Джим Бъчър
Безумна луна (13)

Глава 13

Да се ходи по стълби с вързани на гърба ръце, е много по-трудно, отколкото можете да си представите. Ръцете са необходими за поддържане на равновесие, независимо дали го съзнавате, или не. Със здраво стегнатите на гърба ръце Мърфи ме поведе нагоре по тесните стълби за прислугата, а след като тръгнахме надолу по стъпалата пред дома на Макфин към група зяпащи към нас полицаи, равновесието ми напълно се обърка.

Когато слязохме долу, чух препиращи се гласове.

— Няма ли да ми се махнете от главата? — каза Кармайкъл. — Върша си работата. Шефът каза никой да не влиза и затова няма да ви пусна. Трябва ли да го кажа още по-ясно?

Погледнах нататък и видях Дентън да се извисява над Кармайкъл с пулсиращите си вени на челото, а тримата му помощници се бяха разгънали като ветрило зад него.

— Възпрепятствате един законно упълномощен служител да си изпълнява задълженията — чух думите на Дентън. — Махнете се от пътя ми, детектив Кармайкъл. Или искате да попаднете в списъка на Вътрешната комисия заедно с вашия шеф?

— Всичко е наред, Рон — каза Мърфи. — Аз си свърших работата тук.

Кармайкъл погледна към мен, опули се и устата му зяпна. Дентън и неговите хора също ме погледнаха. Забелязах гримасата на изненада, която изкриви за миг лицето му, след което то отново стана непроницаемо. Роджър, червенокосото момче, което работеше за него, ме гледаше втренчено с отворена уста. Бен, жената, която бе нападнала Мърфи, ме наблюдаваше отегчено, а дебелият Уилсън изпусна едно доволно ръмжене.

— Лейтенант — каза Кармайкъл, — сигурна ли си за това?

— Предната вечер разговаряше оживено с жертвата. Мога да го свържа поне с един от обитателите на дома, а също и с някои… декорации тук. Арестувам го за възпрепятстване на правосъдието и за заговор за извършване на убийство. Вкарай го в колата, Кармайкъл, и ела веднага горе.

Мърфи ме бутна рязко към Кармайкъл и аз залитнах, но той ме пое.

— Да влизаме, Дентън — каза Мърфи, обърна се и пое нагоре.

Дентън ми хвърли един равнодушен поглед и я последва, приканвайки своите хора да направят същото.

Кармайкъл поклати глава и ме заведе до една от полицейските коли:

— Мамка му, Дрезден. А бях готов да се хвърля на твоя страна. Сега съм едно бито куче.

Кармайкъл отключи задната врата на колата и сложи длан на тила ми, когато се наведох да вляза.

— Пази си главата. За бога, какво ти е на ченето?

Задоволих се да седна на задната седалка и да вперя поглед напред, без да му отговарям. Кармайкъл ме огледа, след което поклати глава.

— Някой ще те закара в Центъра веднага щом осигурим мястото. Там ще можеш да се обадиш на адвоката си.

Продължавах да гледам напред, без да му отговарям.

Кармайкъл ме наблюдава още малко, след което се изправи и ме заключи в колата.

Затворих очи.

И преди ми се беше случвало да падна толкова ниско и бях преживявал събития, които ме бяха оставяли разбит и пълзящ, до степен да предпочитам да съм мъртъв. Точно така се чувствах и сега. Не защото не бях открил убиеца — и друг път съм бил побеждаван, поемал съм удари по брадичката, но се връщах в боя още на следващия рунд. Мога да отвръщам на ударите като всеки друг. Но се отвращавах от чувството, че съм изменил на приятел.

Бях обещал на Мърфи да нямам тайни от нея — и нямах. Наистина. Но бях постъпил глупаво. Трябваше да сглобя данните по-бързо и по-инстинктивно. За извинение може да ми послужи това, че едва не ми откъснаха главата в автосервиз „Пълнолуние“. Или пък съм бил поразен от надникването в душата на водача на „Уличните вълци“, където съм видял ясно намерението му да ме убие. Но тези извинения нямаше да оправят нещата с Мърфи. Не знаех дали нещо би могло да се оправи. Бях самотен. Чувствах се разсипан. Истинско лайно.

Почувствах се още по-зле след миг, когато погледнах през прозореца на колата и разбрах нещо, което трябваше да усетя още преди час — истинският убиец или убийците са все още някъде тук, навън.

Макфин не можеше да е виновен за всички смъртни случаи предишния месец. Две от убийствата бяха станали през нощите преди и след пълнолуние. Ако проклятието му е да озверява при пълнолуние, той не би могъл да убие както жертвите от миналия месец, така и Спайк във „Варсити“ онази нощ.

От което следваше въпросът: кой е извършил тези убийства?

Нямах никакъв отговор. Ако тъмнокосата, която водеше групата „Алфа“, е свързана с Макфин, може ли да е тя? Нещо подобно на вълк ме беше нападнало в изоставения универсален магазин, когато изгасна осветлението — дали е била тя? Или някой от групата? Може това да обяснява и останалите убийства.

Но ако е така, защо убиецът не ме беше довършил, докато се мотаех напълно беззащитен в мрака?

Нови и нови въпроси и никакви отговори.

Внезапно ме обзе едно странно чувство, което прекъсна напълно хода на мислите ми. Отново косъмчетата на врата ми настръхнаха. Някой ме наблюдаваше.

Огледах се. Не се виждаше никой. Всички полицаи бяха в къщата. Бях съвсем сам на задната седалка на колата с ръце, заключени на гърба. Бях безпомощен и сам и внезапно осъзнах факта, че Макфин все още не е открит и задържан. Той продължаваше да се спотайва в нощта и не може да се въздържи да не разкъса всеки, който му се изпречи.

Обля ме студена пот и погледнах през другия прозорец.

Право в чифт блестящи, диви, кехлибарени очи.

Изкрещях и се наведох настрани, повдигайки крака, за да мога да ритна, ако нещо се опита да се промъкне през прозореца на колата. Вместо това вратата се отвори и тъмнокосата жена с кехлибарени очи от универсалния магазин каза:

— Стойте спокойно, господин Дрезден, иначе няма да мога да ви измъкна.

Примигнах към нея над свитите ми колене:

— Какво?

— Да ви спася, господин Дрезден. Излезте от колата и елате с мен. Бързо, преди полицаите да се върнат. — Тя погледна покрай мен към къщата. — Нямаме много време.

— Да не сте луда? — попитах аз. — Аз дори не знам коя, по дяволите, сте вие.

— Аз съм годеницата на Харли Макфин, госпожица Уест — отговори тя. — Казвам се Тера.

Поклатих глава.

— Не мога да избягам. Ще си навлека повече неприятности, отколкото можете да си представите.

Кехлибарените й очи проблеснаха.

— Вие сте единственият, който може да спре моя годеник, господин Дрезден. Невъзможно е да го направите от килията.

— Аз не съм рейнджър — възразих аз. — Аз съм наемен консултант. И не вярвам общината да ми плати сметката за такова нещо.

Тера Уест се озъби.

— Ако парите ви интересуват, бъдете сигурен, че няма да има никакви проблеми. Господин Дрезден, нямаме време. Идвате ли, или не?

Огледах лицето й. Тя имаше поразително чисти черти, по-скоро изключителни, отколкото привлекателни. Малките бръчки в ъгълчетата на очите бяха единствените видими белези на възрастта й. На челото, почти скрит в корените на косата й, се виждаше дълъг, тесен пурпурен белег.

— Ти — казах аз. — Ти ме нападна в универсалния магазин. Аз те ударих, а ти ми изби пръчката.

Тя ме погледна гневно.

— Да.

— Ти си върколак.

— А ти — каза тя — си магьосник. И нямаме никакво време. — Наведе се надолу и погледна край мен. Аз хвърлих поглед в същата посока и видях, че Дентън и неговите хора излизат от къщата, потънали в оживена дискусия. — Твоята приятелка — каза тя, — полицейският детектив, е по следите на годеника ми. Искаш ли тя да се изправи първа пред него? Ще може ли да се справи? Или ще трябва да загине като другите?

Вълчицата (не е игра на думи) беше права. Аз единствен бях в състояние да направя нещо реално срещу Макфин. Ако Мърфи го залови първа, още хора ще загинат. Тя е фантастичен полицай и вече започва да се справя по-добре със свръхестественото, но няма да може да надвие един разбеснял се върколак. Обърнах се към Тера.

— Ако тръгна с теб, ще трябва да ме заведеш при Макфин.

Тя се беше обърнала да си тръгва, но спря.

— Когато мога. На разсъмване. Ако мислиш, че можеш да създадеш възпираща окръжност, която да го задържи при изгрева на луната. Ако можеш да му помогнеш.

Кимнах веднъж. Вече бях решил.

— Мога. И искам.

— Онази, която се представи като Ким Дилейни, твърдеше същото — каза Тера Уест, завъртя се на пети и тръгна да се отдалечава от мен, приведена ниско до земята.

Претърколих се от задната седалка и я последвах в храстите и сенките на градината около къщата, по-далече от полицейските коли и прожекторите.

Някой зад мен извика изненадано. След това се разкрещя:

— Спри!

Аз се изправих и хукнах, колкото мога по-бързо, за да се измъкна от прожекторите и от прицела на някой стрелец.

Очевидно викът беше единственото предупреждение, което получих. Докато тичах, зад мен изтрещяха изстрели. Куршумите дигаха прах около краката ми. Без да се забавям, започнах да крещя, присвил рамене и привел глава възможно най-ниско.

Бях на метър и половина от спасителната сянка зад плета, когато нещо ме удари в рамото и ме захвърли през живия плет — от другата му страна. Претърколих се и почти се изправих на крака. В този миг нещо объркано избухна в рамото ми, сякаш в ставите ми се заблъскаха разнообразни звуци и многобройни усещания. След това рамото ми стана напълно неподвижно и зрението ми се замъгли. Опитах се да протегна ръце, когато усетих, че отново падам, но те бяха закопчани на гърба ми и аз се строполих на земята, а тревата одраска бузата ми.

— Падна, падна — чу се спокоен женски глас. „Агент Бен“, помислих си аз. — Хванете го.

Не усетих ничие присъствие, само като че ли някой се опитва да ме изправи на крака, дърпайки ме за шлифера. Почувствах ръката на Тера да се плъзга под сакото ми, когато стигна до безчувственото ми рамо, усещането изчезна.

— Не кървиш лошо — каза Тера със спокоен глас. — Ударен си в рамото. Не в крака. Бягай или ще умреш.

Тя се изправи и започна да си проправя път през храстите на живия плет.

Странна утеха, но имах усещането, че скоро ще стане много по-лошо. Преглътнах лепкавия страх и се помъкнах след Тера Уест, доколкото мога.

Започнахме една игра на криеница в сенките на малката градина. Тера и аз срещу агентите след нас. Тя се движеше като привидение, в пълно мълчание, безпрепятствено и спокойно в черните сенки под сребристата светлина на луната над нас. Светкавично се пъхаше в храстите и непрекъснато завиваше ту наляво, ту надясно. Въобще не забави ход заради мен и бях съвсем сигурен, че ако падна, годеницата на Макфин въобще няма да спре да ме изчака. Не би се поколебала да ме изостави, ако не мога да поддържам нейното темпо.

За известно време успявах. Дори не ми беше особено трудно. Е, малко се задъхвах, белезниците ми пречеха, но като изключим това, все едно че не бях прострелян — усещах само топлите капки, които се стичаха по ребрата ми към стомаха. Какъв прилив на ендорфини!

Нашите преследвачи се втурнаха в лабиринта от храсти, но моята водачка като че ли притежаваше шесто чувство да ги избягва. Тя се придържаше към най-тъмните участъци на градината и от време на време проверяваше дали я следвам.

Не съм сигурен колко време мина, докато се промъквахме като призраци в мрака, а нашите преследвачи се опитваха да координират действията си и да бъдат едновременно с това тихи, но не може да е било много дълго. Чел съм някъде, че първоначалният шок след огнестрелна рана избледнява много бързо — освен това не бях и във форма. Не бих могъл да следвам Тера твърде дълго. Тя беше прекалено бърза и също толкова добра.

Рамото ми започна да тупти два пъти по-бързо от запъхтяното ми сърце точно когато преодолях последните храсти преди улицата и стигнахме до почти двуметровата ограда от ковано желязо, която заобикаляше имота. Аз спрях и се свлякох до нея, останал без дъх.

Тера ме погледна през рамо с бляскавите си кехлибарени очи. Тя дишаше леко през носа си — нашето бягство видимо не беше я запъхтяло.

— Не мога да прескоча оградата — казах аз. Болката в рамото ми беше станала много силна — като крампи при бягане, но по-остра. — Няма начин. Особено с вързани ръце.

Тера кимна веднъж.

— Аз ще те повдигна — каза тя.

Погледнах я със замъглени от болката очи. И въздъхнах.

— Ти побързай. Аз ще си пукна тук.

Тя въобще не ми обърна внимание.

— Облегни се на оградата и дръж тялото си изправено.

Наведе се и хвана глезените ми. Направих всичко, което можах, и тя се опита да ме вдигне, напрегната до крайна степен.

За секунда нищо не стана. След което започна да ме повдига нагоре, а аз се плъзгах със здравото си рамо по оградата. Издигна ме за глезените още по-високо, докато накрая се сгънах в кръста, ритнах с крака за секунда и тупнах тромаво на земята от другата страна на оградата. Когато паднах, имах чувството, че в рамото ми избухна бяла, заслепяваща ядрена експлозия.

Стиснах зъби и се опитах да не изкрещя, но вероятно съм издал някакъв звук. Чу се вик някъде зад нас и гласовете се насочиха към нашата посока.

Тера се намръщи и се обърна с лице към приближаващите гласове.

— Побързай — прошепнах аз. — Прескачай и да бягаме.

Тя поклати глава, развявайки черната си коса.

— Няма време. Те са тук.

Скръцнах силно със зъби и се изправих на крака. Тя беше права. Гласовете вече бяха съвсем близо. Някой, вероятно отново Бен, изкрещя да спрем. Ако Тера се опита да се покатери по оградата сега, ще бъде лесна мишена, когато стигне догоре. Преследвачите бяха съвсем близо. Тера нямаше голям шанс да избяга, а без нея и аз не бих стигнал далече. Ще ме пипнат и ще си имам допълнителни проблеми — а през това време Макфин беше на свобода и нямаше кой да го спре.

Потта изби от очите ми и аз клекнах сред капките от собствената ми кръв по тротоара. От тях започнаха да се издигат леки облачета пара.

Поех дълбоко въздух и събрах цялата си воля, хвърлих в нея болката, страха и разочарованието и събрах всичко в малка твърда топка енергия.

— Ventas veloche^[1] — прошепнах. — Ubrium, ubrium.

И започнах да повтарям думите в задъхана мелодия, като едновременно с това свих пръсти към дланите си.

Облачетата пара от моята кръв започнаха да се сгъстяват и да образуват гъсти валма от влажна мъгла. По следата ми назад, където беше покапала повече кръв, мъглата стана по-гъста. За няколко секунди имаше само леко раздвижване над земята, след което избухнаха облаци от мъгла, която покри всичко, тласкана от енергията, която излъчвах. Тера изчезна от погледа ми, а отзад се чуха обърканите и отчаяни викове на преследващите ни пазители на реда.

Паднах настрани, победен от болка и умора.

Чу се някакво шумолене, после проскърцване на ковано желязо и лекото тупване, с което Тера се приземи до мен, все още скрита в мъглата, макар само на метър разстояние. Тя се приближи и видях изражението й, разширените от възхищение очи — първият израз на емоция, който откривах у нея.

— Магьосник — прошепна тя.

— Занаят не се забравя — измърморих аз, след което всичко потъна в мрак.