Джуд Деверо
Полъх на лятна нощ (3)

2.

Едилин, Вирджиния

Беше късно през нощта и Сара поправяше корсажа на рокля, която с Грег бяха купили при едно от пътуванията си до Ню Йорк. Беше „една от онези“, а това означаваше рокля, заради която Сара трябваше да внимава какво ще каже!

— Нито една жена във Вирджиния няма да носи такава рокля — отбеляза тя.

Беше прекалено прилепнала в ханша.

— Мърлин Стюарт — промърмори Грег, заделяйки четири други рокли.

— Лявото й бедро е по-широко от талията на тази рокля. — Държеше дрехата високо и я разглеждаше. — Може би Керъл Уилс. Тя е млада и слабичка и…

Той дръпна роклята от ръцете й.

— Защо трябва всеки път да ми създаваш главоболия, когато искам да купя някоя рокля? Ще бъдеш ли така добра да оставиш на мен избора? Ще купя рокля дванайсети размер, ще й сложа етикет осми размер и госпожа Милионерка Стюарт ще се влюби в нея.

— Да, наистина.

Сара отстъпи както винаги. Като слагаше роклята на купа за купуване, си помисли: „А пък аз ще трябва да я преправя изцяло, за да й стане“. Което и правеше в момента. Имаше цял един дрешник, пълен с рокли, панталони, сака и дори бельо, които бе необходимо да се преправят, за да станат по мярка на техните капризни клиентки.

Но независимо от това какво беше нейното мнение за методите на Грег, нямаше как да не признае, че благодарение на уменията му магазинът процъфтяваше. Както беше предсказал, имаха клиентки чак от Ричмънд и дори няколко от окръг Колумбия. Изборът беше богат, безплатните корекции — хит. Идваха жени, които купуваха рокли шести размер, след което питаха Сара може ли „да отпусне съвсем мъничко дрехата“, тоест да ги направи два размера по-големи. Всеки път Грег отговаряше: „Разбира се!“. Хитростта, която прилагаше, бе, че държеше в склада големите размери. След като Сара скъсеше ръкавите, дължината на полите и стеснеше дрехата в раменете, той с елегантен жест и покоряващ чар поднасяше на клиентките рокля с етикет на гърба „размер 6“.

Единственият проблем в тази схема, освен измамата, която Сара ненавиждаше, беше, че само тя шиеше.

— Само докато се утвърдим — казваше Грег. — После ще купим онази ферма, за която си мечтаеш. Ще си имаме дузина деца и ти няма да имаш дори шевна машина.

Прекрасна мечта, на която Сара се отдаваше с цялото си същество, особено сега, когато Грег замина така неочаквано и мистериозно, а тя бе принудена да поправя двайсет и пет най-различни дрехи. „Поне сватбата е уредена — мислеше си тя, — благодарение на блестящите организаторски умения на Грег.“ Всъщност на нея не й оставаше нищо друго, освен да си избере булчинската рокля… което по традиция си беше нейно право.

Но Грег каза:

— Остави всичко на мен. Знам точно какво харесваш.

Сара беше затрупана с толкова много работа, че освен да промълви „благодаря“, друго не й дойде наум.

Но ако трябваше да бъде искрена, неговото вероятно отсъствие по време на следващия шотландски панаир щеше да я улесни много. Това, че тя искаше да отиде, а той не, се превърна в едно от редките им сериозни разногласия. Каза й, че ако иска, може да остане, но той ще замине за Ню Йорк и че е купил билети за пиеса на Бродуей, която знаеше, че Сара копнее да гледа. Когато му отговори, че сякаш е уредил пътуването само за да не отиде тя на панаира, Грег се ядоса.

— Естествено, че нарочно го уредих! — развика се. — Искам да бъда постоянно с теб, но как да отида на панаир в този град? Всичките ти приятели и роднини ме мразят. И знаеш ли защо? Защото им отнех безценното, добричко товарно магаре!

— Аз не съм… — понечи да възрази Сара, но вече бе казала всичко по този въпрос.

Понякога се чувстваше разкъсана между любимия си мъж и града, който обожаваше. А това бе абсурд. Но хората в Едилин не харесваха този, за когото щеше да се омъжи. Извън града всички го харесваха. Техните клиенти се съветваха с него, смееха се на шегите му, попиваха комплиментите му както пухкавият кейк попиваше ром. Но в Едилин…

И така, Сара се съгласи да отиде в Ню Йорк с Грег и да пропусне панаира за пръв път в живота си. Нямаше да шие шотландски костюми за безбройните си братовчеди, нямаше да помага на майка си да пекат овесени питки и кифли. Нямаше да помага на Люк на неговия щанд, отрупан с билки, и нямаше да се смее цял ден при вида на коленете на мъжете под шотландските полички. Нямаше да…

Потокът на мислите й секна, защото за нейно изумление подът на спалнята като че ли се повдигна. Остави на леглото роклята, която шиеше, и разтърка уморените си очи. Намираше се в апартамента на Тес, в крилото на къщата в имението Едилин, срещуположно на онова, в което беше нейният апартамент, така че сигурно беше нормално подът да се повдига. Или може би се нуждаеше от сън.

Сара стана от леглото и застана боса до тоалетката на Тес. В стаята беше полутъмно, понеже светеше само лампа до леглото, за да вижда, като шие.

Както гледаше пода, осъзна, че под килимчето има капак. Не го беше виждала преди, но пък до днес, когато братовчед й Люк я накара да напусне набързо своя апартамент с неговите противни отрови за термити, не беше влизала никога в спалнята на Тес. Докато капакът се повдигаше бавно, първото, което Сара трябваше да направи, беше да се втурне към кухнята, да вземе мобилния си телефон, да се обади в полицията, после да отиде в къщата на Люк.

Но вратата на спалнята беше точно срещу капака. Онзи, който се промъкваше, непременно щеше да я види и дори да я хване, преди да успее да излезе. Реши да рискува и да се опита да избяга. Загаси бързо лампата и се засили да прескочи капака.

Но за нейно безкрайно изумление човекът блъсна капака и го отвори точно когато тя скочи. Щеше да падне, ако той буквално не беше се изстрелял през отвора и не я беше хванал. Паднаха на пода, като тя започна инстинктивно да се бие. Впи нокти във врата му и се опита да забие колене в слабините му, но той й попречи. Щеше да го оскубе, но косата му беше прекалено къса.

— Проклятие! — изрече натрапникът с дълбок, стържещ глас, като във филм на ужасите.

Гласът и фактът, че се намираха на пода, вкопчени един в друг, накара Сара да се бие още по-ожесточено. Той беше върху нея и тя се извиваше и риташе да се измъкне.

— Няма ли да престанеш! — каза мъжът със своя странен глас. — Боли ме достатъчно. Стига вече.

— Махни се от мен.

— С удоволствие — съгласи се той, претърколи се и се изпъна по гръб на пода.

Сара се изправи мигновено. Можеше да излезе само ако го прескочи, но щом прехвърли единия си крак, той сграбчи глезена й.

— Закъде си се разбързала. Ще се наложи да обясниш в полицията какво правиш тук посред нощ.

Казаното от него беше толкова абсурдно, че Сара замръзна на място и го зяпна, даже както той стискаше глезена й над гърдите си. Беше твърде тъмно, за да се вижда добре, но мъжът носеше скъпа бяла риза. Нормалните крадци едва ли се обличаха с такива ризи.

— В полицията ли? — прошепна тя. — Искаш да се обадиш в полицията и да се оплачеш от мен!

Той пусна глезена й и с един лек подскок застана пред нея.

— Добре тогава, кажи ми какво правиш тук?

— Да кажа на теб ли? — Стори й се, че участва в някакво комедийно шоу. — Аз живея тук.

Мъжът се наведе да запали нощната лампа и когато Сара се запъти към вратата, той я хвана през талията. Не я държеше здраво, но тя знаеше, че не може да се измъкне.

— Това не е вярно — каза той, водейки я към единствения стол в стаята, където я настани. — А сега, госпожичке, започвай да говориш!

Сара вдигна поглед. Не беше особено висок, положително не толкова, колкото братовчедите й Люк и Рамзи, но беше много красив… някак си тип красота на уличен гангстер. Въпреки че косата му беше къса, имаше продълговати, много черни бакенбарди. Като се вземеше всичко това предвид, не й се искаше да стои сама с него в полутъмната стая.

Нейният съвсем обикновен живот в малък град не я бе подготвил за неочаквани срещи като тази, но пък и тя, както повечето хора, беше гледала много филми. Изпъна рамене, пое дъх и си помисли, че й се иска да не беше облечена с нощницата от полупрозрачно ирландско ленено платно. И много жалко, че косата й падаше по раменете. Щеше й се да изглежда по-изискана.

— Въпросът е — каза с цялото спокойствие, на което бе способна — кой си ти?

Той се наведе да затвори зейналия в пода капак и когато Сара се размърда на стола, погледна към нея.

— Брат съм на наемателката на този апартамент, а ти си влязла незаконно.

От изумление Сара остана с отворена уста.

— На Тес ли? На Тес ли си брат? Не приличаш на нея.

Грубото му изражение изчезна и когато се усмихна, и на лявата му страна се появи трапчинка, вече не изглеждаше толкова страшен.

— Тя е взела красотата, а аз — ума.

Сара едва се сдържа да не се засмее. Намекваше, че Тес е безмозъчна красавица, но Сара рядко беше срещала по-умен човек от нея. Нямаше намерение да го остави да я накара да си затвори очите за спорния въпрос.

— Докато не видя доказателство, няма да ти повярвам.

Той бръкна в джоба на панталона си, който си личеше, че е много скъп, и извади тънък калъф с шофьорска книжка. Показа я на Сара.

Тя не я погледна.

— Ще повярвам само на Тес.

— Добре. Ще й звънна.

Бръкна в предния си джоб, извади телефон и натисна един бутон.

— Няма да се обади — каза Сара. — Ако не знаеш, тя е на сватбено пътешествие с моя братовчед.

Щом това не му беше известно, значи не беше брат на Тес. Нямаше човек, който да не знае, че Тес разговаря с брат си всяка неделя следобед, и момичето си признаваше охотно, че му казва всичко.

Когато позвъни веднъж и никой не отговори, Сара погледна към вратата. Дали щеше да успее да стигне дотам? Ако запищи с все сила, Люк ще я чуе ли? А можеше ли да пищи толкова силно, че да го събуди?

Хвърли поглед на мъжа, а той имаше такова самодоволно изражение, че й се прииска да го удари.

Тес се обади на второто позвъняване и той подаде телефона на Сара, подсмихвайки се противно.

— Хей, големи братко! — чу се гласът на Тес, който не можеше да се сбърка, но прозвуча очевидно притеснено. — Добре ли си? Да не би да се е случило нещо лошо?

— Тес, аз съм, Сара.

— Сара! — Тя повиши глас. — Защо се обаждаш на телефона на брат ми? О, божичко! Той ранен ли е? Ще се върна…

— Не! — прекъсна я Сара. — Просто трябва да разбера дали мъжът, който влезе с взлом в моя… искам да кажа в твоя апартамент, е наистина брат ти. Очевидно има твоя номер, но не изглежда, както си представях твоя брат.

— О? — учуди се Тес вече с обичайното си спокойствие.

Сара не можеше да понесе погледа на мъжа с намек „аз нали ти казах“, затова излъга:

— Той е нисък, кльощав, плешив, небръснат от седмица, гласът му е писклив и е невъзпитан.

— Тогава предполагам, че дрехите са на гърба му — заключи Тес.

Това смущаващо изявление изплаши отново Сара. Тес никога не споделяше нещо определено за работата на брат си.

— Какво имаш предвид, като казваш, че дрехите са на гърба му? Тес, не ми се струва…

Мъжът взе телефона от ръцете й.

— Сестричке, не зная какво й каза, но я изплаши. — Замълча, после добави: — Защо не ми съобщи, че в твоя апартамент ще живее някой, докато теб те няма? — Усмихна се и трапчинката се показа отново. — Разбирам. Толкова си ангажирана с младоженски лудории, че си забравила за мен. Да, да, разбрах. — Хвърли поглед на Сара. — Тогава какво да правя с нея?

Сара го изгледа изпепеляващо.

Той се разсмя на нещо, което Тес му говореше.

— Много бих искал, но си мисля, че на нея няма да й се хареса точно това. Между другото коя е тя? — Както гледаше Сара, очите му се разшириха. — Сара Шоу! Същата ли, която направи онзи ябълков сладкиш, който ми изпрати? Момичето, което поправи коженото ми яке? Тя ли е онази, за която казваш, че е най-добрата приятелка, която си имала? Тази Сара Шоу ли е?

Младата жена се почувства поласкана, но същевременно не повярва на нито една дума. Стана, облече копринения син пеньоар, който току-що бе поправила, и отиде в кухнята. Напълни електрическия чайник и извади кутия черен чай от долапа. Беше подарък на Тес за Коледа и ето че след месеци тя не го беше отворила. Чуваше как мъжът в спалнята говори тихо по телефона.

„Как се казваше?“ — зачуди се тя и се помъчи да си спомни. Сигурно някакво най-обикновено име. Уилям или Джеймс. Не. Беше Майк. Тес обикновено го наричаше „моя брат“. Например „Моят брат може да изкачи на бегом планински връх и да хване с ласо луната, когато си поиска“, или приблизително нещо подобно. Сара и Джос й се смееха, когато хукваше към телефона, щом чуеше „Чакам героя“ на Бони Тейлър, песента, която се носеше от телефона, когато звънеше брат й.

Веднъж, когато бяха излезли по женски, Рамзи, годеникът на Тес позвъни, но тя не обърна внимание. Няколко минути по-късно се обади брат й и тя веднага му отговори. Прошепна няколко пъти „да“, после затвори. Когато приятелките й избухнаха в смях, тя не разбра защо се шегуват.

— Какво има, та зарязваш всичко, когато той се обажда? — попита Джос.

— Нямаше да съм тук, ако не беше брат ми.

— Искаш да кажеш, че той те е пратил в Едилин ли? — попита Сара.

— Не, искам да кажа, че нямаше да съм жива, ако не беше брат ми.

Сара и Джос замръзнаха, дори клепачите им не потрепваха. Тес никога не говореше за детството си. Стаиха дъх с надеждата, че ще чуят нещо повече, но когато тя не прояви желание да разкаже, те продължиха да я гледат вторачено и настойчиво.

Най-накрая Тес сви рамене.

— Какво да кажа? Той е добър човек и така нататък, и така нататък, и по външност, и по душа. Помага на хората.

— Какво работи? — попита Сара.

Тес като че ли щеше да отговори, но после се зачете в менюто.

— Кой иска пица?

Друг път я попитаха защо никога не идва на гости. Отговори им, че Майк си събирал дните от отпуските да обикаля далечни места и да учи. Те си помислиха, че се отнася за университет, като спомена „учи“, но не това беше имала предвид Тес. През първата й година в колежа отишли в Япония, за да учи Майк бой с мечове кендо. През ваканцията във втори курс отишли в Китай, за да учи кунгфу, на следващата година — в Тайланд, за да се запознае с тяхното бойно изкуство май-тай. След дипломирането й отишли в Бразилия, където и двамата минали курс по джиу-джицу.

— Естествено Майк беше малко по-добър от мен — каза тя със смеещи се очи.

Значи брат й беше атлетичен тип. Но това все пак не обясняваше с какво се препитава тайнственият брат на Тес. Опитаха се да изтръгнат сведения от Рамзи, но той беше също толкова потаен, както жената, която обичаше.

— Ако искаше да знаете, щеше да ви каже.

Колкото и да упорстваха, не научиха нищо. Знаеха само, че е детектив във военната база Лодърдейл и „много пътува“.

И сега Сара беше сама в апартамента със загадъчния брат на Тес.

— Мисля, че се полагат извинения — обади се Майк, който се показа на вратата.

— Ако мислиш, че възнамерявам да се…

— Не, не ти, аз — прекъсна я той бързо. — Аз ти дължа извинение. Имам само едно оправдание. Бях шофирал десет часа, бях изморен и единственото ми желание беше да си легна. Не очаквах да има човек в апартамента на Тес. Нека аз да свърша тази работа.

Взе електрическия чайник от нея, наля вода в красивия порцеланов чайник, друг коледен подарък, разклати водата, за да стопли съда, после я изля. Сипа три пълни лъжички чай на листенца в порцелановия чайник и заля чая с вряща вода.

Сара го наблюдаваше как отваря долапите и търси чашите и чинийките. След като не знаеше къде са приборите, явно никога не е бил в апартамента. Знаеше, че никой в града не се е запознавал с него, но можеше да е идвал през тунела и тайно да е посещавал…

— Мляко? — попита той, отвори хладилника и взе кутия мляко.

Тя направо се ококори, когато Майк наля млякото в каничка, съответстваща на сервиза за чай, и подреди всичко на дъбовата маса, която Рамзи купи наскоро. Когато привърши с приготовленията, масата изглеждаше достойна за следобедния чай на херцогиня.

Настани Сара до масата и й поднесе бисквити, красиво аранжирани в чиния.

— Сигурен съм, че не могат да се сравняват с твоя ябълков сладкиш.

Правеше й комплимент, но това не уталожи гнева й.

— Какво правиш тук? Защо Тес не ме предупреди, че ще идваш? И откъде знаеш за този… Подземен проход ли е?

— Да не би да твърдиш, че живееш тук, но не знаеш за тунела?

— Нямах представа, че съществува.

— Тогава се извинявам двойно. Тес ми каза за него преди известно време. Дори ми начерта карта, за да ми покаже къде е изходът. Братовчед ти Люк го е открил, когато се е занимавал с градината, и според него е служел като път за бягство. Тес ми каза, че от една година вече го поддържа в добро състояние. — Отпи от чая. — Забравих да те попитам дали искаш захар.

Тя поклати глава.

— Къде възнамеряваш да прекараш нощта?

Майк погледна към коридора, водещ до двете малки спални.

— Не — изрече Сара с цялото спокойствие, на което беше способна. — Няма да прекараш нощта с мен.

Той я загледа, като пиеше чая си.

— Много добре разбираш за какво говоря! Знам, че си ченге в голям град, но аз живея в градче, където не мога… — Гласът й заглъхна, защото той се прозя.

— Извинявай. Дълъг ден. Имаш ли нещо против да вляза пръв в банята? Освен ако ти… ъ-ъ-ъ…

— Не — каза Сара. — Нямам нищо „ъ-ъ-ъ“ за правене. Само казвам…

Майк стана.

— Ще се видим утре сутринта. — Остави чашата си в мивката. — Остави чашите сега, аз ще ги измия на сутринта. Приятни сънища, госпожице Шоу.

След това влезе в едната баня, която се намираше между двете спални, и затвори вратата.

„В никакъв случай!“ — помисли си тя. При никакви обстоятелства нямаше да спи в един апартамент с него. И като си представи какви клюки ще плъзнат, стана, взе телефона си и се приготви да се обади на майка си. Ще отиде да спи при родителите си. При това положение в града дори няма да разберат, че е била сама с този непознат мъж през изминалия час. Тогава и на Грег няма да кажат.

Но при мисълта за Грег престана да набира номера. И пак си спомни грубия начин, по който я изостави само преди две вечери. Живееха в нейното жилище, защото когато договорът за наем на Грег изтече, той каза, че не е необходимо да плащат за два апартамента, и се премести при нея. Мобилният му телефон зазвъня точно преди полунощ, като ги събуди и двамата, и Сара се загледа как опипваше да намери телефона. Като видя името на екрана, седна изведнъж, разбуди се на секундата и попита:

— Какво има. — Слуша мълчаливо около пет минути, после каза: — Не се тревожи. Ще се погрижа — и затвори телефона.

Отметна завивките, стана от леглото и започна да се облича.

— Какво се е случило? — попита тя, примигвайки сънено.

— Нищо. Трябва да замина за малко, нищо повече. Заспивай.

— За малко ли? Колко малко? Сватбата…

— Да му се не види, Сара, няма ли престанеш да ме дразниш? Знам кога е сватбата. Нима мога да забравя, след като аз се нагърбих с цялата организация? Излезе нещо и трябва да замина. За сватбата ще се върна.

Все портфейла си, ключовете за колата и замина. Просто така, без всякакво обяснение.

Сара остана тогава с неприятно чувство, все едно торнадо я беше подмятало. Не знаеше какво се е случило, но Грег замина, като си взе само принадлежностите за бръснене, и тя нямаше представа кога ще се върне.

Повече не можа да заспи и щом се развидели, започна да звъни на Грег, но той не й отговаряше.

Ден по-късно Люк я накара да напусне жилището си с неговите отрови за насекоми, като й каза да се премести в апартамента на Тес. Сара взе да си подрежда нещата в стаята за гости, но той настоя да се настани в спалнята на Тес.

— Но защо? — попита тя.

— Леглото в другата стая е много неудобно, няма пружини — отговори Люк и излезе навън.

Като се вземеше всичко предвид, цялата работа бе доста странна и Сара за миг си помисли, че изненадващата предсватбена бъркотия е планирана специално. Но като се замислеше по-сериозно, не виждаше доказателства.

Чу как водата потече и изведнъж й дойде наум, че няма да има нищо против, ако Грег научи, че братът на Тес е бил с нея в апартамента. „Какво можех да направя? — щеше да попита Грег и да запърха безпомощно с клепки. — Беше посред нощ, къде да отиде? Нали разбираш, че друго не ми оставаше?“

Представи си гнева на Грег и ревността му и се усмихна, като се запъти към спалнята.

Помисли си, затваряйки вратата, за боричкането с брата на Тес. Много беше бърз наистина! Когато се озова върху него, усети колко е атлетичен. Но после й поднесе чая изящно като гейша. Беше свикнала с мъже като баща си и Люк, които оставяха чашите и чиниите си, където са си били.

Сара се унасяше, когато чу, че Майк излиза от банята, и се сети, че не й отговори на въпросите защо е пристигнал и защо Тес не я е предупредила. „Утре — помисли си — ще купя заключалка за този капак и един от нас ще се изнесе от апартамента.“