Джуд Деверо
Полъх на лятна нощ (23)

22.

Докато закусваха с гевречета и портокалов сок, Майк взе да се колебае дали да каже на Сара всичко, което беше открил в Едилин. Първо всичките ДНК проби бяха отрицателни, така че си оставаше загадка коя е Мици. Тревожеше се, че ако каже на Сара ще я изплаши.

— Защо си толкова мълчалив?

— По принцип съм много мълчалив.

— Освен когато искаш да ме принудиш да правя нещо. Тогава се скъсваш да говориш.

— Гимнастиката ти хареса и за йога наистина много те бива.

— Изобщо не ми хареса! Цял куп момичета, които се лигавят около теб. Какво удоволствие е това?

— Видях те с Мегън и мога да кажа, че с радост правеше упражненията. Освен това всяка поза много ти се удаваше.

Сара го погледна.

— Не отговори на въпроса ми какво те тревожи. Забелязах, че когато не искаш да отговориш, манкираш.

— Манкирам, нима? Може би ще ми обясниш значението на думата. Нямам предимството на университетското образование като теб и Тес, затова извини ме, ако невинаги ви разбирам.

— Интелигентността е даденост. — Сара го погледна с присвити очи. — Мислиш много сериозно за нещо и настоявам да ми кажеш.

— Без манкиране, така ли?

В случая стана ясно, че знае отлично значението на думата.

— Да.

— В Едилин открих някои факти, които според мен не е необходимо да знаеш.

— И защо да не ги знам? Защото ще бъде опасно за мен, или защото ще пострадат чувствата ми?

— Ще пострадат чувствата ти — отговори той.

— Ще го понеса.

— Наистина ли?

— Още ли не си забелязал, че съм много силна?

Майк се хвана за врата.

— Тази сутрин под душа си помислих, че ще ме разбиеш.

Сара не се засмя.

— Престори се, че работя в твоята служба, и ми кажи какво си разбрал! Ще го напечатам и ти обещавам, че няма да получа сърцебиене.

— Даже и от целувка по тила?

— Това е съвсем различно. Не можеш ли да се отнасяш към мен като към служебно лице?

— Не — рече той на секундата.

— Чудесно — каза Сара също толкова скорострелно.

Минаха през един магазин да купят принтер и Майк я попита защо не печата вече книгите на Люк.

— Майка ми подреди така нещата. Бях само на петнайсет, когато той написа първия си роман, и прекарах цялото лято с компютър на коленете. Завърши го и имаше идеи за поне още пет-шест книги. Аз щях да му помагам, но майка ми му даде програма за писане и му каза да остави дъщеря й да си гледа живота.

— Как мислиш, ще заприличаш ли един ден на майка си?

— Всяка вечер се моля да не заприличам на нея.

Щом се върнаха вкъщи, Сара включи лаптопа на Майк. След като я предупреди да не се опитва да влиза в личните му файлове, той започна да диктува.

Описа контактите си с „жертвата“ и как се е настанил да живее при нея. Майк хвърли поглед към Сара, за да разбере отношението й към това признание, но лицето й беше безизразно. Пишеше най-старателно под негова диктовка.

Едва като стигна до „Фермата на Мерлин“, тя го прекъсна:

— Трябва да споменеш манията на баба ти за фермата.

— Това няма нищо общо със случая. Но като стана въпрос…

— Според мен има връзка. Баба ти е искала имота, както и Грег… Стефан.

— Баба ми е напуснала Едилин през 1941 година. Това, което сега се случва, няма нищо общо с онова.

— Сигурна съм, че знаеш по-добре от мен — отбеляза Сара с тон, с който му намекваше, че греши, и се приготви да пише.

Майк се извърна. В действителност беше съгласен с нея. Не виждаше връзката между двата факта, но възнамеряваше да поработи в тази насока. Все пак в момента нямаше да тревожи Сара и с това. Продължи да диктува и тя го прекъсна отново, когато стигна до разговора с Ариел.

— Ариел е знаела, че Грег е развратничил с други жени и не ми е казала!

— Мислех си, че това вече не те вълнува.

— Не ме е яд на Грег. Той е змия, която няма да промени нрава си, без значение колко мил е човек с него, но Ариел… Какво, по дяволите, си е въобразила, че съм й направила, та да ме остави да се омъжа за човек, за когото знае, че е много лош?

— Ако те беше предупредила, щеше ли да й повярваш?

— На нито една дума.

Майк я погледна смаяно.

— Може би това й е ясно и затова не ти е казала. Ти щеше ли да й кажеш, ако тя се омъжваше за някой сваляч?

— Как не! — засмя се Сара. — Щях да тичам, все едно огън гори под петите ми.

Той й се закани.

— Ами Колин? — продължи да пита тя. — Не мога да повярвам, че не ми е казал за Грег. С Колин сме приятели. Като се приберем в Едилин, ще си поговоря с Фрейзиърови.

— И те ще се разтреперят от страх — отбеляза Майк с каменно лице. — Готова ли си? Колкото по-бързо свършим и изпратим доклада, толкова по-скоро ще бъдем свободни. Нима ще се върнем в Едилин, без да видиш океана?

Сара се приготви да пише.

— Води, о, безстрашни вожде, да чуя кой още ме е предал.

Майк продължи да диктува усмихнат. Освен хронологията на последните събития той очерта и план за следващите си действия. Сара за пръв път чу на какво се надяват полицаите и федералните агенти.

След като свършиха с доклада, Майк се зае да чертае карта на панаирното разположение, но Сара се намеси.

— Щандовете, алеите и площадките за игрите са на едно и също място всяка година, така че зная къде какво става.

— Освен шатрата за гадаене на Джос.

— Люк ще я опъне непосредствено до своя щанд с бурени, а той е точно до моя за целуване.

— Твоя какво?!

Сара се засмя самодоволно.

— Само проверявам дали слушаш.

Към един картата и докладът бяха принтирани и прибрани в плик.

Майк се обърна към Сара. В следващата секунда бяха съблекли дрехите си и правеха любов на големия бял диван.

По-късно Сара, сгушена в обятията му, каза:

— Странно, и през ум не ми минаваше за секс, но после те погледнах, и друга мисъл не остана в главата ми.

Той я целуна по челото.

— Моята недокосната принцеса. Искаш ли да поплуваме?

— С удоволствие. Нося си бански — сини бикини.

— Хващам се на бас, че Хенри — патрулиращият полицай, много ще се зарадва. И на рекламен плакат ще си поразителна.

— Кога ще се запозная със съседите?

Майк се бе запътил към банята и не я гледаше.

— Утре следобед трябва да тръгнем.

— Което не е отговор на моя въпрос — промърмори Сара.

Майк не направи и най-малък намек, че тя ще се върне някой ден в Лодърдейл, че пак ще види този красив апартамент.

Преди да влезе в банята, се обърна:

— Хаби се вода, като се къпе човек сам.

— Аз съм за опазването на природните ресурси — съобщи Сара и влезе с него под душа.

* * *

— Прекрасен ден — сгуши се Сара до Майк в леглото.

Беше почти десет вечерта, щяха да стават рано, но на нея не й се спеше.

— Страхотен ден — промърмори той.

Тя чувстваше, че е разнежен.

— Изживях истински и прекрасен меден месец.

— И аз. Не съм съвсем сигурен, но ми се струва, че капитанът нареди да се явя на рапорт, за да не се оженя за теб.

Тя се обърна към него.

— Много добре. Тревожел се е за теб, но когато видя, че не съм като обикновените ти… хм, жертви, ни даде малко отпуска. Той е добър човек.

— Ти изваждаш наяве най-доброто у хората.

— Колко мило нещо ми казваш.

Лежаха мълчаливо и Майк прокарваше пръсти по гърба й. Тя пое дълбоко дъх и се окуражи. Онова, което искаше да го попита, можеше да предизвика по-бурна реакция.

— Какви бяха родителите ти?

Той отговори, без да се поколебае:

— Нежни, любвеобилни, забавни.

Тя сложи глава на рамото му.

— Помниш ли ги?

— Много добре. Но Тес не ги помни, затова винаги, когато сме заедно, й разказвам за тях.

— Ако ти се разказва, ще те слушам с удоволствие.

Майк позамълча, преди да отговори:

— Майка ми беше много хубава.

— Като Тес.

— Да, но по-различна. Тес е черноока и тъмнокоса като баща ни, а мама беше с руса коса и сини очи. Като теб.

Той я целуна по косата.

— Тя какво обичаше да прави?

— Все казваше, че е най-изостаналата жена на света, защото нямала никакви амбиции. Беше учила две години в колеж, после срещнала татко и…

Сви рамене.

— Сватба и деца. На мен ми харесва.

— Щяхте да си допаднете. Много си приличате. Месеше ни хляб и го украсяваше със засмени човечета. Когато се връщах от училище, винаги имаше нещо домашно приготвено за закуска.

— Ами баща ти?

— Беше директор на голяма книгопечатна компания и работеше там четирийсет часа седмично, но в живота го интересуваха само две неща: семейството и спортът.

— Сигурно това ти е харесвало.

— Разбира се. Първият ми спомен е, че съм на седалката на велосипед и се изкачваме в планина.

— Не е ли било опасно? Ти не… — Не довърши изречението и попита: — Майка ти обичаше ли спорта?

Майк се подсмихна.

— Мразеше го. Предпочиташе да си стои у дома и да гледа стари филми.

— О, да. Положително щяхме да станем приятелки. Де да можех да я познавам.

Той мълчеше и тя се досети, че се е замислил за родителите си, починали толкова млади, след което той и Тес са били оставени под грижите на сърдитата баба.

— Това никога не ми стана ясно — каза той тихо, като престана да я гали по гърба. — Моята майка обожаваше майка си и баба направо боготвореше мама. Баба и дядо бяха много добри с нея. Говореха си по телефона почти всеки ден.

— Как се отнасяше с теб и Тес, докато бяха живи родителите ти?

— За баба съществуваше само майка ми. Не обръщаше никакво внимание на Тес или на мен, или на съпруга си. Цялата й любов беше само за дъщеря й.

— Катастрофата…

— Баба едва не полудя. През онзи ужасен ден, когато всичко се промени, мама помолила баба да ни гледа, което се случваше рядко, за да отидат с татко да ни купят подаръци за Коледа.

— О, боже! — ахна Сара.

— Да, точно така. Улиците били заледени, колата поднесла, ударила се в крайбрежния насип и се разбила в бетонна стена. Загинали на място. Баба не беше на себе си и обвини мен и Тес за нещастието. Каза, че ако не сме се били родили, дъщеря й още щяла да е жива.

Докато Майк говореше, а Сара беше сигурна, че до този момент на никого не е разказвал за тези събития, постоянно поглаждаше шията си.

— Какво се случи?

Майк въздъхна.

— Две седмици след погребението помолих баба да ми даде три долара за някакви училищни принадлежности. Тя метеше пода в кухнята. Не каза нищо, но никога няма да забравя омразата, с която ме погледна. После се взря в метлата и в следващата секунда ме удари с дръжката през врата.

Сара настръхна от подобна постъпка спрямо едно дете, но премълча и го остави да говори.

През онзи ден дядо му не бил вкъщи и Майк не бил заведен на лекар. Когато след седмица дядо му се върнал, гласът на Майк бил невъзвратимо увреден.

След този случай Пру започнала да излива гнева и омразата си върху Майк. И той се стараел да я предизвиква. Всеки път, щом отправела към Тес, която била само на пет години, поглед, предвещаващ гневен изблик, Майк привличал вниманието й към себе си.

В училище създавал само проблеми. Треньорът се опитал да го укроти със спорт, но Майк бил толкова гневен, че не ставал за игра в отбор. Вместо това се биел с всеки и си спечелвал само врагове.

Най-накрая се дипломирал, заминал за Източния бряг и започнал да тренира за свое удоволствие бокс. Тогава се запознал с Франк Тисън, който бил на двайсет и три и възнамерявал да постъпи в полицията. Сприятелили се толкова много, че Франк изчакал Майк да навърши деветнайсет, за да постъпят заедно. Станали добър екип — и двамата атлетични, и двамата с нещастно детство, но поне открили начин да управляват гнева си.

Когато се захванали с работа под прикритие, се разделили и Франк се преместил в Калифорния.

— Бих искала да се запозная с него.

Сара не се издаде колко е потресена от неговия разказ. Засрами се, че се е случвало да се оплаче от своето семейство.

— Хей! — обади се Майк. — Ще понеса всичко, но не и съжаление.

— Много добре, защото не изпитвам никакво съжаление. Между другото с Тес сте много близки. Защо никога не си идвал при нея в Едилин?

— Този разговор взе да се превръща в разпит. Открих, че има само един начин да го спра.

Претърколи се върху нея и започна да я целува.

Сара не беше сигурна какво се случи, но почувства, че направиха голяма крачка напред. Вместо да бъде потисната от разказа му, се зарадва, защото той сподели с нея. Нищо чудно, че Тес беше така потайна за личния си живот.

Не правиха любов. Вместо това Майк я прегърна и я притисна силно до себе си. Никога не се беше чувствала по-близо до него.

— Да заспиваме — промърмори той. — Утре сутрин сме на гимнастика.

Сара щеше да изпъшка недоволно, но преглътна. Той беше прав и на нея й беше приятно да тренира. И най-вече й беше приятно да бъде заедно с него на място, където всички го познават. В Едилин тя познаваше целия град, а тук той беше нейният съпруг, който познаваше хората.

При думата „съпруг“ се усмихна и се унесе.

На сутринта Майк трябваше да я събуди, но повече не се наложи да я подканва.

— Ще поработим ли върху мускулите днес?

— За да станат като твоите ли?

Той стегна бицепса на едната си ръка.

— Чак толкова не е необходимо.

— Не си ли прекалено суетен?

— Защо не? С това лице и с този глас какво друго ми остава, освен да тренирам тялото си?

Сара не се засмя.

— Лицето ти е красиво.

— Не беше на същото мнение, когато ме видя за пръв път, но… благодаря. Тръгваме ли?

— Мегън ще ни чака ли?

— Не, днес си моя! — Погледна я сластно и когато тя изписка от престорен страх, Майк направи гримаса. — Ако не тръгнем веднага, ще ме завлечеш в леглото, а пък ти ме съсипа за два дни.

— Горкичкият! Имаш ли нещо против аз да карам?

— В твоята играчка могат ли да се сместят двама души?

— Не, но имах предвид твоята кола.

— Имаш чувство за хумор, не може да се отрече.

По време на целия път до фитнес залата спориха, но Сара не успя да го убеди да й даде да кара колата му.

В салона Майк тренира с нея трийсет минути. Тя си помисли, че е досадно, но й харесваше да усеща ръцете му на раменете си, докато й показваше упражненията.

След това Сара отиде да плува и по едно време се подпря в края на басейна и се загледа в него, докато той правеше своите интензивни упражнения. Атлетичното му тяло лъщеше и когато беше готов да си тръгнат, тя едва не си разкъса дрехите и не го прелъсти на пода в салона.

Майк само я погледна, но щом се качиха в колата, попита:

— Не можеш ли да почакаш, докато се приберем?

— А ти можеш ли?

Той веднага свърна в паркинга на един затворен магазин, спря и слезе от колата.

— Какво, по дяволите…

Сара наблюдаваше как се качи на задната седалка и започна да разкопчава ризата си. Мина между двете предни седалки, прегърна го през шията и започна да го целува. Добре че стъклата на колата бяха тъмни. Майк така и не свали ризата си.

Цяла сутрин се разхождаха из Лодърдейл, Майк й показваше красивите места и най-вече плавателните канали с яхтите, заради което наричаха Лодърдейл „американската Венеция“. Сара едва го слушаше, защото същия следобед потегляха за Едилин и тя се страхуваше. Дори нямаше да бъдат заедно в една кола!

И още по-лошо, като се върнат, целият ужас щеше да започне наново. Грег щеше да бъде освободен и щеше да открие, че тя се е омъжила за брата на Тес. С най-голямо удоволствие би му казала, че знае за майка му, за жена му, и че иска да се ожени за нея, защото… Но защо още никой не беше успял да разбере.

Забраниха й да му казва, преди да бъде заловена майка му. Надяваха се, че той ще се вбеси и ще направи грешка. След като майка му е на мозъка на фамилията, очакваха Стефан/Грег в яда си да потърси майка си и тогава да бъде проследен.

По тази причина Майк планираше да се състезава в игрите на панаира и да привлече вниманието към себе си.

— В мишена ли възнамеряваш да се превърнеш? — попита Сара, когато чу какъв е неговият план. — Ще застанеш на пътя на Грег и ще му попречиш да се добере до онова, което иска.

— Дали аз или ти е все едно, малката, но си мисля, че в случая имам по-богат опит от теб.

Сара замълча, защото беше виждала белезите по тялото му и знаеше, че са от огнестрелни рани.

Денят преваляваше и тя ставаше все по-неспокойна. Тревожеше се за Майк. Само защото беше неин съпруг, можеше да получи куршум право в челото.

— Забравих да ти кажа, че един агент ще докара миникупъра на Джос до Едилин.

— Тогава с теб ли ще пътувам?

— Естествено. Нима предполагаш, че ще пътуваш сама?

— Не — отговори тя. — Предполагам, че аз ще карам твоята кола, а теб ще сложа в багажника.

— Нямаше да ми е за първи път. Ще тръгнем към един и към полунощ ще пристигнем. Ще поспим няколко часа и ще бъдем готови за панаира.

— Обикновено го откриват по обяд.

Майк й се усмихна.

— Да не би да се изплаши?

Тя го погледна и в очите й имаше страх.

— Майк, ще стане много напечено. Като се покажеш пред всички на тези игри, някой може да те застреля от засада.

— Рисковете на… — Погледът й го накара да замлъкне. Седна на дивана до нея и я прегърна. — Стотици пъти съм изпадал в тази ситуация и още съм жив.

— Случва се веднъж и е време да престанеш! — възрази бурно тя. — На трийсет и шест си, скоро ще се пенсионираш, вече имаш имот и е време да престанеш да рискуваш живота си.

— Да удовлетворявам желанията на моята съпруга е по-приятно, отколкото да ме убият.

Тя го изпепели с поглед.

— Добре, добре. Обещавам, че щом този случай приключи, ще помисля за работа на бюро.

— Няма да парадираш на панаира. Трябва да те затворят и да те пазят трима въоръжени стражи, толкова грамадни, че до тях Фрейзиърови да изглеждат като пигмеи. Трябва да…

Майк я целуна.

— Да отидем ли до брега? Може да попаднем на някоя от големите костенурки, която снася яйца.

Тя само го погледна и той отново я целуна.

— Ще бъда много внимателен, обещавам. Хайде, ще ни бъде добре да подишаме малко морски въздух. Искаш ли да те отнеса до брега?

— Не, аз не…

Когато Майк я взе на гръб, тя не можа да не се разсмее и за малко забрави страховете си.

В един и половина бяха в колата и той караше с доста по-голяма скорост от разрешената.

— През целия път ли ще се цупиш? — попита той.

— Не се цупя. Тревожа се.

— Такава е работата ми. А ти си жертвата, забрави ли? Вие се забърквате най-невинно в неприятности и ние ви спасяваме.

— Спасяваш, ако си жив.

— Говориш като Тес.

— Умна жена!

— Да си пуснем ли музика? — предложи той. — Това ще те ободри ли?

— Да не би да си въобразяваш, че мисля за погребение?

Майк хвана ръката й и я стисна.

— Трябва да се разсееш. Разкажи ми за гимназията. Беше ли добра ученичка? Каква специалност завърши в университета? „Уилям и Мери“ беше, нали?

— Сигурна съм, че знаеш всичко за моето учение и за моите дипломи. По-добре ти ми разкажи защо твоята баба е напуснала Едилин и защо е мразила толкова много рода Макдауъл?

Предложи го на шега, като през ум не й минаваше, че той ще се разприказва. Това беше Страшната тайна на около две поколения в Едилин.

— Кълнеше се, че Алекс Макдауъл я е изнасилил.

Сара го погледна смаяно.

— Съпругът на леля Лизи ли? Той я е изнасилил?

— Така твърдеше баба. Да, става въпрос за същия Алекс Макдауъл.

— Той не е бил съден или аз поне не съм чувала. Но пък старците кореняци обичат тайните.

— Старци ли? — учуди се Майк. — Като спомена да се пенсионирам, си помислих, че и аз съм старец.

— Докато правехме любов тази сутрин, и четирите пъти си мислех: „О, какъв старец е Майк“.

Той се захили.

— Нима?

— Слушала съм много оплаквания за лошия нрав на чичо Алекс, но никога не съм чувала да е бил груб с жените.

— Не вярвам на баба ми. След като Тес се премести в Едилин и се сближи с някои хора, започна да разпитва тук-там.

Сара очакваше продължението, но Майкъл мълчеше. Не й беше лесно да преглътне, че Тес е знаела цялата история.

— Разкажи ми я от самото начало — помоли Сара.

Майк явно се двоумеше.

— Един следобед през 1941 година баба карала велосипед по стария път до „Фермата на Мерлин“. Някой я замерил, тя паднала, ударила си главата в някакъв камък и загубила съзнание. Когато се свестила, Алекс Макдауъл я изнасилвал. Пак загубила съзнание и когато се свестила, отишла във фермата и Брустър Ланг повикал полиция.

— Чичо Алекс ли е обвинила?

— Да, но госпожица Еди Харкорт се заклела, че същия следобед Алекс е бил при нея на гости, и обвиненията отпаднали.

— Сигурно е било тежко за баба ти. Подала жалба, която останала без последствия. Госпожица Еди излъгала ли е?

— Вероятно, но пък и баба ми не беше от най-честните.

— Да не би да се съмняваш, че е била нападната?

— Не знам. По-скоро й се е искало виновникът да е бил Алекс Макдауъл.

— Харесвала ли го е?

— Когато с Тес бяхме малки, ни разправяше, че Алекс я обожавал, пращал й цветя и й посвещавал стихотворения. Има логика, че когато тя отхвърлила предложението му, той се вбесил дотам, че я изнасилил. Но после Тес заживя в Едилин и научи, че случаят бил съвсем различен. Баба преследвала Алекс. Където и да отидел нещастникът, и тя изниквала отнякъде. Разправяла наляво и надясно, че се среща с него, а той всъщност се чудел как да се отърве от нея. На нас казваше, че макар и да бил беден тогава, тя виждала големите му възможности.

— Била е права; чичо Алекс натрупа милиони — потвърди Сара. — Това означава ли, че когато е била… е правила секс онази нощ, е искала партньорът й да е бил Алекс?

— С Тес така предполагаме. Но каквато и да е истината, около четиринайсети ноември бяхме принуждавани да пазим нещо като траур.

— Четиринайсети ноември ли? — изненада се Сара.

— Тази дата говори ли ти нещо?

— Божичко! Пропуснала съм да ти кажа нещо.

— Сара, ако Вендло…

— Не, не той. Носил ли е… Дали има вероятност нейният изнасилвач да е носил шотландска поличка?

Майк така рязко се обърна да я погледне, че колата взе да криволичи.

— Да! Тя го разпознала по полата. Казала, че само мъжете Макдауъл носят поли на сини и сиви карета, но ти откъде знаеш?

— Бил е Брустър Ланг.

— Какво?

— Той е правил любов с баба ти.

— Какво знаеш?

Един мускул играеше върху челюстта му.

— Да не си посмял да ми се ядосваш. Ако преди седмица ми беше разказал историята, щях да се сетя за господин Ланг.

— Сара… — предупреди я той.

— Когато Люк и Рамзи бяха малки, една нощ се промъкнали до „Фермата на Мерлин“. Оправдаваха се с огъня, който видели, но случайно знам, че често обикаляха тайно там.

— Какво са видели? — попита Майк.

— Господин Ланг, облечен със стара шотландска пола и грамадна бяла риза, танцувал с кучетата си около клада. Те казаха, че гледката била дивашка и примитивна. Било е четиринайсети ноември.

— Сигурна ли си за датата?

— Да. Тогава е рожденият ден на баща ми.

— Ланг видял ли ги е?

— Не, но на другия ден навярно е забелязал отъпканата трева, след което стана още по-лош към онези, които се осмеляваха да минат през имота.

— Сигурно е съвпадение — промърмори Майк — От 1941 досега са много години и…

— Той изпълнява ритуала всяка година на същия ден.

Майк я погледна.

— Следващата година на рождения ден на баща ми Люк и Рамзи отишли пак и видели огъня. Опитали се да се приближат, но кучетата пазели. Майк — попита тихо тя, — нали не мислиш, че господин Ланг празнува всяка година изнасилването на жена? Не е възможно да е толкова… толкова ужасен.

— Искаш ли да ти кажа истината? Не вярвам, че е била изнасилена. Тя постоянно преиначаваше фактите, а пък това, че Ланг е носил пола като на Макдауъл, още повече ме кара да се съмнявам. Пък и той е бил наблизо, а баба се кълнеше, че той й е приятел. Може би…

— Какво?

— Чудя се дали с Ланг са правили секс онази нощ и тя се е възползвала да обвини твоя чичо Алекс?

— Божичко! Не е било много мило от нейна страна, нали? — Сара помълча. — И сега господин Ланг празнува всяка година този ден.

Майк сви рамене.

— Хората правят какви ли не странни неща, когато са сами. Дори да се е случило като в разказа на баба ми, за Ланг това не е било изнасилване. Спомни си, че баба ми е била в несвяст, и заради полата е решила, че се люби с мъжа, когото обича. Съмнявам се, че се е дърпала много.

— Ако го е прегърнала, господин Ланг едва ли е осъзнал, че тя го е взела за някой друг.

Майк не проговори известно време, спомняйки си омразата и гнева, които изливаше баба му, но не към когото е трябвало.

— Знаеш какво е поискала от полицаите баба? Да принудят Алекс Макдауъл да се ожени за нея. Даже съобщила на пастора и на църковното настоятелство какво се е случило, за да ги накара да ускорят сватбата.

— Горкият чичо Алекс. Нищо чудно, че беше толкова сърдит. Никой не разбра защо нежната леля Лизи се омъжи за него.

— Това е работа на госпожица Еди — каза Майк. — Затова баба я мразеше до смърт. Семейството на Лизи се канело да я омъжи за някакъв амбициозен млад политик, но госпожица Еди се намесила и уредила чичо Алекс и леля Лизи да избягат.

— Едва ли има човек по-непригоден от леля Лизи за тайно бягство.

— Била е като теб — каза Майк. — Ти не обичаш да се разправяш с непознати.

— Не е вярно. Обичам да се срещам с разни хора. Аз… — Видя как я гледа Майк. — Добре де, обичам да бъда повече с близките си. И така, госпожица Еди спасява Алекс от затвора и му дава за съпруга красивата Лизи. Заради това е бил толкова благодарен на госпожица Еди, след като тя се пенсионира.

— И аз си мисля същото. Тес години наред рови да открие сведения. Но доколкото знам, Алекс и Лизи са имали хубаво семейство. Алекс е бил беден, от добро семейство, а Лизи — от новобогаташите.

— Това обяснява много неща. Винаги ми е било чудно, защото леля Лизи беше изключително благовъзпитана, а чичо Алекс се оригваше на масата.

— Царска привилегия — отбеляза Майк.

Сара се замисли за онова, което й каза той.

— Баба ти е била гневна, защото е вярвала, че е била изнасилена от чичо Алекс, но той не е бил наказан.

— Тя мразеше хората от Едилин, защото не са й помогнали да го принуди да се ожени за нея.

— А знаели ли са, че госпожица Еди е излъгала, за да осигури на Алекс алиби?

— Ти си израснала тук, какво мислиш?

— Знаели са — отговори Сара. — И са знаели, че Алекс не би нападнал жена. А госпожица Еди положително му е вярвала.

Удиви се колко много тайни се пазят в града.

— Вярвала му е, но бягството на Лизи и Алекс, организирано от нея, е възмутило много хора. Семейството й я обезнаследило, но в случая съдбата си е изиграла шега. На старини чичо Алекс е издържал родителите й. — Майк погледна Сара. — И до днес никой не знае кой е изнасилил баба. — Потупа я по коляното. — Браво, отлична детективска работа.

— Толкова съм добра, че трябва да ме оставиш аз да хвана Грег, а ти да прекараш една седмица в някоя планинска хижа в Монтана.

Той се подсмихна.

— Нали се досещаш, че цялата тази история няма нищо общо със случая „Вендло“.

— Чудя се дали тогава господин Ланг е правил секс за първи и последен път в живота си? Не съм чувала да е имал гадже. — Погледна Майк сепнато. — Щом не са се пазили… — Очите й се уголемиха. — Да не би господин Ланг да е твой дядо?

— Не! Майка ми е родена пет години след онази нощ. — Поклати глава. — Баба все разправяше как едва се е добрала до фермата след изнасилването. Ланг се обадил в полицията, направил й чай и й сервирал сладки.

Сара си мислеше за техния разговор. Като се върнат, ще разкаже на Джос, за да включи тези събития в биографията, която пишеше за Едилин „госпожица Еди“ Харкорт.

— Гладна ли си? — попита Майк. — Нека да спрем някъде да хапнем и да поговорим за твоя живот.

Тя изпъшка:

— Затова ли искаше да пътувам с теб?

— Сара, обиждаш ме дълбоко — каза той с толкова чувство, че за миг тя му повярва.

Потупа го по рамото.

— Ох! Тази сутрин си заякнала много.

— По-скоро ти трябва да ми разкажеш за твоя живот.

— Никой не се е опитвал да се ожени за мен, за да вземе нещо, дето никой не знае какво е то, но ми принадлежи.

Сара се усмихна.

— Толкова е заплетено, че може да ти се вярва.

— Започвай да говориш.

— Храната първо.

— Какво и къде искаш да ти бъде сервирано? — попита той със сладострастния поглед на похотлив старец, което я разсмя.

По-късно, някъде към седем часа, докато Майк шофираше, Сара изпрати есемес на Джос, за да съобщи, че се прибират. Не искаше шумът да ги обезпокои.

Джос й отговори и на нея й се наложи да чете два пъти съобщението, за да го проумее. Погледна удивено Майк.

— Какво има?

— Не си ми казвал, че баба ти е имала по-малка сестра.

— За пръв път чувам.

— Тя никога ли не е споменавала? — попита Сара.

— Никога не ни е казвала, че имаме… Каква ни се пада? Пралеля ли?

Сара се обади да попита Джос.

— Джос каза, че дали е леля и пралеля зависи от местните обичаи, но по същество означава едно и също родство.

Докато Сара слушаше Джос, гледаше Майк и клатеше глава. След като затвори, каза:

— Няма да повярваш. Джос е открила, че след като баба ти е напуснала Едилин, по-малката й сестра останала и се е омъжила.

— Страх ме е да попитам за кого. С теб не сме първи братовчеди, нали?

— О, не — провлече Сара. — Омъжила се е за… само да не припаднеш… за Фрейзиър.

— Искаш да кажеш, че онези гиганти са ми роднини ли?

— Втори братовчеди.

Майк изпъшка.

— Сродих се с Едилин, няма мърдане.

— Сега си един от нас — победоносно изрече тя. — Твоята пралеля родила момченце, което е бащата на Ариел. Веднага след раждането избягала в Ел Ей, за да си опита късмета и да стане филмова звезда. Съпругът й се развел и след шест месеца се оженил. Втората му съпруга е бабата на Фрейзиърови.

— А с моята пралеля какво се е случило?

— Джос каза, че е умряла в Ел Ей, но не знае подробности.

Майк прие трудно новината, но знаеше, че Сара го наблюдава. Тес сигурно е знаела, но не му е казала. Сигурно се е страхувала, че ако разбере за роднините си, никога няма да дойде в Едилин.

— Това означава, че можем да се оженим с Ариел.

— Ти вече си женен.

Сара беше сериозна.

— Да, наистина — усмихна се той. — Сигурна ли си, че не сме роднини, например седми братовчеди?

— Джос каза, че не сме. С Люк имаме някаква далечна връзка с Фрейзиърови по мъжка линия, а твоята е по женска.

— Ах, да бе, жените. Добре, че се сетих. Вземи якето ми от задната седалка и бръкни в джоба.

Сара взе якето и като напипа малкия четвъртит предмет, замря. Всяка жена би се досетила какво е това. Извади бавно пакетчето, остави якето, но не отвори синята кадифена кутийка.

— Няма ли да погледнеш какво има вътре?

Сара поклати глава. С венчален пръстен бракът им щеше да заприлича на истински. Но тя знаеше, че не е. Ожениха се при особени обстоятелства и никога не бяха разговаряли за бъдещето. Щом Вендло бъдат заловени или дори да се изплъзнат, Майк ще се върне в базата Лодърдейл и в своя хубав апартамент. След няколко години, като се пенсионира, ще се върне в Едилин, но засега…

— Хей! — подкани я нежно Майк. — Мислех си, че един пръстен ще те зарадва. Един диамант ще накара Вендло да повярва, че наистина сме женени.

— Да, наистина — отбеляза тя равнодушно. — Има логика.

— Ще ми кажеш ли какво има?

— Не, няма нищо. — Отвори кутийката и ахна.

Не беше просто пръстен от бижутериен магазин, а от произведенията на Ким — истински уникат.

— Не ти ли харесва?

— Много е… Кога…

— В събота, когато бях при родителите ти да организираме сватбата, попитах майка ти за Ким и нейните бижута. Ким говореше ласкаво за теб, затова реших, че сте приятелки.

— Приятелки сме — каза Сара тихо, като държеше пръстена на гаснещата дневна светлина.

Пръстенът беше с голям диамант в средата и два по-малки с крушовидна форма от двете му страни. Бяха инкрустирани в уникално легло и малките се въртяха около големия.

— Майка ти ми показа уебсайта на Ким и го избрах оттам, но сигурно ще трябва да се коригира мярката. Пристигна тази сутрин в службата. Ако не ти харесва, ще го върна.

— Не! — почти извика Сара. — Имам предвид, че много ми харесва, наистина много. Произведенията на Ким са великолепни, красиви. Те… — Сара стискаше силно пръстена.

Посегна да си го сложи, но после го подаде на Майк. Той се усмихна и го сложи на пръста й.

Като видя, че тя не може да откъсне очи от бижуто, му стана много приятно.

— Според теб трябва ли да взема името Фрейзиър?

— По-добре престани да бъдеш сноб по отношение на Едилин. Ариел твърди, че Фрейзиърови произлизат от английска кралска династия.

— Знаеш ли, винаги съм си мислил, че сигурно съм с кралско потекло. — Тя мълчеше и той я погледна. Сара не откъсваше очи от пръстена. — От сега нататък ще ме посрещаш и изпращаш с реверанси.

— Едва ли, но възнамерявам да разцелувам твоята кралска особа.

Майк се усмихна.

— Харесвам начина ти на мислене.