Джим Бъчър
Безумна луна (8)

Глава 8

Полицейското управление в центъра беше конгломерат от здания, построени през годините, за да отговарят на нарасналата нужда от правозащитни действия. Те не си пасват едно на друго и са изградени в различни стилове, но имат нещо общо с институцията, която приютяват — споили са се в едно съгласувано цяло. Специалният отдел се помещава в голямо, доста овехтяло здание, огромен куб, който се крепи въпреки годините, мръсотията, саждите и графитите по стените му. Прозорците и вратите са защитени с решетки и то се гуши между съседните по-високи постройки, като стар булдог между цяла глутница непослушни паленца, опитващ се да наложи ред и дисциплина.

Вътрешността на зданието е най-банална, дори леко захабена, но я поддържат чиста. Сержантът на рецепцията, стар воин, ме изгледа над сивите си мустаци и впечатляващата си челюст.

— Здравей, Бил — поздравих аз и му показах папката, която стисках под мишница. — Нося нещо за Мърфи от Специалния отдел.

— Дрезден — отвърна той бдително и с жест на ръката ме насочи към стълбите зад него.

Не можах да спя достатъчно миналата нощ, но се обръснах и облякох прилично, преди да изляза — този път с бизнес костюм, вместо с обичайната си каубойска риза и джинси. Носех обаче протъркания си шлифер, защото под него се люлееше на дълга връв моята стреляща пръчка. Изкачих стъпалата през едно и по пътя се разминах с няколко полицаи. Някои от тях ме познаваха и един или двама дори ми кимнаха, но можех да доловя известно неудобство в тях. Очевидно за пазителите на реда в този момент изглеждах по-различен.

Сбърчих нос. В полицията отдавна ме имаха за малко откачен — момчето, което претендира, че е магьосник. Възприемаха ме все пак като полезен, защото можех да им предоставя добра информация и често с моите „психични способности“ бях помагал за решаването на някои случаи. Бях свикнал да бъда от добрите момчета, но сега полицаите ми отправяха неутрални, професионални погледи като на потенциален криминален контингент, а не като на другар по оръжие. Това можеше да се очаква след разпространените слухове, които ме свързваха с Джони Марконе, но все пак не ми беше приятно.

Докато си мърморех под нос, потънал в подобни мрачни мисли, се сблъсках с една висока, красива жена, с тъмни коси и очи, пълни устни и дълги крака. Беше облечена в светлокафяви пола и жакет и искрящо бяла блуза. Гарвановите й вежди се повдигнаха възмутено, преди да погледне към мен и очите й да блеснат приятелски.

— Хари! — извика тя и сви устни в усмивка. Повдигна се на пръсти и ме целуна по бузата. — Чудесно е да те срещна тук.

Прочистих си гърлото.

— Здравей, Сюзан, завладя ли още няколко вестника?

Тя поклати глава.

— Все още не, но се надявам, че ще стане. След репортажите, които ми осигури миналата пролет, хората започнаха да гледат по-сериозно на моите материали. — Тя спря за миг и си пое въздух. Движението на гърдите й беше много привлекателно. — Виж, Хари, ако работиш отново за полицията и случайно можеш да ми кажеш какво става тези дни…

Поклатих глава и се опитах да й се скарам.

— Мисля, че се бяхме разбрали. Аз не се меся в твоите дела, не го прави и ти.

Тя се усмихна и докосна с пръст гърдите ми.

— Това важеше само докато излизахме заедно. — Тя ме огледа от главата до петите. — Или ако започнем отново…

— Сюзан Родригес, не знаех, че освен журналист си и юрист.

— А ти ставаш лош — каза тя и се намръщи. — Сериозно, Хари, още един репортаж като тази пролет, и кариерата ми е опечена.

— Да, но след миналата пролет от общината ме накараха да подпиша един тон декларации за неразгласяване. Нищо не мога да ти кажа за тези случаи.

— Добре де, не казвай нищо, но ако ми посочиш — да кажем — едно подходящо място на улицата, където да застана и да направя няколко хубави снимки, аз ще бъда много — тя се наведе и целуна врата ми, — много — целувката се придвижи до ухото, — много благодарна.

Преглътнах да си прочистя гърлото. След това отстъпих едно стъпало назад, по-далече от нея. Затворих за миг очи и се вслушах в бясното биене на сърцето ми.

— Съжалявам, не мога да направя това.

— О, Хари, колко си скучен. — Тя протегна ръка и ме погали по косата, след това ми се усмихна, за да покаже, че не се сърди. — Нека да излезем пак скоро. Вечеря?

— Чудесно — казах аз. — Какво правиш тук толкова рано?

Тя отметна глава и ме изгледа.

— Сделка ли предлагаш? Аз да ти кажа моето, а ти — твоето? Разбира се, неофициално.

Изръмжах:

— Сюзан, достатъчно.

Тя въздъхна и поклати глава.

— Ще ти се обадя за вечеря, става ли?

И тръгна надолу по стълбите покрай мен.

— Добре — казах аз. — Добре. Нося доклад на Мърфи за върколаците.

— Върколаци — каза тя и очите й светнаха. — Те ли стоят зад убийствата Лобо?

Намръщих се.

— Без коментари. ФБР държи всичко в затъмнение.

— Не може да бъдат убити десетина души и никой да не забележи — каза Сюзан лукаво. — Аз наблюдавам градските морги.

— Боже, колко си романтична. Добре, твой ред е. Казвай!

— Опитвам се да изкопча нещо от следователя на отдел „Вътрешно разследване“. Говори се, че упражняват натиск върху Мърфи и се опитват да я изхвърлят от Специалния отдел.

Намръщих се.

— И аз чух нещо такова. Но какво интересно има в това за теб и за „Аркейн“?

— Най-успешният следовател на полицейското управление в областта на паранормалното да бъде изхвърлен? Дори хората да не го вярват, Мърфи върши много добра работа. Ако бъде уволнена и аз успея да покажа, че броят на мистериозните престъпления и необяснимите убийства се увеличава след нейното отстраняване, може би хората ще започнат да вярват на вестници като „Аркейн“. И на личности като теб.

Поклатих глава.

— Хората не искат повече да слушат за магия. Или за неща, изникващи от мрака. Повечето са щастливи, че не знаят.

— А когато някой бъде убит заради това?

Вдигнах рамене.

— Тогава се намесват хора като Мърфи и мен.

Сюзан ме изгледа недоверчиво.

— Трябва ми нещо стабилно, Хари. Свидетелски показания, евентуално фотография.

— Не можеш да направиш снимка на нещо свръхестествено. Енергиите, които кръжат около него, са толкова силни, че ще разстроят фотоапарата. Освен това създанието, с което се занимавам сега, е твърде опасно. Можеш да пострадаш.

— Ами ако снимам отдалече? — настоя тя. — С телеобектив?

Поклатих глава.

— Не, Сюзан. Не мога нищо да ти кажа. За твое и за мое добро.

Тя сви устни.

— Добре — каза тя рязко и тръгна надолу по стълбите.

Като че ли ми става навик да крия известен тип информация от хората. Не само моята работа и свобода бяха застрашени, но и работата на Мърфи, а сега изглеждаше, че и любовният ми живот, или каквото го заместваше, също беше под заплаха.

Опитах се за момент да преценя какви са чувствата ми към Сюзан, но това беше безнадеждно. Тя работеше като репортер за вестник „Аркейн“, жълт вестник, разпространяван главно в Чикаго. Най-често публикуваха заглавия като например, че Елвис Пресли и Джон Кенеди са забелязани да изпълняват дует в Атлантик сити или нещо подобно, но от време на време Сюзан успяваше да напипа нещо от истинския свръхестествен мир, за който хората бяха напълно забравили в полза на науката. Тя беше много добра и абсолютно неудържима.

Освен това беше очарователна, красива, духовита и изключително сексапилна. Нашите срещи често се превръщаха в дълги и страстни вечери, било у тях или при мен. Връзката ни траеше от доста време и никой от нас не се и опитваше да я дефинира. Предполагам, че и двамата се притеснявахме от подобно нещо, защото в такъв случай ще премислим и ще си кажем, че не си струва.

Продължих по стълбите и в ума ми цареше пълна бъркотия от окървавени трупове, диви зверове, сърдити бивши ученици и знойни тъмни очи. Има моменти, когато работата пречи на любовния ми живот. Но едно е сигурно — в това няма никаква скука.

Вратата на Специалния отдел се отвори миг преди да стигна до нея, и аз се заковах на място. Зад нея се появи агент Дентън от ФБР, висок и строен в своя безупречен сив костюм. Той също спря и ме изгледа, задържайки вратата с една ръка. Под сивите му очи имаше торбички от умора, но те продължаваха пресметливо да оглеждат, а вените на челото му бяха подути от напрежение.

— Господин Дрезден — каза той и ми кимна.

— Агент Дентън — отговорих аз любезно, дори приятелски. — Извинете ме, трябва да предам нещо на лейтенант Мърфи.

Дентън се намръщи леко, след това погледна назад към стаята, преди да излезе в коридора и да затвори вратата след себе си.

— Може би сега не е най-подходящият момент да я видите, господин Дрезден.

Погледнах към часовника на стената, който показваше осем без пет.

— Тя искаше да й го донеса рано.

Отстъпих настрани и се опитах да го заобиколя.

Той опря длан на гърдите ми — само толкова. Но беше як. Може би малко по-нисък от мен, но с много повече мускули. Не ме погледна в очите и заговори със спокоен глас:

— Вижте, Дрезден, това, което се случи снощи, не изглеждаше добре, но повярвайте ми, нямам нищо против лейтенант Мърфи. Тя е добър полицай и си върши работата. Обаче трябва да спазва правилата като всички останали…

— Ще го имам предвид — казах аз и тръгнах отново.

Той продължи да натиска гърдите ми.

— В момента при нея има следовател от Вътрешния отдел. Той вече е в лошо настроение заради досадните въпроси на някаква репортерка. Наистина ли искате да влезете вътре и да го принудите да започне да задава всякакви въпроси?

Погледнах го намръщено. Той смъкна ръката си от гърдите ми. Въпреки това не го заобиколих.

— Вие знаехте ли, че я разследват?

Дентън вдигна рамене.

— Можеше да се очаква. Много от това, което се случи в миналото, е съмнително.

— Вие не вярвате, нали? — попитах го аз. — Не вярвате, че съм магьосник? Не вярвате в свръхестественото?

Дентън си оправи връзката.

— Не е важно в какво вярвам аз, господин Дрезден. Важното е, че повечето от местната измет вярва в тези неща. Това оказва влияние върху начина, по който мислят и действат. Ако мога да използвам вашите съвети, за да разреша този случай, ще го направя, както всеки друг полицай. — Погледна ме и добави: — Аз самият съм убеден, че вие или сте неуравновесен, или сте много хитър шарлатанин. Не искам да ви обиждам.

— Не ме обиждате — казах кисело и посочих с глава към вратата. — Колко дълго Мърфи ще е заета?

Дентън вдигна рамене.

— Ако нямате нищо против, аз ще й занеса вашия доклад и ще го оставя на бюрото й. Може да слезете долу и да й се обадите по телефона. Нямам нищо против да помогна на един полицай.

Замислих се за секунда, след което му подадох папката.

— Благодаря ви, агент Дентън.

— Фил — каза той. За секунда почти се засмя, но лицето му отново стана съсредоточено и напрегнато. — Имате ли нещо против да хвърля един поглед?

Поклатих глава.

— Надявам се поне, че харесвате фантастиката, Фил.

Той отвори папката и се зачете в първата страница, без да променя изражението си известно време. Вдигна поглед към мен.

— Това не е сериозно.

Беше мой ред да вдигна рамене.

— Не го отхвърляйте веднага. Помагал съм на Мърфи и преди.

Прелисти останалите страници и изражението му ставаше все по-скептично.

— Ще… предам това на Мърфи от ваше име, господин Дрезден — каза той, кимна ми и се обърна, за да влезе в Специалния отдел.

— Хей, Фил — казах аз фамилиарно.

Той се обърна към мен и повдигна въпросително вежди.

— И двамата сме от един отбор, нали? И двамата търсим убиеца?

Той кимна.

Отговорих на неговото кимване и го попитах:

— Кое е това, което не искате да ми кажете?

Той ме изгледа продължително, след това премигна бавно. Липсата на реакция го издаде.

— Не знам за какво говорите, господин Дрезден — каза той.

— Разбира се, че знаете — отговорих аз. — Вие знаете нещо и не можете, или не желаете да ми го кажете. Защо не сложите всичко на масата сега?

Дентън огледа коридора надолу и нагоре и повтори с абсолютно същия тон:

— Не знам за какво говорите, господин Дрезден. Разбирате ли?

Аз не разбирах, но не исках той да види това. Затова просто кимнах. Дентън ми отвърна и влезе в Специалния отдел.

Намръщих се, изненадан от неговото поведение. Изразът и реакцията му разкриваха повече от думите, но не бях сигурен какво точно. Освен онзи проблясък, който имах миналата нощ, беше ми трудно да го разчета. Някои хора са такива, умеят добре да пазят тайна както с езика на тялото, така и с езика на думите.

Поклатих глава и слязох до обществения телефон на долния етаж, пуснах монетата и набрах номера на Мърфи.

— Мърфи — каза тя.

— Дентън ще ти донесе моя доклад. Не исках да влизам, докато при теб има хора от Вътрешния отдел.

В тона на Мърфи прозвуча облекчение, леко, но доловимо.

— Благодаря ти. Разбирам.

— Следователят е в твоя кабинет, нали?

— Да.

Гласът на Мърфи беше неутрален, любезен, професионален и незаинтересуван. Мърфи умееше при нужда да се държи като играч на покер.

— Ако имаш някакви въпроси, ще си бъда в офиса — казах аз. — Дръж се, Мърф. Ще пипнем този тип.

Чу се звукът на басов глас — Дентън, — след това пляскането на папка върху бюрото на Мърфи. Тя му благодари, след това отново се обърна към мен:

— Много ти благодаря. Ще се запозная с него веднага.

След това затвори телефона.

Оставих слушалката и разбрах, че съм леко разочарован, защото не можах да говоря с Мърфи и нямахме шанс да си разменим обичайните закачки. Това, че вече не мога просто да вляза в нейния кабинет, ме дразнеше и се чувствах вътрешно неразположен и напрегнат. Мразя политиката, но тя ни заобикаляше отвсякъде и докато върху мен тежат и най-малките подозрения, мога да причиня неприятности на Мърфи само ако се навъртам наоколо.

С тези мрачни мисли слязох по стълбите, излязох от зданието и се запътих към паркинга за посетители, където ме чакаше синята костенурка.

Седнах в нея и тъкмо се приготвих да я накарам да се съживи, чух приближаващи се стъпки. Утринното слънце блестеше в очите ми, но успях да разпозная кльощавата фигура и големите уши на червенокосия млад агент на ФБР от местопрестъплението миналата нощ. Смъкнах прозореца, когато той се приближи до колата ми. Огледа се наоколо неспокойно и клекна до вратата, така че да не бъде забелязан.

— Здравейте, агент…

— Харис — каза той. — Роджър Харис.

— С какво мога да ви бъда полезен, агент Харис?

— Искам да знам нещо, господин Дрезден. Можех да ви попитам миналата нощ, но не успях. Сега искам да ми кажете. — Той се огледа отново като заек, преследван от лисици, и попита: — Вие истински ли сте?

— Много хора ми задават същия въпрос, агент Харис — казах аз. — Ще ви отговоря по същия начин. Опитайте и ще разберете.

Той си прехапа устната и ме погледна за минута. След това кимна рязко и поклати глава.

— Добре — каза той. — Добре. Мога ли да ви наема?

Повдигнах вежди изненадано.

— Да ме наемете? За какво?

— Мисля… мисля, че знам нещо. Относно убийствата Лобо. Опитах се да накарам Дентън да проверим, но той каза, че нямало достатъчно доказателства. Никога няма да можем да ги проследим.

— Кого? — попитах аз внимателно.

Само това ми трябваше, да ме забъркат в още една каша. От друга страна, като независимо лице, аз мога да надникна там, където полицията не може. Ако успея да измъкна нещо за Мърфи или открия убиеца и го спра със средства извън легалните канали, това съвсем не беше за изпускане.

— В Чикаго има една банда — започна Харис.

— Без майтап? — попитах аз, като се направих на изненадан.

Момчето не схвана това.

— Да. Те самите се наричат „Уличните вълци“. Имат много лоша репутация дори за този град. Даже истинските бандити ги избягват. Твърдят, че бандата притежава особени сили. Територията на „Уличните вълци“ е около Четирийсет и девета Стрийт Бийч.

Той ме изгледа напрегнато.

— Край университета — допълних аз. — Близо до парковете, където станаха убийствата миналия месец.

Той закима като доволно кученце.

— Да, точно там. Разбирате ли за какво говоря?

— Разбирам, моето момче, разбирам — казах и си потърках окото. — Дентън не може да отиде там и затова ви прати да ме накарате аз да свърша тази работа.

Той се изчерви толкова силно, че чак луничките му изчезнаха.

— Аз… Хм…

— Не се притеснявайте — казах му аз. — Не правите нищо лошо, а освен това се е наложило да станете прекалено рано тази сутрин и т.н.

Харис прехапа устната си и кимна.

— Да, добре. Ще го направите ли?

Въздъхнах.

— Предполагам, че не можете официално да ми платите хонорар?

Това дори не беше въпрос, а само намек.

— Наистина. Официално вие сте съмнителен източник дори като консултант.

Кимнах.

— Така си и мислех.

— Ще можете ли, господин Дрезден? Ще го направите ли?

Съжалих дори преди да си отворя устата.

— Добре — казах аз. — Ще проверя. Но в замяна на това искам цялата информация, която ФБР и чикагската полиция имат за мен.

Харис пребледня.

— Искате да ви копираме досието?

— Да — казах аз. — Мога да го получа по силата на закона за достъп до информацията. Просто искам да си спестя пощенските разходи и времето. Уговаряме ли се?

— Боже мой. Дентън ще ме убие, ако разбере за това. Много мрази да се нарушават правилата.

Продължи да си дъвче устните, докато останах с впечатлението, че ще ги отхапе.

— Имате предвид, че ги е нарушил, като ви е пратил при мен? — вдигнах аз рамене. — Спокойно, момче. Това е моето условие. Лесно ще ми откриете телефонния номер, ако промените намерението си.

Опитах се да запаля мотора на костенурката, той се изкашля, изтропа и тръгна.

— Чудесно — каза той. — Разбрахме се.

И ми протегна ръката си.

Стиснах я, потвърждавайки сделката, и едновременно с това изпитах неприятно чувство. Харис се отдалечи от костенурката колкото може по-бързо, продължавайки да се оглежда нервно.

— Това беше глупаво, Хари — си казах аз. — Не биваше да се забъркваш в още нещо.

Прав бях. Но възможната полза оправдаваше риска. Можех да открия убийците, да ги спра и едновременно с това да открия в какво ме обвинява полицията. Това ще ми помогне да уредя нещата с Мърфи. Даже може да я измъкна от неприятностите, в които се е забъркала.

— Кураж, Хари — си казах. — Трябва само да се огледаш около леговището на бандата. И ще ги попиташ дали наскоро не са убивали някого. Какво толкова?