаяно, за да дочуят разговора им. — За забавление? Аз ли съм шегата? — Маделин преглътна, игнорирайки упорито гласа в главата си, който й казваше, че се държи грубо. След моментно мълчание, тя поклати глава, разочарована и от него, и от себе си.

Маделин се опита да го заобиколи. Той бе предвидил движението й и широките му рамене препречиха пътя й отново.

— Наистина, аз ви подведох при получаването на поканата — каза той с нисък глас. — Но ако не го бях направил, щяхте да избягате от мен, както се опитвате да направите и сега.

— Мистър Ди… — Маделин се спря, опитвайки се да поеме контрол над емоциите си. — Ваша Светлост — каза тя с принудена сладост, — хрумвало ли ви е някога, че може би е възможно да има жена в цяла Англия, която не желае да се омъжи във вашето семейство?

— Не, честно казано — каза той и изви арогантно веждата си. — Ако имаше, бих я сметнал за най-глупавата от всички глупци.

— Разбирам — каза тя наскърбено.

Тя дръпна рязко изплъзващото се одеяло и го обви по-плътно около раменете си. Поемайки дълбоко дъх, Маделин наложи прекрасна фалшива усмивка на лицето си, когато започна да трепери, без да знае дали е от гняв или студ.

— Моля ви, пуснете ме да мина — каза тя и спокойната маска на лицето й се пропука.

В отговор херцогът погледна надолу към нея, сякаш тя бе кутия за раздаване в игра на „Фаро“, а той е комарджията, който чака да види каква ще е следващата карта. След една дълга минута, Гейбриъл отстъпи настрана.

— Разбира се.

Маделин мина покрай него, чувствайки се странно съкрушена, че той се бе отказал да я спре. Тогава, мислейки колко странно е да се чувства по този начин, тя се затича, като бързаше през моравата към замъка, без да забавя темпото си.

По средата на пътя обаче, тя осъзна, че дори не знае къде отива. Просто знаеше, че трябва да се измъкне от него и тълпата зяпачи. Ох! Как ли се наслаждаваха близначките Феърборн на унижението й.

До нея се появи прислужница с очи като на сърна, правейки реверанс в движение, докато се опитваше да се справи с темпото на Маделин.

— Мис, приготвила съм ваната ви. Багажът ви също е занесен. — Тя продължаваше да се движи успоредно с нея. — Аз съм Джени — задъха се момичето, — и ще ви покажа стаята ви.

Маделин спря внезапно. Тя се обърна към Джени, която изглеждаше повече от облекчена от дадената й почивка.

— Ваната ми? Искаш да кажеш, че този мъж — тя посочи зад себе си с рязко кимване на главата, — този интригантски измамник, е предвидил, че ще падна в езерото?

— Не зная, мис. — Джени я изгледа смутено, сякаш й се прииска някоя от останалите прислужници да бе получила задачата да следи за удобството на мис Хейууд. — Така изглежда. Баща ми казва, че господарят винаги мисли за нещата напред във времето. Това е знак за велик ръководител. Той е също така и много наблюдателен. Вероятно му е трябвал само един поглед към вас и е разбрал, че ще свършите в езерото.

Маделин не знаеше какво да мисли за това. Но като стана дума за случилото се, тя си спомни със страх за болката на ужиленото място, което бе започнало да тупти яростно.

— Кажи ми, Джени — подкани я Маделин, докато продължаваше да върви към замъка с несъмнено по-бавно темпо. — Какви лекове знаеш за успокояване на болката от ужилване на пчела?

— Не зная, мис, никога не съм била ужилвана. Но мога да потърся.

— Моля те, направи го — каза Маделин и след това спря в основата на стъпаловидната тераса, водеща до двукрилата входна врата на замъка. Е, нямаше друг начин да се изкачи по тях, без да слага единия си крак пред другия. Тя направи крачка. И се сви. Направи още една крачка. Отново се сви. — Защо трябва да има толкова много стъпала?

— Моля?

— Стълбите. Разбираш ли… — Маделин спря и погледна през рамо, за да се увери, че никой друг не може да я чуе. — Бях ужилена там отзад. — Тя посочи неопределено зад себе си. — Всяка стъпка ми причинява болка.

Устата на Джени се изви в потисната усмивка.

— Каквото и да правиш, Джени, моля те, не споменавай местонахождението на жилото на другиго. Бях засрамена достатъчно за един ден.

— Няма мис, обещавам.