Джуд Деверо
Полъх на лятна нощ (2)

1.

Военна база Лодърдейл — Флорида

— Вярвам, че я открихме — изрече капитан Ериксън. Гласът му прозвуча напрегнато, издавайки върховното усилие, което полагаше да не проличи, че направо ликува.

Седяха на маса за пикник в брезовия парк „Хю Тейлър“ точно до шосе А1А в базата Лодърдейл. Беше септемврийска утрин и Южна Флорида вече си отдъхваше от горещините. От следващия месец времето щеше да стане божествено.

— Предполагам, че имаш предвид Мици — досети се Майк Нюланд, понеже тъкмо вчера капитанът му връчи дебело досие за цялата фамилия.

Мицели Вендло се издирваше от години от няколко полицейски управления, включително от отдела по измами в базата Лодърдейл, също така от Тайните служби заради финансови престъпления и от ФБР за убийство. Доколкото бе известно, единствената й снимка беше от 1973 година, когато е била на шестнайсет, точно преди брака й с някакъв петдесет и една годишен мъж. Дори по онова време не е била хубавица и лицето й веднага се запомняше заради грамадния нос и устата без устни.

Капитанът не отговори и Майк разбра, че се задава Голямата работа, и се постара да запази самообладание. Току-що бе приключил случай под прикритие, който отне три години, и за кратко животът му беше застрашен.

Въпреки че Майк никога не беше работил по случая „Вендло“, беше подочул, че преди няколко години се е стигнало до арести на важни членове от фамилията, всичките прибрани в един и същи ден в различни градове. Но Мици, синът й Стефан и няколко други съучастници от семейния кръг се бяха измъкнали някак си и бяха избягали. Доскоро никой не знаеше къде са се укрили.

Майк наля чаша зелен чай от термос и я подаде на капитана.

— Не, благодаря — поклати глава той. — Това не ми понася.

Държеше питие в кутийка, съдържащо какви ли не боклуци.

— Е, и къде е тя? — попита Майк с глас още по-стържещ от обикновено.

Често трябваше да отговаря на въпроси за гласа си и стандартната полуистина, която поднасяше, беше, че се дължи на нещастен случай през детството. Понякога доукрасяваше историята с разкази за велосипед с три колела или за автомобилна катастрофа, каквото там му хрумваше през този ден. Измислиците нямаха значение, гласът на Майк беше така заплашителен, както и тялото му, когато се заловеше за работа.

— Чувал ли си за… — Докато капитанът тършуваше из джобовете си, Майк почувства, че той се въодушевява по-скоро от нещо друго, а не толкова от перспективата да открие Мици. Преди всичко сега поне за шести път се говореше, че е намерена. — А, ето го. — Очите на капитана шареха по листа. — Я да видим дали ще мога да произнеса името на това място.

— Чехословакия вече не съществува — обади се с пълно безразличие Майк.

— Не, не, градът е в Щатите, някъде на север.

— Джаксънвил е „някъде на север“.

— Ето го — изпъшка капитанът. — Ед нещо си. Ед-Лин.

— Ед-Лин е име на човек, а не на град.

— Може би не го произнасям правилно. Кажи го по-бързо.

Едно мускулче потрепна на челюстта на Майк. Каквато и шега да си правеше капитанът, на него не му се понрави.

— Едлин. Никога не съм чувал за подобен град. И къде… — Майк се запъна и пое дъх. — Ед… хм… Лин — каза тихо, толкова тихо, че капитанът едва го чу. — Едилин.

— А, точно този. — Капитанът прибра листа в джоба си. — Чувал ли си за такъв град?

Ръцете на Майк така се разтрепериха, че не можеше да вдигне чашата си. Овладя треперенето, помъчи се и на изражението си да придаде безразличие, за да не проличи паниката, която го обзе. Само на един човек беше казал за Едилин, при това много отдавна. Ако човекът бе замесен, задаваше се опасност.

— Сестра ми живее там, сигурен съм, че знаеш — каза примирено.

Усмивката на капитана угасна. Възнамеряваше само да подразни Майк, но толкова очевидна реакция от страна на мъж под негово командване никак не му хареса.

— Е, казаха ми, но този случай няма нищо общо с нея. И преди да попиташ, само аз и министърът на правосъдието знаем, че тя живее там.

Майк се помъчи да овладее сърцебиенето си. Много пъти се беше озовавал в ситуации, когато се налагаше да накара хората да повярват, че не е онзи, който е, тъй че се бе научил да запазва спокойствие на всяка цена. Но в тези случаи само неговият живот е бил в опасност. Ако в това мъничко градче Едилин в щата Вирджиния се готвеше нещо, тогава животът на единствения човек, който имаше значение за него, сестра му Тес, беше в опасност.

— Майк! — извика капитанът, после сниши глас: — Слез от облаците. Никой не знае къде си роден и че имаш сестра. Тя е в пълна безопасност. — Подвоуми се, преди да каже: — Доколкото разбирам, вие двамата сте много близки.

Майк помръдна рамо. От опит се бе научил да говори за себе си колкото е възможно по-малко.

— Добре, не ми казвай нищо. Но градът го знаеш, нали?

— Никога не съм ходил там. — Майк се позасмя насила. Пак беше себе си и не без задоволство видя как капитанът се намръщи леко. Обичаше да владее ситуацията. — Няма ли да ми кажеш за какво става въпрос? Не мога да си представя, че нещо лошо се случва в Едилин.

„Не и след 1941 година“ — помисли си, като същевременно през ума му минаха стотици картини и нито една от тях щастлива. Наистина не беше стъпвал в Едилин, но градът и неговите обитатели бяха властвали над детството му. Като попипа шията си, се оказа безсилен да спре спомена за онзи ден и за своята вбесена баба.

— Нищо не се е случило, поне още не — отговори капитанът, — но знаем, че Стефан е там.

— В Едилин! И какво крои?

— Не знаем, но ще се жени съвсем скоро за някакво момиче коренячка от Едилин. — Капитанът отпи от колата си. — Горката. Израснала е в градец, където продават трактори, после се появява Стефан с неговите врели-некипели и маниери на човек от големия град и тя полудява от възторг. Друга възможност въобще не е имала.

Майк прикри усмивката си. Капитанът беше от Южна Флорида, където на всеки ъгъл имаше магазини. Съжаляваше всеки, който трябваше да рине сняг.

— Казва се Сузи, или пак там нещо със „с“. — Разгърна папката с досието. — Всъщност казва се Сара…

— Шоу — добави Майк. — Ще се омъжва за Грег Андерс. Да разбирам ли, че Грег Андерс е синът на Мици?

— За човек, който никога не е стъпвал там, явно знаеш много за града. — Капитанът замълча в очакване Майк да обясни, но той не каза нищо. — Да, той е Стефан и имаме основания да вярваме, че Мици също живее в този град.

— Пък и никой не обръща внимание на жена на средна възраст.

— Точно така. — Капитанът плъзна папката към Майк. — Не знаем какво се готви или защо двама големи престъпници са там, така че ни е необходим човек, който да разбере. След като имаш връзки в града, ти си победителят.

— Ето че най-после ми излезе късметът.

Майк отвори папката и видя, че първата страница е доклад от полицейското управление в Дикейтър, щата Илинойс. Погледна въпросително капитана.

— Там е написано как е открит Стефан. Един полицай в отпуска бил на почивка с жена си в Ричмънд, Вирджиния, и видял Стефан и момичето в магазин за облекло. После открил къде живеят. Колкото до теб, един тип, с когото си работил преди години, знае за Едилин и за сестра ти.

Майк сви вежди и капитанът не можа да сдържи усмивката си. Потайността на Майк или „личното му пространство“, както го наричаше, можеше да вбеси човек. Всеки от поделението ще излезе за по някоя и друга бира и после капитанът знаеше чия жена е избягала, кой е забърсал гадже и кой има затруднения в работата. Но не и Майк. Говореше много, колкото и момчетата, за тренировките си, за храната и дори за колата си. На пръв поглед като че ли разказваше какво ли не за себе си, но на другия ден капитанът осъзнаваше, че не е научил нищо за Майк.

Когато заместник-министърът на правосъдието в Южна Флорида го повика и му съобщи, че според тях едни от най-издирваните престъпници в Съединените щати може би се намират в Едилин, Вирджиния, и че сестрата на Майк Нюланд живее в същия град, капитанът едва не се задави с кафето си. Би се обзаложил на сериозна сума, че Майк няма никакви роднини. Всъщност, капитанът не беше сигурен дали Майк е имал приятелка извън случаите, по които работеше. Никога не беше водил момиче на служебни тържества и доколкото на капитана му бе известно, Майк не канеше никого в апартамента си… който сменяше на всеки шест месеца. Но пък беше най-доброто ченге под прикритие, каквото някога са имали. След всеки случай за известно време трябваше да се укрива, докато не бъдат арестувани всички хора, които бе предал на правосъдието.

Майк затвори папката.

— Кога да тръгна и какво да правя?

— Искаме да я спасиш.

— Мици ли? — попита с непресторен ужас. — Съдебният процес ли няма да издържи?

— Не, не нея. Момичето. Естествено искаме да откриеш Мици, но също така искаме да спасиш тази Сара Шоу. Щом фамилията Вендло вземе от нея каквото иска, никой повече няма да я види. — Капитанът млъкна. — Майк!

Той го погледна.

— Ако сестра ти наистина е там и те разберат за теб…

— Не се тревожи — каза Майк. — В момента Тес е на сватбено пътешествие в Европа. Ще й кажа да задържи съпруга си извън града, докато случаят се разреши.

Капитанът разтвори друга папка и издърпа от нея лъскава снимка на жена с черна коса и черни очи. Беше поразително красива. Стоеше на един ъгъл и чакаше на светофара. От подухването на ветреца дрехите й бяха прилепнали по тялото. Имаше фигура, от която дъхът секваше на всеки мъж.

— Сестра ти наистина ли изглежда така?

Майк погледна бегло снимката.

— Само в най-лошите си дни.

Капитанът примигна няколко пъти.

— О!

После постави на масата снимка на Сара Шоу. Имаше овално лице, светла коса и беше облечена с бяла рокля, с която изглеждаше така очарователна, както и сестрата на Майк, и без съмнение съблазнителна.

— Не е от обичайния тип на Вендло.

Майк взе снимката и я заразглежда внимателно. Нямаше намерение да каже на капитана, че знае доста за Сара Шоу. Беше едната от двете най-близки приятелки на сестра му, което само по себе си говореше много, след като острият език на Тес не печелеше приятелства. Още щом се запознаха, Сара усети каква е в действителност Тес зад хапливите думи и страхотната външност.

— Познаваш ли я?

— Не я познавам, но съм чувал това-онова за нея. — Остави снимката. — Значи никой не знае какво търсят Вендло в Едилин?

— Търсихме много, проучени бяха стари случаи, проучвахме там на място, но ударихме на камък. Но за каквото и да е планът, госпожица Шоу е в центъра му. Дали е богата, а никой да не знае? Дали няма да наследи милиони?

— Не съм чувал подобно нещо. Тя отвори магазин заедно с… — Сестра му го държеше в течение на клюките в Едилин, но не беше лесно да си ги спомни всичките. А сега излизаше, че всяка нейна дума е била от съществено значение. — С годеника си Грег Андерс. Тес мрази този мъж. Твърди, че се държи грубо и подигравателно с всеки, който не купува от него. Но Тес води счетоводството на Сара и следи той да не я вкара в дългове.

— Прилича на Вендло. — Капитанът се поколеба, преди да попита: — Нима сестра ти управлява финансите на хората?

По тона му си пролича, че не му се вярва жена с външността на Тес да има и мозък в главата.

Майк пропусна покрай ушите си забележката на капитана. Известно му беше любопитството на капитана към неговия личен живот и нямаше никакво намерение да го задоволи.

— Значи искаш да хвана тези престъпници, но от мен се очаква също така да изтръгна прелестната госпожица Шоу от Стефан Вендло. Задачата ми да следя и да наблюдавам ли е? Или нещо повече от това?

— Трябва да направиш всичко възможно да я опазиш жива. Стефан ще убие Сара в минутата, щом вземе от нея, каквото иска… а явно най-много иска брак с нея.

— Подозирам, че след като тоалетите в магазина са скъпи, Сара сигурно посещава богатите домове. Може би идеята на Вендло е да ги огледат.

— И ние така предположихме. Като неин приятел Вендло вече е имал достъп до къщите, но за обири не е докладвано. Нещо по-голямо е, и никой няма представа какво е. — Капитанът потупа досието. — След като го прочетеш, ще разбереш, че са намислили много по-сериозна измама от кражбата на няколко колиета. Така е, щом и майката, и синът са се закотвили там. — Понижи глас и продължи: — По наше мнение Стефан се разведе със съпругата си, понеже само по този начин бракът му с госпожица Шоу ще бъде законен, което означава, че ще я наследи, след като тя умре при някой тъй наречен „нещастен случай“. — Погледна Майк с надежда. — Сигурен ли си, че не знаеш какво свързва госпожица Шоу с нещо толкова ценно, та двама от най-жестоките измамници на света са подготвили плана си толкова старателно?

— Нямам ни най-малка представа — отговори искрено Майк. — Макдауъл са богати, Люк Конър живее там, но…

— Авторът на романите за Томас Кенън ли? Всичките съм ги чел! Хей! Ще ми вземеш ли екземпляр с автограф?

— Защо не. Ще бъда загубил се турист.

Капитанът отново стана сериозен.

— Един турист е твърде встрани от обществото. А ние трябва да се възползваме от връзките на сестра ти в града, за да се сприятелиш с това момиче толкова, че да го убедиш да не се омъжва за Стефан. Не желаем да се стига дотам, той да наследи онова, което е нейно. Незабавно се захващаш, защото сватбата е след три седмици.

Майк го погледна смаяно.

— И какво се очаква от мен? Да я съблазня ли?

— Никой не би го поискал от теб, ако не бяхме сигурни, че ще се справиш. И между другото май си спомних, че пожъна успех с няколко жени. Ами онова момиче на езерото Уърт? Как й беше името?

— Трейси, и я осъдиха на десет до двайсет години затвор. Тази Сара е добро момиче. Как да се държа с нея?

— Де да знам. Като към дама. Сготви й. Поднасяй й стола. Момичетата като нея си падат по джентълмени. Сигурен съм, че така я е свалил Вендло. И преди да попиташ, не, не можеш да я отвлечеш и не можеш да застреляш Стефан. Сара Шоу трябва да остане там, за да ти помогне да откриеш какво искат онези двамата. — Капитанът злобно се ухили. — Уредихме Стефан да отсъства от града за цялото време преди сватбата. Създадохме му семейни неприятности, които няма как да подмине.

— Какви например?

— Макар че се разведе, знаем, че е привързан към жена си, тъй че я арестувахме за шофиране в нетрезво състояние, което не беше проблем. Постоянно се налива, откакто той я изостави, и една вечер я прибрахме, та сега гледа през решетките на затвора. Оставихме я да му се обади една ранна утрин и както се надявахме, той пристигна незабавно. Ако ни създава главоболия, ще го заключим, докато му минат мераците. — Капитанът се усмихна. — Чудя се какво ли е казал на годеницата си, за да обясни защо е хукнал презглава при бившата си съпруга?

Майк затваряше термоса, все така замислен как да изпълни тази мисия.

— Съмнявам се, че лъжец като Вендло й е казал, че има бивша съпруга.

— В края на краищата ти ще съобщиш на госпожица Шоу истината и ще спечелиш по точки. Но каквото и да измислиш, прави го бързо — каза капитанът. — И никога не забравяй, че тази млада жена може да бъде четвъртата изчезнала след връзка със Стефан Вендло. Под фалшиво име ограбва до шушка тези момичета. После момичетата „изчезват“, а от така наречения техен „любим“ не остава и следа.

— Да бе, прочетох — каза Майк. — Ако не бяха смътните показания на някои свидетели, нямаше да разберем кой стои зад всичко.

— Точно така, защото Стефан не оставя никакви следи, нищо повече от някой отпечатък от пръст. А ти знаеш правилото: няма доказателства, няма обвинение. Лично аз бих арестувал този тип веднага, но началниците наредиха да се проведе операция под прикритие, за да заловим и майката. Отпратихме сина й и жената веднага започна да използва племенничките и племенниците си. Тя е мозъкът, затова трябва да я извадим от играта. Завинаги.

Майк погледна часовника си.

— Трябва да мина през апартамента да си взема някои неща и заминавам…

— Ами, Майк — взе да го усуква капитанът, — изглежда през последните два-три часа не си гледал местните новини. Има още нещо, което не знаеш.

— Какво е станало?

Капитанът взе от пейката последния документ и му го подаде.

— Наистина съжалявам.

Майк разгърна папката и видя компютърна разпечатка на статия: Изгоря апартамент — гласеше заглавието. — Причината е цигара, произнесоха се органите на властта.

Той пламна от гняв, гледайки снимката на шестетажната сграда, от четвъртия етаж на която, т.е. от неговия апартамент, бушуваха пламъци. Остави документа при другите, преди да вдигне поглед към капитана.

— Кой го направи?

— Федералните казаха, че… Нека да проверя. Не искам да цитирам погрешно. — Гласът му прозвуча саркастично, докато прелистваше документите: — „Непредвидена злополука“ — така нарекоха инцидента. Извадиха късмет. — Капитанът го погледна със съчувствие. — Съжалявам, Майк, но държат да отидеш там, без да будиш никакви подозрения. Твоята легенда е, че апартаментът ти е изгорял, и си решил да си вземеш най-после жизненонеобходимата почивка от полицейската работа. Ние… те… държат да лъжеш възможно най-малко. О, да, щях да забравя. — Бръкна в джоба си и извади чисто нов, последен модел мобилен телефон и го подаде на Майк. — Стефан се е научил да пребърква хората още преди да проходи, така че щом се запознаеш с него, ще ти свие телефона. Не желаем да попадне на номер, който ще те издаде. Докато си в Едилин, ще се свързваш с нас само чрез сестра си. Тя нали няма да има нищо против?

— Не, няма да има — потвърди Майк и си даде още веднъж тържествено обещание да убеди Тес да не се прибират вкъщи преди края на операцията.

На никого не беше казвал, но Тес му пращаше от една година насам сладкиши, правени от нейната приятелка Сара, и според него всеки, който умееше да прави такива сладкиши, заслужаваше да бъде спасен.

Майк мълчеше и капитанът прибави:

— Съжалявам за дрехите ти. — Всички знаеха, че Майк е конте. — Какво изгуби?

— Нищо съществено. Тес пази на склад каквото е важно за мен. — Поколеба се, преди да прибави: — В Едилин.

— Съветът ми е да не ходиш по разни складове. — За да разведри настроението, капитанът каза: — Много лошо се получи с твоя апартамент. Предлагам да се грижа за златната ти рибка.

Майкъл изсумтя и стана. Нямаше златна рибка или куче, или постоянен дом. Живееше под наем в мебелирани апартаменти, откакто на седемнайсет години напусна къщата на баба си и дядо си.

Майк погледна виещия се през парка път. Щеше да направи крос, чувстваше нужда, после щеше да потегли.

— Тръгвам след два часа. Ще пътувам до Едилин десет часа… ако от време на време пускам сирената.

Капитанът се засмя:

— Знаех си, че ще се захванеш.

— Няма ли да потичаш с мен?

Шефът му направи гримаса.

— Изтезавай се сам. Майк?

— За какво се сети?

— Ще внимаваш, нали? Стефан има наченки на съвест или поне страх от наказание, но неговата майка…

— Да, знам. Ще ми дадеш ли набързо малко повече информация за майката и сина?

— Защо не спринтираш до моята кола и ще ти дам три кашона, пълни с документация.

Майк се разсмя, нещо, което рядко можеше да се наблюдава, и накара капитанът да го погледне недоумяващо.

— Нещо си намислил, нали?

— Чудех се как да се представя на госпожица Шоу и си спомних историята за един много стар тунел, която Тес ми е разказвала. Случайно входът му се намира в спалнята на сестра ми. Трябва само да преместя госпожица Шоу там.

Капитанът почака да чуе подробности, но той не каза нищо повече.

— Разполагаш само с три седмици. Как ти се струва, ще можеш ли за толкова кратко време да прелъстиш госпожица Шоу и да я откъснеш от чаровник с непринудените маниери на сваляч от големия град като Стефан?

Майк въздъхна.

— Бих казал да, но сега… — Сви рамене. — Според моя опит единственият начин да спечелиш някоя жена е да разбереш какво иска и после да й го дадеш. А пък аз нямам представа жена като Сара Шоу какво би поискала. — Погледна капитана. — Е, къде са тези кашони с информация?

* * *

Рамзи Макдауъл беше заспал дълбоко, когато чу „Чакам героя“ на Бони Тейлър да гърми с все сила от мобилния телефон на жена му. Стенейки, покри главата си с възглавница и се помъчи да не слуша песента… и да изключи чувствата си. Звънеше брат й, когото той не познаваше — мъж, по-неуловим от привидение, по-потаен от шпионин. Но въпреки че никога не беше го виждал, Рамзи беше чувал за него повече, отколкото му се искаше. Според жена му брат й беше най-умният, най-работливият, най-героичният и, разбира се, най-красивият мъж на планетата.

— Успя да те накара да ревнуваш, нали? — каза братовчед му Люк и се разсмя. — Не се притеснявай, стари момко, няколко дни… или години… във фитнес зала и ще можеш да се покажеш достоен за неговата репутация.

Ревнив или не, Рамзи знаеше, че жена му зарязваше всичко — официална вечеря, спор, даже секс, ако телефонът й засвиреше тази скандална песен.

— Той не е герой — отбеляза Рамзи, когато за пръв път Тес направо скочи, както беше върху него, и изтича да вземе телефона си. — Полицай е.

— Детектив — поправи го тя през рамо.

Беше гола и гледката на красивото й тяло, носещо се през стаята, беше достатъчна да й прости. Но това беше преди седмици и на него му дойде до гуша от всекидневното звънене.

Тес каза:

— Обикновено ми се обажда веднъж в седмицата, но сега е във ваканция и ще можем да си говорим, колкото си искаме.

Излизаше, че „колкото си искаме“ ще се окаже всеки ден, и по начина, по който този приятел ги хващаше все посред някое „занимание“, Рамзи си мислеше, че някаква скрита камера ги следи. Дори сега, на техния меден месец, той пак й звънеше всеки ден.

— Майк! — обади се Тес. Гласът й беше задъхан и леко изплашен. — Нещо лошо ли се е случило?

Рамзи погледна часовника. По европейско време беше безумно ранен час. Защо този човек не си хванеше гадже като нормалните хора?

— Добре — каза тихо Тес и седна на леглото. — Разбира се.

Рамзи отмести възглавницата от главата си и я погледна любопитно. Никога не я беше чувал да говори с такъв тон по телефона.

— Майк, нали ще внимаваш? Не, точно това имам предвид. Бъди много предпазлив.

Рамзи седна и я загледа по-съсредоточено. В стаята имаше достатъчно светлина, за да забележи сълзите в очите й.

— Какво има?

Тя вдигна ръка и го накара да замълчи.

— Разбрах. Люк ще направи всичко, за което го помоля.

— Какво ще направи Люк? — попита съпругът й.

Тес го погледна.

— Млъкни, моля те! Важно е.

Рамзи отметна ядосано завивката, обу панталона си и открехна пердето да погледне извисяващите се наоколо планини. Жена му продължаваше да говори:

— Да, мисля, че е в добро състояние, и според мен само Люк знае за съществуването му. Сигурна съм, че не е казал на Джос. Страхува се, че тя ще иска да го разгледа, а той твърди, че е опасно. — Тес замълча, усмихвайки се. — Не още, но Рамз работи по въпроса с ентусиазъм и постоянство. Да, първото ще се казва Майкъл.

Ядът на Рамзи се изпари за миг и той се изтегна на леглото до съпругата си. Не му харесваше, когато тя споделяше с брат си подробности за техния интимен живот, но му хареса, че възнамерява да имат деца. Не бяха говорили на тази тема и сега осъзна, че бе премълчавал от страх тя да не откаже категорично. Тес беше жена с непоклатими убеждения. Но след като преживя за пръв път удоволствието да чуе, че тя иска да има деца, Рамзи започна да си представя дузина хлапета, всичките кръстени с вариации на името Майкъл: Микаела, Микалия, Мики, Мишел…

— Какво невероятно обаждане — каза Тес, като затвори телефона.

— Зачеркваме Мики. Никакви мишки.

Тя го погледна с възмущение.

— Пак ли започваш с твоята ревност?

— Аз не… — опита се да обясни той, но се отказа. — И защо брат ти чувства необходимост да звъни посред нощ? Да не би пък да си играе на Джеймс Бонд на село, където сега е време за следобедния чай?

— Тъкмо пристига в Едилин.

Рамзи я погледна.

— Твоят брат е в нашия роден град и ти още не си събрала багажа!

— Не, и нямам намерение да го събирам. Иска от нас да удължим медения си месец… и да не се връщаме вкъщи скоро.

— Не че имам нещо против, но защо?

— Изглежда, че моят страхотен брат е изпратен с мисия в Едилин.

— Но той…

Рамзи преглътна. Братът на Тес работеше под прикритие по големи случаи, страховити случаи, престъпления с международен характер. Внедряваше се в банди, които бяха във война една с друга, и беше прострелван неведнъж.

Той стана от леглото и отиде до гардероба.

— Какво правиш?

— Отивам си вкъщи, ти оставаш тук. Щом брат ти е изпратен в Едилин, значи нещо много лошо се мъти там.

— Ако тръгнеш и аз идвам, а това ще изложи на опасност брат ми. Освен това Майк каза, че ако аз съм там, вероятно ще стана мишена. Това ли искаш?

Рамзи се обърна и я загледа. Нямаше грим или дрехи и беше толкова красива, че коленете му едва не се подкосиха. Още си мислеше, че когато й предложи да се омъжи за него само преди четири седмици, и тя се съгласи, беше истинско чудо. След три седмици се ожениха със скромно тържество в тесен кръг само с дванайсет души гости. Като се изключи фактът, че брат й не можа да присъства, сватбата беше точно както и двамата си я представяха. Тес бе казала:

— Ако мислиш, че ще се подиграя със себе си и ще се облека със стотици метри бяла коприна, и ще се заобиколя с жени с розови рокли, значи не си предложил брак на когото трябва. Похарчи парите за някоя дрънкулка. Искам пръстен с диамант, достатъчно голям да се танцува върху него.

С най-голяма радост Рамзи направи точно каквото бе пожелала тя. Добави и диамантени обици, които в момента бяха единственият елемент от облекло върху нея. Само диамантите, нейната кожа и косата й.

— Какво се е случило в Едилин? — попита Рамзи. — Кой е в опасност?

— Знаеш, че Майк не ми казва всичко. Неговите случаи са свръхсекретни. Ако се разчуе, някой може да загуби живота си.

Той я изгледа подозрително. Доколкото знаеше брат й не пазеше тайни от нея.

Тес въздъхна:

— Сара.

Рамзи пое дълбоко дъх.

— Моята братовчедка Сара ли? Сладката, мила Сара! Заради онзи негодник, за когото иска да се омъжи ли става въпрос?

— Да — отвърна тя. — Той не е човекът, за когото се представя.

— Ама че новина! Не го харесах още щом го видях.

— Никой от нас не го хареса, но той помогна на Сара да се съвземе, пък техните клиенти го обожават. Майк иска от нас да уредим някои неща.

— Майк иска от нас — направи гримаса Рамзи. — Щом моли нас за помощ, тогава не е ли имал предвид да не ме оставяш в неведение за Сара?

Тес се усмихна.

— Нима си представяш, че ще ти кажа нещо без съгласието на Майк.

Рамзи се накани за пореден път да й даде да разбере какво мисли за нейния загадъчен, потаен брат, но замълча.

— Добре. Заинтригува ме. Какво иска от нас?

— Първо — продължи Тес, като се плъзна в леглото — иска от нас племеннички и племенници. Каза, че му е писнало да няма хлапета, на които да купува подаръци за Коледа.

— Нима? — зачуди се насмешливо Рамзи, като си събу панталоните и се пъхна в леглото. — И какво друго иска твоят свръхинтелигентен брат?

— Да разберем какво притежава Сара, което представлява такъв интерес за един крадец. Изглежда, Грег е професионален крадец и престъпник от най-висока класа, а Сара има нещо, заради което той си е навлякъл много неприятности. — Той взе да се отмества и Тес привлече лицето му до своето. — А ти трябва да ме заведеш във Венеция.

— За колко време? — промърмори съпругът.

— Колкото Майк каже.

На Рамзи не му харесваше тираничният начин, по който неговият тъй наречен „брат по женитба“ издаваше декрети, но беше готов на всичко да не пострада любимата му съпруга. Както целуваше шията й, се отдръпна изведнъж.

— Какви ли подаръци ще поднесе брат ти на децата?

— Танкове С-4. — Рамзи я погледна ужасено и тя се разсмя. — Не знам. Ще почакаме и ще видим.

На другата сутрин, докато съпругът й се къпеше, Тес се обади на своя приятел и братовчед на Рамзи Люк Конър, за да говори с него за Майк. Люк и жена му живееха в имението Едилин, в голямата господарска къща, построена през 1770. Бяха се настанили в двуетажната главна част, Сара държеше апартамента в едното крило, а Тес до сватбата си — апартамента в другото крило.

Преди няколко години Люк, прочут автор на романи в огромни тиражи, се бе завърнал в Едилин, за да се съвземе от катастрофален брак. Като оздравителна процедура беше поел поддръжката на старинната къща и градината. След едни проливни и продължителни дъждове, които едва не отнесоха града, откри стар подземен проход. Беше укрепен с дебели греди, застлан с ръчно изработени тухли и входът му откъм къщата беше в апартамента на Тес.

При нормални обстоятелства щеше да разкаже на всички в Едилин за откритието си, но по онова време се чувстваше толкова зле, че не говореше с никого. Тайно, само с помощта на дядо си, реставрира тунела, през който предполагаше, че по време на Гражданската война са извеждали робите да бягат.

След смъртта на дядо му никой, освен Люк не знаеше за тунела, докато Тес не го откри. Чудеше се защо има голям квадрат насред пода на нейната спалня. Люк не беше оставил халки или дръжки на капака и го заключи от вътрешната страна, но това не й попречи да го повдигне с железен лост. Слезе по стълбата, която той беше оставил там, и като си светеше с фенерче, тръгна по тъмния, влажен коридор. Когато се спъна в тялото на заспалия Люк и разбра къде изчезваше, тъй че никой да не го намери, за няколко предълги момента и двамата изпаднаха в паника. След като дойдоха на себе си, отидоха в апартамента й и той най-накрая й разказа за личните си проблеми. А пък Тес му разказа за брат си и защо е дошла в Едилин, въпреки че спести някои подробности. Не беше необходимо да си признава, че е лудо влюбена в своя шеф и братовчед на Люк — Рамзи. Люк каза, че целият град знае. Но Тес трябваше дълго да чака, докато Рамзи проумее факта за себе си.

След тази неочаквана и почти истерична среща двамата си изработиха начин на общуване и без да разбере някой в клюкарското градче, Люк влизаше често през нощта в нейния апартамент през подземния проход и спеше в другата спалня. Така че сега тя му се обади и му съобщи от какво има нужда брат й.

— Нека да видим дали съм разбрал правилно — каза Люк. — Искаш от мен да повредя нещо в апартамента на Сара, за да се премести тя в твоя, защото твоят брат, когото не познавам, ще се промъкне в спалнята ти, където ще се настани Сара. И този сценарий посред нощ ли ще се разиграе?

— Точно така. Тунелът в добро състояние ли е?

— Буболечки и паяжини колкото щеш, но тунелът и подпорите са солидни.

— Е, ще го организираш ли?

— Имам един въпрос.

— Питай!

— Брат ти женен ли е?

— Не. Защо?

— Мислиш ли, че може да прелъсти Сара и да ги раздели с Грег?

— Моят брат може да прелъсти Анджелина Джоли и да я раздели с Брад Пит.

Люк изпъшка:

— Понякога наистина ми е тъжно за моя братовчед.

— Рамз има нужда от съперничество — отвърна Тес. — Как е Джос?

— Не е много добре. Току-що разбрахме, че до края на бременността трябва да лежи, иначе рискуваме да загубим близнаците. Но аз я накарах да започне да систематизира семейното родословие и тя се увлече.

— Предай й, че с цялото си сърце съм с нея и че утре ще й се обадя. Има ли нещо, което мога да направя за нея? — попита Тес.

— Ела си у дома, колкото може по-скоро. Липсваш й. А колкото до Сара, ако й кажа, че се налага да напръскам апартамента й против насекоми и термити, на секундата ще се изнесе. Остави на мен тази работа.

— Много ти благодаря — приключи разговора Тес.

Когато Рамзи излезе от банята, тя седеше на малкото канапе в хотелската стая и четеше списание.

— Та да си дойдем на думата, с какво се обличат хората във Венеция?

— Точно както ти си облечена в момента. — Тя беше абсолютно гола. — Но добавят една маска.

— И къде я слагат?

Рамзи се разсмя и докато отиваше към нея, хавлиената му кърпа падна на пода.