Джим Бъчър
Безумна луна (30)

Глава 30

Ако хукна, ще ме открият и преследват, и вероятно ще ме разкъсат на парчета. Ако остана на място и се скрия, те пак ще ме открият и разкъсат или ще ме упоят и предадат на Джони Марконе. Жалък избор, но нямаше много да го подобря, ако продължавам да си натискам задника. Затова се поизправих на крака, прокрадвайки се навътре в гората, стискайки конфискувания пистолет в ръка.

— Чакайте — каза Дентън. — Чухте ли това?

— Какво? — попита Бен.

Усетих внезапно появилото се жадно напрежение в нейния глас и се опитах да не правя никакъв шум, докато ускорих крачките си назад към закрилата на по-гъстите дървета.

— Тихо — изръмжа Дентън и аз замръзнах на място. За момент вятърът и дъждът бяха единствените звуци в студената есенна нощ. — Тук — каза Дентън след миг. — Стори ми се, че чух нещо от тази страна.

— Може да е миеща мечка, катеричка или котка — подхвърли Уилсън.

— Не ставайте наивни — разнесе се гласът на Марконе, примесен с присмех. — Това е той.

Незабавно се чу щракането на затвор, който постави патрон в цевта.

— Напред — каза Дентън. — Така. Разпръснете се във ветрило и ще го пипнем. Внимавайте. Не знаем какво може да направи.

Гласът му прозвуча по-близко, докато говореше, и аз едва не хукнах.

Чу се хор от одобрителни възгласи и звукът от зареждането на още няколко оръжия. Стъпките се приближаваха към мен по тревата.

Тогава наистина хукнах, поизправих се и се затичах, приведен колкото се може по-ниско. Чу се вик и един пистолет изрева. Насочих полуавтоматичния пистолет нагоре от страх да не засегна Тера или някой от моите съюзници погрешка и натиснах спусъка два пъти. Изстрелите вероятно са ги изненадали, защото Дентън и останалите се прикриха зад близките дървета.

Навлизах все по-дълбоко в гората и се опитвах да си подредя мислите. Бях спечелил малко време, но за какво? Тичането ще ме изправи единствено пред каменната стена. Съмнявах се, че щях да мога да я изкатеря с изтръпналия си крак и ранено рамо. Единствено можех да се крия като заек из гората, докато ме хванат.

По дяволите, помислих си аз, не съм заек.

Крайно време е преследвачите да станат преследвани. Придвижих се напред и се огледах наоколо, търсейки подходящо място. Открих го почти веднага — вдлъбната навътре хралупа в основата на голямо дърво, и се пъхнах в нея, скрит като в гнездо в прегръдката на дървото. Наведох глава, за да скрия бледото си лице и блясъка на бялото на очите ми. И се ослушах.

Те се приближаваха спокойно и никакви светлинки не проблясваха в границите на периферното ми зрение. Може би Дентън и неговите хора бяха свикнали с тъмнината. Придвижваха се в начупена линия, на осем до десет метра един от друг и общо взето, напредваха успоредно един на друг. Доколкото можеше да се съди по шума от стъпките, за мой късмет бяха все още на два крака. Ако бяха се превърнали във вълци, щяха лесно да ме открият — на два крака обаче разполагаха със свободни ръце за оръжията си. Допускам, че всяко нещо има добри и лоши страни.

Затаих дъх, когато стъпките се приближиха. Бяха на три метра. След това на метър и половина. Храстите се раздвижиха, когато някой мина на половин метър от мен и няколко клонки ме удариха. Стъпките спряха и чух слаб звук, като смъркане. Помислих си за миризмата на новото ми кожено палто и стиснах зъби, а напрежението, което премина през мен, ме накара да се олюлея на краката си.

Изминаха още десет милиарда години. И тогава този, който беше спрял, тръгна отново и ме подмина. Бих въздъхнал облекчено, ако най-опасната част от плана ми все още не предстоеше.

Измъкнах се от скривалището ми, пристъпих напред и забих дулото на полуавтоматичния пистолет в тила на човека пред мен. Беше Дентън. Гърбът му се изви и той пое изненадано въздух.

— Спокойно — прошепнах аз. — Не мърдай.

Дентън изсъска, но застина на място.

— Дрезден. Трябваше да те убия.

— Опитай само — казах аз и дръпнах назад предпазителя на пистолета. — Но след големия трясък не забравяй да тръгнеш надолу по тунела към светлината.

Раменете на Дентън се помръднаха за миг и аз казах:

— Въобще не си мърдай ръцете. Ако посегнеш към колана, ще те убия, преди да си обрасъл наполовина с козина. Хвърли пистолета.

Дентън едва помръдна пръсти, колкото да пусне предпазителя на пистолета, и го остави да падне.

— Не е зле, Дрезден — каза той. — Но няма да спечелиш нищо от това. Остави пистолета и да поговорим.

— Гладко, възпитано и приятно изказване — казах аз. — Така ли ви учат във ФБР?

— Недей да влошаваш още повече положението си, Дрезден — каза беззвучно Дентън. — Не можеш да се измъкнеш оттук.

— Те винаги казват така — отговорих аз и със свободната си ръка, въпреки че рамото ми се сгърчи от болка, го стиснах за яката и го задържах здраво. — Ръката ми е малко отслабнала — казах аз. — Не се опитвай да ме събориш.

Усетих, че тялото му се стегна при моите думи.

— Какво правиш, Дрезден?

— Двамата с теб, ти и аз, ще се върнем обратно — казах аз и притиснах дулото на пистолета до гърлото му, за да подчертая мисълта си. — След това ти ще заповядаш на хората си да излязат от гората и да отидат на светло. Оттам всеки един ще ти се обади, за да съм сигурен, че са пред мен, и след това ще им се покажем.

— Какво смяташ да постигнеш с това, Дрезден? — каза Дентън.

Пуснах врата му, притиснах го по-силно и посегнах надолу да сваля колана, който го опасваше през кръста. Видях как челюстите му се свиват, когато махнах колана, но той остана спокоен и неподвижен с вдигнати нагоре ръце.

— Смятах да ти задам същия въпрос, Дентън — казах аз. — Хайде, изкарай приятелчетата си от гората.

Дентън може да беше хладнокръвен, може би подлец, дори убиец, но в никакъв случай не беше глупав. Извика на другите трима агенти и им нареди да излязат изпод дърветата.

— Дент? — обади се Уилсън. — Наред ли си?

— Направи, каквото ти казвам — отговори Дентън. — Всичко ще се изясни след минута.

Те се подчиниха. Чух ги да се измъкват от дърветата и да го викат, застанали на подстриганата равна трева пред къщата на Марконе.

— Хайде — казах аз. — Тръгвай. И не се спъвай, защото се кълна, че при първото недоразумение ще предпочета да ти пръсна черепа, за да не бъда въвлечен в някакъв номер и убит.

— Най-добре да пуснеш предпазителя — каза Дентън. — Защото, ако ме убиеш, никога няма да се измъкнеш жив оттук.

Мразя, когато някое лошо момче се окаже право, но реших да не допусна грешка и да гръмна Дентън, без да искам, и затова пуснах предпазителя. Преметнах вълчия колан през рамо, хванах отново Дентън за яката и му казах:

— Тръгвай!

Той тръгна. Излязохме от пълния мрак под дърветата на светло.

Останах на ръба на гората и се опрях на един дънер, като поставих Дентън между мен и лошите момчета. И тримата бяха застанали в полукръг на около десет метра от нас, и всичките бяха въоръжени. Само изключително добър стрелец би могъл да ме порази, както се бях прикрил зад солидната широка фигура на Дентън и сянката на дърветата, но не исках да оставя нищо на случайността и се наведох зад него, оставяйки да се показват само едно ъгълче от главата ми и едно око. Така, помислих си аз, ако ме застрелят, няма да го усетя.

— Хм, здравейте момчета — казах аз малко неуверено. — Държа шефа ви. Пуснете пистолетите, свалете коланите и се отдръпнете назад бавно и кротко, иначе ще го убия.

Една част от мен, вероятно по-разумната, изпъшка от действията ми и се опита да изброи федералните и щатските закони, които правех на пух и прах, вземайки за заложник представител на Федералното бюро за разследване, заплашвайки да го убия и опитвайки се да взема за заложници още трима. Спрях да броя нарушените закони, когато стигнах до десет, и зачаках да видя какво ще отговорят върколаците.

— Върви по дяволите — изръмжа Бен. Младата жена със сребриста коса пусна пистолета и разтвори ризата си, показвайки един торс, който беше внушителен в широк смисъл, и един вълчи колан. — Лично ще ти разкъсам гърлото…

— Дебора — каза Дентън с напрегнат глас, — недей, моля те.

— Тръгвай, кучко — изръмжа Харис. Големите му уши хвърляха малки черни полулунни сенки от двете страни на главата му. — Дентън ще си го получи, а ние ще бъдем повишени. По дяволите, магьосникът вероятно ще те застреля, докато го държи.

Бен се хвърли към Харис, вдигнала ръце, сякаш искаше да го удуши, свила пръсти като нокти.

— Млъквайте — казах аз. — И двамата. Хвърлете пистолетите. Веднага.

Харис ми се усмихна подигравателно.

— Няма да стреляш, Дрезден. Не ти стиска.

— Роджър — каза съвсем спокойно Дентън, — ти си идиот. Той няма друг избор. Веднага. Свалете пистолетите.

Аз примигнах, изненадан от неочакваната подкрепа. Това ме направи подозрителен. Това, че Марконе не се виждаше никъде, не означаваше, че го няма. Къде беше той? Клекнал някъде и се прицелва в мен? Внимавах за ярки червени точки.

— Точно така — добавих към казаното от Дентън. — Ти си идиот. Хвърляй пистолета! И ти, Уилсън — добавих аз, поглеждайки към дебелия агент. — Ти и Бен, свалете и коланите и ги оставете на земята.

— Изпълнявайте — потвърди Дентън и аз станах още по-нервен.

Той беше напълно спокоен и не се съпротивляваше. Гласът му беше солиден, уверен и безучастен. Това беше лошо. Глутницата на Дентън се подчини, макар и неохотно. Бен хвърли колана на земята по същия начин, както Скрудж^[1] би захвърлил диамантена огърлица — с видима болка. Уилсън изгрухтя, когато разкопча колана и шкембето му се отпусна още малко. Пусна го на земята до пистолета. Харис ме гледаше кръвнишки, но и той смъкна пистолета си.

— Сега отстъпете назад. До един!

— Да — каза Дентън. — Харис, Уилсън, отстъпете към гората и донесете всичко, което оставихме там.

— Хей — казах аз. — За какво, по дяволите, говориш? Никой да не мърда. — Харис и Уилсън ми се ухилиха мазно и поеха към дърветата. — Връщайте се обратно!

— Стреляй по тях, господин Дрезден — каза Дентън, — и ще трябва да свалиш пистолета от мен. А ако направиш това, ще успея да го достигна и ще се вкопчим в схватка. Ти имаш способности и си интелигентен, но си ранен. Не мисля, че ще успееш да ме надвиеш в ръкопашен бой.

Погледнах между двамата мъже и Дентън.

— По дяволите — казах аз. — Какво целиш, Дентън? Ако направиш нещо съмнително или каквото и да е, няма да оживееш, за да можеш да съжаляваш.

— Аз съм от ФБР. Не бих направил нищо, което да изглежда съмнително, господин Дрезден.

Изругах и успях все пак да забележа, че устата на Дентън се изкриви в усмивка.

— Защо? — попитах. — Защо се забърка с тези колани? Защо правиш всичко това?

Дентън се опита да вдигне рамене, но се отказа.

— Прекалено много години съм гледал как хора като Марконе се надсмиват над закона. Видял съм много хора, ранени от него и убити от мизерията, която им е докарал, той и други като него. Уморих се само да наблюдавам. Реших да го спра. Него и останалите.

— Като ги убиваш? — казах аз.

— Дадена ми беше власт и се възползвах от нея.

— Какво ти дава право да разполагаш с живота им?

— А какво им дава право на тях да убиват? — каза Дентън. — Трябва ли да седя и да ги оставя да изтребват хората, ако мога да ги спра? Имам власт и отговорността да я използвам.

Побиха ме тръпки, когато проумях думите му.

— А другите? Невинните, които загинаха?

Дентън се поколеба, но отговори спокойно.

— Това беше нещастен случай, злополука. Намеренията ми не бяха такива.

— Коланите не само ви правят космати, Дентън. Те променят начина ви на мислене и действие.

— Аз мога да контролирам хората си — започна Дентън.

— Както направи миналия месец? — прекъснах го аз.

Той преглътна, но не каза нищо.

— Ти знаеше, нали? Знаеше, че ще разбера. И затова ме прати в автосервиз „Пълнолуние“.

Вените по челото му започнаха да пулсират.

— След смъртните случаи бях предупреден, че съществува някакво управително тяло. Нещо като магическа полиция. Белият съвет. И че ти работиш за тях.

Почти се изсмях.

— Да, някой ти е казал обаче само част от историята, Дентън. Затова разруши окръжността на Макфин, нали? Трябваше ти жертва и затова освободи Макфин, знаейки, че Съветът ще го заподозре. „Уличните вълци“ за полицията, а Макфин за Съвета.

Дентън изсумтя.

— Необходими жертви. Трябва да се свърши работата, Дрезден.

— Така ли? Като една от тези необходими жертви, не мога да се съглася с теб — казах аз. — Законът да върви по дяволите, така ли? Точно това казваш — че си над закона. Също като Марконе.

Дентън отново се напрегна и леко изви глава към мен. Сякаш искаше да чуе.

Продължих да го натискам, опитвайки се отчаяно да го накарам да проумее. Ако успея, може би щях да се измъкна в края на краищата от това положение.

— Човече, тези колани ви дават сила, която е лоша. Не можеш да се справиш с нея. Влязла е в главите ви и вие не можете да мислите. Откажи се. Все още можеш да излезеш от това и да почнеш да действаш правилно. Хайде, Дентън. Не загърбвай всичко, за което си се борил години наред. Има и по-добър начин.

Дентън дълго време нищо не каза. Харис и Уилсън изчезнаха зад плътния пръстен от борови дървета. Бен ни наблюдаваше с блестящите си очи, тялото й беше мускулесто и твърдо под лунната светлина, а гърдите й бяха красиви и доста смущаващи, когато поемаше дъх. Тя местеше непрекъснато погледа си от нас към колана на земята и дишането й ставаше накъсано.

— Погледни я — казах аз. — Тези колани са като наркотик. Такава ли беше тя? Такава ли искаш да бъде? А Уилсън и Харис, такива ли бяха преди? Вие сте се превърнали в чудовища, човече. Трябва да се освободите от това. Преди всичко да рухне.

Дентън затвори очи. След това поклати глава веднъж.

— Ти си добър човек, господин Дрезден. Но нямаш представа накъде отива светът. Съжалявам, че се изпречи на пътя ни. — И той отвори отново очи. — Необходими жертви.

— По дяволите — казах аз. — Не виждаш ли, че от това няма да излезе нищо добро? Дори ако се измъкнете оттук тази вечер, след като изтребите всички, Мърфи ще успее да сглоби всичко, което е станало.

Дентън ме погледна и повтори като някаква мантра:

— Необходими жертви.

Преглътнах и изстинах още повече. Дентън влагаше нещо зловещо в начина, по който произнасяше думите — прозаично, спокойно, рационално. В него нямаше никакви съмнения, макар че трябваше да е уплашен. Само глупаците и лудите демонстрират подобна увереност. А вече бях забелязал, че Дентън не е глупак.

Харис и Уилсън се появиха иззад дърветата, носейки нещо. Някой забулен, с вързани ръце и крака. Харис имаше нож в ръката си и го беше допрял до качулката, която приличаше на калъф за възглавница. Големите му уши и луничките не пасваха на арогантната компетентност, с която държеше ножа.

— Бъдете проклети — казах аз спокойно.

Дентън не отвърна нищо. Очите на Бен блестяха под лунната светлина и в тях имаше единствено сласт и жажда.

Двамата агенти донесоха пленника и Уилсън пусна краката му. Харис продължаваше да държи ножа, докато дебелият отиде да махне качулката, но аз вече бях видял превръзката на ръката.

Лицето на Мърфи беше бледо, а златистата й коса, обезцветена до сребърна от лунната светлина, падаше край очите й. Устата й беше залепена с плат или скоч-лента, в основата на едната ноздра се виждаше съсирена капка кръв, а над едното й око се червенееше драскотина. Тя примигна за момент, след което ритна Уилсън. Но краката й бяха вързани и това не беше достатъчно ефикасно, а когато Харис изръмжа и притисна ножа до гърлото й, тя спря да се съпротивлява. Сините й очи метнаха разярен поглед към Харис, след това към Уилсън. След това се спряха на мен и се разшириха.

— Убий ме, господин Дрезден — каза спокойно Дентън, — и Харис ще пререже гърлото на лейтенанта. Бен ще й вземе пистолета, а също и Уилсън. Най-вероятно ще те убият. След което ще убият тези вълци, които доведе, твоите съюзници. Но дори и да успееш да се справиш преди това с всички нас, Мърфи няма да е жива, а ти ще държиш оръжието, което е убило четирима агенти на ФБР.

— Мръсно копеле — казах аз. — Хладнокръвно копеле.

— Необходими жертви, господин Дрезден — каза Дентън, но това не беше вече спокойното изречение от преди. Звучеше пламенно, сякаш ръката на влюбен оформя думите. — Пусни пистолета си.

— Не — казах аз. — Няма. Той няма да посмее да убие още един полицай. Нали?

— Тогава Мърфи ще умре — каза Дентън. — Харис!

Раменете на червенокосия се издуха, а Мърфи се опита да изкрещи, въпреки запушената си уста. Аз извиках и насочих пистолета към Харис.

Рамото на Дентън се заби в корема ми, а юмрукът му ме прасна по носа така, че ми излязоха свитки. Пистолетът гръмна нанякъде, но Дентън вече се беше изплъзнал от ръката ми и ми нанесе още един удар по гърлото, който ме простря без дъх на земята.

Дентън се наведе и прибра пистолета.

— Трябваше да ме убиеш, когато имаше шанс, господин Дрезден, вместо да ми четеш морал. — Той го насочи към мен и видях, че устните му бавно се сгърчиха в гладна усмивка. — Красива луна имаме тази вечер — каза той. — Това ми напомня за една приказка. Как беше…

Опитах се да му кажа къде да си навре луната и приказката, но се чу само задушена въздишка. Не можех да се помръдна. Ужасно болеше.

Дентън дръпна предпазителя, насочи дулото към лявото ми око и каза:

— А, да. Ще думна, ще бумна и ще ти духна къщичката. Сбогом, магьоснико.

Да умреш при приспивна песен. Небеса.