Джим Бъчър
Безумна луна (29)

Глава 29

„Сам.“

Това е една от онези малки думи, които означават много. Като „страх“. Или „вяра“. Аз съм свикнал да работя сам. То си върви с професията. Магьосниците с моята сръчност и сила (поне на нейното обичайно ниво) са много малко и са разпръснати на голямо разстояние един от друг — може би не повече от двайсетина на територията на САЩ и малко по-нагъсто в Европа, Африка и Азия. Има обаче съществена разлика между това, да работиш сам, и да се изправиш срещу група врагове през една студена нощ, при това ранен и практически безпомощен. Трябваха ми десетина секунди, за да осъзная ясно тази разлика.

Страхът се настани трайно в мен. Страхът беше нещо, с което бях свикнал. Можех да мисля въпреки него и да се концентрирам върху опасностите. Ура за мен. Тялото ми реагираше по стария начин, раздвоено между желанието да бягам или да се бия, но все пак успях да укротя дишането си.

Разумното нещо беше да побягна, да се върна обратно при минивана и да накарам Сюзан да ме отведе много далече. При условие че успея да се изкатеря сам по стената, но поне бих могъл да опитам.

Но аз вече се бях обвързал. Бях тук, за да се преборя със силите на злото, каквито и да са те. Аз ги бях предизвикал, а не те мен. Освен това, ако Тера и децата бяха загазили, аз бях единственият, който можеше да им помогне.

Изправих се на крака, извадих пистолета и се запътих напред в посока, перпендикулярна на каменната стена зад мен. Гората беше гъста, платаните и магнолиите отстъпиха пред вечнозелени дървета с ниски остри клони. Промъкнах се между тях, доколкото мога, като се движех максимално тихо. Не мисля, че вдигах повече шум от вятъра, който караше клоните да се блъскат, събаряше листа и дъждовни капки. След малко, може би три или четири минути, стигнах до края на гората и се изправих пред владението на Джони Марконе — Джентълмена.

То беше великолепно, като излязло от някое списание за къщи и градини. В задния двор на Марконе имаше място за малко игрище за голф. Дълбоко навътре, в предната част на имението се издигаше огромната бяла къща на Марконе, ведра и безупречна, артистично осветена от десетина прожектора, а под задната фасада бе проектирана веранда, толкова обширна, че можеше да се използва за подиум за танци. Зад къщата една до друга се простираха осветени красиви градини, терасирани надолу по наклонения склон, който се спускаше срещу мен. В подножието му имаше долчинка, в която лежеше огромен бетониран плувен басейн, осветен под водата отдолу. Басейнът беше с неправилна форма и водата в единия край се вълнуваше от потока, който се вливаше в него.

Долчинката беше заобиколена от високи вечнозелени дървета, изправени като часовои, които криеха всичко в центъра. Две закръглени хълмчета украсяваха лявата страна на долчинката, едното от тях беше увенчано с нещо като старо светилище или храм с напукани и паднали на земята колони.

Цялата местност беше добре осветена както от сребристата луна, така и от лампи, разположени на стратегически места. Тревата беше безупречно поддържана и тук-там се издигаха дървета с небрежно великолепие, което може да се постигне само от армия скъпо платени градинари.

А казват, че престъпленията не носят пари.

Заех позиция зад една завеса от дървета и храсти и започнах да оглеждам внимателно и скрито околностите. Не се наложи дълго да чакам.

Забелязах някакво бързо движение под едно от дърветата на далечната страна на имението и някаква форма, вълк с тъмна козина, предполагам Били, изхвърча зад едно дърво към някаква тъмна форма на тревата, едва на десетина метра от мен. Напрегнах се и се наканих да се изправя от скривалището и да повикам вълка, докато тичаше.

В този миг на козината на вълка се появи една ярка точка червена светлина. След това се чу кух звук, нещо съвсем тихо, подобно на възпитано сдържана кашлица. Видях, че вълкът се метна в момента, когато една синя светкавица се заби в козината му и животното се претърколи на земята. Опита се за миг да се изправи отново на крака и посегна с челюсти към стреличката, която висеше на хълбока му. Загуби равновесие, наклони се на една страна и падна. Видях как гърдите му се повдигат и един от задните му крака се сгърчи в спазми. Стори ми се, че надникнах в очите на звяра, очите на Били, те се фокусираха върху мен за миг, след това потъмняха и погледът му стана празен.

— Добър изстрел — произнесе нечий дълбок напрегнат глас.

Сред пръстена от вечнозелени дървета нещо се раздвижи и там се появи Дентън, който се запъти през тревата към поваленото животно. Късата му тъмна коса беше все така старателно пригладена. Не можах да видя вените по челото му въпреки лунната светлина. В него имаше някаква едва доловима промяна. Вратовръзката беше разпусната, сакото — разкопчано. Движеше се не толкова със стоманена гъвкавост, а сякаш с някакъв огън в него. Имаше нещо животинско в сигурността и дивата му устремност, които не бяха толкова изразени преди, и това беше много по-показателно от другите външни промени в него.

Всички задръжки бяха изчезнали. Каквито и останки от съжаление или съмнения, които му бяха позволявали да държи под контрол себе си и до известна степен останалите върколаци, да бяха останали, се бяха изпарили след кървавата оргия в автосервиз „Пълнолуние“. Това се виждаше във всяка негова черта, във всяка стъпка и във всяко проблясване на очите му.

Този човек се беше превърнал в хищник.

Иззад вечнозелените дървета се появиха и останалите върколаци: Бен, облечена само с бяла риза и сива официална пола, тъмните й крака бяха изпънати от мускули, релефно осветени от луната; Харис, чиито уши продължаваха да стърчат, бледата му кожа бе осеяна с лунички, а маниерите му издаваха безпокойство и жажда; Уилсън, все още в своя измачкан костюм, но с разкопчана риза, която показваше кожения му колан, впит в шкембето му. Той го поглаждаше с тлъстите си пръсти. Устата му бе разкривена в странна заплашителна усмивка.

Дентън се приближи по тревата до падналия вълк и го подритна с крак.

— Шест — каза той. — Преборихте ли шест?

— Шест — потвърди Бен гърлено. — Можем ли да ги изтребим вече?

Тя се залепи до Дентън, притисна се към него и оголи бедрото си.

— Още не — каза Дентън.

Той се огледа внимателно наоколо и аз проследих погледа му. Разпръснати в кръг с диаметър около петдесет метра имаше няколко тъмни купчини, които аз бях взел за буци пръст върху почвата, сенки, образувани от луната и осветлението. Погледнах отново и осъзнах със страх, че това не са никакви купчини. Това бяха моите съюзници, вълците. Тъмната купчина, към която Били се беше втурнал, издаде леко скимтене и ми се стори, че луната осветява светлокафявата козина на Джорджия. Огледах се и преброих падналите.

Шест. Не можех добре да различа коя от тях беше Тера, но преброих шест повалени вълка на терена. Всички до един, помислих си аз панически. Всички са хванати.

— Хайде — каза Харис напрегнато. — Майната му на Макфин, той няма да се яви. Да ги очистим всичките и да тръгнем за Дрезден.

— Ще си получиш колана скоро, момче — изръмжа Уилсън, докато пръстите му опипваха собствения му колан на шкембето. — Ако не беше толкова глупав да го загубиш…

Харис изръмжа и Дентън побутна Бен да застане между двамата мъже.

— Млъквайте. Веднага. Нямаме време за това, Харис. Трябва да подгоним магьосника, щом се появи. Уилсън, затваряй си тлъстата уста, ако искаш езикът ти да остане цял. Дръпнете се назад и двамата.

Мъжете издадоха недоволно ръмжене, но се отдалечиха на няколко стъпки един от друг.

Облизах си устните. Целият треперех. Пистолетът тежеше в ръката ми. Те бяха само четирима, помислих си аз. И едва на десет метра от мен. Можех да почна да стрелям веднага. Ако имах късмет, щях да ги поваля и четиримата. Те бяха върколаци, но не бяха непобедими.

Освободих предпазителя на пистолета и поех дълбоко дъх. Това беше голяма глупост и ясно го осъзнавах. В живота не става като във филмите. Едва ли щях да успея да ги застрелям и четиримата, преди те да извадят пистолетите си и да отвърнат на огъня. Но нямах голям избор.

Дентън се обърна към първото хълмче с неговите изкуствени храмови руини.

— Чудесно — извика той. — Ето ги всичките.

В светлината, която огряваше храма, се появиха две сенки, които се спуснаха надолу по хълма към Дентън и върколаците. Марконе беше облечен във фланелена риза, джинси и ловно яке и в едната си ръка държеше лъскава пушка с огромен оптически мерник. Хендрикс, щръкнал до него в цялото си мускулесто мълчание, носеше нещо подобно на черна маскировъчна униформа и пушката, която вече бях виждал, заедно с нож и многобройни други оръжия. Огледа внимателно Дентън и неговата група.

Погледнах шокирано Марконе. Трябваше ми време, за да вдигна ченето си от земята и да сглобя всичко, което ставаше тук. Марконе не знаеше. Не знаеше, че Дентън и групата му са дошли, за да го очистят. Вероятно те бяха обвинили Макфин и вълчетата „Алфа“ за всички убийства.

А сега Дентън беше довел тук Марконе и вълците „Алфа“. И щом Макфин се появеше, щеше да може да убие всеки, когото пожелае, всеки, който знаеше какво става, а след това щеше да съчини каквато история си поиска. Всеки друг, освен мен все пак. Все още, поне засега, не беше успял да ме пипне.

— Това са всичките, които видяхме на мониторите — поправи го Марконе. — Имаше някаква повреда в шеста камера, зад имота, а господин Дрезден и подобни повреди вървят ръка за ръка.

Проклятие.

— Сигурен ли сте, че магьосникът не е един от тях? — попита Дентън. — Един от тези вълци?

— Мисля, че не е — отговори Маркони. — Но допускам, че всичко е възможно.

Дентън се намръщи.

— Значи, не е тук.

— Ако истински ви е предизвикал, трябва да е тук — каза Марконе напълно уверено. — Сигурен съм в това.

— И само е наблюдавал как върколаците му са били застреляни? — попита Дентън.

— Вълците тичат по-бързо от хората — отбеляза Марконе. — Възможно е да не ги е настигнал все още. Може дори точно в този момент да ни наблюдава.

— Гласувате му твърде голямо доверие — каза Дентън.

Видях как очите му инстинктивно се извърнаха към мрачните очертания на гората. Ако се изправех, щеше да ме види. Замръзнах, задържайки дъха си.

— Така ли? — усмихна се Марконе и се наведе, за да извади от козината на Били стреличката с перо. — Упойката няма да държи тези зверове дълго. Трябва да решаваме, господа. И ако държите на уговорките ни, трябва да се заловите за работа.

Не знам дали Марконе забеляза внезапното напрежение на Бен и начина, по който тя плъзна ръцете си към стомаха, но аз го видях.

— Убий тези песове още сега — прошепна тя ниско и разгорещено. — Това ще ни спести усложненията по-късно.

Марконе цъкна с език.

— Недалновидно. Нека Макфин ги разкъса на парчета, когато пристигне, и съдебните лекари няма и да помислят да търсят упойващи вещества. Ако го направи някой от вас, то ще подбуди неприятни въпроси от страна на криминалистите, когато огледат труповете. Струва ми се, че това беше основното, когато дойдохте с вашето предложение. Да няма излишни въпроси.

Бен оголи зъбите си и видях, че зърната на гърдите й се втвърдиха под ризата.

— Мразя такива лигави отрепки, като вас, Марконе — измърка тя и плъзна ръката си от бедрото нагоре под копчетата на ризата си.

Очите на Марконе се присвиха, като че ли между тях имаше телепатична връзка. Хедрикс направи едно-единствено просто движение, като протегна ръка и вкара патрон в цевта с тихо щракане.

Дентън хвърли остър поглед към Марконе и стисна китката на Бен в ръката си. Тя се опъна, съпротивлявайки се за миг, но след това позволи на Дентън да отдръпне ръката й по-далече от колана, който със сигурност се криеше под ризата. Дентън я остави и тя отпусна ръце надолу, видимо успокоена. Марконе и Хендрикс дори не мигнаха и от тях не се процеди и една капка пот. Подобни напрегнати ситуации са вероятно част от втората им природа.

Изпуснах един дъх, който бях задържал дълго време. Един срещу шестима, и то готови за бой. Ако ги атакувам сега, няма да имам време и за молитва. Ако се помръдна и се опитам да изчезна към улицата, те сигурно щяха да ме забележат. Проклятие.

Дентън отново погледна към дърветата и аз пак задържах дъха си.

— Не се притеснявайте, Марконе — каза той. — Ще подгоним към вас магьосника веднага щом го открием. Някакви въпроси?

— Така ви искам — каза Марконе. — Предлагам да започнете претърсването, докато аз се приготвя за господин Макфин. Не забравяйте, че искам Дрезден жив. Ако е възможно.

Гърлото ми се сви и ако не бях си задържал дъха, щях да изпищя. Какво, по дяволите, иска Джон Марконе от мен сега, след случката в автосервиза? Сигурно нищо добро. Нищо, за което бих си помислил. Проклятие. Нощта ставаше все по-призрачна.

— Разбира се, господин Марконе — отговори Дентън, може би малко прекалено любезно. — Имате ли предположения къде бихме могли да започнем да търсим?

Марконе не обърна внимание на сарказма, включи нещо на пушката и я насочи небрежно към очертанията на гората.

— Трябва да е някъде там.

Червената точка на лазерния лъч се спря на един лист, само на десетина сантиметра наляво от главата ми и тънкият пулс на страха в гърдите ми се превърна в ледена нишка на ужас.

Проклятие, проклятие, проклятие.